Луаншия Греер
Добра надежда (20)

20.

Жак Марздън хвана брат си за яката на ризата и удари главата му в едно дърво. Черепът на Джофри изкънтя глухо. Момчето не издаде никакъв звук, само се сгърчи и се хвана за дървото, като се опитваше да се задържи. Жак се нахвърли върху него, сграбчи го за косите и със сила блъсна главата му срещу грапавата кора. Джофри едва се държеше. Страните му бяха покрити с драскотини, а от челото му течеше кръв.

Беше 25 август 1861 година. Привидното спокойствие в Добра Надежда бе отлетяло. Тук, сред високите пурпурни планини, натрупаната с годините омраза в сърцето на Жак избухна с нова сила. Беше станал на деветнадесет години. Изглеждаше дребен, но силен. Брат му скоро бе навършил петнадесет, но не можеше да мери силата си с Жак.

— Какво, по дяволите, правиш? — Джон Уестбъри скочи от коня си. — Пусни го, Жак!

Но Жак не го чуваше, нито го виждаше. С едната си ръка той натискаше Джофри към дървото, а с другата се канеше да го удари.

— Казах, остави го! — повтори властно Джон, взе пушката си, закачена на седлото, и стреля във въздуха. Жак се обърна така, сякаш изстрелът го бе върнал към действителността. — Остави го! — спокойно каза Джон, свали пушката си и изгледа Жак.

— Щеше ли да стреляш? — попита Жак, втренчил очи в цевта, откъдето излизаше дим. Погледна Джон, като че ли едва сега забелязваше присъствието му. — Работа ли имаш в Добра Надежда?

— Казах ти да пуснеш Джофри.

— А аз те попитах какво правиш тук.

Като остави Джофри, Жак изля целия си яд на Джон и тръгна към него с решителна стъпка.

— Говориш като съдия — каза той и го погледна право в очите. — Като съсед ли идваш или като натрапник?

Нещо у Джон Уестбъри излъчваше безспорно превъзходство и Жак го мразеше.

— Надявам се — като приятел — отговори спокойно Джон.

— Като приятел ли? — Жак се обърна към Джофри, който се опитваше да стане. — Майка му ли те накара да го защитаваш? — попита гневно той. — Ти си приятел на майка му, нали?

— Тя е също и твоя майка. — Джон се приближи до дървото, за да помогне на Джофри, но той рязко се дръпна.

— Нищо ми няма — каза той, отправил поглед към Жак. — Просто драскотина. Безполезно е да оставате — обърна се Джофри към Джон. Обичта към брат му, която изпитваше още от дете, не беше се променила, макар и да не разбираше защо Жак го мрази толкова много. — Трябва да се измия — усмихна се Джофри, като се опитваше да изтрие кръвта, която му пречеше да вижда.

— Точно така — обърна се Жак към него. — Измий се, преди майка ти да те е видяла. Бягай и се измий добре!

— Жак!

Той погледна Джон обезумял от ярост, като не знаеше на кого повече да излее гнева си.

— Може би искаш да ми кажеш нещо — каза със същия равен тон Джон Уестбъри.

— Какво мога да ти кажа? — изсмя се злобно Жак.

— Струва ми се, че имаш нужда от помощ — Джон отметна назад глава, осъзнавайки своето превъзходство.

— Не съм вече дете и нямам нужда от съветите ти, Джон Уестбъри!

— Тогава може би се нуждаеш от това — и Джон му подаде пушката си. — Щом не си вече дете, сигурно ще можеш да я използваш срещу брат си. — Той замълча, забелязвайки смущение в погледа на Жак. — Вземи я. Хайде, опитай!

— Оставете ни на спокойствие! — намеси се Джофри, като застана между Джон и брат си. — Моля ви, идете.

Джон свали пушката си, изгледа единия, после другия и тръгна към коня си. Но след малко се спря, бръкна в джоба на сакото си и каза:

— Може би ще имате любезността да предадете тази покана на майка си. Тя е от моята майка. — Той подаде един плик на Джофри. — Цялото ви семейство е поканено.

— Достатъчно добро ли е нашето семейство? — попита Жак, като видя пликът да преминава от ръката на Джон в Джофри. — Сигурен ли си?

— Майка ми ви кани — каза Джон с тон, който беше леден като погледа му.

