Само няколко часа по-късно, в подземната морга на Главната медицинска инспекция в Манхатън, д-р Бенет приключваше работа след един много дълъг ден. Трябваше да е уморен, но всъщност се чувстваше възбуден. Ставаше нещо необикновено. Все едно, че всички благонадеждни правила за смърт и разлагане бяха пренаписани и то точно тук, в това помещение. Тази гадост прекрачваше границите на установената медицина. Отиваше отвъд самата човешка биология… Може би дори в света на чудесата.

Както беше планирано, прекрати всички аутопсии за през нощта. Работата по други случаи продължаваше, медико-съдебните следователи вършеха делата си в кабините на горния етаж, но моргата беше на Бенет. Беше забелязал нещо по време на визитата на лекарите от ЦКБ. Нещо около кръвната проба, която бе извлякъл, млечнобялата течност, събрана в стъкленицата. Стоеше закътана в дъното на един от хладилниците за проби, скрита зад другите стъкленици като последното парче хубав десерт в хладилник в общежитие.

Сега разви капачката и се загледа в пробата, седнал на столче до тезгяха за изследвания близо до умивалника. След няколко секунди повърхността на около двестате грама бяла кръв се развълнува и Бенет потръпна. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. Помисли какво да направи, след което свали от рафта горе идентична стъкленица. Напълни я със същото количество вода и постави двата съда един до друг. Трябваше да се увери, че раздвижването не е причинено от вибрации от минаващ камион или нещо такова.

Загледа в очакване.

Ето пак. Лепкавата бяла течност се развълнува — видя го — докато значително по-рядката водна повърхност остана съвършено гладка.

Нещо в кръвната проба се движеше.

Бенет помисли за миг. Изля водата в канала на умивалника, а след това бавно преля мазната „кръв“ от едната стъкленица в другата. Течността беше гъста като сироп и се изля бавно, но чисто. Нищо не забеляза да преминава през тънката струя. Дъното на първия съд остана леко зацапано с бяла кръв, но и там не видя нищо.

Остави новата стъкленица и отново я загледа в очакване.

Не се наложи да гледа много дълго. Повърхността се разлюля и Бенет едва не подскочи от стола си.

В този момент чу някакъв шум зад себе си, стържещ звук или пърхане. Обърна се рязко, изнервен от откритието си. Лампите по тавана осветяваха ярко масите от неръждаема стомана зад него. Всички повърхности бяха почистени изрядно, а подовете — подсушени с парцали. Всички жертви от Полет 753 лежаха заключени в камерите в стените на моргата.

Плъхове, може би. Не можеха да направят нищо, за да опазят сградата от гадините, а бяха опитали всичко. Сигурно бяха в стените. Или в канализацията под пода. Вслуша се още малко и отново се обърна към стъкленицата.

Преля отново течността от едната стъкленица в другата, като този път спря на средата. Количествата в двете стъкленици бяха почти равни. Постави ги под една от таванските лампи и започна да наблюдава млечната повърхност за признаци на живот.

Ето го. В първия съд. Този път — тихо пльок, почти като малка рибка, клъвнала на повърхността на размътено езерце.

Някаква сирена вън на улицата го стресна. Отмина и в тишината, която трябваше да настъпи, той отново чу звуци. Звуци като от движение и то зад него. Отново се обърна, почувствал се този път колкото жертва на параноя, толкова и глупаво. Помещението беше празно, моргата — стерилизирана и тиха.

И все пак… нещо издаваше този шум. Стана тихо от столчето си и завъртя глава насам и натам, за да засече източника му.

Вниманието му се задържа на стоманената врата към охладителя с мъртвите тела. Направи няколко стъпки към нея, наострил сетива.

Шумолене. Мърдане. Като че ли идваше отвътре. Беше прекарал твърде дълго време тук долу, за да се страхува от непосредствената близост до смъртта… Но после си спомни развитието, което показваха телата след смъртта си. Явно всички тези притеснения го бяха върнали към обичайните човешки табута, свързани с мъртвите. Всичко, което беше вършил в работата си, изплува пред погледа му в отговор на нормален човешки инстинкт. Отварянето на телата. Рязането на труповете, обелването на лицата от черепите. Дисекцията на органи и дрането на гениталии. Усмихна се на себе си в празното помещение. Все пак си беше общо взето нормален, в края на краищата.

Умът му играеше номера. Може би някаква повреда в охлаждащите перки или нещо такова. От вътрешната страна на охладителя имаше авариен ключ, голям червен бутон в случай, че някой се окажеше затворен вътре по погрешка.

Обърна се отново към стъклениците. Загледа ги в очакване на ново движение. Вече съжаляваше, че не си беше взел лаптопа долу, за да запише мислите и впечатленията си.

Пльок.

Този път беше подготвен. Сърцето му подскочи, но тялото му остана неподвижно. Пак в първия съд. Изля другия и раздели течността за трети път, приблизително по 30 г. във всеки.

Докато го правеше, му се стори, че видя нещо да се изсипва през струята от първата стъкленица във втората. Нещо много тънко, дълго не повече от пет сантиметра — стига наистина да беше видял това, което му се стори, че видя.

Червей. Метил. Някаква паразитна болест ли беше това? Съществуваха различни примери с паразити, които преустройват приемащите ги тела, за да служат на собствената им репродуктивна дейност. Това ли беше обяснението за странните промени след смъртта, които бе видял на масата за аутопсия?

Вдигна въпросната стъкленица и разклати намалялата бяла течност под светлината на лампата. Вгледа се много съсредоточено в съдържанието… и да… не веднъж, а на два пъти нещо вътре се плъзна. Загърчи се. Жичка, тънка и бяла като обкръжението си. Движеше се много бързо.

Бенет трябваше да го изолира. Да го натопи във формалин, а след това да го изследва и идентифицира. Щом разполагаше с това, значи имаше десетки, може би стотици или… кой знае колко много, кръжащи вътре в другите тела в…

Силният трясък откъм камерата го стресна. Накара го да подскочи и съдът се изплъзна от ръката му. Падна на тезгяха, но не се счупи, само подскочи и издрънча в умивалника, където изсипа и разплиска съдържанието си. Бенет изръси низ от ругатни и затърси червея по мивката неръждавейка. После усети топлина по опакото на лявата си ръка. Капки от бялата кръв го бяха опръскали и вече щипеха плътта му. Не гореше, но разяждаше като киселина, достатъчно, за да причини болка. Бързо се изплакна с хладка вода и се подсуши с лабораторна кърпа, преди нещото да е увредило кожата му.

След това рязко се обърна с лице към камерата. Трясъкът определено не беше електрическа повреда. По-скоро приличаше на блъскане на носилка на колела в друга носилка на колела. Невъзможно… и гневът му се надигна отново. Червеят му току-що се беше изсипал в канализацията. Щеше да вземе нова кръвна проба и да изолира този паразит. Това откритие беше негово.

Докато още триеше ръката си в пеша на престилката, той пристъпи към вратата, дръпна дръжката и освободи ключалката на камерата. Запареният охладен въздух изсъска в лицето му, щом вратата се разтвори широко.

След като освободи себе си и другите от изолационното отделение, Джоан Лус нае кола, която да я откара право във ваканционния дом на един от партньорите основатели на адвокатската й фирма в Ню Ханаан, Кънектикът. Беше накарала шофьора на два пъти да спре, за да може да повърне през прозореца. Съчетание от грип и нерви. Но все едно. Сега тя беше от класата на жертвите и едновременно с това — техният адвокат. Пострадалата страна и воюващият правен съветник. Воюващ за възмездяването на семействата на загиналите и на четиримата щастливи оцелели. Тузарската фирма на Къминс, Питърс и Лили можеше да претендира за 40% дивидент от най-големите корпоративни компенсации, изплащани някога. По-големи от „Виокс“ по-големи дори от „Уърлдком“.

Джоан Лус, партньор.

Човек си въобразява, че се е уредил добре в Бронксвил, докато не прескочи до Ню Ханаан. Бронксвил, домът на Джоан, представляваше потънало в зеленина селце в окръг Уестчестър, на петнайсет мили северно от среден Манхатън и на двайсет и осем минути път оттам с метрото. Роджър Лус работеше в областта на международните финанси за Клум и Феърщайн и повечето седмици пътуваше извън страната. И Джоан беше пътувала доста, но след като се родиха децата й се наложи да отстъпи в името на приличието. Пътуванията обаче й липсваха и предната седмица се беше забавлявала страхотно в Берлин, в „Риц-Карлтън“ и на Потсдамер плац. Двамата с Роджър, свикнали с хотелския живот, бяха уподобили същия стил и у дома си. Това включваше подовото отопление на банята, сауната в сутерена, доставката на свежи цветя на всеки две седмици, ежедневното озеленяване и, разбира се, домашния им иконом и перачката. Липсваха само румсървисът и шоколадчетата до възглавниците им преди лягане.

Купуването на имота в Бронксвил пред няколко години, при липсата на ново строителство и убийствено високите данъци, беше голяма стъпка за тях. Но след като вече бе опитала живота в Ню Ханаан, където главният фирмен партньор, Дори Къминс, живееше като феодален владетел в имението си, което се състоеше от три къщи, езеро за риболов, конюшни и даже хиподрум, Бронксвил на връщане я порази със своята старомодност, провинциалност и дори й се стори… леко досаден.

Вече у дома, Джоан се събуди след неспокойната следобедна дрямка. Роджър все още беше в Сингапур, а тя непрекъснато чуваше шумове из къщата, звуци, които накрая я стреснаха и събудиха. Нервна възбуда. Отдаде я на вероятно най-важната среща в живота си.

Джоан излезе от кабинета си и заслиза по стълбите, опирайки се на стената. В кухнята Нийва, чудесната бавачка на децата, тъкмо почистваше остатъците от вечерята и забърсваше с влажен парцал трохите от масата.

— О, Нийва, можех и сама да го направя — каза Джоан, без да го мисли сериозно и продължи към високия стъклен шкаф, където държаха лекарствата си. Нийва беше възрастна хаитянка и живееше в Йонкърс, през едно градче оттук. Беше на около шейсет, но възрастта не й личеше. Неизменно бе облечена в дълга до глезените рокля на цветя и носеше удобни гуменки. Нийва внасяше успокоителното си влияние, толкова нужно за дома на Лус. Иначе бяха енергична банда, заета около пътуванията на Роджър, дългия работен ден на Джоан в града, училището и извънучилищната програма на децата. Всеки от тях тичаше в шестнайсет посоки едновременно. Нийва беше семейният рул и тайното оръжие на Джоан в поддържането на домакинството в ред.

— Джоан, не ми изглеждаш много добре.

„Джоан“ и „много“ прозвучаха странно носово на напевния островитянски говор на Нийва.

— О, просто съм малко преуморена. — Глътна доза „Мотрин“ и две дражета „Флексерил“, седна в кухненския кът за отдих и заразлиства „Красив дом“.

