Гийермо дел Торо, Чък Хоган
Заразата (3)

Международно летище Кенеди, Контролна кула

„Чинията“ — така го наричаха. Светещ зелен монохром (летище „Кенеди“ от две години вече чакаше нови цветни екрани) като купа с грахова супа, с гроздовете примигващи букви, навързани за кодираните сигнали. Всеки сигнал олицетворяваше стотици човешки животи или, според стария моряшки жаргон, оцелял и до ден-днешен във въздушния транспорт, души.

Стотици души.

Навярно затова всички останали диспечери на въздушния трафик наричаха Джими Мендес „Джими Епископа.“ Епископа беше единственият от Контрол Въздушен трафик, който изкарваше цялата двайсет и четири часова смяна прав, а не седнал. Той въртеше молив в ръката си, докато крачеше напред — назад и указваше на гражданските полети захода към Ню Йорк от оживената диспечерска кабина на 98 метра над Международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Същински пастир, загрижен за стадото си. Мереше на око с гумата на молива реактивните самолети под негов контрол и положението им един спрямо друг, вместо да разчита изключително на двуизмерния си радарен екран.

На който стотици души пиукаха всяка секунда.

— Юнайтид 6-4-2, завий надясно към 1-0-0, вдигни до пет хиляди.

Но човек не би могъл да мисли така, когато е на „чинията“. Не би могъл да мисли за всички онези души, чиито съдби зависят от неговата команда: човешки същества, натъпкани в крилатите ракети, които цепят въздуха на мили над земята. Не би могъл да обхване голямата картина: всички самолети на твоята „чиния“, а после всички други диспечери, мърморещи шифрованите си команди около теб в наушниците, а след това всички самолети по техните „чинии“, а след тях диспечерската кула на съседното Ла Гуардия… а после всички диспечерски кули на всяко летище, във всеки град на Щатите… а после всички, по целия свят…

Калвин Бъс, регионалният директор на „Контрол на въздушния трафик“ и непосредственият началник на Джими Епископа, се появи до рамото му. Беше се върнал рано от почивката. Всъщност още предъвкваше храната си.

— Докъде си с Реджис 7-5-3?

— 7-5-3 се прибра. — Джими Епископа метна бърз поглед за потвърждение към „чинията“ си. — Подхожда към терминал. — Погледна отново графика си на терминалите да потърси 7-5-3. — Защо?

— Наземен контрол съобщава, че имаме самолет, блокирал на Фокстрот.

— Страничната? — Джими отново погледна „чинията“ си да се увери, че всички канали са в ред и включи на DL753. — Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, приемам.

Нищо. Опита отново.

— Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, чуваш ли ме, приемам.

Един от асистентите по трафика изникна зад рамото на Калвин Бъс.

— Проблем с връзката ли?

— Голяма авария в механиката, по-вероятно — отвърна Калвин Бъс. — Някой каза, че самолетът е угаснал.

— Угаснал? — възкликна Джими Епископа, удивен колко на косъм се бяха разминали, ако голямата механична дрисня беше оцапала леглото само минути преди кацането. Отбеляза си на ум да се отбие на път за вкъщи и да заложи на 7, 5 и 3 за утрешното теглене.

Калвин включи слушалката си в аудио жака на би-кома на Джими.

— Реджис 7-5-3, тук кулата летище „Кенеди“, моля отзовете се. Реджис 7-5-3, тук кулата, приемам.

Зачакаха вслушани.

Нищо.

Джими Епископа хвърли око на петънцата по „чинията“ си — никакъв конфликтен сигнал, всички полети под контрола му бяха в ред.

— По-добре да предупредим да заобикалят Фокстрот.

Калвин изключи и се отдръпна от пулта. Погледът му беше леко размътен, зяпнал над екрана на Джими към прозорците на диспечерската кабина, някъде към страничната писта. Изглеждаше толкова объркан, колкото и притеснен.

— Фокстрот трябва да я разчистим. — Обърна се към асистента по трафика. — Пратете някой за визуална проверка.

Джими Епископа се стисна за корема. Искаше му се да може някак да бръкне и да разкара гаденето, кипнало вътре. Професията му по същество бе акушерска. Асистираше на пилотите да измъкнат безопасно самолетите, пълни с души, от утробата на въздушната пустош и да ги приземят. Това, което изпитваше сега, бе спазъма на страха — също като лекар, извадил на бял свят първото си мъртвородено.

