Гийермо дел Торо, Чък Хоган
Заразата (20)

Уорт стрийт, Китайски квартал

Беше рано на четвъртата нощ, когато Ефраим се отби до дома си на път за жилището на Сетракян, за да се въоръжат както трябва. Не видя полиция пред блока си, тъй че спря. Рискуваше, но не беше се преобличал от няколко дни. Трябваха му само пет минути. Посочи им прозореца на третия етаж и им каза, че щом влезе вътре, ще спусне щорите, ако всичко е наред.

Прекоси без проблем фоайето на сградата и се качи по стълбището. Вратата на апартамента си завари леко открехната и се спря, за да се ослуша. Отворената врата не му приличаше много на полицейска работа.

Нахлу вътре и извика:

— Кели? — Никакъв отговор. — Зак? — Само те имаха ключове.

Миризмата отначало го разтревожи, докато осъзна, че беше оставената в кошчето за боклук китайска храна от гостуването на Зак… все едно, че беше преди години. Влезе в кухнята да види дали млякото в хладилника все още е добро… и се спря.

Зяпна. Отне му няколко секунди, докато разбере какво вижда.

На кухненския под до стената лежаха двама униформени полицаи.

От вътрешността на жилището му започна монотонен протяжен звук. Бързо се извиси в нещо, наподобяващо писък, хор от неистова болка.

Вратата на апартамента му се затръшна. Еф рязко се обърна към нея.

Там стояха двама мъже. Или, по-скоро, две същества. Двама вампири.

Еф го разбра моментално. Стойките им, бледата кожа.

Единия не го познаваше. В другото същество разпозна оцелелия Боливар. Изглеждаше много мъртъв и много опасен. И много гладен.

В този момент Еф усети още по-голяма опасност, дебнеща в стаята. Защото не тези две привидения бяха източникът на монотонния звук. Цяла вечност и само миг му отне да извърне глава през рамо към дневната.

Гигантско същество, облечено в дълго тъмно наметало. Ръстът му обхващаше цялото жилище, до тавана и повече, вратът му бе извит така, че да гледа надолу към Еф.

Лицето му…

Еф се замая. От свръхчовешкия ръст на създанието стаята изглеждаше малка, караше го да се чувства нищожен. Краката му се подкосиха от гледката, докато се обръщаше, за да се втурне към вратата за коридора.

Съществото вече беше пред него, между него и вратата, запушило единствения изход. Все едно, че Еф изобщо не беше се обърнал, а самият под се бе завъртял. Другите двама вампири с обикновен човешки ръст се бяха озовали от двете му страни.

Съществото се приближи. Надвисна над Еф. Загледа го отгоре.

Еф падна на колене. Самото присъствие на това гигантско създание беше парализиращо. Не по-различно, отколкото ако бе понесъл физически удар.

Хмммммммммммм.

Еф усети това. Както усещаш музика на живо в гърдите си. Кънтежа в мозъка ти. Извърна очи към пода. Беше парализиран от страх. Не искаше да види повече лицето му.

Погледни ме.

Отначало Еф повярва, че това същество го души с мозъка си. Но това, че не можеше да си поеме дъх, бе плод на чистия ужас, на паниката, пронизала самата му душа.

Вдигна съвсем леко очи. Разтреперан видя пеша на наметалото на Господаря, след това продължи да гледа нагоре до дланите в краищата на ръкавите. Бяха отвратително бледи, без нокти и нечовешки големи. Пръстите бяха с еднаква дължина, всичките — прекомерно дълги, освен средния пръст, който бе дори по-дълъг и по-дебел от другите… и извит в края като нокът на хищна птица.

Господаря. Тук за него. Щеше да го превърне.

Погледни ме, свиньо.

Еф го направи. Вдигна главата си все едно, че нечия ръка стисна брадичката му.

Господаря го гледаше отгоре, където главата се беше извила под тавана. Стисна страните на качулката с огромните си ръце и я смъкна от черепа. Главата беше обезкосмена и безцветна. Очи, устни и уста бяха с един и същи цвят, размито и сиво като протрит лен. Носът му беше изронен като на похабена от вятър и дъжд древна статуя, само издутина от две черни дупки. Гърлото му пулсираше в жадно подобие на учестен дъх. Кожата бе толкова бледа, че чак прозрачна. Под плътта, като замъглена карта на древна и потънала в руини земя, се виждаха вени, по които вече не течеше кръв. Вени, които пулсираха в червено. Кръжащите кръвни червеи. Капилярни паразити, кръжащи под прозрачната плът на Господаря.

Това е разплата.

Гласът нахлу в главата на Еф като вълна от ужасяващ грохот. Усети, че целият е омекнал. Всичко се разми и потъна в сумрак.

Държа свинската ти жена. Скоро ще имам и свинския ти син.

Главата на Еф се беше издула от погнуса и гняв. Усещаше я като балон, напъващ се да се спука. Плъзна едното стъпало под себе си. Залитна и се изправи бавно пред огромния демон.

Ще отнема всичко от теб и не ще ти оставя нищо. Така правя.

Господаря се пресегна с бързо мълниеносно движение. Еф усети, както подложен на упойка пациент усеща натиска на зъболекарския свредел, силно стягане на темето, след това стъпалата му се откъснаха от пода. Замаха с ръце и зарита с крака. Господаря държеше в дланта си главата му като баскетболна топка, вдигаше го с една ръка към тавана. На равнището на очите, достатъчно близо, за да зърне гърчещите се налети с кръв червеи като чумни сперматозоиди.

Аз съм затъмнението. Аз съм мракът.

Надигна Еф към устата си като тлъст грозд. Пастта му вътре бе тъмна, гърлото — гола пещера, пряк път към ада. Еф, с люшкащото се от шията му тяло, почти беше изгубил ума си. Усещаше дългия среден пръст на тила си, натиска му над гръбначния стълб. Господаря натисна главата му назад все едно, че отваря капака на бирена кутия.

Аз съм пиячът на хора.

Влажен скърцащ звук и устата на Господаря започна да се разтваря. Челюстта се издърпа навътре, езикът се разгъна нагоре и назад, и гнусното жило се появи.

Еф изрева, натисна с ръце във врата му и зави в чудовищното лице на Господаря.

И тогава нещо… не неговият вой… нещо накара огромната глава на Изчадието съвсем леко да се извърне.

Ноздрите в лицето му запулсираха, душещ демон, останал без дъх.

Черните му като оникс очи се извърнаха отново към Еф. Взряха се в него като две мъртви сфери. Вряха се в него с гняв все едно, че беше дръзнал да измами Господаря.

Не си сам.

 

 

В този момент по стълбището към апартамента на Еф, на две стъпала зад Фет, Сетракян изведнъж се вкопчи в перилото. Рамото му се отпусна на стената. Заслепяваща болка прониза главата му и един глас — гнусен, зъл и скверен — изригна като бомба, взривена в пълна със зрители симфонична зала.

СЕТРАКЯН.

Фет се спря и погледна назад, но с присвити очи Сетракян му махна да продължи. Успя само да промълви шепнешком:

— Той е тук.

Очите на Нора помръкнаха. Ботушите на Фет затупаха нагоре към стълбищната площадка. Жената подкрепи Сетракян и го издърпа след Фет до вратата, а после и в жилището.

Фет налетя на първото тяло, което се изпречи на пътя му. Открито налитане, ниско и със захват. Паднаха и се превъртяха на пода. Измъкна се бързо и се присви в поза за бой срещу противника си, видял лицето на вампира — не ухилено, но с разтворена като в усмивка уста. Беше готов да се храни.

В този момент Фет зърна гиганта в другия край на стаята. Господаря с Еф в ръката му. Чудовищен и хипнотизиращ.

По-близкият вампир го връхлетя и го изтласка в кухнята към вратата на хладилника.

Нора нахлу вътре и успя да включи живачно-кварцовата лампа точно в мига, в който Боливар се хвърли към нея. Той изсъска без дъх и залитна назад. След това и тя видя Господаря, тила на извърнатата му надолу глава от тавана. Видя и Еф, ритащото му във въздуха тяло и със стисната в ръката на чудовището глава.

— Еф!

Сетракян нахлу с оголената си сабя. Замръзна за миг, като видя Господаря. Великана. Демона. Тук пред него, след толкова много години.

Сетракян размаха дългата сребърна сабя. Нора настъпи от другата страна и изтласка Боливар към предната стена на жилището. Господаря беше притиснат. Нападението над Еф в такова малко пространство се оказа огромна грешка.

Сърцето на Сетракян заби силно в гърдите му, когато насочи напред върха на оръжието си и се втурна към демона.

Монотонният звук се усили внезапно като взрив. Все едно нещо се взриви в главите на стареца, Нора, на Фет и на Еф. Парализираща ударна вълна, която накара стария мъж за миг да отстъпи назад… достатъчно дълго.

Стори му се, че видя тъмна усмивка, плъзнала като змия по лицето на Господаря. Гигантският вампир запокити Еф през стаята, тялото му се блъсна в отсрещната стена и той се свлече на пода. Господаря сграбчи Боливар под рамото с едната си дългопръста крива длан… и се хвърли през прозореца над Уорт стрийт.

Оглушителен трясък разтърси сградата и Господаря излетя навън сред дъжд от стъкло.

Сетракян се втурна срещу внезапно нахлулия вятър към рамката на прозореца с ръбестите останки от счупено стъкло. Три етажа по-долу стъкленият дъжд се сипеше на тротоара, заблестял под светлината на уличния фенер.

Господаря, с неговата свръхестествена бързина, вече бе прекосил улицата и изкачваше отсрещната сграда. С увисналия в свободната му ръка Боливар прехвърли горното перило и изчезна на по-високия покрив в нощта.

Сетракян отпусна за миг рамене, неспособен все още да осъзнае, че Господаря допреди миг бе в същата тази стая и бе избягал току-що. Сърцето му блъскаше в гърдите, готово да се пръсне.

— Хей… малко помощ!

Обърна се. Фет беше на пода, притиснал долу другия вампир, а лампата на Нора помагаше да задържи обездвижен паразита. Сетракян усети нов изблик на гняв и тръгна към тях, изпънал отстрани сабята си.

Фет го видя, че идва и облещи очи.

— Не! Чакай…

Сетракян замахна, острието посече през врата на вампира на сантиметри над ръцете на Фет. Изрита встрани обезглавеното тяло от гърдите на Фет, преди бялата кръв да стигне до кожата му.

Нора притича до Еф, свлечен на пода. Бузата му беше порязана, а очите разширени от ужас… но не изглеждаше превърнат.