— Трябва да хапнеш — каза Нийва.

— Боли, като преглъщам.

— Тогава супа — постанови Нийва и се зае да й приготви.

Нийва беше като майка за цялото семейство, не само за децата. А защо и Джоан да не се порадва на малко майчински грижи? Бог й беше свидетел, истинската й майка — два пъти развеждана жена, която в момента живееше в апартамента си в Хиалеа, Флорида — не ставаше за тази работа. А кое беше най-хубавото тук? Когато покровителственото държане на Нийва станеше прекалено досадно, Джоан можеше просто да я отпрати да се занимава с децата. Пер-фект-но.

— Чувам за онзи самолет. — Нийва погледна през рамо към Джоан, докато отваряше консервата. — Не е добре. Нещо зло.

Джоан понечи да се усмихне на прелестните й дребни тропически суеверия, но усмивката й секна изведнъж от остра болка в челюстта й.

Докато купата със супа се въртеше в микровълновата, Нийва се върна при нея, за да я погледне. Притисна загрубялата си кафява длан на челото на пациентката си и опипа с пръсти жлезите на шията й. Джоан се дръпна назад от болка.

— Лошо е подуто — каза Нийва.

Джоан затвори списанието.

— Май трябва да си легна пак.

Нийва се изправи и я изгледа странно.

— Трябва да се върнеш в болницата.

Джоан щеше да се изсмее, ако беше сигурна, че няма пак да я заболи. Да се върне в Куинс?

— Повярвай ми, Нийва. В твоите ръце съм много по-добре. Довери се на човека, който разбира от тези неща. Цялата история с болницата си беше застраховка от страна на авиокомпанията. Всичко се прави за тяхна изгода. Не за моя.

Докато разтриваше отеклата си възпалена шия, Джоан си представи предстоящия съдебен процес и духът й отново се повдигна. Озърна се из кухнята. Странно как една къща, по която бе хвърлила толкова много време и пари за обновяване и разкрасяване, можеше да изглежда толкова… жалка.

Къминс, Питърс, Лили… и Лус.

В този момент в кухнята нахълтаха децата, Кийни и Одри. Размрънкаха се около някакъв спор, свързан с играчка. Гласовете им забръмчаха в главата й така, че изпита непреодолимо желание да ги зашлеви и да се разхвърчат из кухнята. Но успя да направи това, което правеше винаги, да прелее агресията си към децата във фалшив ентусиазъм, вдигнат като стена около гнева й. Затвори списанието и повиши глас, за да ги накара да замълчат.

— А не искате ли по едно пони за всеки и собствено езерце?

Вярваше, че щедрият й подкуп е усмирил децата. Но това, което всъщност ги уплаши и накара да се смълчат, беше усмивката й: чудовищна и кръвнишка, израз на пълна неистова омраза.

За Джоан тази мигновена тишина беше блаженство.

На 911 постъпи обаждане за някакъв гол мъж при изхода на тунела Куинс-Мидтаун. Съобщението бе записано като 10–15, дребно нарушение на обществения ред. На осмата минута пристигна патрул от 1–7 и попадна на ужасно задръстване, по-зле от обичайното за неделя вечер. Няколко водачи натискаха клаксоните и сочеха нагоре. Викаха към полицаите, че заподозреният, дебел тип без нищо по него освен червен етикет на крака, вече се е разкарал.

— Деца имам тук! — ревна един от очуканата си каравана.

Полицай Карн, шофьорът, подхвърли на партньора си Лупо:

— От ония по Парк Авеню е, според мен. Клиент на сексклубовете. Прекалил е с екстазито, преди да се отдаде на забавленията си през уикенда.

Полицай Лупо откачи колана и отвори вратата си.

— Аз съм дежурен по трафика. Любовникът е изцяло твой.

— Много благодаря — изсумтя Карн на затръшнатата врата. Включи сирената и зачака търпеливо гмежта от коли по платното да му отвори път. Не му плащаха допълнително за бързане.

Продължи нагоре по Трийсет и осма, като хвърляше поглед на пресечките. Един пощръклял дебел гол тип едва ли щеше да е труден за намиране. Хората по тротоарите изглеждаха нормално, нямаха вид на възбудени. Услужлив гражданин, който пушеше пред един бар, видя бавно движещата се патрулка, приближи се и посочи нагоре по улицата.

Постъпиха второ и трето обаждане. И двете за гол мъж, обикалящ пред сградата на ООН. Полицай Карн натисна газта, решил да приключи с тази работа. Мина бавно покрай осветените знамена на всички държави-членки, развяващи се пред фасадата и зави към входа за посетители в северния край. Навсякъде имаше от сините заграждения на нюйоркската полиция, както и големи бетонни саксии, предназначени за спиране на коли-бомби.

Карн спря до дежурните отегчени ченгета край едно от загражденията.

— Това, което търся, господа, е един дебел гол мъж.

Един от полицаите сви рамене.

— Мога да ти дам няколко телефона.

Габриел Боливар се прибра с лимузина в новия си дом в Манхатън, две градски къщи в процес на пълно обновяване на Вестри стрийт, в Трайбека. След ремонта домът щеше да се сдобие с трийсет и една стаи. Трябваше да се разпростре върху 4270 кв. м заедно с облицования с мозайка плувен басейн, слугински квартири за 16 души персонал, подземно звукозаписно студио и кинотеатър с двайсет и шест места.

Напълно завършен и обзаведен беше само най-горният етаж. Ремонтът му бе приключен по време на турнето на Боливар из Европа. Останалите помещения на по-долните етажи бяха във фаза на груби довършителни работи, някои — измазани, други — все още покрити с изолационни материали и найлон. Дървените стърготини се стелеха по всяка повърхност, вмъкваха се във всяка цепнатина. Бизнес мениджърът на Боливар го беше информирал за хода на работата, но той не се интересуваше много от процеса, а само от крайния резултат — скорошния му разточителен и декадентски палат.

В края на турнето му „Плачът на Иисус“ бе прозвучала фалшива нота. На организаторите им се беше наложило да се потрудят здраво, за да напълнят арените, така че Боливар да може с право да твърди, че е пял навсякъде пред пълна публика. И той пя. Но в Германия чартърът на турнето се беше скапал и вместо да изчака с останалите, Боливар се съгласи да се прехвърли на редовен полет към дома. Все още чувстваше последствията от тази голяма грешка. Всъщност ставаше все по-зле.

Влезе през парадния вход с охраната си и с три млади дами от фенклуба. Някои от по-едрите му съкровища вече бяха преместени. Между тях бяха и двете пантери от черен мрамор, застинали от двете страни на високото шест метра фоайе. Два сини барабана — индустриални отпадъци, за които се твърдеше, че били собственост на Джефри Дамър^[1] и няколко реда картини в рамки: Марк Райдън, Робърт Уилямс, Чет Зар — всичките големи и скъпи. Разхлабеният ключ за осветлението на стената запали низа от строителни светлини по виещото се нагоре мраморно стълбище, под огромен крилат плачещ ангел с неясен произход, „спасен“ от румънска църква по време на режима на Чаушеску.

— Красив е — каза едно от момичетата, загледано нагоре към скритото в сянка и похабено от времето лице на ангела.

Боливар залитна близо до огромния ангел, поразен от гърч в корема. Беше повече от спазъм, по-скоро приличаше на жилване от някой съседен орган. Вкопчи се в крилото на ангела, за да се задържи на крака, а момичетата се струпаха около него.

— Миличък — загукаха те, докато му помагаха да стане, а той се опита да се отърси от болката. Дали някой не му беше пуснал нещо в клуба? Вече се беше случвало. Боже, и преди разни фенки го бяха дрогирали в отчаяното си желание да се домогнат до Габриел Боливар, да се докопат до легендата под грима. Избута и трите настрани, махна на бодигардовете си да го оставят и се изправи въпреки болката. Охраната му остана долу, докато с обкования си със сребро бастун той пъдеше момичетата нагоре по виещите се, прошарени със сини жилки бели мраморни стъпала, към покоите си на най-горния етаж.

Остави момичетата да смесят още повече питиетата си и да се освежат в другата баня. Самият Боливар се заключи в основната баня, изрови скътания си запас от викодин и се обслужи с два хубави бели хапа, последвани от здрава глътка скоч. Опипа врата си и разтри отеклото си гърло, притеснен за гласа си. Искаше да пусне водата да зашурти през крана с гарвановата глава и да наплиска лицето си, за да се охлади, но още беше с грима. Никой в клубовете нямаше да го познае без него. Зяпна в болнавата бледост, която му придаваше той, в сенките, от които страните на лицето му изглеждаха мършави. Загледа се в мъртвешки черните зеници на контактните си лещи. Всъщност беше красив мъж и никакъв грим не можеше да скрие този факт. И точно това, знаеше той, бе част от тайната на успеха му. На тази основа се крепеше цялата му кариера — отмъкването и покварата на красотата. Да съблазни ухото с няколко мига трансцендентна музика, само за да го поквари след това с готически писъци и индустриално изкривяване. Ето на какво реагираха младите. Обезобразяване на красотата. Покваряване на доброто.

„Красива поквара“. Възможно заглавие за следващия му албум.

„Мъртвешки порив“ беше стигнал до 600 000 копия в първата седмица от пускането му в САЩ. Огромен успех за пост mp3 ерата, но все пак с близо половин милион бройки под „Разточителни зверства“. Хората започваха да свикват с ексцентричността му и на сцената, и в живота. Не беше вече онова „анти всичко“, което „Уол-Март“ обичаше да бойкотира и на което религиозна Америка — включително собственият му баща — се беше заклела да се противопоставя. Странно как баща му се оказваше в съгласие с „Уол-Март“, което доказваше тезата му за това колко лишено от смисъл бе всичко. Все пак, с изключение на религиозните десни, ставаше все по-трудно да продължава да шокира хората. Не, че Боливар обмисляше да превключи на кафеджийски фолк, въпреки че това определено щеше да шокира света, обаче театралните аутопсии и сценичните хапания и рязания вече не бяха свежи. Очакваха се като изпълнения на бис. Той играеше за публиката си вместо да играе срещу нея. Трябваше да бяга отпреде й, защото ако го догонеше, той щеше да затъне.

Но не беше ли стигнал в играта си дотам, докъдето можеше? Колко по-далече изобщо можеше да продължи?

Отново чу гласовете. Като неспят хор, гласове на болка, гласове, отекващи с неговия собствен глас. Озърна се из банята, за да се увери, че е сам. Тръсна силно глава. Звукът беше като от притиснати до ушите морски раковини. Само че вместо да чува океанския ек, чуваше стона на души в преддверието на ада.