Пистата, терминал 3

Лоренца Руис беше на път към терминала. Караше багажния конвейер — хидравлична рампа на колела. Когато 753 не се появи зад завоя, както се очакваше, Ло продължи още малко напред, за да надзърне. Скоро трябваше да излезе в почивка. Носеше предпазни наушници, суичър „Мец“ под светлоотразителния си елек, очила — песъчинките по пистите бяха убийствени, — а оранжевите сигнални палки лежаха на седалката до бедрото й.

Какво, по дяволите?

Смъкна бързо очилата си, сякаш искаше да го види с просто око. Ето го там, „Реджис 777“, голямо момче, от новите във флотата, клекнал на „Фокстрот“ и потънал в мрак. Тотален мрак. Дори навигационните фарове на крилата не светеха. Небето беше пусто тази нощ. Луната бе изтляла, звездите бяха помътнели… Там горе нямаше никой. Единственото, което виждаше всъщност, бе гладката цилиндрична повърхност на фюзелажа и крилата, които сияеха смътно под светлините на кацащите самолети. Един от тях, „Луфтханза 1567“, избегна сблъсъка и долепи колесника си едва на 30 см от земята.

— Хесус Сантисимо!

Свърза се с колегите си.

— Идваме — уведоми я контрольорът й. — Вранското гнездо иска да приближиш и да огледаш.

— Аз ли?

Ло се намръщи. Това получаваш за любопитството си. Все едно. Потегли по служебното платно откъм пътническия терминал, пресичайки линиите, боядисани по лентата. Беше малко изнервена и много нащрек, след като никога досега не бе излизала толкова навън. Федералната авиационна администрация имаше строги правила докъде трябва да ходят конвейерите и багажните влакчета, тъй че си отваряше очите на четири за подхождащи самолети.

Зави покрай насочващите сини светлини на страничната писта. Стори й се, че самолетът пред нея е угаснал напълно, от носа до кърмата. Никакъв светещ маяк, никакъв предупредителен антиколизионен фар, никакви светлини в прозорците на пилотската кабина.

Обикновено дори от земята, от десет метра долу, през тънките предни стъкла, подобни на присвити очи над характерния нос на „Боинг“ човек можеше да види горе и вътре в кабината високия контролен панел с тъмночервените примигващи светлини по него. Но сега нямаше нищичко. Пълен мрак.

Ло спря на десетина метра от върха на дългото ляво крило. След достатъчно дълга работа по пистите — на Ло й се бяха натрупали осем години вече, повече от двата й брака, взети заедно — човек започва да забелязва някои неща. Всички задкрилки и елерони на задните страни на крилата бяха щръкнали нагоре като Пола Абдул — както ги оставяха пилотите след допира с пистата. Турбините бяха замрели и притихнали — обикновено им трябваше малко време, докато престанат да дъвчат въздуха и да всмукват пясък и буболечки като два гигантски ненаситни вакуума. Тъй че голямото бебче беше слязло чисто, беше си кацнало прилично и лекичко, а после се беше изтеглило дотук, преди… да угаснат светлините.

По-тревожното беше в това, че каквото и да беше се случило, то бе станало в промеждутъка от две до три минути след разрешението за кацане. Какво може да се скапе толкова бързо?

Ло се приближи още, като зави предпазливо зад крилото. Ако онези турбоперки вземеха да решат изведнъж да се задвижат отново, не искаше да я засмучат и накълцат като някоя канадска гъска. Подкара към багажния отсек — зоната на самолета, която познаваше най-добре, промъкна се под опашката и спря под задната изходна врата. Дръпна спирачката и задейства лоста, вдигащ рампата, която при върха си се наклони на трийсет градуса. Недостатъчно, но все пак… Излезе, пресегна се за сигналните палки и се заизкачва по рампата към мъртвия самолет.

Мъртъв ли? Защо си го помисли това? Че това чудо никога не е било живо…

Но за миг в ума й пробяга мисълта за огромен разлагащ се труп, за избелял и изхвърлен на брега кит. Точно на това й заприлича самолетът. На гниещ труп. Издъхващ левиатан.