Сетракян извади бързо сребърно огледало, за да го потвърди. Поднесе го пред лицето на Еф и не откри изкривяване. Нора светна с лампата в шията му. Нищо — никакъв пробив.

Помогна му да се вдигне и да седне. Еф се присви от болка при допира по дясната си ръка. Нора го докосна по брадичката под порязаната буза. Изпитваше нужда да го прегърне, но не искаше да го нарани повече.

— Какво стана?

— Кели е в ръцете му — каза Еф.

Келтън стрийт, Уудсайт, Куинс

Еф отцепи по моста и навлезе в Куинс. В движение се опита да се свърже с Кели по мобилния на Джим.

Не звънна. Веднага се включи гласовата й поща.

„Здрасти, тук е Кели. Точно в момента нямам възможност да отговоря…“

Еф отново набра номера на Зак. И неговият телефон продължаваше да се свързва с гласовата му поща.

Колата изсвистя на завоя към Келтън и той рязко удари спирачки пред двора на Кели. Прескочи ниската ограда и затича по стъпалата. Блъсна вратата и натисна звънеца. Ключовете му бяха останали на закачалката в апартамента му.

Еф се засили и блъсна отново с натъртеното си рамо във вратата. Отново опита и още повече нарани ръката си. На третия път се хвърли с цялото тяло във вратата, рамката се разби и той се просна вътре.

Вдигна се на крака и се втурна през къщата. Заблъска се в стените по ъглите, стъпалата му заритаха по стълбището към горния етаж. Спря се при вратата на спалнята на Зак. Стаята на момчето беше празна.

Толкова празна.

Обратно по стълбището, по три стъпала наведнъж. Разпозна чантата за извънредни ситуации на Кели до вратата. Видя заредени с багаж сакове, но незатворени. Изобщо не беше напуснала града.

О, Господи, помисли си той. Истина е.

Другите стигнаха до вратата точно когато нещо го удари отзад. Тяло, което се сбори с него. Отхвърли го мигновено, зареден вече с адреналин. Превъртя нападателя си и го отблъсна назад.

Мат Сейлс. Еф видя мъртвите му очи и усети топлината от свръхусиления метаболизъм.

Подивялото същество, доскорошният Мат, изръмжа срещу него. Еф го стисна за гърлото, докато превърналият се отскоро вампир започваше да отваря устата си. Плъзна ръката си здраво нагоре под брадичката му, мъчейки се да блокира биологичния механизъм, който се готвеше да изхвърли жилото. Очите на Мат се напрегнаха и той затръска глава, докато се опитваше да освободи гърлото си.

Еф видя как Сетракян извади сабята си зад Мат. Изрева „НЕ!“ и извлече дълбоко от пълния вече с гняв кладенец, за да изблъска Мат встрани от него.

Вампирът изръмжа, превъртя се и се спря, след това се надигна на четири крака загледан в него, докато се изправяше на крака.

Мат се изправи изгърбен срещу него. Правеше странни неща с устата си. Беше нов вампир, непривикнал все още с различните мускули. Езикът му се въртеше възбудено и объркано покрай устните.

Еф бързо се озърна наоколо за някакво оръжие. Намери само лежаща на пода пред шкафа тенис ракета. Сграбчи с две ръце стегнатата с тиксо дръжка и удари с титаниевата рамка по Мат. Всичките му чувства към Мат — мъжа, който се беше вмъкнал в дома и в леглото на жена му… който беше искал да стане баща на момчето му… който се стремеше да го измести — изригнаха, когато замахна в челюстта му. Искаше да я пръсне, а с нея и напиращия отвътре ужас. Движенията на новите не бяха все още толкова координирани и Еф успя да нанесе седем-осем добри удара, разбивайки зъбите му и смъквайки Мат на колене… преди Мат да го блъсне в глезена и да го събори. Някакъв утаен гняв против Еф все още кипеше и в него. Мат се надигна, изскърца с натрошените си зъби, но Еф го изрита в лицето, изпъна коляното си и го отблъсна. Отстъпи назад към кухнята и там видя ножа за рязане на месо, залепен на магнитната шина.

Гневът никога не е сляп. Гневът е изключително съсредоточен. Еф се чувстваше все едно, че гледа през другия край на телескоп… виждаше само ножа, а след това — само Мат.

Мат тръгна към него и със здравата си ръка Еф го притисна в стената. Сграбчи шепа коса и изви назад, за да оголи вампирския врат. Устата на Мат се разтвори, жилото му изсвистя навън, опитвайки се да се докопа до Еф. Гърлото на Мат затрептя и се заиздува, и Еф го нападна със сеч. Ххрасххрасххрасххрас. Здраво и бързо, точно през гърлото чак до стената отзад. Върхът на ножа залепваше и Еф го изтръгваше отново. Шийните прешлени изпращяха. Бликна бялата слуз. Тялото се смъкна, ръцете се замятаха. Еф продължи да кълца, докато главата остана в ръката му, но тялото се свлече на пода.

Тогава Еф спря да сече. Видя, без да го проумява всъщност, главата в ръката си с жилото, провиснало през отсечения врат, което продължаваше да потръпва.

След това видя Нора и другите, които го гледаха от отворената врата. Видя обезглавеното тяло на пода. Видя главата в ръцете си.

Кръвни червеи запълзяха по лицето на Мат. През бузите и над зяпналите му очи. В рехавата коса на Мат, към пръстите на Еф.

Еф пусна главата и тя глухо изтупа на пода, без да се изтъркаля наникъде. Хвърли и ножа, който падна тихо в скута на Мат.

— Взели са сина ми — промълви Еф.

Сетракян го издърпа от тялото и от гъмжащата от паразити вампирска кръв. Нора насочи живачно-кварцовата си лампа и облъчи трупа на вампира.

— Боже мили — изпъшка Фет.

Еф го повтори. Обяснение и железен клин, който да се забие още по-дълбоко в душата му:

— Взели са сина ми.

Убийственият рев в ушите му заглъхна и той разпозна звука на спираща отвън кола. Отвори се врата, свиреше тиха музика.

Извика глас:

— Благодаря.

Гласа.

Еф залитна към разбитата врата. Погледна към пътеката и видя слизащия от минивана Зак, метнал през рамо ремъка на сака.

Зак едва успя да стигне до входната врата, когато Еф го стисна в прегръдката си.

— Тате?

Еф го огледа, стисна главата на момчето в ръцете си, погледна в очите му, лицето.

— Какво правиш…?

— Къде беше?

— У Фред. — Зак се опита да се измъкне от прегръдката на баща си. — Мама така и не се появи, тъй че на Фред майка му ме взе у тях.

Еф го пусна да се отдръпне. Кели.

Зак гледаше зад него към къщата.

— Какво е станало с вратата?

Направи няколко стъпки към нея и тогава Фет се появи на прага, със Сетракян зад гърба си. Едър мъж в размъкната бархетна риза и работни ботуши и старец в туиден костюм, стиснал в ръцете си дълъг бастун с вълча глава.

Зак погледна през рамо към баща си. Тревожният трепет едва сега се прокрадна в гласа му.

Каза:

— Къде е мама?

Никърбокър заеми и антики, 118 улица, Испански Харлем

Еф стоеше в отрупания с рафтове книги коридор в жилището на Сетракян. Гледаше как Зак нагъва „Девил дог“ на кухненската масичка на стареца, където Нора го разпитваше за училище, за да го държи зает и да го поразсее.

Още не можеше да се отърве от усещането за ръката на Господаря, стиснала главата му. Беше живял живот, изграден върху здрави основи в свят, построен на здрави основи. А сега, след като всичко, за което беше смятал, че може да разчита, си бе отишло, съзнаваше, че вече нищо не знае.

Нора го видя, че гледа от коридора и по изражението на лицето й Еф разбра, че погледът му я плаши.

Знаеше, че оттук нататък никога повече нямаше да е съвсем нормален.

Слезе по стъпалата два етажа по-долу до подземната оръжейна на Сетракян. Аларменото ултравиолетово осветление на вратата беше изключено и старецът показваше оръжията си на Фет. Изтребителят на плъхове се възхищаваше на модифицирания пистолет за забиване на пирони, който приличаше на „Узи“, само че беше по-дълъг и тесен, боядисан в оранжево и черно и с пълнител, който зареждаше цевта с накланяне.

Щом Ефраим влезе, Сетракян го запита:

— Яде ли?

Еф поклати глава.

— Как е момчето ти?

— Уплашен е, но няма да се остави да му проличи.

Сетракян кимна.

— Като всички нас.

— Виждал си го преди. Това същество. Господаря.

— Да.

— Опитал си се да го убиеш.

— Да.

— Не си успял.

Сетракян примижа, взрян сякаш в миналото.

— Не бях подготвен подходящо. Няма да пропусна отново.

Фет държеше предмет с форма на фенер и с шип в края му.

— Едва ли — каза той. — Не и с този арсенал.

— Някои от тези сглобих сам от неща, които постъпваха в магазина. Но бомби не мога да правя. — Сви сакатите си пръсти в ръкавиците за доказателство. — Имам познат ковач на сребро в Ню Джърси, който ми излива върховете и иглите.

— Искате да кажете, че сте го взел от магазин на „Рейдио Шак“?

Сетракян взе от ръцете му тежкото изделие. Беше изработено от тъмна пластмаса с дебела основа за батерия и осемнайсет сантиметров стоманен шип на дъното.

— По същество това представлява ултравиолетова светлинна мина. Оръжие за еднократна употреба, което ще излъчи прочистващ спрей от вампироубиваща светлина в чистия ултравиолетов диапазон. Предназначена е да прочисти голямо помещение и след като бъде задействана, ще гори много горещо и бързо. Човек трябва да внимава да е по-далече, когато го направи. Температурата и радиацията може да станат малко… неудобни.

— А това с пистолета за гвоздеи какво е? — попита Фет.

— Пушка, действаща с барутен заряд, който да изхвърли гвоздея. На едно зареждане изстрелва по петдесет гвоздея с дължина горе-долу пет сантиметра. Сребро, разбира се.

— Ясно. — Фет заопипва гумената ръкохватка, възхитен от изделието.

Сетракян огледа замислено помещението. Стария му арсенал на стената; UV лампите и зарядните за батерии по рафтовете; сребърните ножове и огледала със сребърен гръб; няколко прототипни оръжия; бележниците и скиците му. Значимостта на момента едва не го съкруши. Надяваше се само страхът да не го превърне отново в онзи безсилен млад мъж, какъвто беше някога.

— От много дълго време чаках това — промълви той.

После тръгна нагоре по стъпалата, оставяйки Еф сам с Фет. Едрият изтребител на плъхове вдигна пистолета за гвоздеи от поставката.