Когато излезе от банята, Минди и Шери се целуваха, а Клио лежеше на голямото легло с питие в ръка и се усмихваше към тавана. И трите се сепнаха при появата му и се обърнаха в очакване на попълзновенията му. Пропълзя на леглото. Коремът му се обръщаше като каяк и Габриел си помисли, че всъщност точно това му трябва. Обилно прочистване на тръбите, за да се изчисти цялата му система. Русата Минди му налетя първа, пръстите й пробягаха през копринено черната му коса, но Боливар избра Клио. Нещо по-особено имаше в нея. Бледата му длан погали гладката кафява плът на шията й. Тя смъкна блузата си, за да му е по-лесно. Ръцете й се плъзнаха по тънката черна кожа, стегнала плътно бедрата му, и заговори:

— Фенка съм ти още от…

— Шшшт — каза й той, за да прекъсне обичайните любезности на новите. Двата викодина трябваше да са подействали на гласовете в главата му, затихнали до глух тътен — почти като електрически шум, но с някакво смесено с него пулсиране.

Другите две вече се промъкваха около него. Ръцете им запъплиха като раци, опипваха го, изучаваха го. Започнаха да смъкват дрехите му, за да оголят мъжа отдолу. Минди отново вкара пръстите си в косата му и той леко се дръпна назад, сякаш в ласката й имаше нещо непохватно. Шери изписка игриво, докато разкопчаваше ципа му. Знаеше слуховете, които вървяха за него: за внушителния му размер и впечатляваща дарба в секса. Ръката й се плъзна по кожените панталони и над слабините му, но макар и да не последва стон на разочарование, нямаше го и възхитеното ахване. Все още нищо не ставаше долу, а това беше смущаващо, въпреки неразположението му. Беше се доказвал при много по-неблагоприятни обстоятелства, при това неведнъж.

Отново се загледа в раменете на Клио, в шията й, в гърлото й. Красива беше… но имаше и нещо повече от това. Усети някакво раздвижване в устата си. Не усещането при гадене, а може би неговата противоположност: копнеж някъде на границата между желанието за секс и необходимостта от храна. Но… по-голямо. Порив. Жажда. Неудържимо страстно влечение да насилва, да разкъсва, да гълта.

Минди го гризна леко по врата и Боливар най-сетне се нахвърли на нея, смъкна я върху чаршафите в началото с ярост, а след това с принудена нежност. Избута челюстта й назад и изпъна шията й, топлите му пръсти пробягаха по нежното й стегнато гърло. Усети здравината на младите й мускули вътре… и ги пожела. Поиска ги повече, отколкото искаше гърдите й, задника й, слабините й. Тътенът, който го обсебваше, идваше от нея.

Поднесе устата си към гърлото й. Опита с устните си, с целувка, но не беше точно това. Опита леко да я захапе със зъби и инстинктът като че ли беше точен, но начинът… нещо в него изобщо не беше както трябва.

Искаше му се… някак си… повече.

Тътенът вече завибрира през собственото му тяло. Кожата му се бе превърнала в барабан, който бият в разгара на древна церемония. Леглото леко кръжеше, а вратът и гърлото му се издуваха от жажда и отвращение. Отнесе се замалко. Като амнезията след страхотен секс, само че когато се върна, беше заради женски писък. Стискаше шията на момичето в дланите си и смучеше от него с настървеност, която далече надхвърляше границите на страстна тийнейджърска целувка. Извличаше кръвта й на повърхността на кожата и тя пищеше, а другите две полуголи момичета се опитваха да я издърпат от него.

Боливар се изправи. В началото гледката с червените отоци на гърлото й го смири, но след това си припомни, че от него се очаква да е господарят в четворката и наложи властта си.

— Марш навън! — изрева той и момичетата не дочакаха втора покана. Изхвърчаха навън, притиснали дрешките до телата си. Русата Минди продължи да скимти и да подсмърча надолу по стълбището.

Със залитане Боливар се смъкна от леглото и се върна в банята при кутията си с гримовете. Седна на коженото столче и се залови с нощната си процедура. Гримът се смъкна — знаеше го, защото го видя по кърпите — и все пак, като се погледна в огледалото, плътта му изглеждаше почти същата. Затърка по-силно, застърга с нокти по бузите си, но нищо повече не падна. Да не би гримът да се беше слепнал с кожата му? Или наистина беше толкова болнав, толкова мършав?

Смъкна ризата си и се огледа. Плътта му беше бяла като мрамор, нашарена със зеленикави жилки и тъмночервени бучки съсирена кръв.

Посегна за контактните си лещи, внимателно отлепи козметичните гелове и ги потопи в разтвора в контейнерите. Мигна облекчено на няколко пъти и затърка с пръсти клепачите си, а после усети нещо странно. Наведе се по-близо до стъклото, примига и заоглежда очите си.

Зениците бяха мъртвешки черни. Почти все едно, че още беше с лещите, само че сега бяха по-плътни, по-реални. И… Когато примига, забеляза още нещо странно вътре в окото си. Опря лицето си в огледалото, вече широко отворил очи, все едно, че го беше страх да ги затвори.

Под клепача се беше образувала бързо мигаща мембрана, прозрачен втори клепач под външния клепач, плъзгащ се хоризонтално през очната ябълка. Като мътно перде, затъмнило черната му зеница, плъзна се и затвори подивелия му от ужас поглед.

Аугустин „Гюс“ Елизалде седеше оклюман в салона. Филцовата му шапка лежеше на стола до него. Беше в тясно заведение за бързо хранене на една пресечка източно от Таймс скуеър с мигащи в прозореца неонови бъргъри и покривки с червено-бели карета на масите. Икономичното ядене в Манхатън. Влизаш, поръчваш на тезгяха отпред — сандвичи, пица, нещо на грил — плащаш го и се връщаш в едно помещение без прозорци, с плътно натъпкани маси. Стените бяха изрисувани с Венеция и гондоли. Феликс нагъваше чиния с лепкави макарони и сирене. Само това ядеше, макарони и сирене, и колкото по-гнусно оранжево, толкова по-добре. Гюс погледна полуизядения си мазен бъргър. Изведнъж кока-колата му стана по-интересна. Кофеинът и захарта донякъде го ободриха.

Все още му беше криво. Нещо не беше наред около онзи ван. Гюс завъртя шапката си под масата и опипа отново кожената подплата. Първоначалните пет десетдоларови банкноти, които бе получил от онзи тип, плюс петте стотака, които беше спечелил, докарвайки вана в града, още си бяха там. Изкушаваха го. Двамата с Феликс можеха да се позабавляват адски добре с половината от тази сума. И да върне у дома половината за своята мадре. Пари, които й трябваха, пари, които можеше да използва.

Проблемът беше, че Гюс се познаваше. Проблемът беше в спирането наполовина. Проблемът беше в шляенето с непохарчените пари у него.

Трябваше да вдигне Феликс и да го закара у дома веднага. Да смъкне от себе си половината от това бреме. Да мушне кинтите в ръцете на своята мадре, без да разбере оная торба боклук, брат му Криспин. Скапаният наркоман можеше да надушва долари като дявол.

Но пък това бяха мръсни пари. Беше направил нещо грешно, за да ги вземе. Ясно беше, въпреки че не знаеше какво точно е направил. И да ги даде на своята мадре беше все едно да й прехвърли проклятие. Мръсните пари най-добре човек да ги похарчи бързо. Откъдето дошло, там отишло.

Гюс беше раздвоен. Знаеше, че почне ли да пие, ще изгуби целия контрол над импулсите си. А Феликс беше бензинът в огъня му. Двамата щяха да изгорят петстотин и петдесет долара преди да е съмнало. А после, вместо да донесе нещо красиво у дома на своята мадре, щеше да влачи пияния си задник с издънена шапка и празни обърнати джобове.

— Какво си се замислил, Густо?

Гюс поклати глава.

— Аз съм най-лошият си враг, човече. Като някоя шибана мастия съм, дето души по улицата и не знае какво значи утре. Имам си тъмна страна, амиго, и тя ме надвива понякога.

Феликс отпи кола от гигантската си чаша.

— Тогава какво правим в тая мазна дупка? Да излезем по мацки тая нощ.

Гюс прокара палец по кожената подплънка в шапката си, по сгънатите под нея пари, за които Феликс не знаеше нищо. Засега. Може би само стотарка. Две, половината за всеки. Ще извади точно толкова, това му беше лимитът. Не повече.

— Трябва да си платиш за музиката, нали, човече?

— Да бе, мамка му.

Гюс се озърна настрани. Видя едно семейство близо до тях, облечени за театър. Станаха и напуснаха, без да довършат десертите си. Заради езика на Феликс, предположи Гюс. Средния запад. Хлапетата, както изглежда, никога не бяха чували груби лафове. Майната им. Щом си дошъл в този град и държиш децата си навън след девет, рискуваш да видят пълното шоу.

Феликс най-после си излочи помията. Гюс нахлузи на главата си пълната с пари шапка и двамата тръгнаха безцелно навън в нощта. Вървяха по Четирийсет и първа улица. Феликс смучеше цигара, когато чуха писъците. Това, че чуват писъци в Манхатън, не би могло да ги накара да ускорят крачка. Поне докато не видяха дебелия гол тип, който се тътреше през улицата между Седма и Бродуей.

Феликс едва не изплю фаса си от смях.

— Густо, скива ли го оня психопат?

Затича напред като зяпач, привлечен от улично шоу.

Гюс не се върза. Продължи бавно след него.

Хората по Таймс скуеър се отдръпваха да направят път на типа и на белия му месест задник. Жените писваха от гледката, разсмиваха се, покриваха си очите или устата, или и двете. Група абитуриенти защракаха снимки с мобилните си телефони. Всеки път, щом типът се обърнеше, нови няколко души виждаха клюмналия му зарзават под дебелия корем и надаваха рев.

Гюс се зачуди къде бяха ченгетата. Ето ти я Америка: един кафяв брат не можеше да се шмугне във входа и да се изпикае дискретно, без да го закопчаят, но пък някакъв бял ненормалник можеше да се шматка дибидюс гол на пъпа на света и да го оставят да си върви свободно.

— Дръжте пияния гъз! — изрева Феликс след глупака, повел със себе си въодушевена от уличния театър тайфа, много от които също пияни. Светлините на най-яркото кръстовище на света — Таймс скуеър — едно огромно X от авенюта, обкръжено от набиващи се в очите реклами и пълзящи думи — зашеметиха дебелия мъж и той се завъртя на място. Взе да залита замаян и да маха с ръце като изтървана от цирка мечка.

Пияната тълпа с Феликс се разсмя и заотстъпва назад, когато мъжът се обърна и се олюля към тях. Стана по-дързък или малко паникьосан като подплашено животно — объркан и като че ли нещо го мъчеше, защото от време на време се хващаше за гърлото все едно, че се задушава. Веселбата наистина беше голяма, докато белият дебелак не замахна към една смееща се жена наблизо и я сграбчи за тила. Жената изпищя, изви се и част от главата й остана в ръката му. За миг изглеждаше все едно, че й е откъснал скалпа, но беше само накъдрената й черна перука.