Почти беше стигнала до горе, когато вятърът секна. А на човек би трябвало да му е известно поне едно нещо за климата над пистите на летище „Кенеди“: там вятърът никога не стихва. В смисъл, абсолютно никога. На пистите винаги е ветровито, с кацащите самолети, соленото блато и ледения Атлантически океан точно от другата страна на Рокауей. Но изведнъж стана адски тихо — толкова тихо, че Ло смъкна големите шумозаглушителни наушници, просто за да се увери. Стори й се, че чува някакво тупкане от вътрешността на самолета, но бързо осъзна, че са ударите на собственото й сърце. Включи фенерчето си и го насочи към десния хълбок на машината.

Проследи кръглото петно на лъча и се увери, че фюзелажът е още мокър и обсипан с капчици кондензирана от спускането пара подобно на обвивка от малки бисери. Миришеше на пролетен дъжд. Светлината на фенера й пробяга по дългата редица прозорци. Всички вътрешни сенници бяха спуснати.

Това беше странно. Това вече я шашна. Уплаши я много. Смалена пред огромната летяща машина, която струваше 250 милиона долара и тежеше 150 000 тона, я обзе смътното и в същото време осезаемо чувство, че стои в близост до някакъв драконоподобен звяр. Спящ демон, който само се преструва на заспал, а всъщност може всеки момент да отвори очите си и ужасната си паст. Този миг наелектризира душата й, по тялото й премина мразовита тръпка със силата на реверсивен оргазъм, вътре в нея всичко се сви и се стегна на възел.

След това забеляза, че един от сенниците вече е вдигнат. Тънките косъмчета по врата й така настръхнаха, че посегна с ръка да ги успокои, сякаш искаше да усмири плашливо домашно животинче. Просто беше пропуснала да види онзи сенник преди. През цялото време си е бил вдигнат. През цялото време.

Може би…

В самолета мракът се раздвижи. И Ло изпита усещането, че нещо отвътре я наблюдава.

Изскимтя тихо като малко дете, но не можа да се овладее. Беше парализирана. Кръвта запулсира кипнала във вените й като по команда, гърлото й се стегна…

И в този момент тя осъзна ясно и недвусмислено, че нещо вътре там се канеше да я погълне…

Вятърът задуха отново все едно, че изобщо не беше спирал и на Ло не й трябваше повторна покана. Заотстъпва бързо надолу по рампата и скочи в конвейера, дръпна на задна с включен клаксон и още вдигната рампа. Чу хрущенето на една от сините лампи покрай пистата под гумите си, когато ускори, наполовина в тревата, наполовина извън нея, право към приближаващите се фарове на половин дузина линейки и аварийни коли.

Международно летище „Кенеди“, Контролна кула

Калвин Бъс беше превключил на други слушалки и се разпореждаше според националния правилник на ФАА за нарушения и аварии по страничните писти. Въздушното пространство с радиус 5 мили около летище „Кенеди“ беше затворено за всички пристигания и заминавания, което водеше до бързи количествени натрупвания. Калвин отмени всички почивки и заповяда на всеки дежурен контрольор да се опита да се свърже с Полет 753 на всяка възможна достъпна честота. Ситуацията в кулата на летище „Кенеди“ бе толкова близо до хаоса, колкото Джими Епископа някога я беше виждал.

В дъното се бяха струпали представители на летищните власти — типове в тъмни костюми, мърморещи на мобилните си „Некстел“. Това никак не беше добър знак. Странен беше този вроден навик на някои хора — да се скупчват, когато се изправят пред нещо необяснимо.

Джими Епископа опита да се свърже отново. Без резултат.

Един костюм го попита:

— Някакъв сигнал за отвличане?

— Не. Нищо.

— Пожарна аларма?

— Разбира се, че не.

— Аларма от вратата на пилотската? — попита друг.

Джими Епископа загря, че са нагазили във фазата „тъпи въпроси“. Събра цялото си търпение и разсъдливост, които го правеха успешен диспечер на въздушния трафик.

— Птичето подходи гладко и кацна меко. Реджис 7-5-3 потвърди назначения му терминал и зави по страничната писта. Изключих въздушния радар и прехвърлих на наземен.

Калвин, с ръка върху микрофона на слушалката, се обади:

— Може би пилотът е изключил?

— Може. А може и наземният да го е изключил.

Друг костюм запита:

— Тогава защо не отвориха вратата?