Той се обърна и тръгна към коня си. Жак не го изпускаше от очи. С един поглед само той обхвана широките му рамене, изправения гръб, подчертан от добре скроено сако, стройните крака, обути в сив, безупречен панталон. Всичко в Джон Уестбъри беше отражение на това, което бе станал — млад адвокат с бъдеще.

Докато Джон вървеше през лозята и напускаше Добра Надежда, Джофри наблюдаваше по-големия си брат. Сега повече от всякога той се надяваше те да се сближат.

— Сигурно искат да представят годеницата му, Сара Рансъм — каза Джофри, като хвърли поглед към новината, която държеше. Забелязвайки едно петно от кръв на сакото си, той побърза да го изтрие. — Мисля, че ти трябва да я дадеш на майка — добави той и усмихнат я подаде на Жак. — Вземи я.

— Никога ли не си си задавал въпроси, Джофри? — попита Жак и го погледна особено. Гласът му беше тих и спокоен. — За нас и нашето семейство.

— Не — отговори Джофри, сви рамене и пипна веждата си. Кръвта беше започнала да засъхва.

— Вярваш ли в това, което майка ти ти разказва? — Жак небрежно изрече тези думи, но от тях се сипеше отрова.

— За какво става дума? — попита Джофри невинно.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Жак се приближи до брат си. — Наистина ли искаш да узнаеш истината за нашето семейство? — прошепна той. — Кой всъщност е нашият дядо и къде ходи той? С кого се среща? Наистина ли би искал да разбереш защо Джон Уестбъри ни гледа отвисоко?

— Не съм забелязал — отвърна Джофри, когото намеците на Жак не можеха да развълнуват. Той искаше само едно: брат му да му говори. Най-сетне това се случи и Жак щеше да му се довери. — Но защо ни гледа отвисоко?

— Искаш ли да разбереш?

— Да.

— Ела.

— Къде? — попита Джофри и побърза да го последва от страх да не прекъсне първия контакт. — Къде отиваме?

— Ела — повтори Жак, като прегърна Джофри през раменете и го поведе към конюшнята. — Никой не трябва да знае.

 

 

Джофри страдаше с цялата си душа. Той предусещаше страшното коварство на брат си, но нищо не каза. Жак изглеждаше откъснат от останалия свят, заключен в мислите си, далече от всякаква действителност.

— Дадох поканата на Розита. Тя каза, че ще я предаде на леля Емили.

Джофри говореше равнодушно и се стараеше да се държи така, сякаш едно отиване до Кейптаун, без да знае причината за това, беше нещо съвсем обикновено.

— Казах й, че отиваме за риба и че ще ни няма цяла нощ. Цяла нощ ли ще ни няма наистина? — попита той и погледна към Жак.

Жак кимна с глава.

Джофри усети болка над окото си и вдигна ръка към челото. Брат му забеляза този жест.

— Няма нищо — побърза да каже Джофри и се усмихна.

Жак се върна към мислите си, а Джофри се остави полюшването на коня да успокои болката му. Яздеха към неизвестното, към което го водеше брат му.

 

 

Малкото рибарско селище беше заспало. Лишени от оживлението на деня, сега къщите му изглеждаха още по-злокобни и мизерни.

— Къде се намираме? — попита Джофри, като видя Жак да слиза от коня и да поглежда към една врата. — Какво е това място? — Момчето усети, че го обхваща паника.

— Ела — каза Жак, без да се обърне към него.

— Не — Джофри събра юздите, за да избяга обзет от страх.

— Ще дойдеш с мен! Ти каза, че искаш да узнаеш истината за дядо ни.

— Но къде сме?

— Ела. — Жак го хвана за яката и го дръпна от коня.

Едно настръхнало куче изникна от сянката между две къщи и захапа петата на Жак, който му отвърна със силен ритник в главата. Кучето нададе вой и се върна, като скимтеше жално. Кръвта на Джофри замръзна във вените му. Едва породеното разбирателство между двамата беше останало далече.

Жак блъсна с крак дървената врата, до която бяха застанали, и тласнат от брат си, Джофри се намери в стаята.

— Гледай, Джофри! Гледай нашия благороден дядо Бовилие, собственик на великолепното имение, за което майка ни иска да се борим! — Думите на Жак прокънтяха в мрака на малката стаичка.

Джофри вдигна очи и се вгледа в тъмнината. Успя да различи само едно легло, после дочу женски глас:

— Жак!