Атаката прехвърли чертата между веселието и страха. Дебелият мъж залитна между гъсто движещите се коли, все още стискайки в шепата си фалшивата коса и тълпата го последва. Вече го гонеха и ставаха все по-разгневени, ревяха след него. Феликс пое водачеството и прекоси движението към пешеходния остров след онзи тип. Гюс продължи с тях, но остана по-назад от тълпата. Запровира се между надуващите клаксони коли. Завика след Феликс да се разкара, да сложи край на шантавата игра. Това нямаше да свърши добре.

Дебелият тръгна към някакво семейство. Хората бяха застанали на пешеходния остров да позяпат Таймс скуеър нощем. Налетя им откъм гърба, както бяха заклещени от профучаващия наоколо трафик и когато бащата се опита да се намеси, голият го блъсна силно и го събори. Майката като че ли беше по-загрижена да покрие очите на децата, за да не видят голотиите му, отколкото да се защити. Сграбчил я за тила, лудият я дръпна към корема си и провисналите си гърди. Устата му се отвори все едно, че искаше да я целуне. Но после продължи да се отваря като змийска паст, а челюстта явно се изкълчи с тихо изпукване.

Гюс не понасяше туристи, но дори и не помисли, когато налетя зад мъжа и стегна главата му в ключ. Започна да го души силно, но вратът на типа се оказа изненадващо мускулест под тлъстата плът. Гюс обаче имаше предимство, мъжът пусна жената и тя падна върху съпруга си пред разпищелите се деца.

Гюс обаче се оказа заклещен. Продължаваше да държи голия мъж в ключ, а едрият мечок въртеше ръце да го докопа. Феликс отпред налетя да му се притече на помощ… Но после изведнъж се спря. Беше зяпнал в лицето на голия все едно, че нещо там ужасно не беше наред. Няколко души зад него реагираха по същия начин, други се обърнаха и се разбягаха в паника, но Гюс не можа да разбере защо. Усети обаче как вратът под ръката му набъбна и се раздвижи много неестествено — почти все едно, че преглъщаше странично. Погнусата, изписана на лицето на Феликс, го накара да си помисли, че лудият може би се задушава от хватката му, затова Гюс отпусна малко…

… точно колкото непознатият да го изблъска с косматия си лакът със силата на побесняло животно.

Гюс падна на тротоара, а шапката му изхвърча от главата. Обърна се и видя как се изтъркаля на платното между фучащите коли. Скочи на крака и се спусна да догони парите си… но ревът на Феликс го накара рязко да се обърне. Смахнатият беше награбил приятеля му в някаква безумна прегръдка и устата му се приближаваше към врата на Феликс. Гюс видя как ръката на Феликс измъкна нещо от задния му джоб и го отвори с плесване на китката.

Гюс скочи към Феликс преди да е успял да използва ножа. Заби рамо в хълбока на дебелия мъж, усети как изпращяха ребрата и туловището му се просна долу. Феликс също падна, а Гюс видя струята кръв, потекла по шията му и — още по-стъписващо — неподправения ужас, изписан на лицето на приятеля му. Феликс се надигна и пусна ножа, за да се хване с две ръце за врата. Гюс не помнеше да го е виждал някога толкова ужасен. Разбираше, че е станало — че става — нещо съвсем ненормално, просто не знаеше какво. Знаеше само, че трябва да действа бързо, за да накара приятеля си да се вземе в ръце.

Посегна за ножа и грапавата му черна дръжка лепна в ръката му, докато голият мъж се изправяше на крака. Лудият стоеше, покрил устата си с ръка все едно, че искаше да задържи нещо вътре в нея. Нещо, което се гърчеше. Дебелите му бузи и брадичката бяха зацапани с кръв — кръвта на Феликс — когато зяпна в Гюс, изпънал напред свободната си ръка.

Задейства се бързо — по-бързо, отколкото се полагаше за мъж с неговото тегло — и блъсна отново Гюс долу, преди да успее да реагира. Голата глава на Гюс се натресе в плочите на тротоара… и за миг всичко затихна. Видя билбордовете на Таймс скуеър, които замигаха над него като в забавен каданс… отгоре го зяпна момиче. Фотомодел, облечена само по сутиен и прашки… след това надвисналият над него дебелак. Нещо в устата му се движеше, когато го зяпна с празните си тъмни очи…

Мъжът се смъкна на коляно и избълва онова нещо от гърлото си. Розово и настръхнало, то се изстреля към Гюс като изпънат жабешки език. Гюс посече с ножа си в него, закълца и замушка като сънуващ, който се бие с чудовищно същество в кошмара си. Не знаеше какво е, знаеше само, че иска да го разкара от себе си, да го убие. Дебелият залитна назад и издаде някакъв звук, подобен на квичене на прасе, когато го колят. Гюс продължаваше да сече, разпра шията му и ножът закълца в гърлото.

Изрита и се издърпа назад, а типът отново се вдигна на крака, притиснал с ръце устата и гърлото си. Кървеше, но не беше кръв, а някакво бяло и лепкаво вещество, по-гъсто и по-светло от мляко. После залитна назад от ръба на тротоара и падна на уличното платно между движещите се коли.

Камионът се опита да спре навреме. Това беше най-лошата част. След като предните гуми прегазиха лицето му, задните заковаха точно върху разбития череп на дебелия мъж.

Гюс се надигна с олюляване. Все още замаян от падането си, погледна острието на ножа на Феликс в ръката си. Беше зацапано с бяло.

В този момент го блъснаха отзад, извиха нагоре ръцете му, рамото му се натресе в настилката. Реагира сякаш дебелият отново го нападна, загърчи се и зарита.

— Пусни ножа! Пусни го!

Извърна глава и видя зачервените лица на трите ченгета над него, с още двама отзад, насочили пистолетите.

Гюс пусна ножа. Остави се да извият ръцете му и да щракнат белезниците. Адреналинът му кипна.

— Чак сега ли дойдохте, мамка му?

— Не се съпротивлявай! — изръмжа ченгето над него и натисна лицето на Гюс в паважа.

— Той нападаше това семейство тук, питайте тях!

Гюс се обърна.

Туристите ги нямаше.

Повечето от участниците в тълпата също си бяха отишли. Само Феликс беше останал. Седеше замаян на ръба на пешеходния остров и се стискаше за гърлото, когато едно ченге със сини ръкавици го събори и го затисна с коляно в хълбока.

Гюс видя как зад Феликс нещо черно се затъркаля между колите. Шапката му, с всичките му мръсни пари, натикани в подплънката. Бавно минаващото такси я премаза и Гюс си помисли, ето ти на тебе Америка.

Гари Джилбъртън си сипа уиски. Семейството — цялата фамилия и от двете страни — и приятелите му най-после си бяха отишли. Оставиха след себе си кутии полуготова храна в хладилника и кошчета, пълни с хартиени носни кърпи. Утре всеки от тях щеше да се върне към нормалния си живот. С нещо, за което да разправя.

Дванайсетгодишната ми племенничка беше на онзи самолет…

Дванайсетгодишната ми братовчедка беше на онзи самолет…

Дванайсетгодишната дъщеря на съседа ми беше на онзи самолет…

Гари се чувстваше като призрак, докато обикаляше из деветстайния си дом в зеленото предградие Фрийбърг. Докосваше разни неща — стол, стена — и не усещаше нищо. Нищо вече нямаше смисъл. Спомените можеше да го утешат, но по-вероятно беше да го подлудят.

Беше изключил всички телефони, след като репортерите започнаха да звънят и да разпитват за най-малката жертва на борда. Да придадат по-човешка нотка на разказа. Каква беше тя? — питаха го. Съставянето на един параграф за дъщеря му, Ема, щеше да отнеме остатъка от живота му. Щеше да е най-дългият параграф в историята.

Повече мислеше за Ема, отколкото за Беруин, жена си. Защото децата са второто ни аз. Обичаше Беруин и тя си беше отишла. Но умът му не преставаше да кръжи около изгубената му дъщеричка. Като вода, кръжаща около вечно изпразващ се сифон.

Онзи следобед един приятел адвокат, който не беше стъпвал в дома на Гари от близо година, го придърпа в кабинета му. Накара го да седне и му каза, че ще стане много богат. Такава малка жертва като Ем, изгубила толкова много живот пред себе си, гарантираше огромна парична компенсация.

Гари не реагира. Не видя паричните знаци в ума си. Не го изхвърли навън. Наистина му беше все едно. Не чувстваше нищо.

Беше отхвърлил всички предложения от семейство и приятели да прекара нощта при тях, за да не е сам. Беше убедил всички до един, че е съвсем добре, въпреки че мислите за самоубийство вече се въртяха в главата му. Не просто мисли: мълчалива решимост; увереност. Но по-късно. Не сега. Неизбежността му беше като балсам. Единственото „уреждане“, което щеше да има някакъв смисъл за него. Единственият начин да премине през всичко това беше да знае, че всичко ще има край. След всичките формалности. След като се вдигнеше мемориалната детска площадка в памет на Ема. След като се основеше фондацията за стипендии за даровити деца. Но преди да продаде тази обитавана вече от призраци къща.

Стоеше насред дневната, когато звънецът на входа иззвъня. Беше вече много след полунощ. Ако се окажеше някой репортер, Гари щеше да го нападне и убие. Без колебание. Да го безпокоят по това време у дома му? Щеше да разкъса натрапника.

Отвори рязко вратата… И изведнъж цялата насъбрана лудост го напусна.

На постелката пред входа стоеше босоного момиче. Неговата Ема.

Лицето на Гари Джилбъртън се сгърчи в неверие и той се смъкна пред нея на колене. Лицето й не издаде никаква реакция, никакво чувство. Гари посегна да докосне дъщеря си… След това се поколеба. Нямаше ли да се пукне като сапунен мехур и да изчезне отново завинаги?

Докосна я и стисна тънката ръчица над лакътя. Плата на рокличката й. Беше истинска. Беше тук. Хвана я с две ръце и я притегли към себе си, прегърна я и я притисна до гърдите си.

После се отдръпна и я погледна отново. Избута сплъстената й коса от луничавото й личице. Как беше възможно това? Огледа навън потъналия в мрак двор пред къщата, за да види кой я беше довел.

Никаква кола нямаше на алеята. Никакъв звук от отдалечаващ се автомобил.

Сама ли беше? Къде беше майка й?

— Ема — промълви Гари.

Изправи се и я поведе вътре, затвори входната врата и включи осветлението. Ем изглеждаше замаяна. Носеше роклята, която майка й беше купила за екскурзията. Онази, в която изглеждаше толкова пораснала, докато се въртеше, когато я облече за първи път за пред него. На единия ръкав имаше петно от кал… и може би кръв. Гари я завъртя, огледа я и видя още кръв по босите й стъпала — без обувки? — и кал навсякъде, и драскотини по дланите й, и отоци по шията.