Умът на Джими Епископа вече превърташе този въпрос. Пътниците по правило не биха останали по местата си нито минута повече, отколкото са длъжни. Предната седмица на борда на един „Джетблу“, идващ от Флорида, едва не беше избухнал метеж и то заради остарели хлебчета. Тук тези хора бяха седели като вързани, колко? Може би петнайсет минути. В пълен мрак.

— Вътре вече трябва да става доста горещо — каза Джими Епископа. — Ако токът е изключен, там не циркулира въздух. Няма вентилация.

— Тогава какво чакаме, по дяволите? — намеси се още един костюм.

Джими Епископа усети, че тревогата у всички нараства. Онова празно в корема ти, когато осъзнаеш, че предстои да се случи нещо, нещо ужасно, ужасно нередно.

— А ако не могат да се движат? — промълви той, преди да се е усетил и да замълчи.

— Ситуация със заложници? Това ли имате предвид? — попита костюмът.

Епископа кимна мълчаливо… но нямаше предвид това. По някаква неясна причина единственото, за което мислеше беше… души.

Странична писта Фокстрот

Спасителният противопожарен екип на летищните власти пое в стандартната за самолетни бедствия и аварии формация. Шест машини с крана за противопожарната пяна, помпата и стълбищния камион. Спряха до багажния конвейер, лепнат пред ивицата сини лампи по ръба на Фокстрот. Капитан Шон Наваро, с пожарникарска екипировка и с шлем, скочи от задното стъпало на стълбищния камион и застана пред мъртвия самолет. Светлините на пожарните, примигващи срещу фюзелажа, окъпаха замрялата машина в смътно пулсиращо червено. Самолетът изглеждаше празен, изкаран за нощно учение.

Капитан Наваро отиде до предницата на камиона и се качи в кабината при шофьора, Бени Чъфър.

— Обади се на поддръжката. Нека докарат тук осветителното скеле. После завий зад крилото.

— Заповедта ни е да изчакаме — отвърна Бени.

— Онзи самолет там е пълен с хора. Не ни плащат да бъдем парадно осветление. Плащат ни да спасяваме живот.

Бени сви рамене и изпълни заповедта на капитана. Наваро се качи на покрива и Бени включи крика на стълбата, колкото да го вдигне до крилото. Капитан Наваро запали фенерчето си и се покачи на ръба между двете задкрилки. Ботушът му стъпи точно на мястото, където пишеше с много едри черни букви: НЕ СТЪПВАЙ ТУК.

Закрачи по уширяващото се крило на шест метра над пистата. Стигна до надкрилния изход, единствената врата на самолета, инсталирана за външно аварийно отваряне. В нея имаше вградено малко незакрито прозорче и той се опита да надникне вътре през него, през капчиците конденз върху двойното дебело стъкло. Не успя да види нищо, освен още мрак. Вътре трябваше да е задушно като в барокамера.

Защо никой не викаше за помощ? Защо не чуваше никакво движение вътре? Херметизиран, самолетът беше без приток на въздух. На пътниците им свършваше кислородът.

Нахлузил пожарникарски ръкавици, той натисна двете червени крила и издърпа бравата от вдлъбнатината. Завъртя по посока на стрелките, почти на 180 градуса, и напъна. Вратата в този момент трябваше да поддаде и да се отвори, но заяде. Дръпна отново, но разбра моментално, че усилието му е безполезно — не поддаваше изобщо. Нямаше начин да е залепнала отвътре. Дръжката трябваше да е повредена. Или пък нещо я задържаше от вътрешната страна.

Върна се по крилото до върха на стълбата. Видя въртящата се оранжева сигнална светлина, летищен минибус, поел към мястото от международния терминал. По-отблизо успя да зърне сините якета на каращите го агенти на Администрацията за транспортна охрана.

— Ето ни и нас — промърмори капитан Наваро и заслиза по стълбата.

Бяха петима. Всеки се представи по ред, но той не направи усилие да им запомни имената. Беше дошъл при самолета с пожарни коли и екипировка за гасене. Те дойдоха с лаптопи и клетъчни телефони. За известно време само стоя и слуша, докато говореха един през друг в устройствата си.

— Много дълго и сериозно трябва да обмислим ситуацията тук, преди да натиснем бутона „Национална сигурност“. Никой не иска шибан тайфун за едното нищо.