— Къде намерихте този старец?

— Той ме намери — отвърна Еф.

— В много мазета съм бил покрай работата си. Оглеждам тук из тази малка работилница и си мисля: ето го единственият луд, чиято лудост всъщност е оправдана.

— Той не е луд.

— Показа ли ти това? — попита Фет. Отиде до лабораторната стъкленица с поразеното сърце, плуващо в течността. — Този човек държи сърцето на вампир, когото е убил, в подземната си оръжейна. Луд е отвсякъде. Но няма нищо. И аз съм си малко луд. — Клекна и опря лицето си в стъклото. — Пис, пис, коте… — Смукалото се изстреля към стъклото в опит да го достигне. Фет се изправи и се обърна към Еф с поглед, който сякаш говореше: „Можеш ли да го повярваш?“ — Всичко това ми идва малко повече, отколкото очаквах, като се събудих тази сутрин. — Насочи пистолета за гвоздеи към стъкленицата, после го отклони. Оръжието му харесваше. — Нещо против да го присвоя?

Еф поклати глава.

— Заповядай.

 

 

Еф се върна горе. Задържа се в коридора, като видя Сетракян със Зак в кухнята. Сетракян вдигна сребърна верижка от врата си — с ключа за подземната работилница — и с кривите си пръсти я надяна през главата на Зак. Окачи я на шията на единайсетгодишното момче, после го потупа по раменете.

— Защо го направи онова? — попита го Еф, след като останаха сами.

— Долу има много неща — бележници, писания — които трябва да се съхранят. Може да се окажат полезни за бъдещото поколение.

— Не се каниш да се върнеш?

— Взимам всички възможни предпазни мерки. — Сетракян се озърна наоколо, за да се увери, че са сами. — Моля да ме разбереш. Господаря притежава сила и бързина много повече от тези тромави нови вампири, които виждаме. Той е нещо повече от това, което изобщо някога ще проумеем. Живял е на тази земя от столетия. И все пак…

— И все пак е вампир.

— А вампирите наистина могат да бъдат унищожени. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го изгорим. Да го уязвим и да го извлечем под убийственото за него слънце. Затова трябва да изчакаме утрото.

— Искам да отида веднага.

— Знам. Точно това иска и той.

— Той държи жена ми. Кели е там, където е, само по една причина — заради мен.

— Тук залогът ви е личен, докторе. И е неудържим. Но трябва да знаете, че ако той я е хванал, тя вече е превърната.

Еф поклати глава.

— Не е.

— Не го казвам, за да ви разгневя…

— Не е!

Сетракян кимна след кратко мълчание. Изчака Еф да се овладее.

— „Анонимни алкохолици“ направиха много за мен — каза Еф. — Но единственото, което не можах да извлека от това, е да приемам със спокойствие нещата, които не мога да променя.

— Аз съм същият — отвърна Сетракян. — Може би точно тази обща черта ни събра. Нашите цели се сливат идеално.

— Почти идеално — промълви Еф. — Защото само един от нас може да убие кучия син. И това ще съм аз.

 

 

Нора беше изчаквала нетърпеливо, за да говори с Еф. Нападна го веднага, щом се отдръпна от Сетракян, и го издърпа в банята на стареца.

— Недей — каза му.

— Недей какво?

— Да ме молиш за онова, за което ще ме молиш. — Умоляваше го с пламналите си кафяви очи. — Недей.

— Но аз трябва да…

— Уплашена съм до смърт, но съм спечелила мястото си до теб. Трябвам ти.

— Да. Трябваш ми тук. Да пазиш Зак. Освен това… един от нас трябва да остане. Да продължи. В случай, че… — Остави го неизказано. — Знам, че искам много от теб.

— Твърде много.

Еф не можеше да се откъсне от очите й.

— Трябва да я потърся.

— Знам.

— Исках само да знаеш…

— Няма нищо за обясняване — каза тя. — Но… радвам се, че го искаш.

Тогава той я придърпа към себе си в силна прегръдка. Ръката на Нора погали косата му на тила. Отдръпна се да го погледне, да каже още нещо, но вместо това го целуна. Беше целувка за довиждане, настояваща да се върне.

Разделиха се и той кимна, за да й покаже, че е разбрал.

Видя, че Зак ги гледа от коридора.

Еф не се опита да му обясни нищо в този момент. Да изостави красотата и добротата на това момче и усещането за безопасност на света на повърхността, за да слезе долу и да се изправи срещу един демон, бе най-неестественото нещо, което можеше да направи.

— Ще стоиш с Нора, нали? Ще поговорим, след като се върна.

Зак примижа по детински, като в самозащита. За него чувствата в този миг бяха прекалено силни и смущаващи.

— Като се върнеш откъде?

Еф притегли сина си и го взе в прегръдката си така, сякаш ако не го направеше, момчето, което обичаше най-много на света, щеше да се разпадне на милион късчета. Реши, че на всяка цена трябва да победи, защото иначе имаше твърде много за губене.

Отвън се чуха викове и автомобилни клаксони и всички бързо отидоха до прозореца, който гледаше на запад. Множество стоп светлини задръстваха пътя на четири или повече карета оттук, хора извираха на улиците и се биеха. Една сграда беше в пламъци, а не се виждаха никакви пожарни коли.

— Това е началото на погрома — каза Сетракян.

Морнингсайд Хайтс

От предната нощ Гюс бягаше и се криеше. Белезниците го затрудняваха да се движи свободно по улиците — старата риза, която бе намерил и увил около дланите си все едно, че върви със скръстени ръце, нямаше да заблуди много хора. Шмугна се през задния изход на един кинотеатър и спа в тъмното. Сети се за един гараж за крадени коли, който знаеше на Уестсайд и изгуби доста време, докато стигне там, но вътре се оказа празно. Не заключено, просто празно. Порови из инструментите, които можа да намери, за да се опита да пререже брънките, които свързваха китките му. Включи дори стегнатия в менгеме електрически трион и едва не си сряза ръцете. С една ръка не можеше да направи нищо и накрая се махна оттам омерзен.

Мина до свърталищата на няколко от своите cholos, но не извади късмет с нито един от хората, на които можеше да разчита. По улиците беше шантаво — нямаше много движение. Знаеше какво става. Знаеше, че щом слънцето залезе, времето и възможностите му щяха да се изчерпат.

Да се прибере у дома беше рисковано, но през целия ден не беше видял много ченгета, пък и все едно, безпокоеше се за своята madre. Шмугна се в сградата, стараейки се да държи небрежно увитите си с ризата ръце и се запъти шестнайсет етажа нагоре по стълбището. Щом ги изкачи, тръгна по коридора и не видя никого. Ослуша се до вратата. Както винаги, телевизорът беше включен.

Знаеше, че звънецът не работи, затова почука. Изчака и почука отново. Изрита металната обшивка отдолу, вратата и евтините стени се разтърсиха.

— Криспин — изсъска Гюс на скапания си брат. — Криспин, лайно такова. Отвори шибаната врата.

Чу как верижната ключалка се превъртя и резето се прибра навътре. Изчака, но вратата така и не се отвори, тъй че Гюс разви ризата, покрила закопчаните му в белезници ръце и завъртя бравата.

Криспин стоеше отзад в ъгъла, вляво от дивана, който му служеше за легло, когато се навърташе вкъщи. Всички пердета бяха спуснати, а вратата на хладилника в кухнята зееше отворена.

— Къде е мама? — каза Гюс.

Криспин не отвърна.

— Шибан надрусан тъпак — изруга Гюс. Затвори хладилника. Нещо се беше разтопило и на пода имаше вода. — Тя спи ли?

Криспин не отвърна. Гледаше го втренчено.

Гюс започна да схваща. Огледа по-внимателно Криспин, който отдавна бе престанал да заслужава и най-беглия му поглед, и видя черните кръгове около очите му и изпитото му лице.

Гюс отиде до прозореца и дръпна пердетата настрани. Беше нощ. От някакъв огън долу се вдигаше пушек.

Гюс се обърна срещу Криспин в другия край на стаята, а той вече го нападаше с вой. Гюс вдигна ръцете си и натисна с белезниците гърлото на брат си. Под челюстта и достатъчно високо, за да не може да извади жилото си.

Сграбчи го с ръцете си за тила и го смъкна на пода. Потъмнелите очи на вампирясалия му брат заиграха и челюстта заподскача, докато устата се мъчеше да се отвори, но душещата хватка на Гюс нямаше да го позволи. Беше решен да го удуши, но докато времето течеше, а Криспин продължаваше да рита и припадъкът не идваше, Гюс си спомни, че вампирите нямат нужда от въздух и не могат да бъдат убити така.

Затова го вдигна за врата, докато пръстите на Криспин дращеха по ръцете и дланите му. В последните няколко години Криспин се беше превърнал в навлек за майка им и в огромна досада за Гюс. Вече беше вампир и братското в него го нямаше, но гаднярското бе останало. Тъй че възмездието го подтикна да го завърти и блъсне с главата напред в декоративното огледало на стената, стар овал от тежко стъкло, който се натроши чак след като падна на пода. Гюс изрита Криспин на земята и сграбчи най-голямото парче стъкло. Брат му не беше паднал напълно на колене, когато Гюс заби върха на стъклото в тила му. Преряза гръбначния му стълб и проби през кожата отпред на шията, но без да я разкъса съвсем. Гюс завъртя парчето стъкло настрани и беше почти отрязал главата на Криспин… но забрави колко е остро в ръцете му и се поряза. Болката го ужили, но не пусна счупеното стъкло, докато главата на брат му не се откъсна от тялото.

Гюс се олюля назад, загледан в кървавия срез на двете си длани. Искаше да е сигурен, че някой от онези червеи, които извираха с гърч с бялата кръв на Криспин, няма да стигне до него. Бяха на килима и трудно се виждаха, затова се задържа по-далече. Погледна накълцания си брат на пода и му се догади от вампирското в него, но не изпита тъга. Криспин беше мъртъв за него от години.

Гюс изми ръцете си на мивката. Раните бяха дълги, но не дълбоки. С лепкава кърпа за съдове спря кървенето и отиде до спалнята на майка си.

— Мамо?

Единствената му надежда беше да не е тук. Леглото й беше оправено и празно. Обърна се да излезе, но премисли, смъкна се на ръце и колене да надникне под леглото. Само кутиите със спортните й дрехи и гирите, които си беше купила преди десет години. Връщаше се към кухнята, когато чу някакво шумолене в килера. Спря и се вслуша отново. Отиде до вратата и я отвори. Всичките дрехи на майка му се бяха смъкнали от закачалките и лежаха на голяма купчина на пода.