— Виж нашия дядо, Джофри! — каза Жак, отново го хвана за яката и довлече до леглото. — Ето каква кръв тече във вените ни. Кръвта на мъж, който се чувства най-добре в прегръдките на една робиня! Погледни ги! — Жак сграбчи брат си за косите и грубо го дръпна.

Въпреки тъмнината Джофри успя да види дядо си, който лежеше в леглото с една гола тъмнокожа жена.

— Ето какво сме ние. Не си прави илюзии, братко!

Малката врата се блъсна силно. Жак беше изчезнал.

Джофри пипнешком тръгна след брат си. После видя дядо си да става и да се приближава към него, а тъмнокожата жена да се загръща в бял чаршаф. Прилоша му. Искаше да извика, но не можеше.

— Джофри — каза дядо му и протегна ръка.

— Не ме докосвайте! — извика момчето и се втурна навън. За миг се спря объркан. В това време около него се заотваряха капаци на прозорци, от които се показваха тъмни лица, белязани със знака на мизерията.

— Джофри! — извика дядо му.

Като чу този глас, изтича към коня си и се метна на седлото.

— Напред! — успя да каже той между две ридания и пришпори коня.

— Джофри, върни се! — извика отново дядо му.

— Мразя ви! — изрева Джофри, докато конят му галопираше напред.

Жак Бовилие остана на прага на евината къща и се загледа в отдалечаващата се фигура на внука си. Обърна се, когато Ева го хвана за ръката. Застана с лице срещу жената, която пламенно обичаше и която му носеше спокойствие.

— Идете при тях, Жак — каза тихо тя. — Върнете се там, откъдето сте дошъл.

— Защо?

— Вие сте техен дядо, а те са ваши внуци.

— А Джон Уестбъри? — попита Жак и затърси погледа на Ева.

Тя наведе глава.

— От коя страна трябва да застана, Ева?

 

 

Жак вървеше до инвалидната количка на Емили, която Розита тикаше през лозята. Той чувстваше погледа на леля си. Джофри беше уверил Клара, че цяла нощ са били за риба и че драскотините са от падане от коня. Леля Емили обаче не бе повярвала на това.

— Къде си водил Джофри? — в гласа й нямаше и следа от обвинение, но Жак отвърна очи и съсредоточи привидно цялото си внимание върху една лоза.

— Не съм бавач на брат ми — каза накрая той.

— Какво има, Жак?

Емили също погледна лозята.

Тя го обичаше много, но досега не бе успяла да преодолее високите стени, които той беше издигнал около себе си. Толкова приличаше на баща си. Като чужденец в своя собствен свят.

— Розита, остави ни сами, моля те.

— Веднага, госпожице — каза Розита като докосна леко рамото й и погледна съучастнически Жак. — Грижете се за госпожица Емили…

Жак кимна с глава.

— Способен ли си на това, Жак? — попита Емили, когато Розита се отдалечи.

— Говорехме за Джофри — отговори той, като отклони въпроса и мина зад количката, за да я тика.

— Да, говорех за Джофри — продължи тя, потръпвайки от хладния ветрец. — Ти го заведе да види дядо си, нали? — Количката се спря и тя затвори очи. Макар и малко със страх. Емили продължи: — Завел си го да види дядо ти и Ева. Заблуждавам ли се?

— Мислех, че е време да научи истината — отговори Жак и продължи да тика количката.

— Защо? Кого искаше да нараниш? — попита Емили, като здраво държеше ръката му. — Кажи ми, Жак.

Той я погледна: тънки бръчици се бяха появили около очите й. Други, по-дълбоки, причинени от болката, се спускаха по шията й. Но тя все още носеше в себе си нещо детинско. Приличаше на ранена птичка.

— А вас кой ви рани, лельо Емили? — каза той, коленичи пред нея й хвана ръцете й. — Кой ви сложи в тази инвалидна количка?

Емили отвърна очи.

— Виждам, че не искаш да говорим, Жак.

— Но аз ви говоря, лельо Емили.

— За какво? — тя усети, че гневът се надига в нея. Дръпна ръцете си. — Може би е по-добре да извикам Розита.

— Зададох ви въпрос. Можете ли да ми отговорите?

За първи път в живота си Жак се опитваше да проведе истински разговор.

— Там е проблемът, Жак. Ти задаваш въпроси, но не изслушваш отговорите.

— Вие не ми отговорихте — каза той и рязко се обърна.

Емили го гледаше как се отдалечава с отпуснати рамене, както когато беше малък. Искаше й се да стане от тази количка, да го прегърне, да пречупи характера му.