— Какво стана, Ем? — попита я той, като задържа лицето й в дланите си. — Ти как…?

Вълната на облекчение отново го заля, едва не го събори и той я стисна силно. Вдигна я, отнесе я до канапето и я постави да седне. Беше травматизирана и някак необичайно пасивна. Толкова различна от неговата усмихната, вироглава Ема.

Опипа лицето й, както правеше майка й винаги когато Ема започнеше да се държи странно. Беше горещо. Толкова горещо, че кожата й лепнеше. И беше пребледняла, толкова бледа, че почти прозрачна. Виждаше вените под повърхността, изпъкнали червени вени, каквито никога не беше виждал преди.

Синьото в очите й като че ли беше помръкнало. Поражение в главата, навярно. Момичето му беше в шок.

В ума му пробяга мисъл за болници, но нямаше повече да я пусне извън дома. Никога повече.

— Сега си у дома, Ем — промълви той. — Ще се оправиш.

Взе ръката й, дръпна я, за да стане я поведе към кухнята. Храна. Настани я в стола й на масата и я загледа откъм кухненския плот, докато запичаше две от любимите й вафли с шоколад. Седеше си там, отпуснала ръце и го гледаше — не точно вторачено, но безучастна към всичко друго в стаята. Никакви глупави историйки, никакво бърборене за училищния ден.

Тостерът подскочи, той намаза вафлите с масло и сироп и постави чинията пред нея. Седна на мястото си, за да я погледа. Третият стол, мястото на мама, все още беше празно. Може би звънецът щеше да звънне отново…

— Яж — каза й. Още не беше вдигнала вилицата си. Отряза от крайчеца на сладкия сандвич и го поднесе към устата й. Не я отвори.

— Не?

Показа й сам, постави от вафлите в устата си и сдъвка. Отново опита с нея, но реакцията й беше същата. От окото на Гари се плъзна сълза и се затъркаля по бузата му. Вече разбираше, че нещо ужасно не беше наред с дъщеря му. Но го изтласка от ума си.

Тя вече си беше тук. Беше се върнала.

— Ела.

Поведе я нагоре по стълбите към спалнята й. Гари влезе пръв, Ема се спря вътре на прага. Очите й обхождаха стаята все едно, че я разпознаваха, но по-скоро като в далечен спомен. Като очите на старица, завърнала се по чудо в спалнята на своята младост.

— Трябва да поспиш — каза той и порови в чекмеджетата на раклата й за пижама.

Тя остана до вратата, прибрала ръце до хълбоците.

Гари се обърна с пижамата в ръка.

— Искаш ли да те преоблека?

Коленичи, повдигна роклята й, а много скромната му малка дъщеря не възрази. Гари намери още драскотини и един голям оток на гърдите й. Стъпалата й бяха мръсни, пукнатините по пръстите на краката й — запълнени със съсирена кръв. Тялото й беше горещо на допир.

Никаква болница. Повече нямаше да я изпусне от поглед.

Напълни ваната с хладка вода и я постави да седне вътре. Коленичи до ръба и леко изтри раните й с насапунисана кърпа, а тя дори не потрепери. Изми с шампоан и подсуши мръсната й сплъстена коса.

Гледаше го с потъмнелите си очи, но в тях нямаше никакво разбиране. Беше в нещо като транс. Шок. Травма.

Можеше да направи всичко, за да й е по-добре.

Облече я в пижамата й, взе големия гребен от сламения кош в ъгъла и започна да вчесва русата й коса. Гребенът се заплете в косата й, а тя нито потрепери, нито проплака от болка.

Халюцинирам, каза си Гари. Загубил съм усета си за реалността.

А след това, докато все още вчесваше косата й, реши: Изобщо не ми пука, по дяволите.

Отметна чаршафите й и меката завивка и постави дъщеря си да легне, точно както го правеше, докато все още беше бебенце. Дръпна завивките до шията й и ги затъкна отстрани. Ема продължаваше да лежи неподвижно и сънено, но с широко отворени тъмни очи.

Гари се поколеба преди да се наведе и да я целуне по все така горещото чело. Не беше нищо повече от призрака на дъщеря му. Призрак, чието присъствие той приемаше с радост. Призрак, който можеше да обича.

Намокри челото й с благодарните си сълзи и промълви:

— Лека нощ.

Все така без отговор. Ема лежеше неподвижно на мътно розовата светлина на нощната й лампа, вторачена вече нагоре в тавана. Без да го познава. Без да затвори очи. Без да очаква да дойде сънят. В очакване… на нещо друго.

Гари тръгна по коридора към спалнята си. Преоблече се и легна в леглото сам. Той също не заспа. Също очакваше, макар да не знаеше какво.

Докато не го чу.

Тихо изскърцване на прага на спалнята му. Извърна глава и видя силуета на Ема. Дъщеря му стоеше там. Пристъпи към него от сенките, дребна фигурка в потъналата в нощен мрак стая. Спря до леглото му и разтвори широко устата си като в силна прозявка.

Неговата Ема се беше завърнала. Само това беше важно.

Зак не можеше да заспи. Вярно беше това, което всички казваха: много приличаше на баща си. Явно беше твърде млад все още, за да има язва, но вече носеше на плещите си бремето на света. Беше пламенно и чувствително момче. И страдаше от това.

Еф му беше казвал, че винаги е бил такъв. Още от люлката поглеждал през рамо с лека гримаса на тревога, а напрегнатите му тъмни очи винаги установявали контакт. А леката тревога, изписана на личицето му, разсмивала Еф, защото толкова много му напомняла за него самия — разтревоженото бебче в яслата.

В последните няколко години, Зак беше почувствал бремето на раздялата, на развода и битката за попечителството. Трябваше му известно време, докато се убеди, че това, което става, не е по негова вина. Но все пак чувстваше истината в сърцето си: разбираше, че по някакъв начин целият този гняв щеше да засегне него. Всички тези години със сърдитото шепнене зад гърба му… отекващите в нощта спорове… събужданията от приглушеното блъскане по стените. Всичко това беше наложило отпечатъка си. И Зак, в разцвета на своите единайсет години, вече страдаше от безсъние.

Понякога нощем заглушаваше шумовете на къщата с малкия си iPod и се зазяпваше навън през прозореца на спалнята си. Друг път открехваше прозореца и се вслушваше във всеки малък шум, който нощта можеше да му предложи, вслушваше се толкова силно, че ушите му забръмчаваха от нахлулата кръв.

Събуждаше онази стара цели векове надежда, таена от не едно момче, че улицата му, в нощта, когато е повярвала, че никой не я наблюдава, ще разкрие своите загадки. Призраци, убийства, тъмна страст. Но единственото, което виждаше, докато слънцето отново се вдигнеше над хоризонта, бе хипнотично примигващото синьо на телевизора в къщата от другата страна на улицата.

Светът беше лишен от герои, както и от чудовища, въпреки че във въображението си Зак търсеше и двете. Липсата на сън налагаше своя отпечатък върху момчето и той непрекъснато дремеше през деня. Унасяше се в дрямка на училище, а другите деца, които в жестокостта си никога не оставят една разлика да остане незабелязана, бързо му измислиха прякори. Варираха между „патешката стъпка“ и „некромантчето“, като всеки кръг си имаше предпочитания.

А Зак линееше през тези дни на унижения и чакаше да дойде времето, когато баща му ще го посети отново.

С Еф се чувстваше удобно. Дори и като мълчаха. Най-вече когато мълчаха. Мама беше прекалено съвършена, прекалено наблюдателна, прекалено вежлива. Невъзможно беше да се изпълнят мълчаливите й изисквания, всичко „за негово добро“ и той по някакъв странен начин разбираше, че я е разочаровал от мига, в който се беше родил. С това, че е момче. С това, че твърде много прилича на баща си.

С Еф се чувстваше жив. Разказваше на тате нещата, за които мама непрекъснато искаше да знае: неща извън границите на обичайното, за които бе толкова жадна да научи. Нищо съдбоносно, просто лични неща. Достатъчно важни, за да не й ги разкрива. Достатъчно важни, за да ги запази за татко си и точно това правеше Зак.

Сега, легнал върху завивките, Зак мислеше за бъдещето си. Беше сигурен, че никога вече няма да са заедно като семейство. Нямаше начин. Но се чудеше колко по-лошо можеше да стане. Такъв беше Зак по своята същност. Винаги се чудеше: Колко по-лошо може да стане?

А отговорът винаги беше: Много по-лошо.

Надяваше се, че сега поне армията от загрижени възрастни най-сетне щеше да се разкара. Терапевти, съдии, социални работници, приятелят на майка му. Всички те го държаха като заложник на собствените си нужди и цели. Всички се „грижеха“ за него, за добруването му, а никой всъщност не даваше и пет пари за него.

„Кървавият Свети Валентин“ затихна в iPod-а и Зак смъкна слушалките. Небето навън все още не беше изсветляло, но той най-сетне се почувства уморен. Вече обичаше да се чувства уморен. Обичаше да не мисли.

Така че се приготви за сън. Но още щом се отпусна, чу стъпките.

Шляп-шляп-шляп. Като боси стъпки по асфалта. Зак надникна през прозореца и го видя. Гол мъж.

Вървеше по улицата с бяла като лунната светлина кожа, гънките на отпуснатия корем проблясваха в нощта. Ясно личеше, че мъжът е бил дебел някога… но след това беше изгубил толкова тегло, че кожата му беше провиснала навсякъде, дотолкова, че бе невъзможно човек да открои точно силуета му.

Явно беше стар, но възрастта сякаш не му личеше. Оплешивяващата глава с лошо боядисаната коса и подутите вени на краката издаваха, че трябваше да е около седемдесетгодишен, но в стъпката му имаше толкова живост и походката му бе толкова енергична, че човек би могъл да го вземе за младеж. Зак си помисли всички тези неща и забеляза всичките подробности, защото толкова много приличаше на Еф. Майка му щеше да му каже да се махне от прозореца и да позвъни на 911, докато Еф щеше да изтъкне всички тези детайли, които оформяха картината с този странен мъж.

Белокожото същество обиколи къщата от другата страна на улицата. Зак чу някакъв тих стон, а след това трополене при оградата на задния двор. След това мъжът се върна и тръгна към предната врата на съседа. Зак си помисли да се обади на полицията, но това щеше да предизвика всевъзможни въпроси към него от страна на мама. Трябваше или да крие безсънието си, или да търпи дни и седмици с прегледи и със срещи с лекари, а отделно — и нейните тревоги.

Мъжът излезе на средата на улицата, а след това се спря. Ръцете му висяха отпуснати отстрани, гърдите му бяха хлътнали — дишаше ли изобщо? — лекият нощен вятър разроши косата му. Оголи коренчетата, червеникаво кафяви като от шампоана-оцветител за посивели коси „Само за мъже“.