— Не знаем дори с какво си имаме работа. Натиснем ли оня звънец, ще ни се изсипят тука бойците от Военновъздушна Отис и ще хвърлим в паника цялото източно крайбрежие.

— Ако все пак е бомба, изчакали са до последния възможен момент.

— Да гръмне на земята на САЩ, може би.

— Може да си играят на умрели замалко. Задържат радиото изключено. Да ни подмамят. Чакат медиите.

Един от мъжете четеше нещо на мобилния си телефон.

— Имам началните данни на полета от Тегел, в Берлин.

Надвика го друг:

— Искам някой от наземния в Германия, който шпрехен зе инглиш. Трябва да знаем дали са видели някаква подозрителна активност там, пробиви някакви. А, трябва ни и правилник на багажните им процедури.

Още един се разпореди:

— Провери плана на полета и прегледай списъка на пътниците. Всяко име, да, виж ги отново. Този път с правописни варианти.

— Така — заговори друг, който също четеше данни от мобилния си. — Пълна спецификация. Регистрационен номер на самолета N323RG. Боинг 777-200LR. Последният транзитен оглед е бил преди четири дни, в Атланта, Хартсфийлд. Подменен и износен плъзгач на обръщача на тръстера на левия двигател и износена втулка на десния. Отложен ремонт на зъб в ляв кърмови бордови задкрилен механизъм поради графика на полетите. Резолюция: получил е чист сертификат за изправност.

— 777 са нова партида, нали? От колко време са в експлоатация? Година или две?

— Максимален капацитет — триста и един. Този полет е двайсети. Сто деветдесет и един пътници, двама пилоти, девет души екипаж.

— Някои без билети? — Тоест малки деца.

— Не ми показва такива.

— Класическа тактика — каза експертът по тероризъм. — Създаваш объркване, предизвикваш първата реакция, печелиш публиката и взривяваш за максимален ефект.

— Ако е така, вече сме мъртви.

Спогледаха се неловко.

— Трябва да изтеглим спасителните екипи. Кой беше онзи тъпак там горе, дето тропаше по крилото?

Капитан Наваро ги изненада, пристъпвайки напред.

— Аз бях тъпакът.

— Хм. Добре. — Мъжът се окашля в шепата си. — Горе е само за поддържащия персонал, капитане. Правилникът на ФАА.

— Знам го.

— Е? Нещо поне видяхте ли?

— Нищо — отвърна Наваро. — Не видях нищо, не чух нищо. Всички сенници на прозорците са спуснати.

— Спуснати, казвате? Всички?

— Всички.

— Пробвахте ли надкрилния изход?

— Естествено.

— И?

— Беше залепнал.

— Залепнал? Невъзможно.

— Залепнал е — повтори капитан Наваро с повече търпение към тези петимата, отколкото бе проявявал към собствените си деца.

Старшият се отдръпна леко встрани, за да се обади по мобилния си. Капитан Наваро огледа останалите.

— Е, какво правим тук?

— Точно това чакаме да разберем.

— Чакате да разберете? Колко пътници имаме тук? Колко обаждания до 911 са направили?

Един от мъжете поклати глава.

— Нито едно мобилно обаждане на 911 от самолета досега.

— Все още? — удиви се Наваро.

Тъмният тип до него кимна.

— Нула обаждания за 191 души. Не е добре.

— Никак не е добре.

Капитан Наваро ги изгледа с изумление.

— Трябва да предприемем нещо и то веднага. Не ми трябва разрешение да награбя пожарникарска брадва и да започна да троша прозорци, когато там вътре издъхват хора. В самолета няма въздух.

След като приключи разговора си, старшият се върна.

— Карат горелката. Ще го режем.

Дарк Харбър, Вирджиния

Заливът Чезапийк, черен и кипнал в този късен час.

В остъкления вътрешен двор на главната къща, кацнала на живописна отвесна скала с изглед към залива, един мъж се беше излегнал в специално изработено медицинско кресло. Промишлените термостати, от които само в това помещение имаше три, поддържаха температура от 16,7° С. През дискретно вградените тонколони тихо се лееше „Пролетно тайнство“ на Стравински, за да приглушава неуморното шшт, шшт от помпата на хемодиализния апарат.