— Мислиш, че е невъзможно да приема моя недъг, без да обвинявам някого? Това ли се опитваш да направиш, Жак? Да намериш някой, който да е отговорен за това, което си. — Емили видя как племенникът й трепна, което доказваше, че я слуша. — Мислиш ли, че любовта на дядо ти към Ева има и най-малкото отношение към тебе или това, което изпитваш към Джофри?

— Във всеки случай има нещо общо с отношението на майка ми към мене — отговори Жак с горчивина.

— Защо? — Забелязала лека цепнатина в стената, която го ограждаше, Емили се опита да проникне през нея. — Чувствата на майка ти не могат да те променят.

— Какви са нейните чувства? Защо ме мрази?

— О, не! — Емили поклати глава. — Не.

Той се приближи, наведе се над нея и я погледна.

— Знаете ли защо, лельо Емили?

— Моля те, извикай Розита.

— Какво знаете? Кажете ми — настояваше той.

— Уморена съм. Върни ме вкъщи.

В началото Емили му задаваше въпроси, а сега й беше невъзможно да отговори на неговите. Искаше й се да говори за баща му, за лорд Марздън, за убийството на Жан–Жак, за любовта на майка му към бащата на Джофри — лейтенант Шоу, който беше язвителен като Клара. Но не можа да го направи. Това щеше да го съсипе.

— Можеш ли да ми отговориш само на един въпрос? Способен ли си да обичаш?

Мускулите на лицето му се свиха. Той стисна зъби.

— Може би съм като дядо — недостоен за обич — каза Жак и обърна гръб.

Емили съжаляваше, че не можа да му даде отговора, от който той се нуждаеше.

— Вярваш ли, че разумът определя любовта?

— Това се отнася за Джон Уестбъри. Защо се вдига толкова шум около бъдещата му сватба със Сара Рансъм?

— Може би защото я обича.

— Не — Жак се отдалечи и спря. — Защото се е показал достоен.

— За какво?

— За майка си. На какво друго може да се надява тя, ако не на успешна кариера и добра съпруга?

— Завиждаш ли?

— Да, завиждам му, че не е като мене.

Емили с тъга установи в каква омраза живее Жак. Но нямаше с какво да го успокои.

— Бих искала да остана за малко сама, Жак. — Тя докосна ръката му. — Не си прав.

— Мислите ли?

Тя кимна с глава.

— По отношение на Джон ли?

— Може би.

Емили притвори очи. Жак я беше отвел към Уестбъри, към Полин и Жан–Жак, към бъдещата сватба, така очаквана от госпожа Уестбъри и толкова опасна за Полин.

 

 

Още от ранни зори в къщата на Уестбъри закипя оживление. Паркетът беше лъснат, стъклата на прозорците блестяха като огледала, а мебелите бяха изчистени до съвършенство.

Полин наблюдаваше майка си, която й помагаше да простре покривките на канапетата, така че да бъдат огрени от първите слънчеви лъчи. Денят, от който Полин отдавна се страхуваше, бе дошъл. Момичето, за което синът й възнамеряваше да се ожени, днес щеше да бъде официално представено.

Полин познаваше Сара Рансъм още от времето, когато Джон я беше срещнал в училище. Пред очите й се бе зародило детинско приятелство, което заедно с годините им бе прераснало в нещо много по-дълбоко, и днес резултатът от любовните им отношения я хвърляше в ужас, докато майка й бе предпочела да не се намесва. Двадесетгодишната лъжа се беше превърнала за нея в истина, че Джон е неин син, а не на Полин и Жан–Жак.

— Не се ли безпокоите, майко? — попита Полин, като блъсна с ръка мокрите покривки, които вятърът беше запратил в лицето й.

— Щом я обича, съвсем естествено е да се оженят. От това ще излезе сполучлив брак. Тя е от добро английско семейство. — Мери Уестбъри защипа покривката на опънатото между две дървета въже. — Явно има късмет, но и той я заслужава. Тя също има не по-малък късмет.

— Майко! — Полин смъкна покривката, която Мери току–що закачи, и я погледна над въжето. — Не можем повече да се преструваме. Не можем вечно да се крием зад тази лъжа.

— Лъжа ли? — Мери дръпна Полин за ръката и покривката отново застана между тях.

— Единствените хора, които днес имат значение, са Джон и Сара, майко. Аз дължа истината на сина си, а той я дължи на Сара. Те ще имат деца. — Един петел изкукурига. Полин замълча. — Ние им я дължим и вие трябва да приемете това.