Съществото вдигна очи към прозореца на Зак и в един безумен миг погледите им се срещнаха. Сърцето на Зак бясно затупа. Едва сега за първи път успя да види мъжа отпред. През цялото време го беше виждал отстрани или в гръб, с нагънатата кожа, но сега видя целият му гръден кош… и светлият кръстосан белег, който го покриваше изцяло.

И очите му… Бяха само мъртва тъкан, оцъклени и мътни дори на леката лунна светлина. Но най-лошото от всичко бе това, че в тях тлееше трескава енергия. Пробягаха напред-назад и след това се приковаха в него… Взряха се в него с някакво чувство, което беше трудно да се определи.

Зак се присви назад, отлепи се от прозореца, уплашен до смърт от белега и от онези празни очи, които се бяха втренчили в него. Какво беше това изражение…?

Познаваше този белег. Знаеше какво означава той. Белег от аутопсия. Но как беше възможно това?

Рискува отново и надникна навън откъм ръба на прозореца, съвсем предпазливо. Но улицата вече беше празна. Изправи се, за да може да види по-добре, но Мъжът го нямаше.

Беше ли се появявал изобщо там? Може би безсънието наистина започваше да му се отразява. Да вижда крачещи по улицата мъжки трупове не беше нещо, което дете на развеждащи се родители държи да сподели с терапевт.

А след това го осени. Глад! Точно това беше. Очите на мъртвеца го гледаха, изпълнени с глад…

Зак се шмугна под завивките си и зарови лицето си във възглавницата. Изчезването на странния мъж не го облекчи, а тъкмо напротив. Беше си отишъл, но вече бе навсякъде. Можеше да е долу, да е нахлул през кухненския прозорец. Скоро щеше да се заизкачва по стълбището, съвсем тихо… Дали вече не чуваше стъпките му?… А след това да застане в коридора пред вратата му. Тихо да размърда бравата му — разнебитената брава, която така и не се заключваше. А скоро след това щеше да стигне до леглото на Зак и после… Какво? Страх го беше да чуе гласа на мъжа и да види мъртвешкия му поглед. Защото бе обзет от ужасяващата увереност, че макар да се движеше, мъжът не беше вече жив.

Зомбита…

Зак се скри под възглавницата си. Умът му кипеше, сърцето му биеше лудо, изпълнен беше със страх и се молеше утрото да дойде и да го спаси. Колкото и да го ужасяваше училището, молеше се час по-скоро да съмне.

От другата страна на улицата, в съседната къща, светлината на телевизора рязко угасна и в празната улица отекна далечният звън на счупено стъкло.

Ансел Барбур си шепнеше, докато обикаляше безцелно из втория етаж на къщата си. Носеше същата тениска и боксерки, в които се беше опитал да спи, а косата му стърчеше безредно от непрестанното стискане и скубане. Не разбираше какво става с него. Ан-Мари подозираше, че има треска, но когато дойде при него с термометъра, той не можа да понесе мисълта, че тази сонда със стоманения връх ще се пъхне под възпаления му език. Имаха ушен термометър за децата, но дори и с него не можа да поседи достатъчно дълго, за да се получи точен резултат. Опитната длан на Ан-Мари, притисната на челото му, засече топлина — много топлина — но пък той сам можеше да й каже за това.

Жена му се беше вцепенила от страх, виждаше се ясно. Не правеше никакво усилие да го скрие. За нея всяка болест представляваше покушение срещу светостта на семейството й. Посрещаше всеки вирус, предизвиквал повръщане у децата, със същото уплашено мръщене, което човек можеше да си спести, да речем, за лоша кръвна проба или необяснимо появила се бучка. Това е то. Началото на ужасната трагедия, за която беше убедена, че един ден ще я сполети.

Търпимостта му към ексцентричностите на Ан-Мари вече беше на изчерпване. Тук той си имаше работа с нещо сериозно и се нуждаеше от помощта й, а не от усиления й стрес. Сега не можеше да бъде силният вкъщи. Имаше нужда тя да поеме отговорностите.

Дори децата го отбягваха, стъписани от блуждаещия поглед в очите на баща си или може би (осъзнаваше го смътно) от миризмата на болестта му. За неговия нос тя напомняше за гранясала готварска мас, държана прекалено дълго в ръждясала тенекиена кутия под умивалника. Мяркаше ги от време на време как се крият долу зад парапета на стълбището и гледаха как крачи напред — назад на площадката на втория етаж. Искаше да облекчи страховете им, но се притесняваше, че може да изтърве нервите си, докато се опитва да им обясни това и че така още повече ще влоши положението. Най-сигурният начин да ги успокои беше да се почувства по-добре. Да преодолее този пристъп на замайване и болка.

Спря в спалнята на дъщеря си. Моравите стени му се сториха прекалено морави. После отново излезе в коридора. Застана съвсем неподвижно на площадката — толкова неподвижно, колкото можеше — докато го чу отново. Онова тупане. Ритмично тупане — тихо и съвсем близо. Съвсем отделно от болката, която пулсираше в черепа му. Почти като… като в киното в малко градче, по време на тихи епизоди във филмите, прещракването на въртящата се лента пред прожектора в дъното. Шум, който те разсейва и непрекъснато те връща към реалността, че това не е реално, все едно, че ти и само ти единствен осъзнаваш тази истина.

Тръсна силно глава и изкриви лице от болката, която придружи движението… Опита се да използва болката като избелител, който да прочисти мислите му… Но тупането. Пулсирането. Беше навсякъде, навсякъде около него.

Дори и кучетата… Държаха се странно с него. Пап и Герти, големите, ръмжащи санбернари. Ръмжаха все едно, че някое чуждо животно е влязло в двора.

По-късно Ан-Мари влезе и го завари седнал на ръба на леглото им. Държеше главата си в ръце като рохко яйце.

— Трябва да поспиш — каза тя.

Той стисна косите си като юзди на подивял кон, мъчейки се да надвие подтика си да я сгълчи. В гърлото му нещо не беше наред и всеки път, щом полежеше по-дълго, глътката му се стягаше и спираше притока на въздух, душеше го, докато се задави и скочи, за да си поеме дъх. Вече се плашеше да не умре, докато спи.

— Какво да направя? — попита тя, останала на прага и притиснала длан върху собственото си чело.

— Донеси ми малко вода — отвърна той. Гласът му изсъска през раздраното гърло, горещ като пара. — Хладка. Разтвори малко „адвил“ в нея, „ибупрофен“, каквото и да е.

Тя не помръдна. Стоеше там, зяпнала разтревожено в него.

— Не си ли поне малко по-добре?

Боязливостта й, която обикновено събуждаше силни защитни инстинкти у него, този път само усили гнева му.

— Ан-Мари, донеси ми малко проклета вода и след това разкарай децата оттук, каквото и да е, само ги отведи по-далече от мен, по дяволите!

Изтича навън разплакана.

Когато Ансел ги чу да излизат в тъмния заден двор, заслиза колебливо по стълбата, стискайки с едната си ръка перилото. Беше оставила чашата на рафта до мивката върху сгъната салфетка, с размътената от разтворените хапчета вода. Поднесе с две ръце чашата към устните си и започна да пие насила. Изливаше водата в устата си без да оставя на гърлото си друг избор, освен да преглъща. Успя да изгълта част от нея, преди да се задави с останалото и се закашля в прозореца над мивката, който гледаше към задния двор. Зяпна в потеклите по стъклото пръски, изкривили гледката му към Ан-Мари зад децата на люлките. Жена му се взираше нагоре в помръкналото небе и отпускаше скръстените си ръце, само за да бутне леко полюшващата се Хейли.

Чашата се изплъзна от ръката му и се изсипа в мивката. Той остави кухнята, отиде в дневната и се отпусна на дивана замаян. Гърлото му се беше наляло с кръв и се чувстваше по-зле от всякога.

Трябваше да се върне в болницата. Ан-Мари просто трябваше да се оправя сама за още малко. Можеше да се справи, след като нямаше друг избор. Може би това дори щеше да сложи край на необходимостта да се грижи за нея…

Опита се да се съсредоточи, да реши какво трябваше да се направи, преди да напусне. Герти влезе през открехнатата врата, леко задъхана. Пап пристъпи зад нея, спря до камината и се отпусна на пода. Заръмжа тихо и равно, а тътнещият звук нахлу в ушите на Ансел. И Ансел разбра: шумът идваше от тях.

А дали? Слезе от дивана и тръгна на четири крака към Пап, за да чуе отблизо. Герти изскимтя и се отдръпна до стената, но Пап остана да лежи настръхнал. Ръмженето в гърлото на кучето се усили. Ансел го сграбчи за нашийника, докато кучето се опитваше да се вдигне и да се измъкне.

Туп… Туп… Туп…

Беше в тях. Някак. Някъде. Нещо.

Пап се дърпаше и скимтеше, но Ансел, едър мъж, на когото рядко се беше налагало да прилага силата си, загърна свободната си ръка около врата на санбернара и го задържа в ключ. Притисна ухо до шията на кучето, козината го погъделичка отвътре.

Да. Пулсиращ тътен. Кръвта на животното ли беше това?

Това беше шумът. Скимтящото куче се напрегна да се издърпа, но Ансел притисна ухото си още по-силно до шията му, за да се увери.

— Ансел?

Обърна се бързо. Твърде бързо, нажежената до бяло болка го заслепи. И видя Ан-Мари при вратата, с Бенджи и Хейли зад нея. Хейли се беше вкопчила в крака на майка си, а момчето стоеше само. Двете деца се бяха облещили. Ръката на Ансел се отпусна и кучето се издърпа назад.

Ансел все още беше на колене.

— Какво искаш? — изрева той.

Ан-Мари остана замръзнала на прага, вцепенена от страх.

— Аз… Нищо не… Извеждам ги на разходка.

— Добре. — Под погледите на децата главата му леко клюмна и болката в гърлото го задави отново.

— Татко е добре — изхриптя им той, докато изтриваше слюнката с опакото на ръката си. — Татко ще се оправи.

Извърна глава към кухнята, където бяха кучетата. Всякаква мисъл да се прави на добър заглъхна под настойчиво усилващия се тътен. По-силен от преди. Пулсиращ.

Тях.

Призля му от срама, който се надигна в него. Потрепери и притисна юмрук в слепоочието си.

— Ще изведа кучетата навън — каза Ан-Мари.

— Не! — Овладя се, вдигнал отворената си длан към нея, както беше все още на колене на пода на дневната. — Не — повтори той, малко по-спокойно. Опита се да успокои дъха си, да изглежда по-нормално. — Те са добре. Остави ги вътре.

Тя се поколеба, искаше да отвърне нещо. Да направи нещо, каквото и да било. Но накрая се обърна и излезе, дърпайки Бенджи след себе си.