Купчината мърдаше. Гюс дръпна една стара жълта рокля с окачалката и лицето на madre се озъби злобно към него, с почернели очи и прежълтяла кожа.

Гюс отново затвори вратата. Не затръшна и не побягна, просто я затвори и остана там. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Само въздишка, тих и дълбок хлип, а след това се обърна и затърси с очи из спалнята на майка си сечиво, с което да отреже главата й…

… и тогава осъзна до какво бе стигнал светът. Обърна се към затворената врата и опря чело на нея.

— Съжалявам, мамо — прошепна Гюс. — Lo siento. Трябваше да съм тук. Трябваше…

Замаян, той отиде в стаята си. Не можеше дори ризата си да смени заради белезниците. Напъха няколко дрехи в хартиена чанта за когато щеше да може да се преоблече и я взе под мишницата си.

Тогава си спомни за стария мъж. Заложната къща на 118-та улица. Щеше да му помогне. И щеше да му помогне в борбата с това.

Напусна жилището си и излезе в коридора. В другия край при асансьорите стояха някакви хора и Гюс наведе глава и закрачи към тях. Не искаше да го разпознаят, нито да се разправя с някой от съседите на майка му.

Беше стигнал до средата, когато си даде сметка, че нито говореха, нито се движеха. Вдигна глава и видя, че тримата души стояха там и гледаха към него. Спря се, когато осъзна, че и техните очи, трите чифта тъмни очи също гледаха празни. Вампири, блокирали изхода му.

Тръгнаха по коридора към него и следващото нещо, което Гюс осъзна беше, че ги отблъсква от себе си със закопчаните си в белезници ръце, хвърляше ги в стените и млатеше лицата им в пода. Риташе ги щом паднеха, само че те не оставаха паднали задълго. Не даде на нито един от тях възможност да извадят жилата си, пръсна няколко черепа с петите на тежките си ботуши, докато тичаше към асансьора и вратите се затвориха, докато те посягаха към тях.

Гюс стоеше сам в кабината на асансьора, поемаше си дъх и отброяваше етажите. Чантата му я нямаше — бяха я изтръгнали и дрехите му се бяха пръснали из коридора.

Номерата стигнаха до П и вратите се отвориха със звън пред Гюс, присвит и готов да се бие.

Партерът беше празен. Но извън входната врата примигваше оранжева светлина и се чуваха писъци и вой. Излезе на улицата и видя пожара на следващото каре. Пламъците скачаха към съседните сгради. Видя хората на улиците, затичани към пожара, награбили дървени талпи и други подръчни оръжия.

От другата посока видя някаква разпасана банда от шест души. Вървяха бавно, а не бягаха и бяха без оръжия. Самотен мъж притича покрай Гюс, извика „Лудите са навсякъде, човече!“ а след това шестимата му се нахвърлиха. За неопитното око щеше да прилича на хубава старомодна улична свада, но Гюс видя на оранжевата светлина на пламъците изстрелялото се жило от една уста. Вампири нападаха хора по улицата.

Докато гледаше, от пушеците профуча черен джип с ярки халогенни светлини. Ченгета. Гюс се обърна и подгони сянката си от предните фарове по улицата… право срещу бандата на шестимата. Те се приближаваха към него с бледи лица, черните им очи блестяха на светлината на фаровете. Чу как вратите се отвориха, на паважа изтропаха ботуши, и се оказа заклещен между тези два съдбоносни избора. Налетя на озъбените вампири, замаха със закопчаните си юмруци и заблъска с глава в гърдите им. Не искаше да даде на никой от тях шанс да си отвори устата. Но след това един от тях провря ръката си под белезниците на Гюс, извъртя го и го смъкна долу. За секунда глутницата се озова над него и започнаха да се бият кой да пие от гърлото му.

Чу се рязко и отсечено твак, и вампирски врясък. После плясс, и една от вампирските глави изхвърча.

Този върху него беше ударен отстрани и изведнъж се свлече. Гюс се превъртя и се вдигна на колене насред уличната битка.

Не бяха никакви ченгета. Бяха мъже в черни якета с качулки. Лицата им бяха скрити, бяха в черни бойни клинове и черни десантни боти. Стреляха с пистолетни арбалети и с по-големи арбалети с дървени приклади. Гюс видя как един от тях се прицели във вампир и заби стрела във врата му. Преди вампирът да успее да вдигне ръцете си към гърлото, стрелата се взриви толкова силно, че разкъса шията и му отпра главата. Мъртъв вампир.

Стрелите бяха със сребърен връх и взривен заряд.

Ловци на вампири. Гюс зяпна в изумление към тези момчета. От входовете излизаха още вампири, а тези стрелци бяха адски точни от двайсет и пет, дори трийсет метра.

Един от тях бързо налетя към Гюс все едно, че го беше сбъркал с вампир и преди той да успее да отвори уста, ловецът стъпи с ботата си върху рамото му и го натисна на платното. Презареди арбалета си и го нацели в брънките на белезниците му. Сребърната стрела разцепи стоманата и се заби в асфалта. Гюс примижа, но взрив не последва. Ръцете му бяха разделени, макар и все още в гривните на полицейските белезници, а ловецът го дръпна на крака с изумителна сила.

— Да, мамка му! — изрева Гюс, обзет от възторг при гледката на тези момчета. — Къде да се запиша!

Но спасителят му се беше забавил, нещо беше задържало погледа му. Гюс се взря в тъмната вътрешност на качулката му и лицето там бе бяло като яйчена черупка. Очите му бяха черни и червени, а устата — суха и почти без устни.

Ловецът беше зяпнал в кървавите черти по дланите на Гюс.

Гюс познаваше този поглед. Видял го беше току-що в очите на брат си и на майка си.

Понечи да се отскубне, но хватката на рамото му беше желязна. Съществото отвори устата си и върхът на жилото му се появи.

Тогава връхлетя друг ловец и насочи арбалета си в шията на първия. Новият смъкна качулката на първия и Гюс видя плешивата глава без уши и старческите очи на зрял кръвопиец. Вампирът изръмжа към оръжието на събрата си, но предаде Гюс в ръцете на новия ловец, чието бледо вампирско лице Гюс успя да зърне, докато го вдигаха и понасяха към черния джип, след което го хвърлиха на седалката на третия ред.

Останалите закачулени вампири се качиха във возилото и потеглиха, а колата завъртя рязко на булеварда. Гюс видя, че е единственото човешко същество в джипа. Какво искаха да правят с него?

Удар в слепоочието го зашемети и повече въпроси не последваха. Джипът се понесе назад към горящата сграда, изригна през уличния пушек като самолет през облак, после гумите му изсвириха покрай уличния бой и зави на следващия ъгъл към горната част на Манхатън.

Изкопът

Така нареченият „Изкоп“ на срутения Световен търговски център, дълбоката седем етажа основа, бе осветен ярко като ден за нощната работа дори в минутите преди зазоряване. При все това строителният обект беше затихнал, а огромните машини мълчаха. Работата, която бе продължавала денонощно почти след рухването на кулите, засега бе почти напълно прекъсната.

— Защо това място? — попита Еф. — Защо точно тук?

— Привлякло го е — каза Сетракян. — Къртицата си изравя дом в изсъхналия дънер на мъртво дърво. Гангрената се образува в рана. Той е пуснал корени в трагедията и болката.

Еф, Сетракян и Фет седяха в задната част на вана на Фет, паркиран на Чърч и Кортланд. Сетракян седеше до задните прозорци с прибор за нощно виждане. Минаваха съвсем малко коли, само по някое нощно такси или камион за зареждане на стока. Никакви пешеходци или други признаци на живот. Гледаха за вампири и не намираха никакви.

— Твърде светло е тук — каза Сетракян, без да сваля уреда от очите си. — Крият се.

— Не можем непрекъснато да гледаме тук — рече Еф.

— Ако наистина са толкова много, колкото подозираме, значи трябва да са наблизо. Трябва да се върнат в леговището си преди изгрев-слънце. — Сетракян погледна към Фет. — Мисли като паразит.

— Едно ще ви кажа — заговори Фет. — Никога не съм виждал плъх да излиза през предната врата. — Помисли малко, след което се избута покрай Еф към предните седалки. — Имам идея.

Подкара на север по Чърч стрийт към административна сграда на едно каре североизточно от обекта на СТЦ. Обкръжаваше я голям парк. Фет паркира на автобусна спирка пред Парк Роу и спря двигателя.

— Този парк е едно от най-големите гнезда на плъхове в града. Опитахме се да оскубем бръшляна, защото много добре прикрива повърхността. Подменихме контейнерите за смет, но никаква полза. Играят тук като катерици, особено по обед, когато хората идват да се хранят. Храната ги радва, но храна могат да си намерят почти навсякъде. Това, което наистина ги привлича, е инфраструктурата. — Фет посочи към земята. — Там отдолу има изоставена метростанция. Старата спирка на Градския съвет.

— Още ли е свързана? — попита го Сетракян.

— Долу всичко е свързано по един или друг начин.

Продължиха да наблюдават и не се наложи да чакат дълго.

— Там — промълви Сетракян.

Еф забеляза на уличната светлина фигура на размъкната жена, на около трийсет метра от тях.

— Бездомничка.

— Не — каза Сетракян и му подаде инфрачервения бинокъл.

Еф видя през прибора жената като огнено червено петно на студения и тъмен фон.

— Метаболизма им — обясни Сетракян. — Ето още една.

По улицата една дебела жена залиташе, сякаш току-що беше слязла на сушата от корабна палуба. Задържа се в сенките покрай ниската желязна ограда на парка.

После се появи и друг. Мъж в престилка на уличен вестникар, понесъл някакво тяло на рамото си. Прехвърли го през оградата, след което се изкатери сам. Падна долу, като раздра единия крачол на панталоните си, изправи се без да реагира, вдигна отново жертвата си и продължи под прикритието на дърветата.

— Да — каза Сетракян. — Това е.

Еф потръпна. Присъствието на тези крачещи вируси, на тази хуманоидна зараза, го отвращаваше. Гадеше му се, докато гледаше как залитат през парка като низши твари, подчинени на някакъв безсъзнателен импулс да се скрият от светлината. Долови бързината им. Бяха като нощни пътници, опитващи се да хванат последния влак за вкъщи.

Тримата излязоха тихо от вана. Фет носеше предпазен комбинезон „Тайвек“ и гумени ботуши за газене. Предложи им два резервни комплекта, но Еф и Сетракян избраха само ботушите. Без да ги пита, Сетракян ги напръска със спрей за премахване на миризмата от бутилка с картинка на сърна в червено кръстче в мерник. Спреят, разбира се, не можеше да направи нищо с въглеродния двуокис, който излъчваше дъхът им, нито със звука на помпещите им сърца и кръжащата в телата им кръв.