— Да го приема? Когато с раждането на това дете метис хвърли позора върху баща си и мене, ти се подигра с всичко, което сме. Ти дори ни насили! А сега ми казваш, че трябва да го приема! Единствената истина е, че аз отгледах Джон като свое дете и жертвах живота си, за да изтрия срама ти. И ето че отново си в състояние да ме оскърбиш.

— Аз? Но кой е оскърбеният? Майко, тази лъжа засяга Джон и годеницата му.

Мери вдигна панерчето от земята и тръгна към къщи. Полин я последва.

— Тя обижда също Жан–Жак — добави Полин. — Единственият мъж, когото някога съм обичала. — Майка й се спря. — Джон трябва да узнае истината, че съм обичала баща му.

— Ще му кажеш ли? — попита Мери.

— Да. Дължа му истината.

Полин вдигна очи към майка си и срещна погледа, който беше видяла един–единствен път, когато я бе попитала какво ще направи, ако детето й се роди тъмнокожо.

— Ако кажеш това, ще отрека всяка твоя дума. — Мери се изправи и стисна здраво панерчето с щипки. — И тогава твоите думи ще станат лъжа, Полин.

 

 

Джон Уестбъри излезе рано тази сутрин. Той не обичаше мириса на восък и сапун, който се носеше из къщата. Денят беше изключителен за майка му и той бе решил също да се възползва от него.

— Виждам, че мама не те оставя на спокойствие — каза той на Полин, която минаваше край него с кофа, пълна с мръсна вода. — Сара ще бъде потресена.

— И какво от това?

Язвителният й тон не му убягна. Той тръгна след нея.

— Но какво те прихваща, Полин? Не съм виновен за това, че не си се омъжила.

Полин се обърна и го изгледа. Строгостта, която изразяваше лицето й, го накара да промени тона си.

— Е, добре, аз съм виновен.

— Да — каза тя, — искам да поговоря с тебе.

Джон замълча, без да знае причината за това нейно неразположение. Тя му подаде кофата и погледна към къщи.

— Трябва да сме сами — каза тихо тя.

— Искаш да разбереш дали наистина съм влюбен?

— Може би — отговори Полин и го поведе далече от къщата.

— Гарантирам ти, че е така. Нямах и представа каква е любовта, преди да я изпитам към Сара. На тебе познато ли ти е това чувство? — Едва произнесъл тези думи, той наведе глава. — Извинявай.

— Да, познато ми е, Джон. Знам какво е любов.

— Кой беше той?

— Не е жив.

— Затова ли никога не си ми говорила за него?

— Когато беше малък, често ми задаваше въпроси. Аз ти отговорих само, че е бил добър човек.

— Не си спомням. Кой е той?

— Джон, трудно ми е да ти го кажа, а още по-трудно ще е за тебе да го чуеш, но, моля те, послушай ме със сърцето си.

— Нищо не те задължава да ми казваш каквото и да било, Полин. Твоят личен живот не ме засяга. Къде да хвърля тази вода? — Джон изпитваше притеснение от нарастващото смущение на Полин.

— Ние имахме дете, Джон. — Тя стисна ръката му. — Това дете си ти.

Полин усети, че ръката му замръзва в нейната. Той стоеше като вкаменен. Единствено очите му тревожно се въртяха, сякаш нещо отдавна познато се беше събудило.

— Ти си мой син, но аз бях принудена да те оставя. — Полин чувстваше как сълзите изгарят очите й. — Бях принудена да изоставя и баща ти.

— Кой е бил той? — попита Джон едва чуто.

Полин го прегърна през раменете.

— Кой е бил? — настояваше той.

— Наричаше се Жан–Жак.

Тя усети как кофата се излива върху краката й. Джон се обърна и избяга. Полин се затича след него.

— Това е единственият мъж, когото някога съм обичала, Джон. И той те обичаше — извика тя.

— Той е бил метис! — злъчните му думи я удариха в лицето. — Бил е син на робиня, бил е тъмнокож — викаше Джон.

— Умолявам те! — тя го настигна и го хвана през раменете.

— Не ме докосвай! — изкрещя Джон с омраза и грубо я блъсна.

— Но нима това има значение, Джон? — с обляно от сълзи лице Полин гледаше как синът й се отвръща от нея. — Казах ти, че съм го обичала. Джон, изслушай ме.