Ансел се изправи на крака, като се подпираше на стената и се добра до банята на първия етаж. Дръпна шнура на лампата над огледалото, за да погледне очите си. Кървясали прошарени с червени жилки яйца от жълтеникава слонова кост. Отри капките пот, избила на челото и устните му и отвори широко уста, за да се опита да надникне в гърлото си. Очакваше да види възпалени сливици или нещо като пъпки от обрив, но видя единствено тъмнина. Болеше го да си вдигне езика, но все пак го направи и погледна под него. Мекото отдолу беше пурпурно червено, разранено и грееше нажежено като жарава. Опипа го и болката разкъса мозъка му, плъзна се от двете страни на челюстта и изпъна жилите в шията му. Гърлото му се изду възмутено и изригна в груба хриплива кашлица, която изпръска огледалото с тъмни петна. Кръв, смесена с нещо бяло, може би храчка. Някои от петната бяха по-близо до черното от други, все едно, че беше избълвал някаква плътна утайка, като изгнили късове от тялото си. Посегна към една от тези тъмни бучки и я размаза по стъклото с върха на средния си пръст. Поднесе го към носа си да го подуши, след това го разтри с палеца си. Приличаше на обезцветен съсирек кръв. Доближи го към върха на езика си и докато се усети, вече го беше вкусил. Пъхна малката мека бучка в устата си, а след като се разтвори, забърса друго петно от стъклото и вкуси и него. Нямаше кой знае какъв вкус, но имаше нещо в усещането на езика му, което действаше почти изцеряващо.

Надвеси се и заблиза кървавите петна от студеното стъкло. Това уж трябваше да нарани езика му, но напротив, възпаленото в устата и гърлото му се успокои. Дори и в най-разранената част под езика болката се смали до леко щипане. Тътнещият звук също беше заглъхнал, макар така и да не изчезна напълно. Вгледа се в отражението си в зацапаното с червено огледало и се помъчи да разбере.

Облекчението се оказа влудяващо кратко. Стягането, все едно, че две мощни длани усукваха гърлото му, се усили рязко. Той измести погледа си от огледалото и залитна навън в коридора.

Герти заскимтя, заотстъпва по коридора от него и притича в дневната. Пат драскаше по задната врата, искаше да излезе навън. Щом видя Ансел да влиза в кухнята, сви опашка и побягна. Ансел се поколеба за миг, гърлото му пулсираше непоносимо. Бръкна в килера на кучетата и издърпа кутията с деликатесите им. Тикна я между пръстите си, както правеше обикновено и тръгна към дневната.

Герти лежеше на дървената площадка под стълбището, изпънала лапи и готова да скочи и побегне. Ансел седна на столчето за обуване и размаха храната под носа й.

— Хайде, скъпа. — Безсърдечният шепот изстърга в душата му.

Набръчканите ноздри на Герти настръхнаха и задушиха миризмата във въздуха.

Туп… туп…

— Хайде, момичето ми. Вземи си яденето.

Тя се изправи бавно на четирите си крака. Направи малка стъпка напред, после се спря отново и задуши. Разбираше инстинктивно, че в тази сделка нещо не беше наред.

Но Ансел задържа лакомството неподвижно и това, изглежда, я успокои. Застъпва бавно по пътеката, навела ниско глава, цялата нащрек. Ансел й кимна окуражително, докато тътенът в главата му се усилваше с приближаването й.

— Хайде, Герти, старото ми момиче.

Герти се доближи и облиза хапката с дебелия си език, като закачи малко и от пръста му. След това го направи още веднъж в желанието си да му се довери, в желанието си да приеме храната. Ансел протегна другата си ръка, постави я на главата й и я погали, както обичаше тя. От очите му бликнаха сълзи, докато правеше това. Герти се наведе напред, за да захапе храната, да я издърпа от пръстите му и в този момент Ансел я сграбчи за нашийника и се смъкна върху нея с цялата си тежест.

Кучето зарита под него, заръмжа и се опита да го захапе. Паниката й придаде допълнителна сила на гнева му. Натисна с дланта си долната й челюст назад, затвори муцуната й, като вдигна главата й нагоре, след което поднесе устата си към косматата й шия.

Впи зъбите си. Захапа през копринено тънката й, леко мазна козина, докато направи рана. Докато вкусваше козината, кучето зави, а дебелата мека плът отдолу бързо изчезна под гъстата бликнала кръв. Герти под него подивя от болката от захапването му, но Ансел я задържа в хватката си, надигна с усилие още по-високо едрата кучешка глава и напълно оголи шията й.

Изпиваше кучето. По някакъв начин го пиеше, без да преглъща. Поглъщаше го. Все едно, че в гърлото му се бе задействал някакъв нов механизъм, за който така и не знаеше. Не можеше да го разбере. Осъзнаваше само задоволството, което изпитваше. Удоволствието от самия акт. И силата. Да, силата. От това, че извлича живот от едно същество, за да го влее в друго.

Пап нахлу в стаята с вой. Скръбен гърлен звук, и Ансел трябваше да спре този санбернар с тъжни очи, за да не подплаши съседите. Скочи, докато Герти се гърчеше вяло под него и с подновена бързина и сила се хвърли през стаята към Пап. Събори лампата на пода, докопа едрото тромаво куче в коридора и се сборичка с него.

Насладата от усещането, докато изпиваше второто куче, го доведе до екстаз. Почувства в себе си онзи преломен момент, както когато желаното налягане е постигнато и вакуумът засмуче през отточната тръба. Течността се изливаше без усилие и го изпълваше.

Когато всичко свърши, Ансел седна долу изтръпнал и замаян, след което бавно се върна в реалността. Погледът му се спря върху мъртвото куче на пода в краката му и внезапно се пробуди изстинал. Разкаянието дойде изведнъж.

Изправи се и видя Герти. Погледна гърдите си и вкопчи пръсти в тениската си, прогизнала от кучешка кръв.

Какво става с мен?

Кръвта върху шарената пътека бе оставила грозно петно. Но не беше много. В този момент си спомни, че я беше изпил.

Ансел отиде първо при Герти. Опипа козината й, знаейки, че е мъртва — че той я беше убил — след това, надмогвайки угризението и погнусата си, я уви в зацапаната пътека. Вдигна вързопа с тежко пъшкане и го понесе през кухнята, навън и по стъпалата към кучешкия сайвант в задния двор. Вътре се смъкна на колене, разви пътеката с тежкия санбернар и остави Герти, за да се върне за Пап.

Постави кучетата едно до друго, до стената на сайванта, под рафта с инструментите си. Отвращението, което изпитваше, бе някак далечно и чуждо. Вратът му беше стегнат, но не възпален, гърлото му бе охладняло, главата му — избистрена. Погледна зацапаните си с кръв ръце и трябваше да приеме, че не може да разбере станалото.

Стореното го беше накарало да се почувства по-добре.

Върна се в къщата и се качи в банята на горния етаж. Смъкна окървавената си тениска и боксерките и си облече стар работен гащеризон, осъзнавайки, че Ан-Мари и децата ще се върнат всеки момент. Докато търсеше гуменки из спалнята усети, че тътенът се връща. Не го чу, усети го. И това, което означаваше той, го ужаси.

Откъм входната врата се чуха гласове.

Семейството си беше у дома.

Слезе бързо по стълбището и успя да се измъкне незабелязан през задната врата. Босите му ходила затъпкаха в тревата, докато бягаше от влудяващия пулс, изпълнил главата му.

Зави към алеята за гаража, но отвън на улицата се чуваха гласове. Беше оставил вратите на сайванта отворени и в отчаянието си се шмугна в кучешката къща, за да се скрие. Затръшна зад себе си двете крила. Не знаеше какво повече да направи.

Герти и Пап лежаха мъртви отстрани до стената. Викът едва не се изтръгна от устните му.

Какво направих?

Нюйоркските зими бяха протрили дървените врати на сайванта, тъй че вече не се затваряха плътно. Можеше да вижда през процепа. Зърна Бенджи, който си наливаше чаша вода на мивката, а главата му се подаваше от прозореца. Видя и протягащата се ръчичка на Хейли.

Какво става с мен?

Беше като куче, което е превъртяло. Бясно куче.

Прихванал съм някаква форма на бяс.

Нови гласове. Децата слизаха по задните стълби на верандата, осветени от лампата горе и викаха кучетата. Ансел огледа бързо наоколо, награби една лопата от ъгъла и я напъха през вътрешните дръжки на вратите колкото може по-бързо и тихо. За да заключи децата отвън. Да заключи себе си вътре.

— Гер-тии! Па-ап!

Все още нямаше истинска тревога в гласовете им. Кучетата се бяха измъквали навън няколко пъти в последните два месеца, точно затова беше забил дълбоко в земята железния прът тук в сайванта, за да стоят вързани на веригите и в безопасност през нощта.

Викащите гласове заглъхнаха в ушите му, докато тупането изпълваше главата му: здравия ритъм на кръвта, кръжаща в младите им вени. Сърчицата, които тупаха силно и помпаха.

Божичко.

Хейли дойде до вратата. Ансел видя розовите й гуменки през цепнатината долу и се присви назад. Тя се опита да отвори. Вратите се разклатиха, но не поддадоха.

Повика брат си. Бенджи дойде и ги разтърси с цялата си сила на осемгодишен. Четирите стени потрепериха, но дръжката на лопатата издържа.

Трумм… тум тум… трумм… тум тум… трумм…

Тяхната кръв. Зовеше го. Ансел потръпна и погледът му се прикова в железния прът за кучетата пред него, забит на два метра височина в масивен бетонен блок. Достатъчно здрав, за да задържи двата санбернара на оглавниците по време на лятна буря. Ансел огледа рафтовете по стените и видя резервната желязна халка, още с етикета с цената на нея. Беше сигурен, че ключът за оглавника е тук някъде.

Изчака, докато се отдалечиха на безопасно разстояние, пресегна се и смъкна стоманения нашийник.

Капитан Редфърн лежеше изпънат в болничния си халат върху носилката-легло зад прозрачните пластмасови завеси. Устните му бяха отворени почти в гримаса. Дишаше дълбоко и с усилие. С приближаването на нощта състоянието му се влошаваше все повече, затова му бяха инжектирали достатъчно успокоителни, за да го приспят дълбоко за няколко часа. Трябваше им отпуснат и неподвижен за сканирането. Еф приглуши осветлението, включи живачно-кварцовата си лампа и отново насочи мастилено синкавата светлина към шията на Редфърн за още един оглед на белега. Но този път, докато другите светлини бяха затъмнени, забеляза още нещо. Странен вълнист ефект по кожата на капитана… или по-скоро под кожата. Като подкожен псориазис, опетняване на черни и сиви шарки, което изглежда беше точно под повърхността на плътта.

Когато приближи ултравиолетовата светлина за по-внимателен оглед, сенките под кожата реагираха. Закръжиха и се загърчиха все едно, че се опитваха да избягат от светлината.