Фет понесе повечето багаж. Пистолетът за гвоздеи беше в чанта, преметната през гърдите му, с три допълнителни пълнителя с тънки сребърни пирони. Носеше всевъзможни инструменти на колана си, включително монокуляра за нощно виждане и палката с черна светлина, наред с една от сребърните ками на Сетракян в кожена кания. Мощната живачно-кварцова лампа държеше в ръка, а ултравиолетовата мина носеше в плетена торба през рамото си.

Сетракян носеше дългия си бастун и живачно-кварцовата лампа с инфрачервения монокуляр в джоба на палтото си. Опипа кутийката с хапчета в жилетката си, след което остави бомбето си във вана.

Еф също носеше ултравиолетова лампа, а освен това през гърдите си беше преметнал ножница с дълга 80 см сребърна сабя, чиято дръжка се показваше над гърба му.

— Не съм сигурен колко разумно е това — разсъждаваше Фет. — Да слезем да се бием със звяр на собствения му терен.

— Нямаме никаква алтернатива — отвърна му Сетракян. — Това е единственият момент, в който знаем къде е той. — Погледна към посиняващото вече от предутринната светлина небе. — Нощта свършва. Да тръгваме.

Добраха се до ниската порта на оградата, която през нощта беше заключена. Еф и Фет се прехвърлиха, след което помогнаха на Сетракян.

Звукът от още забързани стъпки по тротоара, макар една пета̀ да се влачеше, ги накара да навлязат дълбоко навътре в парка.

Нощем там беше неосветено и обраснало в дървета. Чуваха ромона на парков фонтан и минаващи отвън автомобили.

— Къде са те? — прошепна Еф.

Сетракян извади мълчаливо прибора си за нощно виждане. Огледа наоколо, след което му го подаде. Еф видя яркочервени фигури, движещи се дебнешком на студения иначе фон.

Отговорът на въпроса му беше: навсякъде. И бързо се събираха в една точка на север от тях.

Крайната им цел се изясни. Парков павилион откъм Бродуей, тъмна постройка, която Еф не можа да разгледа достатъчно добре от толкова далече. Загледа и зачака, докато множеството завръщащи се вампири намаля и уредът на Сетракян престана да засича големи източници на топлина.

Затичаха към постройката. На изгряващата светлина видяха, че това е информационен павилион със спуснати капаци на прозорците за през нощта. Отвориха вратата и се оказа празен.

Струпаха се в тясното пространство. Дървеният плот на железни стойки бе отрупан с туристически листовки и разписания на туристически автобуси. Фет насочи фенерчето си „Маглит“ към двойна метална врата на пода. В двата края имаше дебели дупки, дръжките бяха извадени. Надписът през двете крила гласеше: „Метро-Норт“.

Фет дръпна крилата и ги отвори с помощта на Еф, който беше насочил лампата си в готовност. Надолу в тъмното водеха стъпала. Сетракян насочи фенера си към захабения надпис на стената и Фет заслиза.

— Авариен изход — докладва той. — Затворили са старата станция след Втората световна война. Завоят на линията бил твърде остър за новите влакове, а перонът прекалено тесен… макар че според мен шестицата все още обръща тук. — Огледа се. — Трябва да са премахнали стария авариен изход, а после са вдигнали павилиона отгоре.

— Ясно — каза Сетракян. — Да вървим.

Еф го последва в тила. Не затвори вратите след себе си, за да остави бърз изход на повърхността, ако им се наложеше. Стъпалата отстрани бяха зацапани, но в средата бяха чисти от редовното движение на хора. Долу беше по-тъмно от нощ.

— Следваща спирка е 1945-та — обяви Фет.

Стълбите свършиха пред отворена врата, която водеше към второ стълбище с по-широки стъпала. От сводестите тавани висяха стари месингови полилеи с голи тъмни крушки, а застъпващите се плочи по арките наподобяваха гигантски ципове. Два високи оберлихта пропускаха светлина през аметистовото стъкло, останалите бяха запечатани с олово, поради опасения от въздушно нападение през Втората световна война. По-натам от някакви решетки на повърхността проникваше светлина, смътна все още, но достатъчна, за да подсили зрението им по плавно извитата линия. В цялото пространство нямаше нито един прав ъгъл. Облицовката беше разкъртена, включително и лъскавата теракота на позлатената табела в зелена рамка на стената, където със сини букви бе изписано: „Градски съвет“.

Сивкава прах по извиващия се перон разкри стъпките на вампирите, които водеха навътре в тъмното.

Проследиха стъпките до края на перона, след което скочиха долу на още активния коловоз. Всичко минаваше от лявата страна на влаковия завой. Изключиха фенерите си и живачно-кварцовата лампа на Еф показа разплискана навсякъде урина, пъстра многоцветна вихрушка, която по-нататък свършваше. Сетракян бъркаше за уреда за нощно виждане, когато чуха зад себе си звуци. Закъснелите слизаха по стъпалата на мецанина към перона. Еф изключи лампата си, прехвърлиха се до трите релси при отсрещната стена и застанаха плътно притиснати в каменната ниша.

Вампирите заслизаха от платформата и по прашните камъни под релсите заскърцаха стъпки. Сетракян ги огледа през топлинния бинокъл. Два ярко оранжеви силуета, нищо необичайно във фигурите или стойките им. Първият изчезна и му беше нужно известно време, докато съобрази, че се е пъхнал през пролука в стената, отвор, който по някакъв начин бяха пропуснали. Втората фигура спря на същото място, но вместо да изчезне, се обърна и се загледа право към тях. Сетракян не помръдна. Знаеше, че нощното зрение на съществото е усилено, но все още не е съзряло. Топлинните данни засякоха гърлото на вампира като най-топъл участък. По крака му потече оранжево и изстина моментално до жълто, когато се разля по земята. Съществото опразваше мехура си. Главата му се вдигна като на душещо плячка животно, загледа се по линиите встрани от скривалището им… след което наведе глава и също изчезна в стенната пукнатина.

Сетракян се върна на коловоза с двамата си другари зад гърба си. Мръсната миризма на прясна гореща вампирска пикоч изпълни сводестото пространство и навя мрачни спомени на стария мъж. Другите заобиколиха вонящото на изгорял амоняк петно и се запътиха към отвора в стената.

Еф измъкна сабята от ножницата на гърба си и поведе. Проходът се ушири в гореща катакомба с груби стени, вмирисана на мръсна пара. Включи живачно-кварцовата си лампа тъкмо в мига, в който първият присвит пред него вампир се надигна и го нападна. Еф не успя да вдигне навреме сребърното си острие и вампирът го блъсна назад в стената. Лампата му падна отстрани до вадата канална вода по разровения под и той видя на мастилено черната й светлина, че вампирът е — или по-точно е бил доскоро — жена. Носеше служебно сако върху зацапаната си бяла блуза и черният грим на миглите й се беше размазал около злите като на хищна мечка очи. Челюстта й се смъкна и черният език се разви навън… в мига, в който Фет излетя от прохода.

Нападна я с камата си и я прониза веднъж ниско в хълбока. Тя се отдръпна от Еф и се присви назад. С рев, Фет замахна отново, този път точно над мястото, където трябваше да е сърцето й, в гърдите под рамото. Вампирът се олюля назад, но отново се нахвърли. С вой, той заби острието в корема й и тя се огъна на две и изръмжа… но отново реагира по-скоро с объркване, отколкото като при болка. Щеше да продължи да го напада.

Този път Еф се беше съвзел достатъчно. Когато вампирът отново скочи на Фет, той се изправи и завъртя откъм гърба й сабята си с две ръце. Импулсът за убийство все още му беше чужд и затова леко забави в края на замаха, тъй че острието не посече изцяло. Но се оказа достатъчно. Беше отсякъл гръбначния й стълб и вампирската глава клюмна напред. Ръцете й замахаха и тялото й се затресе, докато падаше в мръсния поток в средата на пода подобно на нещо цвърчащо в нажежен тиган.

Нямаше много време за стъписване. Мляскащите звуци, които отекваха из катакомбата, бяха от стъпките на тичащия напред втори вампир, втурнал се да предупреди другите.

Еф сграбчи кварцовата си лампа от пода и затича след него, притиснал сабята до хълбока си. Представи си, че гони онзи, който е примамил Кели тук и този гняв го понесе напред през плувналия в пара проход. Ботушите му заплющяха силно по плочите. Тунелът кривна надясно, където от камъка и надолу по стесняващата се дупка минаваше широка тръба. Горещината на парата бе подхранила водорасли и плесен, които блеснаха на светлината на лампата му. Успя да открои смътната фигура на вампира пред него, отворил широко длани и дращещ с пръсти във въздуха.

Последва нов рязък завой и вампирът изчезна. Еф забави, заоглежда наоколо, засвети паникьосано с лампата… докато зърна краката на съществото, гърчещи се през една плоска дупка, изровена под страничната стена. Съществото запълзя навътре през прохода с ловкостта на червей и Еф изплющя към стъпалата му с острието, но краката му се измъкнаха твърде бързо и сабята се заби в пръстта.

Еф клекна, но не можа да види другата страна на плитката дупка. Чу стъпки и разбра, че Фет и Сетракян все още са след него. Реши, че не може да чака. Смъкна се на гръб и се запровира.

Напъха се в дупката с ръце над главата, с лампата и сабята напред. Не се заклещвай тук, каза си наум. Ако го направеше, нямаше да може да изпълзи назад. Пропълзя още и ръцете и главата му се показаха на открито, изрита в изкопа и се смъкна на колене.

Вече задъхан, развъртя наоколо лампата си като факла. Намираше се в друг тунел, този път оборудван с желязно перило и с каменна облицовка. Вътре цареше зловеща и необичайна тишина. На по-малко от сто крачки вляво от него имаше светлина.

Платформа. Забърза по коловоза и се качи горе. Тази платформа не предлагаше нищо от пищната декорация на градска станция, беше само голи стоманени греди и тръби по тавана. Еф смяташе, че е спирал на всички станции в централната част на Манхатън, но тази не беше виждал никога.

В края на платформата се виждаше дълга редица от вагони, а табелата на вратата гласеше „ИЗВЪН УПОТРЕБА“. В средата се издигаше стара разнебитена контролна кула с изписани по стените груби графити. Опита вратата, но се оказа заключена.