Без да чуе молбата й, той влезе в конюшнята. Полин се втурна навътре, но трябваше да отстъпи, за да мине конят му.

— Джон! — извика тя, когато го видя да минава като вихър край нея.

— Развратница! Гадна мръсница! — думите на майка й пронизаха стените и достигнаха до Полин. — Кой е бил прав? Посмей да ми кажеш, че си направила добре, като му натрапи своя грях! — Мери съскаше като отровна змия към дъщеря си. — Ти си виновната, а не той!

— Вина, грях? — извика Полин, която гневно се втурна към къщи. — Това ли е всичко, което изпитвате? Това ли ви е внушил моят син?

— Полин! — извика господин Уестбъри и побърза да застане между жена си и дъщеря си. — Не се измъчвай, ще го настигна и ще го върна.

— Тук? При тази жена? При жената, която вижда в него само греха, който той трябва да изкупи? Не! — Минавайки бавно, но решително край баща си, тя се нахвърли върху майка си. — Видях изражението на Джон, когато му казах истината. Беше смазан от срам. Синът ми се срамуваше. Заради вас! — изрева Полин в лицето на майка си.

— Но ти никога не си се срамувала.

— Моля ви, успокойте се… — господин Уестбъри се мъчеше да ги помири.

— От какво е трябвало да се срамувам? — продължи Полин, без да обръща внимание на баща си. — Сега разбирам какво е понесъл Жан–Жак. Какви обиди е трябвало да чуе само защото цветът на кожата му не е приемлив за хора като вас. Вие, вие сте по-нисша, а не синът ми!

— Как смееш? — извика Мери и яростно удари Полин.

— Осмелявам се, защото заради вас днес Джон се чувства по-нисш от това, което е бил вчера. Защото вие сте погребали чудесното момче под мръсните си предразсъдъци. — Зачервеното лице на Полин бе обляно в сълзи. — Ако това е вярно, майко, ако наистина е по-нисш, то би трябвало да го убиете още при раждането му. — Като каза това, тя се втурна към къщи и блъсна вратата след себе си.

Господин Уестбъри наблюдаваше жена си мълчаливо. После протегна ръка към нея и тихо каза:

— Полин е права, Мери.

— Не е права — отвърна жена му, като рязко изправи глава и хладно го изгледа. — До края на живота си ще твърдя, че тя лъже!

 

 

Джон препускаше с коня, без да знае откъде идва, нито накъде отива. Сякаш мозъкът му се беше размекнал като тесто. Слънцето пронизваше с палещите си лъчи. От устата на коня излизаше пяна. Животното отмяташе назад глава, но Джон непрестанно го пришпорваше. И двамата имаха отчаяна нужда от отдих. Джон спря и се свлече близо до едно дърво и пълзешком стигна под сянката му. Главата му бучеше. Умственото напрежение го разкъсваше. Опря се на дървото и си спомни за Сънди, чернокожия приятел на Жак. Повдигна му се от отвращението, което изпитваше към всички хора с тъмен цвят на кожата. Спомни си и за възпоменанието на Жан–Жак и притеснението, което беше почувствал тогава от това, че сестра му е отишла на гроба на някакъв си метис. Но и той самият бе такъв…

Джон погледна ръката си. Кожата му бе загоряла. Той заби ноктите си в нея и видя как те оставят малки бели следи, но знаеше, че не в това е проблемът.

Изведнъж усети тежест в сърцето. От устата му се изля пареща, горчива течност. Остра болка прониза дясното му слепоочие. Той затвори очи и се разтрепера, а болката премрежваше погледа му. В съзнанието му изплува образ на един малък малайски просяк, когото бе срещнал на входа на „Мадър енд Бьозелинк“, на Лонг стрийт, където се намираше кантората му. Сякаш в огледалото виждаше отвращението, с което беше погледнал малаеца с протегнатата черна ръка.

— Ако изчистят улиците от тези хора, в Кейптаун ще може да се диша по-спокойно — беше казал на Сара. Той бе преминал светкавично край човека от страх очите му да не я докоснат.

Мигрената се усили. В този момент си даде сметка, че чувствата му не са се променили. Но той беше един от тях. Като че ли някой разцепи главата му с брадва. Какъв беше той, ако не един от тези метиси, които презираше. Разплака се. Метисът под дървото плачеше. Риданията го разтърсваха, а това само увеличаваше болката му. Беше се изгубил в една пустиня от предразсъдъци, които му бяха втълпявали още от ранно детство, и той отчаяно търсеше път.