Дъхът излизаше от устата на мъжа на смътни облачета пара. Някой външен наблюдател сигурно щеше да повярва, че човекът е смъртник. Сигурно щеше да си помисли, че е свидетел на последните дни или седмици от, съдейки по разкошното и разпростряло се на седемнайсет акра имение, един впечатляващо успешен живот. Може би щеше да си отбележи дори иронията в това, че човек с такова очебийно богатство и положение среща същия край като последния бедняк.

Само че Елдрич Палмър не беше в края на дните си. Беше в седемдесет и шестата си година и нямаше никакво намерение да се предава на каквото и да било. Никакво.

Високопочитаемият инвеститор, бизнесмен, теолог и близък доверен приятел на висшите властови кръгове, преминаваше през една и съща три-четири часова процедура в последните седем години от живота си. Здравословното му състояние беше крехко, но все пак податливо на регулиране, под двадесет и четири часовия надзор на лекарски екип и подпомагано от болнично медицинско оборудване, закупено за негови лични домашни нужди.

Богатите могат да си позволят първокласно здравно обслужване и също така могат да си позволят да бъдат ексцентрични. Елдрич Палмър ревниво криеше личните си странности от публичния поглед, дори от собствения си вътрешен кръг. Мъжът никога не беше се женил. Никога не бе създавал свой наследник. Ето защо основната тема за спекулации около Палмър бе свързана с плановете, които би могъл да има за огромния си капитал, след като умре. Нямаше първи заместник в основното си инвеститорско дружество, „Стоунхарт Груп“. Нямаше публични връзки с благотворителни фондации, за разлика от двамата състезаващи се с него за номер едно в ежегодния списък на „Форбс“ на най-богатите американци на света — основателя на „Майкрософт“ Бил Гейтс и инвеститора на „Бъркшир Хатауей“, Уорън Бъфет. (Ако в оценката на „Форбс“ се включеха определени златни резерви в Южна Америка и активи на сенчести корпорации в Африка, то Палмър щеше твърдо и неизменно да се задържи на върха на списъка.) Палмър никога не беше нахвърлял дори чернова на завещание. Недалновидност, немислима за човек и с една хилядна от неговото богатство.

Но Елдрич Палмър, казано простичко, изобщо не се канеше да умира.

Хемодиализата представлява процедура, при която кръвта се изважда от тялото посредством система от тръби, филтрира се и се пречиства през диализатор или изкуствен бъбрек и след това се връща в тялото, изчистена от отпадъчни продукти и мръсотии. Входни и изходни игли се поставят в синтетична артериовенозна фистула, инсталирана полу-перманентно в ръката под лакътя. В случая машината за тази процедура беше последен писък на технологията, модел „Фресениус“. Следеше непрекъснато критичните параметри на Палмър и предупреждаваше г-н Фицуилям, който никога не беше на повече от две стаи разстояние, за всякакви данни извън нормалния обхват.

Лоялните инвеститори бяха привикнали с вечно изпитата външност на Палмър. По същество тя се бе превърнала в търговската му марка, ироничен символ на паричната му сила, това, че толкова крехък и с пепеляво лице човек може да държи в ръцете си толкова власт и влияние в международните финанси и политика. Легионът му от верни инвеститори наброяваше трийсет хиляден елитен финансов блок: входната миза беше два милиона долара, а капиталът на мнозина от инвестиралите с Палмър надвишаваше деветцифрено число. Покупателната сила на неговата „Стоунхарт Груп“ му осигуряваше огромен икономически лост, който той прилагаше ефективно и понякога — безскрупулно.

Западните врати се отвориха откъм широкия коридор и г-н Фицуилям, по съвместителство шеф на личната охрана на Палмър, влезе с преносим обезопасен телефон, положен на поднос от чисто сребро. Г-н Фицуилям беше бивш офицер от щатските ВМС, с потвърдени четиридесет и две бойни убийства. Притежаваше бърз ум и беше преминал следвоенно медицинско обучение, финансирано от настоящия му шеф.

— Зам. секретарят по Национална сигурност, сър — заяви той, изпускайки бяло облаче дъх в хладното помещение.

Обикновено Палмър не позволяваше да му досаждат по време на нощните процедури. Тези часове предпочиташе да ги използва за размисъл. Но точно това обаждане беше очаквал. Прие поднесения му от г-н Фицуилям телефон и изчака, докато той чинно се оттегли.