Чу стържене зад себе си в стената на тунела. Фет и Сетракян се провираха през дупката да го догонят. Може би не беше разумно да тича сам напред. Еф реши да ги изчака в този оазис от светлина, докато чу трополене на камъни по близкия коловоз. Обърна се и видя скочилия от последния вагон вампир, който тичаше покрай отсрещната стена, по-далече от светлините на изоставената станция.

Еф се втурна след него до края на издигнатата платформа, след което скочи на линията и продължи между релсите в тъмното. Коловозът зави надясно и релсите свършиха. Стените на тунела се тресяха пред очите му, докато бягаше. Чу отекващите стъпки на съществото, босите му крака по режещите камъни. Съществото се препъваше и забавяше. Еф го настигаше, вампирът изпадаше в паника от топлината на лампата му. Обърна се веднъж през рамо и мастилено тъмното му лице се вцепени в маска на ужас.

Еф замахна напред със сабята в ръката си и посече главата на чудовището в движение.

Обезглавеното тяло залитна напред. Еф се спря, за да светне с живачно-кварцовата лампа в капещия врат и да избие извиращите кръвни червеи. Отново се изправи, пое си дъх… и напълно го затаи.

Чу някакви неща. Или ги усети по-скоро. Навсякъде около него. Не бягащи стъпки или движение, по-скоро… оживление.

Заопипва с ръка за фенерчето си и го щракна. Труповете на Ню Йорк лежаха по целия мръсен под на тунела. Облечените тела се нижеха напред от двете му страни като жертви от газова атака. Някои очи все още бяха отворени и зяпнали с наркотизирания поглед на безнадеждно болните.

Бяха превърнатите. Наскоро ухапаните, новозаразените. Нападнатите същата тази нощ. Оживлението, което бе доловил, беше метаморфозата в телата им: не движещи се крайници, а по-скоро туморите, които превземаха органите им и долните им челюсти и израждаха езиците им в жила.

Телата наброяваха десетки, а имаше още много напред, смътни очертания отвъд досега на лъча му. Мъже, жени и деца — жертви от всички житейски пътища. Еф се понесе напред, местейки лъча от лице на лице и търсейки Кели… и молейки се да не я намери тук.

Все още търсеше, когато Фет и Сетракян го догониха. С някакво смътно облекчение и с отчаяние в същото време, той изпъшка:

— Няма я тук.

Сетракян се спря с ръка на гърдите, без да може да си поеме дъх.

— Колко още напред?

— Онова беше друга служебна станция на линията „БМТ“ — каза Фет. — По-ниско ниво, което никога не е включвано, използвана е само за депо и склад. Което значи, че сме под линията Бродуей. Този завой на коловоза ни води покрай основата на небостъргача Улуърт. Следващата е Кортланд стрийт. Което значи, че Световният търговски център е… — Погледна нагоре все едно, че можеше да види през десет-петнайсет етажа нюйоркска скала до повърхността. — Близо сме.

— Да приключим с това — каза Еф. — Веднага.

— Почакайте. — Сетракян все още се мъчеше да успокои сърцето си. Лъчът на фенерчето му заигра по лицата на превърнатите. Коленичи, за да огледа някои от тях с огледалото със сребърен гръб от джоба на палтото му. — Първо имаме отговорност тук.

Фет трябваше да свърши работата с унищожаването на новородените вампири на светлината на фенерчето на Сетракян. Всяко обезглавяване бе като сеч в разума на Еф, но той се насили да види всичко.

Еф също се беше превърнал. Не от човек във вампир, но от лечител в убиец.

По-навътре в катакомбите подземната вода стана по-дълбока със странните, излинели за слънце корени, лиани и белезникави израстъци, спускащи се от недовършения таван към водата. Жълтеникавата светлина тук и там в тунела не показваше никакви графити. Бяла прах покриваше недокоснатите страни на пода, съвсем фина над локвите застояла вода. Беше утаената прах от Световния търговски център. Тримата избягваха да стъпват по нея доколкото можеха, в почит, дължима към гробище.

Таванът постепенно започна да се снишава под равнището на главите им, стигайки до задънен край. Търсещият лъч на Сетракян откри отвор в горната част на свиващата се стена, достатъчно широк, за да ги пропусне. Тътен, смътен и далечен в началото, започна да набира сила. Водата около ботушите им затрепери под лъчите на фенерчетата им. Грохотът беше безспорно от влак на метро и тримата се заобръщаха, за да го видят, въпреки че тунелът, в който стояха, нямаше линии.

Беше пред тях и идваше право към тях… но по действащите коловози над главите им и навлизаше в действащата БМТ платформа над тях. Скърцането, ревът и трясъкът станаха непоносими — достигнаха силата и децибелите на земетресение — и изведнъж осъзнаха, че този мощен трус им предлагаше най-добрата възможност.

Провряха се през пукнатината и навлязоха бързо в друг изровен от хора проход без коловоз, този път с жици с незапалени крушки по тях, строителни светлини, които подскачаха под бързо преминаващия влак на метрото. Купища прах и отломки отдавна бяха избутани зад стоманените трегери, издигащи се на десетина метра до тавана. По един дълъг завой пред тях смътно мъждукаше жълта светлина. Включиха живачно-кварцовите лампи и затичаха по тъмния тунел, който се ушири след завоя в дълга открита камера.

Когато подът престана да трепери и шумът от влака заглъхна като отминаваща буря, тримата забавиха, за да приглушат стъпките на ботушите си. Еф усети другите преди да ги е видял, насядали или налягали по пода. Съществата се бяха разбудили с приближаването им. Изправяха се, но не нападаха, тъй че продължиха напред без да спират към леговището на Господаря.

Демоните се бяха хранили през нощта и бяха налети с кръв като кърлежи, налягали по пода, за да смелят изпитата кръв. Лежаха отпуснати като смъртници: същества, примирени да дочакат слънцето да се скрие и възможността да се хранят отново.

Започваха да се надигат. Бяха в строителни дрехи или служебни костюми, спортни облекла, пижами и дори без нищо по себе си.

Еф стисна сабята в ръката си и заоглежда лицата, докато ги подминаваше. Мъртви лица с кърваво червени очи.

— Стойте един до друг — изшепна Сетракян и предпазливо извади ултравиолетовата мина от плетената торба на гърба на Фет, докато вървяха. С кривите си пръсти разви ивица изолирбанд, след което отвинти горната част на кълбото, за да постави батерията. — Искрено се надявам това да подейства.

— Надяваш се? — възкликна Фет.

Тогава един тръгна към тях — старец, може би не толкова заситен като другите. Фет му показа сребърната си кама и вампирът изсъска. След това опря ботуша си в бедрото на стареца, изрита го назад и показа сребърното си острие на другите.

— В дълбока дупка се завираме тук.

От стените се запоказваха още лица, зачервени и озъбени. По-стари вампири, първо или второ поколение, ако се съдеше по побеляващите им коси. Разнесе се животинско ръмжене и гърлено цъкане все едно, че някои се опитваха да проговорят, затруднени от израстъците под езиците си. Издутите им гърла потръпваха уродливо.

Сетракян заговори между Фет и Еф:

— Когато този шип се удари в пода, батерията би трябвало да направи контакт.

— Би трябвало!

— Трябва да се прикриете, преди да се възпламени. Зад тези колони. — На равни интервали пред тях се издигаха ръждясали и разядени от вадички вода крепежни стълбове. — Ще имате не повече от няколко секунди. Щом го направите, затворете очите си. Не гледайте. Взривът ще ви ослепи.

— Просто го направи! — извика му Фет, обкръжен от вампирите.

— Още не…

Старецът отвори бастуна си, колкото да оголи сребърното острие и с бързо движение като чаткащ кремък в огниво прокара два криви пръста по острия ръб. По каменния под закапа кръв. Миризмата премина през вампирите като вълна. Заприиждаха от всички страни и от всевъзможни невидими ъгли, все по-възбудени и гладни.

Фет размаха камата си в прашасалия въздух, за да запази няколкото метра открито пространство около тях, докато продължаваха напред.

— Какво чакаш още?

Еф трескаво оглеждаше лицата, най-вече на жените с мъртвешки погледи, за Кели. Една закрачи към него, той опря върха на дългата сабя в гърдите й и тя се присви назад като опарена.

Шумът вече се усилваше, напиращите отзад същества притискаха предните. Гладът надвиваше колебанието, нуждата — търпението. Кръвта на Сетракян капеше по пода, миризмата й — и безгрижното й похабяване — ги влудяваше.

— Хайде! — извика Фет.

— Още няколко секунди…

Вампирите настъпваха, Еф ги задържаше с върха на сабята. Едва сега съобрази да включи отново кварцовата лампа, но напираха в отблъскващите й лъчи като зомбита, взиращи се в слънцето. Най-предните бяха оставени на милостта на тълпата отзад. Мехурът около тях се пукаше… Еф усети как нечия ръка го сграбчи за ръкава…

— Сега! — каза Сетракян.

Хвърли във въздуха увенчаното с шип кълбо като рефер, хвърлящ спорната топка. Масивният предмет достигна най-високата си точка и щом се заспуска към пода, тежкият шип се насочи право надолу.

— Давай, давай! — извика им Сетракян.

Еф развъртя лампата и замаха със сабята си като с мачете, затичан към една от подпорите. Усещаше как го сграбчват отзад и дърпат, усещаше резките изтупвания на сечащата сабя и чуваше стоновете им и приглушения им вой. И все пак… търсеше с поглед Кели и посичаше всеки, едва след като се увереше, че не е тя.

Бръмченето на мината се усили до вой, Еф сечеше и риташе, пробивайки си път към стоманената крепежна колона. Стъпи в сянката й точно в мига, в който подземната зала започна да се изпълва с ослепителна синя светлина. Стисна очи и ги скри под свитата си ръка.

Миг след това чу зверския предсмъртен рев на разкъсваните вампири. Стапянето, цвърченето, беленето на телата им, разпадащи се на химично ниво, пръскането на вътрешностите им, приглушените крясъци във врящите им гърла, хрипа на овъглените им души.

Масово жертвоприношение.

Пронизителният вой продължи не повече от десет секунди. Яркият лист прочистваща синя светлина се извиси от пода към тавана, преди батерията да догори. В залата отново стана почти тъмно, а когато престана да се чува всичко друго, освен пращенето на недогоряла плът, Еф смъкна ръката си и отвори очи.

Отвратителната воня на изгорена зараза се вдигаше и се стелеше на гъст дим от пода на залата. Беше невъзможно да се върви, без да се стъпва по изкорубените тела на демоните, нападали като проядени от огъня изкуствени пънове. Само малкото вампири, извадили късмет да се окажат частично зад някоя греда, бяха все още живи. Еф и Фет бързо облекчиха от страданието осакатените полуразложени същества.