Еф се отдръпна и изключи лампата. След като тъмната светлина се махна от кожата на Редфърн, спящият мъж изглеждаше нормално.

Еф се върна и този път прокара ултравиолетовата светлина над лицето на Редфърн. Образът се появи под нея: петниста плът под плътта, оформена в подобие на маска. Като втора същност, прокрадваща се зад лицето на въздушния пилот, състарена и уродлива. Мрачно видение, зло, пробудило се в него, докато болният мъж спеше. Еф поднесе лампата още по-близо… и отново сянката отвътре се развълнува, оформи се почти в гримаса, опитваща се да се скрие.

Очите на Редфърн се отвориха. Все едно, че светлината ги беше събудила. Еф се дръпна инстинктивно назад, стъписан от гледката. Пилотът имаше достатъчно секобарбитал в себе си за двама души. Твърде силно беше упоен, за да може да се върне в съзнание.

Очите на Редфърн зяпнаха широко отворени в кухините си. Взираха се право в тавана и гледаха с ужас. Еф измести лампата и се приближи, за да влезе в полезрението му.

— Капитан Редфърн?

Устните на пилота се движеха. Еф се надвеси, за да чуе какво се опитва да каже Редфърн.

Пресъхналите устни се размърдаха с усилие и промълвиха:

— Той е тук.

— Кой е тук, капитан Редфърн?

Очите на Редфърн се разшириха все едно, че виждат разиграваща се пред него ужасна сцена.

— Господин Пиявица.

Известно време след това Нора се върна и намери Еф навън в коридора, който водеше към радиологията. Заговориха пред една стена, покрита с пастелно пано, дар от благодарни пациенти. Той й разказа за онова, което бе видял под плътта на Редфърн.

— Черната светлина на нашите живачно-кварцови лампи — каза Нора. — Не е ли в долния спектър на ултравиолетовата светлина?

Еф кимна. Той също си беше помислил за стареца пред моргата.

— Искам да го видя — заяви Нора.

— Редфърн е в радиологията — отвърна Еф. — Трябваше да го упоим допълнително за ядрено-магнитния резонанс.

— Получих резултатите от самолета — каза Нора. — Разплисканата там течност. Оказва се, че ти беше прав. Има амоняк и фосфор…

— Знаех го…

— Но също така оксалова, желязна и пикочна киселина. Плазма.

— Какво?

— Сурова плазма. И цяла камара от ензими.

Еф опипа челото си все едно, че вдига температура.

— Като при храносмилане?

— Та за какво ти напомня това?

— Екскременти. Птици, прилепи. Като гуано. Но как…

Нора поклати глава, също толкова възбудена и объркана.

— Който и да е бил… каквото и да е било на онзи самолет… изсрало е едно гигантско лайно в кабината.

Докато Еф се мъчеше да осмисли това, някакъв мъж в зелено санитарно облекло забърза по коридора и извика името му. Еф позна в него техника от залата за ЯМР.

— Доктор Гудуедър… не знам какво стана. Излязох само да си взема малко кафе. Нямало ме е не повече от пет минути.

— Какво имате предвид? Какво става?

— Вашият пациент. Напуснал е залата.

Джим Кент беше на партера до затворения магазин за подаръци, далече от двамата си колеги и говореше по мобилния си телефон.

— В момента е в ЯМР-то — съобщи той на лицето от другата страна. — Нещата с него изглежда се развиват много бързо, сър. Да, трябва да получат данните само след няколко часа. Не… никакви сведения за другите оцелели. Помислих, че ще искате да го знаете. Да, сър, сам съм…

Разсея го гледката на висок мъж с разрошена рижа коса и в болничен халат, който крачеше неуверено по коридора, повлякъл след себе си по пода стойка със системи, които се вливаха в ръката му. Освен ако Джим не грешеше ужасно, това трябваше да е капитан Редфърн.

— Сър, аз… нещо става тук… ще ви се обадя отново.

Затвори, дръпна телефона от ухото си, напъха го в джоба на якето си и тръгна след мъжа на десетина метра разстояние. Пациентът забави само за миг и извърна глава все едно, че беше усетил преследвача си.

— Капитан Редфърн?

Пациентът забърза отново, зави зад ъгъла и Джим го последва, но щом свърна на същия ъгъл, коридорът беше празен.

Джим огледа надписите по вратите. Опита тази, на която пишеше „СТЪЛБИЩЕ“ и погледна надолу в тясната полутъмна шахта. Успя да зърне влачещата се по стъпалата надолу стойка с накачени по нея системи.

— Капитан Редфърн? — извика му.

Гласът му отекна надолу по стълбището. Извади пипнешком телефона си, докато слизаше, за да се обади на Еф, но тъй като вече беше под земята, на дисплея се изписа „ТЪРСИ МРЕЖА“. Бутна подвижната врата и продължи по коридора. Загледан в телефона си така и не видя тичащия отстрани към него Редфърн.

Докато претърсваше болницата, Нора мина през стълбищната врата, която водеше към подземния коридор. Там откри Джим, седнал до стената с изпружени крака и със сънливо изражение на лицето.

Смъкнатият халат на капитан Редфърн откриваше голия му гръб. Босоног, той стоеше надвесен над другия мъж. Нещо висеше от устата му и ръсеше кървави капки по пода.

— Джим! — изрева тя, но Джим изобщо не реагира на гласа й. Капитан Редфърн обаче се вцепени. Когато се обърна, Нора видя, че в устата му нямаше нищо. Стъписа я цвета на лицето му. Доскоро смъртно бледо, а сега — налято с червенина. Цялата предница на халата му беше окървавена, кръв имаше и около устните му. Първото, което си помисли беше, че е обзет от някакъв пристъп. Уплаши се, че е прехапал езика си и се дави.

По-внимателният оглед разколеба диагнозата й. Зениците на Редфърн бяха мъртвешки черни, бялото на очите му беше налято с кръв. Устата му зееше странно разчекната, сякаш челюстта му се бе откачила. Освен това той излъчваше топлина, невероятна топлина, която нямаше нищо общо с температурата при една нормална естествена треска.

— Капитан Редфърн! — закрещя му тя в усилието си да го измъкне от това състояние. Той запристъпва към нея. Погледът в бездушните му очи беше като на прегладнял хищник. Отпуснат на пода, Джим не помръдваше. Редфърн очевидно беше агресивен и на Нора отчаяно й се прищя да разполага с оръжие. Озърна се бързо наоколо и видя само болничния телефон с кода 555 за тревога.

Сграбчи слушалката от стената и едва успя да я стисне в ръката си, когато Редфърн нападна и я събори на пода. Нора продължи да стиска слушалката дори когато кабелът на телефона се изтръгна от стената. С невероятна сила, като побеснял, Редфърн притисна ръцете й в излъскания под. Лицето му се изпъна, гърлото му се загърчи и тя си помисли, че се кани да повърне отгоре й.

Нора пищеше, когато Еф влетя от стълбищната врата. Блъсна се с цялата си тежест върху тялото на Редфърн и успя да го изтласка от нея. Докато се изправяше, изпъна предупредително ръка към просналия се на пода пациент.

— Чакай…

От устата на мъжа се процеди съсък. Не змийски, а гърлен. Погледът в черните му очи зееше празен и бездушен, докато устата му се разтваряше в усмивка. Или поне в началото гримасата на лицето му заприлича на усмивка… само че устата му продължи да се разтваря и разтваря…

Челюстта му провисна надолу и отвътре с гърч се показа нещо розово и месесто, но не беше езикът му. Беше нещо по-дълго, по-мускулесто и възлесто, и… се гърчеше. Все едно, че беше глътнал жива сепия и едно от пипалата й продължаваше да се върти отчаяно в устата му.

Еф отскочи назад. Подпря се на стойката му със системите, за да не падне, а след това я обърна и замушка с нея напред като с остен, за да задържи Редфърн и онова в устата му далече от себе си. Редфърн докопа другия край на стоманената стойка, а след това нещото в устата му се изстреля навън. Разтегли се до почти двата метра разстояние между двамата и Еф успя да се завърти настрани в последния миг. Чу изплющяването, когато краят на израстъка във форма на тясно мускулесто жило се блъсна в стената. Редфърн запокити стойката настрани. Тя се прекърши на две и Еф отлетя заедно с нея в съседната стая, където се строполи по гръб.

Пилотът нахлу след него, все още с ненаситния глад в черните си кървясали очи. Еф отчаяно затърси с поглед наоколо нещо, което да му помогне да го задържи по-далече от себе си. Успя да зърне само един трепан^[2] върху някаква табла на рафта. Острието забръмча на бързи обороти като перка на хеликоптер. Редфърн пристъпи напред. Жилото в устата му почти се беше прибрало, но продължаваше да се полюшва навън с торбичките плът, пулсиращи от двете му страни. Преди да успее да го изстреля отново, Еф се опита да го посече.

Не улучи и сряза къс месо от шията на пилота. Блъвна бяла кръв, същата като тази, която беше видял в моргата. Не запръска като от прерязана артерия, вместо това се застича по гърдите му. Еф пусна трепана преди въртящите се остриета да го оплискат с веществото. Редфърн посегна към врата му, а Еф докопа най-близкия тежък предмет, който му попадна. Оказа се пожарогасител. Удари с плоското му дъно лицето на противника си. Целеше се основно в отвратителното жило, подаващо се от устата му. Цапардоса го още два пъти с все сила. При последния удар главата на Редфърн изпращя назад и гръбнакът му силно изпука.

Пилотът рухна на пода и тялото му се отпусна. Еф захвърли пожарогасителя, залитна назад и се загледа ужасен в стореното от него.

Нора нахлу вътре със счупената метална стойка в ръце, но видя простряния на пода Редфърн. Пусна я и затича към Еф. Той протегна ръце и я задържа в прегръдката си.

— Добре ли си?

Притиснала устата си с ръка, тя кимна и посочи към пилота. Еф погледна натам и видя гърчещите се червеи, които изпълзяваха от шията му. Червени, сякаш налети с кръв червеи, които се изсипваха от ранения врат подобно на хлебарки, бягащи от стая, когато някой е запалил осветлението. Еф и Нора заотстъпваха към отворената врата.

— Какво, по дяволите, стана току-що? — промълви Еф.

Нора свали ръка от устата си.

— Господин Пиявица — тихо отвърна тя.

Чуха стенанието на Джим в коридора и затичаха, за да се погрижат за него.

Бележки

[1] Джефри Дамър — сериен убиец, педофил и канибал от 80-те г. в САЩ. — Б.пр. ↑

[2] Трепан (мед.) — хирургически инструмент с въртящо се цилиндрично острие, използван главно за отваряне на човешки череп при аутопсия. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Гийермо дел Торо, Чък Хоган Заразата (11)

Метаданни

Данни

Заразата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първата нощ

Гийермо дел Торо, Чък Хоган
Заразата (11)