Палмър се отзова и го уведомиха за дремещия на пистата въздушен лайнер. Научи, че сред администрацията на летище „Кенеди“ цари сериозно объркване как да се процедира по-нататък. Обадилият се говореше неспокойно, с притеснената официалност на дете, гордо, че докладва за добро деяние.

— Събитието е крайно необичайно и си помислих, че ще искате да бъдете осведомен, сър.

— Да — увери го Палмър. — Много любезно от ваша страна.

— Ж… желая ви лека нощ, сър.

Палмър изключи телефона и го остави в скута си. Лека нощ, и още как. Обзе го силно предчувствие. Беше очаквал това. А сега, след като самолетът бе кацнал, знаеше, че е започнало… с цялата му импозантност.

Възбуден, той се обърна към големия телевизионен екран на страничната стена и активира звука с дистанционното, вградено в облегалката на креслото му. Нищо за самолета все още. Но скоро…

Натисна бутона на интеркома. Гласът на г-н Фицуилям се отзова:

— Да, сър?

— Кажи им да приготвят хеликоптера. Малка бизнес среща в Манхатън.

Елдрич Палмър изключи и се загледа през стъклената стена над големия залив Чезапийк, разпенен и черен, южно от мястото, където стоманените води на Потомак се изливаха в мрачните му дълбини.

Писта Фокстрот

Поддържащият екип караше цистерни с кислород под корпуса. Прерязването му беше извънредна процедура, прилагана в най-краен случай. Всички граждански въздушни съдове бяха конструирани с точно предвидени зони за „кълцане“. Зоната за кълцане при „трите седмици“ беше в задната част на фюзелажа под опашката, между кърмовите багажни врати на дясната страна. Буквите LR в „Боинг 777-200LR“ обозначаваха „long range“ (дългообхватен) и като пазарен модел „C“ с върхов обхват, надвишаващ 9 000 морски мили и горивен капацитет до 200 000 литра лайнерът разполагаше, в добавка към традиционните горивни резервоари в телата на крилата, с три допълнителни резервоара близо до задния багажен трюм — откъдето идваше и необходимостта от безопасна зона за рязане.

Поддържащият екип използваше режещо оборудване „Аркеър“, екзотермична горелка, предпочитана в спасителни операции не само заради високата й преносимост, но и заради кислородното й захранване, при което не се използваха опасни вторични газове като ацетилен. Работата с рязането през дебелата обвивка на фюзелажа щеше да отнеме около час.

В този момент нито един от хората, застанали на пистата, не очакваше благоприятен изход. Не беше имало никакви позвънявания на 911 от пътниците в лайнера. Никакви светлини, шум или какъвто и да било сигнал не беше излъчван от вътрешността на „Реджис 753“. Ситуацията беше доста смущаваща.

По терминалното платно зад внушителното съоръжение със светлини, насочени към самолета, пое щабна командна машина от частите на летищната служба, подготвени за извънредни ситуации. Екипът на СВТ (Специално въоръжение и тактика) бе обучен за евакуации, спасяване на заложници и антитерористични атаки на мостове, тунели, автобусни терминали, летища, ЖП линии и пристанища на Ню Йорк и Ню Джърси. Тактическите служители бяха снаряжени с леки бронежилетки и полуавтоматични пушки „Хеклер-Кох“. Две немски овчарки изскочиха и започнаха да душат около главните колесници — две групи от по шест огромни гуми. Кучетата се затичаха наоколо, вдигнали носове във въздуха. Като че ли и те надушваха бедата.

Капитан Наваро се зачуди за миг дали изобщо имаше все още някой на самолета. Не беше ли в „Зоната на здрача“ където един самолет се приземи празен?

Поддържащият екип разгаряше горелките и вече започваше рязането под корпуса, когато едно от кучетата изведнъж зави. Всъщност по-скоро залая. Въртеше се и се въртеше на стегнати кръгове на каишката си.

Капитан Наваро видя своя човек с пожарната стълба, Вени Чъфър, да сочи към средата на корпуса. Пред очите му се появи тънка черна сянка. Вертикална резка най-тъмно черно, нарушила съвършено гладката гръд на фюзелажа.