Фет след това отиде до мината, която се беше запалила. Огледа щетата.

— Е, тази проклетия все пак подейства.

— Вижте — каза Сетракян.

В другия край на димящата камера, върху могила, струпана от пръст и смет, лежеше дълъг черен сандък.

Докато Еф и другите двама се приближаваха към него със страха на отделение сапьори, пристъпващи към някакво подозрително устройство, без да са облекли предпазни скафандри, ситуацията му се стори ужасно позната и му отне само миг, докато направи връзката. Беше почувствал абсолютно същото, докато вървеше към затъмнения самолет на страничната писта в началото на всичко това.

Това усещане, че се приближаваш към нещо мъртво и не мъртво. Нещо, дошло от друг свят.

Приближи се достатъчно, за да се убеди, че наистина беше дългият черен „бюфет“ от товарния трюм на Полет 753. Вратите отгоре, пищно резбовани с човешки фигури, гърчещи се все едно, че горят в пламъци и издължените, замръзнали в агония лица.

Огромният ковчег на Господаря, положен тук върху олтар от отломки и смет, под развалините на Световния търговски център.

— Това е — промълви той.

Сетракян посегна към сандъка, почти докосна резбата и дръпна рязко назад сакатите си пръсти.

— От дълго време търся това.

Еф потръпна. Не му се искаше да срещне отново това същество с убийствения му ръст и безмилостна сила. Остана до близката страна, очаквайки всеки момент вратите с трясък да се разтворят. Фет заобиколи на другата страна. Вратите на капака нямаха дръжки. Човек трябваше да пъхне пръст в цепнатината по средата, за да го вдигне. Щеше да е неудобно и трудно да се направи бързо.

Сетракян застана до предполагаемата горна част на сандъка, където трябваше да е главата, с извадената в ръката му дълга сабя. Но лицето му беше мрачно. Еф видя причината в очите на стария мъж и тя го обезсърчи.

Твърде лесно.

Еф и Фет пъхнаха пръстите си под двойните врати и при кимване на „три“ ги дръпнаха. Сетракян се надвеси с лампата и сабята си… и откри сандък, пълен с пръст. Зарови с острието и сребърният връх одраска дъното на огромния сандък. Нищо.

Фет отстъпи назад вбесен и изпълнен с адреналин, който не можеше да потисне.

— Изчезнал е?

Сетракян извади острието и изтупа пръстта на ръба на сандъка.

Отчаянието на Еф беше смазващо.

— Измъкнал се е. — Отдръпна се от ковчега и се обърна към пустата порутена зала, осеяна с избити вампири. — Знаеше, че сме тук. Побягна в системата на метрото преди петнайсет минути. Не може да излезе на повърхността заради слънцето… така че ще остане под земята, докато падне нощта.

— В най-дългата транспортна система в света — каза Фет. — Хиляда и петстотин километра коловози.

Гласът на Еф бе изпълнен с отчаяние.

— Изобщо не сме имали никакъв шанс.

Сетракян изглеждаше изтощен, но не и отпаднал духом. В очите му беше грейнала нова светлина.

— Не унищожавате ли точно така паразитите, господин Фет? Като ги разбудите от гнездото им? Като ги извлечете навън?

— Само ако знаем къде ще се скрият после — отвърна Фет.

— Всички ровещи твари, от плъховете до зайците, не си ли правят нещо като задна врата…?

— Дупка за бягане — кимна Фет. Вече схващаше намека на стареца. — Авариен изход. Хищникът идва от единия край, ти драсваш навън през другия.

Сетракян кимна.

— Вярвам, че накарахме Господаря да побегне.

Вестри стрийт, Трайбека

Нямаха време да унищожат напълно ковчега, затова само го избутаха от олтара му върху могилата от отломки. Преобърнаха го и разсипаха пръстта по пода. Решиха да се върнат по-късно, за да довършат работата.

Връщането през тунелите и до вана на Фет отне още време и още от силите на Сетракян.

Фет паркира на ъгъла от градската къща на Боливар. Пробягаха по слънчевата отсечка до входната му врата, без да крият ултравиолетовите си лампи или сребърните саби. Не видяха никого пред резиденцията в този ранен час и Еф се заизкачва по рамката на скелето пред фасадата. Над накованата с дъски врата имаше кръгло прозорче с номера на адреса. Еф го шибна със сабята си, изби по-големите парчета и разчисти рамката с острието. Взе една от лампите, провря се вътре и се сниши във фоайето.

Синкавата светлина огря две мраморни пантери от двете страни на входа. Откъм подножието на извитото стълбище го изгледа заплашително статуя на крилат ангел.

Тогава го чу и усети: глухото бучене от присъствието на Господаря. „Кели“, помисли си той и мъката стегна гърдите му. Тя трябваше да е тук.

После дойде и Сетракян. Фет го подпираше, а Еф му помогна да стъпи на пода. Старецът се изправи и извади сабята си. Той също бе усетил присъствието на Господаря, а с него — и облекчението. Не бяха закъснели много.

— Тук е — прошепна Еф.

Сетракян кимна.

— Значи знае вече, че и ние сме тук.

Фет спусна две по-големи UVC лампи на Еф, след което и той се прехвърли през прозорчето над вратата, докато ботушите му стъпиха на пода.

— Бързо — подкани ги Сетракян и ги поведе под витото стълбище. Долният етаж все още беше в ремонт. За да потърсят килера минаха през дълга кухня с още неотворени сандъци с уреди. Намериха го — празен отвътре и недовършен.

Отвориха скритата в задната стена врата, както беше описано в разпечатките на Нора от списание „Пийпъл“.

Надолу отвеждаха стъпала. Зад тях падна парче замазка и те бързо се обърнаха, но виновник се оказа вдигналото се по стълбището течение. Вятърът донесе миризмата на метрото, на прах и боклуци.

Това беше пътят за тунелите. Еф и Фет започнаха да нагласят две големи UVC лампи, за да могат да изпълнят най-близката част на прохода с гореща убийствена светлина и така да запушат входа. Да спрат достъпа на всякакви други вампири нагоре и още по-важното: да направят така, че единственият изход от къщата да е в пряката слънчева светлина.

Еф се озърна през рамо към Сетракян и видя, че се е подпрял на стената, а пръстите му опипваха жилетката над сърцето му. Гледката никак не му хареса и той тръгна към него, когато гласът на Фет го накара рязко да се обърне.

— Проклятие!

Една от горещите лампи се обърна и издрънча на пода. Еф огледа да се увери, че крушките още работят и я изправи, пазейки се от облъчващата светлина.

Фет му даде знак за тишина. Чу шум отдолу. Стъпки. Миризмата във въздуха се промени — стана по-силна и гнила. Долу се събираха вампири.

Отдръпнаха се от осветения в синьо килер, охранителния им клапан. Когато Еф се обърна отново към Сетракян, него вече го нямаше.

Старецът се беше върнал във фоайето. Сърцето му се беше стегнало в гърдите, пренапрегнато от стреса и очакването. Толкова дълго беше чакал. Толкова дълго…

Чворестите длани започнаха да го болят. Сви ги, стиснал дръжката на сабята под сребърната вълча глава. После долови нещо. Съвсем лек полъх, предшестващ движение…

Задвижването на извадената сабя в последния възможен момент го избави от пряк и фатален удар. Сблъсъкът го отхвърли назад, тялото му се плъзна с главата напред по мраморния под и се блъсна в основата на стената. Но задържа сабята в ръцете си. Вдигна се бързо на крака и замахна с острието назад и напред, без да вижда нищо в сумрачното фоайе.

Толкова бързо се бе задвижил Господаря.

Беше точно тук. Някъде.

Вече си старец.

Гласът изпращя в главата на Сетракян като електрически заряд. Сетракян замахна със сребърната сабя широко пред себе си. Покрай статуята на плачещия ангел в подножието на витото мраморно стълбище за миг пропълзя черна сянка.

Господаря щеше да се опита да го отвлече. Това беше стилът му. Никога да не се опълчи пряко, лице в лице, а да заблуди. Да изненада отзад.

Сетракян отстъпи заднешком към стената до входната врата. Зад него в рамката на вратата имаше прозорец с черно стъкло „Тифани“. Старецът удари със сабята в покритите с олово скъпи витражи и ги разби.

Лъчи дневна светлина прорязаха фоайето.

Когато стъклото изтрещя, Еф и Фет се върнаха и го видяха с вдигнатата сабя, фигурата му — окъпана в слънчева светлина.

Старият мъж видя бързо изкачващата се тъмна сянка по стълбището.

— Ето го! — изрева той и тръгна след него. — Сега!

Еф и Фет се втурнаха по стъпалата след Сетракян. Горе на площадката ги пресрещнаха други двама вампири. Бившата охрана на Боливар, мускулести бодигардове, а сега — неповратливи туловища с измършавели от глад лица и с мръсни костюми. Един замахна към Еф, а той залитна назад и замалко не изгуби равновесие. Вкопчи се в стената, за да не се затъркаля надолу по мраморните стъпала. Заби напред с кварцовата лампа, едрото чучело се присви и Еф посече със сабята си към бедрото му. Вампирът изпъшка и отново замахна към него. Еф го прониза в корема и преди да издърпа сабята си, острието се вряза дълбоко в туловището, а съществото се свлече на стълбищната площадка като спукан балон.

Фет задържа своя противник назад със светлината на лампата си. Забиваше и сечеше с късото острие на камата си по дращещите към него ръце. Насочи светлината нагоре право в лицето му и вампирът замлати напосоки във въздуха, временно заслепен. Фет скочи ниско наведен и се озова зад гърба му, намушка бодигарда в дебелия врат и го изрита с все сила надолу по стъпалата.

Вампирът на Еф се опита да се надигне, но Фет го смъкна отново долу с ритник в ребрата. Главата му увисна на горното стъпало и с яростен вик Еф го посече със сабята.

Главата му заподскача надолу, затъркаля се все по-бързо, отскочи над тялото на другия вампир и се натресе в отсрещната стена.

Бяла кръв бликна от посечения му врат по тъмночервената пътека. Кръвните червеи се появиха и Фет ги изпържи с лампата си.

Бодигардът долу на стълбището бе само торба от кожа и натрошени кости, но все още беше жив. Падането не беше откъснало врата му и не беше го умъртвило. Очите му бяха отворени и той зяпна тъпо нагоре по дългите стъпала. Дори се опита да се надигне.