Един далечен глас го извика:

— Джон! Джон Уестбъри! — беше Жак Бовилие, когото Мери Уестбъри, жената, която считаше за своя майка, смяташе за най-нисшето създание, за най-презряното същество. Този мъж беше неговата плът и кръв, неговият дядо. Тялото му отново се разтърси и той повърна цялата жлъч.

 

 

„Джон Уестбъри още не се е завърнал вкъщи“. Емили натопи писалката си в малката мастилница. Скрита в стаята си, тя написа в своя дневник: „Полин се упреква за това, което се е случило. Упреква се, че е позволила на майка си да посее своите предразсъдъци и в сина й и че ги е оставила да избуят като плевели. Тя смята да се завърне в Англия“. Една мисъл я накара да вдигне поглед от дневника си.

С какво цветът на кожата може да промени човешката същност? Изведнъж гласът на Жан–Жак отекна в съзнанието й: „Трябва да докажа, че съм достоен да бъда негов баща, Емили“. Образът му изплува пред нея.

— Да го докажеш на кого, Жан–Жак? — чу се да казва високо тя.

— Емили?

Побърза да затвори дневника си и да остави писалката.

— Мога ли да вляза, Емили? — извика Клара от вратата.

— Влез. — Емили взе една книга и се престори, че чете. Вратата се отвори и Клара влезе. Щом Клара влезеше някъде, стаята ставаше по-малка. Емили вдигна глава. — Четях — каза тя.

Макар и петдесетгодишна, възраст, на която някога Емили смяташе, че всички трябва да умират, Клара все още беше много хубава.

— Има ли някакви новини за Джон Уестбъри? — попита тя, като се изправи до леглото на Емили.

Пищната й пола, издута от колосана фуста смешно се движеше пред нея.

— Не съм чула — отговори Емили и отново се загледа в книгата си. — Защо толкова се интересуваш? — Тя знаеше, че хората могат да заинтригуват Клара само ако пряко я засягат. — Не мислех, че семейство Уестбъри те занимава до такава степен.

Тя се ужаси при мисълта, че Клара би могла да открие причината за бягството на Джон, и си спомни това, което бе написала в дневника си преди около двадесет и пет години: „Заклевам се, че Клара никога няма да узнае нещо за детето на Полин и Жан–Жак“.

— Безпокоя се за госпожа Уестбъри — каза Клара като обходи с поглед стаята, сякаш търсеше причината за някакъв лош мирис. — Беше толкова привързана към него. Как бурите наричаха децата, родени в напреднала възраст на майката? Laat…

— Lammetjie — отговори Емили, сякаш на себе си.

— Какъв ужасен език! — каза Клара и направи гримаса на отвращение. — Вярно е, че той надмина надеждите на майка си. Наистина, много жалко.

— Кое е жалко? — попита Емили, като затвори книгата си. — За Сара Рансъм ли говориш?

— Може би семейството й е против — и Клара изтупа полата си от въображаем прах. — В края на краищата, те са изпратили дъщеря си в Кейптаун, за да лекува дробовете си, а не да се омъжи за някакъв овчар.

— Джон Уестбъри не е овчар. — Емили се опитваше да овладее раздразнението си. — Той е адвокат с бъдеще.

— Да — Клара отстрани един кичур коса от лицето си. — Той има успех… като се има предвид…

— Какво?

— Произходът му.

— Не като на Джофри, нали? — Емили не можеше повече да сдържи гнева си. — Съжалявам, Клара, но това никак не ме интересува.

— Но то е факт! — процеди Клара. — И човек е длъжен да приеме положението си като факт, Емили.

— И според тебе какво е положението на Жак? Безспорно той има право да наследи титлата на баща си.

Клара погледна шокирана и се отправи към вратата.

— Всъщност смятам да направя някои промени вкъщи — каза тя.

— Каква идея! Къщата си е добре и така.

— Тази къща е много стара, Емили. Може би ще е по-добре да построим нова.

— Клара! — Емили се завъртя в инвалидния си стол. — Стара или не — това си е нашата къща.

— Вижда се, че скоро не си ходила на гости у съседите. — Клара се усмихна състрадателно. — Страхувам се, че твоят убедителен стремеж към бедността ще бъде прекършен. Всеки прави промени в къщата си. Лозята са в цветущо състояние и ние можем да печелим. С тези пари би трябвало да подобрим общественото си положение.