Беше изходната врата над крилото. Същата, който Наваро не беше успял да открехне.

Сега беше отворена.

Беше съвсем нелепо, но Наваро запази мълчание, вцепенен от гледката. Може би резето се беше повредило, дръжката не беше задействала… може би не беше опитал достатъчно силно… или може би — просто може би — някой най-сетне бе отворил вратата.

Международно летище „Кенеди“, Контролна кула

Летищните власти бяха изключили аудиото на Джими Епископа. Стоеше прав както винаги и чакаше удобен момент да го обсъди с мъжете в костюмите, когато клетъчните им телефони зазвъняха като побъркани.

— Отворено е — съобщи един от мъжете. — Някой е отворил 3L.

Вече всички бяха станали и се опитваха да видят. Джими също погледна през стъкления панел на диспечерската кабина към осветения самолет. Тук отгоре вратата не изглеждаше отворена.

— Отвътре ли? — каза Калвин Бъс. — Кой излиза?

Мъжът поклати глава, още с мобилния, залепен до ухото.

— Никой. Засега.

Джими Епископа грабна малкия бинокъл от лавицата и заоглежда сам „Реджис 753“.

Ето го. Черна резка над крилото. Тъмен белег, като раздрано в корпуса на лайнера.

Устата на Джими пресъхна от гледката. Онези врати се отваряха леко навън, след като се отключат, след това се завъртаха и се сгъваха по вътрешната стена. Тъй че технически се беше изключил само въздушният клапан. Вратата все още не беше съвсем отворена.

Остави полевия бинокъл обратно на лавицата и се отдръпна назад. Неясно защо вътрешният му глас изшепна, че моментът е много добър за бягство.

Писта Фокстрот

Вдигнатите до цепнатината на вратата сензори за отровен газ и за радиация отчетоха „чисто“. Служител от спешния отряд, легнал на крилото, успя да издърпа вратата още половин педя навън с помощта на прът с метална кука, докато други двама въоръжени го прикриваха от пистата долу. Вмъкнаха параболичен микрофон, който върна всевъзможни пиукания, бибикания и тонови сигнали: мобилните телефони на пътниците продължаваха да звънят без отговор. Злокобни и жалостиви звуци като мънички самотни лични сигнали за бедствие.

След това вкараха огледало, закрепено на пилон, уголемена версия на зъболекарския инструмент, прилаган при оглед на кътници. Успяха да видят само подвижните седалки в зоната между пътническите класи. И двете бяха празни.

Подадените по мегафон команди не доведоха до нищо. Никаква реакция от вътрешността на самолета. Никакви светлини, никакво движение. Нищо.

Двама офицери от извънредните части, облечени в по-леко снаряжение, се бяха отдръпнали от светлините на пистата за кратко съвещание. Огледаха план-схемата, показваща пътниците, седящи по десет в редица в туристическата класа, в която се канеха да проникнат: по три седалки в ляво и дясно, и четири в средата. Вътрешността на самолета беше тясна, така че замениха полуавтоматичните оръжия „Х-К“ с по-удобните „Глок 17“, подготвяйки се за близък бой.

Надянаха противогази с вградени радиостанции и очила за нощно виждане и окачиха на коланите си палки, белезници и патронници с резервни пълнители. На шлемовете им бяха монтирани миниатюрни камери, също снабдени с резервни инфрачервени лещи.

Изкачиха се по спасителната пожарна стълба на крилото и настъпиха към вратата. Прилепиха се от двете страни на корпуса. Единият сгъна с ботуша си вратата назад към вътрешната стена, след което се присви и ниско приведен нахлу вътре право към най-близкия отсек, където се задържа на място, приклекнал и готов за атака. Партньорът му го последва на борда.

Мегафонът отдолу усили гласа на командира им:

— Всички на борда на Реджис 753. Тук Летищни власти Ню Йорк — Ню Джърси. Влизаме в самолета. За ваша безопасност, моля останете по местата си и поставете ръце на главите си.

Водачът изчака заслушан с гръб към вътрешната стена. Противогазът му притъпяваше звука до дразнещо ухото бучене, но не можа да различи никакво движение вътре. Включи устройството за нощно виждане и вътрешността на самолета се окъпа в мътно зелено. Кимна на партньора си, насочи своя „Глок“ и на „три“ нахлу в широката кабина.