— Забрави ли какво казваше Прюданс? Че английското правителство може скоро да премахне таксите за френските вина. Лорд Палмърстън говори вече за това. И тогава къде ще отиде „подобреното ни обществено положение“?

— Прюданс е казала много неща, Емили — отвърна Клара с цялото презрение, което можеше да й вдъхне само името на другата им сестра. — Може би прекалено много.

— И по-голямата част от тях се оказаха верни — добави сухо Емили.

— Да, и къде е тя сега? — усмихна се Клара. — Може би си научила, че се занимава с търговия. Че търгува с кожи, барут и овце.

— Е, и? Ти си въобразяваш вероятно, че една хубава къща ще помогне на Джофри да осъществи твоята мечта и да направи от семейството ни това, което то не е.

— Не, но че тя ще му върне отнетото достойнство — каза Клара с язвителност, която годините бяха успели само да засилят.

— И ти разчиташ на Джофри, за да си върнеш достойнството? А защо не на Жак?

Клара отвърна с леден поглед, като й обърна гръб, което означаваше, че въпросът не заслужава отговор.

— Или пък на Джон Уестбъри? — каза Емили на себе си.

 

 

Жак Бовилие не беше се завръщал в Добра Надежда от деня, в който научи за съществуването на своя внук. Прекарваше цели дни на морския бряг, гледайки как рибарите теглят мрежите си и дълги нощи в търсене на своята самоличност.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, той въздъхна и се отправи към селото на Ева.

Вървеше с наведена глава срещу вятъра. Приближи се към тясната пътечка, която се извиваше през скалите. Беше бос, с навити до коленете панталони и с развени от вятъра ръкави.

Спря се, за да си поеме дъх и краката му потънаха в рохкия пясък. Като погледна към селцето, той си спомни за времето, когато стигаше тичешком до горе, без да се спира. Спомни си хубавата и млада Ева, която го чакаше изправена на скалата. Годините минаваха и той си задаваше въпроси за живота им. Но преди да си отговори, трябваше да узнае на кого принадлежи.

Наведе глава, пое дълбоко въздух и продължи да се изкачва. Но изведнъж се спря. В съзнанието му изплува образ на нещо, което гледаше, без да може да го види. Един младеж в подножието на скалата.

Стоеше неподвижен. Очертанията на силуета му бяха осветени от залязващото слънце. Жак отвори уста, но не можа да извика. Младежът тръгна към него и колкото повече се приближаваше, толкова сърцето на Жак биеше по-силно. Когато застанаха лице срещу лице, нищо не можеше да чуе, освен лудото биене на сърцето си.

— Дядо! — каза Джон Уестбъри.

Жак остана с отворени уста. Джон се вгледа в загорялата му кожа, набраздена от дълбоки бръчки и обрасла с посребрена брада. Срещна тъмнокестенявите му очи и откри в тях удивлението на малко момченце, живеещо в тялото на старец.

Жак наведе очи и прегърна своя внук.

 

 

Нощта отдавна беше дошла, но никой не чувстваше умора. Ева, чиито очи шареха между Жак и внука им, непрестанно носеше нови блюда. Благородството й от младежките години се беше възвърнало и само дългата, прошарена със сребърни коси плитка, издаваше годините. Макар този хубав младеж да не приличаше на сина й, Ева почувства, че Жан-Жак се беше завърнал в нейния малък дом.

— Иди да намериш Сара — каза Жак и дръпна лактите си от масата, която Ева безшумно почистваше. — Тя те обича, Джон. Обича тебе, а не това, което си смятал, че си.

— Как да й го кажа? — Джон гледаше дядо си и без да знае защо, се чувстваше като у дома си в тази малка мрачна стаичка. Имаше усещането, че винаги е познавал Жак и Ева.

Човекът, когото считаше за баща, всъщност му беше дядо, както и Жак. Майка му е била негова баба, а сестра му — майка. Заслепен от вълнение, той погледна към Ева. Тя му се усмихваше.

— Защо не са ми казали истината? От какво са се страхували?

— Защо? — Жак поклати глава и хвана ръката на Джон. — Невинаги се страхуваме за себе си, а за тези, които бихме могли да нараним.

Ева гледаше двамата мъже, които си държаха ръцете през масата.

— Говорете ми за него — каза Джон. — Той се наведе и погледна ръцете на дядо си. Тези груби, но пълни с топлина ръце, му донесоха непознато досега спокойствие. — Говорете за баща ми — настоя той.