Еф и Фет намериха Сетракян при затворената врата на асансьора. Старецът тъкмо замахваше с извадената си сабя към тъмна и бързо движеща се сянка.

— Пази се! — извика Сетракян, но преди думите да се изтръгнат от устата му, Господаря нападна Фет откъм гърба, той рухна на пода и едва не разби ултравиолетовата си лампа. Еф едва успя да реагира, преди фигурата да профучи като вятър покрай него — задържа се за миг, само колкото Еф да види отново лицето на Господаря, гъмжащата от червеи плът и озъбената му уста — и се блъсна в стената.

Сетракян се хвърли напред, развъртя сабята в двете си ръце и изтласка бързо движещата се фигура в една от широките и с висок таван стаи без врати. Еф се изправи и затича след него, както и Фет, от чието слепоочие капеше кръв.

Господаря се спря и се извиси пред тях до масивната мраморна камина насред стаята. Резиденцията имаше прозорци само в двата края на дългото помещение и светлината, техният съюзник, падаше в центъра. Завихреното тъмно наметало се смъкна и ужасяващите очи на съществото бавно ги огледаха отгоре един по един, но най-вече Фет, мъж, чийто ръст също беше внушителен. Взря се в кръвта, стичаща се по лицето му. Озъбен като виещ звяр, дългоръкият Господар награби от пода дъски и електрически кабели, и ги запокити по тримата си убийци.

Сетракян се притисна плътно в стената, Еф се прикри бързо зад ъгъла, а Фет докопа парче дъбова ламперия и я вдигна пред себе си като щит.

Щом атаката свърши, отново погледнаха нагоре пред себе си. Господаря бе изчезнал отново.

— Боже мили! — изсъска Фет. Изтри с ръка кръвта от лицето си и пусна дървеното платно. Хвърли сребърната си кама към студената камина. Тя издрънча и тупна на пода, негодна за нищо пред този гигант. Фет взе лампата от Еф, за да може да борави с две ръце с по-дългото си оръжие.

— След него — каза Сетракян и тръгна напред. — Трябва да го изтласкаме до покрива като дим през комина.

Когато завиха на ъгъла, пътят им бе преграден от четири нови съскащи вампири. Приличаха на бивши фенове на Боливар с бръснатите им по средата коси и пиърсингите по устата и ноздрите.

Фет бързо ги изтласка назад с двете топлинни лампи. Един проби и Еф развъртя сребърната си сабя пред съществото — дебела вампирка в памучна пола и с разкъсани мрежести чорапи. Беше обзета от онази странна, позната му вече настървена алчност на новопревърнатите. Присвит, той насочи сабята си към нея, а тя направи лъжлив ход надясно и после наляво, съскайки към него с побелелите си устни.

— Стригои! — чу Еф властния рев на Сетракян. Свистенето на посичащата вампири сабя в ръцете на стареца го окуражи. Дебелата вампирка пред него нападна с непредпазлива ярост и той я прободе отпред в рамото под разкъсаното горнище на дрехата й. Устата й се отвори, езикът се загърна нагоре и Еф успя да отскочи назад, когато жилото се изстреля и едва не улучи шията му. Съществото продължи атаката си, отворило широко уста и Еф с яростен вик заби сабята си в лицето му. Право в жилото й, острието се вряза до тила й и се закова на половин педя в недовършената стена.

Вампирските очи се опулиха. Жилото й беше прерязано и бялата кръв пълнеше устата и се стичаше по брадичката, която тя не можеше да движи. Беше прикована към стената. Напъна се и се опита да изхрачи от топлата кръв към Еф. Вирусът търсеше всякакъв възможен начин да се размножи.

Сетракян бе посякъл другите трима вампири и наскоро излъсканият кленов под в другия край на залата бе оплискан с бяло. Върна се при Еф и изрева:

— Назад!

Еф пусна сабята си и дръжката се люшна от стената. Сетракян замахна във вампирския врат и тежестта смъкна обезглавеното тяло на пода.

Главата остана закована в стената, бялата кръв затече от прекъснатия врат, черните очи на вампира зашариха диво към двамата… след това се извърнаха нагоре, отпуснаха се и замръзнаха. Еф стисна дръжката на сабята си, издърпа я от стената и от устата на изчадието и главата тупна върху тялото.

Нямаше време да облъчат бялата кръв.

— Нагоре! — извика Сетракян и тръгна покрай стената към друго извиващо се нагоре стълбище с изящно перило от ковано желязо. Духът на стария мъж беше корав, но силите му се изчерпваха. Еф го подмина и излезе горе. Погледна надясно и наляво. На смътната светлина видя довършени дървени подове и недовършени стени. Но никакви вампири.

— Разделяме се — заяви старецът.

— Шегуваш ли се? — удиви се Фет, хванал го под мишниците, докато го издърпваше нагоре. — Никога не се делим. Това е първото правило. — Развъртя двете лампи в кръг, побеснял. — Прекалено много филми съм гледал, за да изляза така.

Едната лампа запращя. Крушката на нажежения уред се пръсна и пламна. Фет я пусна и потуши пламъците с ботуша си. Вече беше само с една.

— Колко още ще издържи батерията? — попита Еф.

— Недостатъчно — каза старецът. — Той ще ни изтощава така, ще ни кара да го гоним, докато се стъмни.

— Трябва да го спипаме в капан — каза Фет. — Като плъх в тоалетна.

Старецът изведнъж се спря. Извърна глава към някакъв звук.

Сърцето ти е слабо, стари клетнико. Чувам го.

Сетракян замръзна на място, стиснал сабята си в готовност. Озърна се наоколо, но от Тъмния нямаше и следа.

Удобно оръжие си си направил.

— Не го ли познаваш? — изрече задъхано на глас Сетракян. — То е на Сарду. Момчето, чието тяло взе.

Еф се доближи до стареца разбрал, че говори с Господаря.

— Къде е тя? — изрева той. — Къде е жена ми?

Господаря го пренебрегна.

Целият ти живот водеше дотук. Ще се провалиш отново.

— Ще вкусиш среброто ми, стригои — изрече Сетракян.

Ще вкуся теб, стари човече. Теб, и непохватните ти апостоли.

Господаря нападна отзад и отново събори Сетракян на пода. Сабята на Еф изсвистя мигновено към вихъра, който усети. Направи два замаха напосоки. Когато издърпа острието видя, че по върха е полепнало бяло.

Беше наранил Господаря. Порязал го беше поне.

Но в мига, в който го осъзна, Господаря се върна и го блъсна в гърдите с хищната си ръка. Еф усети как краката му изхвърчаха от пода, гърбът и раменете му се блъснаха в стената, мускулите му изригнаха от болка и тялото му се смъкна на една страна.

Фет замахна напред с лампата си, а Сетракян, вдигнал се на коляно, посече към чудовището, за да го отблъсне назад. Еф се превъртя колкото може по-бързо, стегна се да поеме новия удар… но такъв не последва.

Бяха отново сами. Усещаха го. Никакъв звук, освен подрънкването на строителните лампи по тавана, които се люшкаха в подножието на стълбището.

— Посякох го — каза Еф.

Сетракян се изпрани на крака, подпирайки се на сабята си. Едната му ръка бе пострадала и висеше отпусната. Закрета към следващата площадка нагоре по стълбището.

По недовършените дървени стъпала имаше петна бяла вампирска кръв.

Измъчени, но изпълнени с решимост, тримата се заизкачваха нагоре. Тук бяха покоите на Боливар, в горния етаж на по-високата от двете свързани сгради. Влязоха в спалната половина, търсейки вампирска кръв по пода. След като не видяха такава, Фет заобиколи разхвърляното легло до прозорците на отсрещната стена, дръпна тежките пердета и пусна вътре косата слънчева светлина. Еф погледна в банята. Оказа се далеч по-голяма, отколкото бе очаквал и с насрещни огледала в златни рамки, които го отразяваха до безкрайност. Цяла армия Ефраимовци, стиснали саби в ръцете си.

— Насам — изпъшка Сетракян.

Върху черното кожено кресло в стаята за пресконференции изпъкнаха пръски бяла кръв. Под тежките завеси на входовете на източната стена прозираше мека светлина. Зад тях се открои покривът на по-ниската свързана сграда.

Там намериха Господаря, застанал сред стаята. Прояденото му от червеи лице се надвеси отгоре. Черните като оникс очи се взряха в тях с опасната дневна светлина зад него. От ръката му и по издължената му длан бавно и неравномерно се стичаше искряща бяла кръв, която капеше на пода от върха на пъклено изкривения му пръст. Сетракян закуцука напред. Сабята му се влачеше зад него и драскаше по земята. Спря се и вдигна със здравата си ръка сребърното острие срещу Господаря. Сърцето му биеше учестено в гърдите.

— Стригои.

Господаря в първия миг го изгледа с безразличие, демонично величествен с очи като две тъмни луни, плувнали в кървави облаци. Единственото, което издаваше затруднението му, беше възбуденият гърч на кръвните паразити под нечовешкото му лице.

За Сетракян този момент бе едва ли не най-подходящият… но сърцето му се стягаше и го спираше.

Еф и Фет се струпаха зад него и Господаря нямаше друг избор, освен да се измъкне с бой от тази стая. Лицето му се разтегли в зверска усмивка. Изрита дълга ниска маса към Еф, която го отблъсна назад, а със здравата си ръка плъзна по пода масивно кресло към Сетракян. Двете движения ги разделиха, Господаря се озова между тях и продължи право към Фет.

Фет вдигна топлинната лампа, но Съществото се извъртя настрани, задра с нокти към него и Фет падна зашеметен до стълбището. Господаря опита да се промуши край него, но Фет се оказа бърз и лампата му блесна право в озъбеното лице на Тъмния. Олюля се пред ултравиолетовите лъчи и залитна назад към стената, гипсът изпращя под огромната му тежест. Когато дългите пръсти се смъкнаха от лицето, очите му бяха още по-облещени и замаяни.

Господаря бе заслепен, но само замалко. Тримата усетиха мигновеното си предимство и Фет настъпи срещу него с лампата. Господаря замаха дивашки с ръце, Фет изтласка назад гигантското Същество през стаята към покритите със завеси врати, а Еф се втурна след него, посече в наметалото на Тъмния и острието на сабята му се вряза в плът. Дългият ноктест пръст на чудовището замахна към тях, но не засегна никого.

Сетракян се вкопчи в плъзнатото към него кресло и сабята му издрънча на пода.

Еф посече в тежките завеси на една от вратите и ярката слънчева светлина се изля вътре. Стъклените врати бяха преградени с декоративна желязна решетка, но с един сеч на сребърното острие металното резе изпращя сред дъжд от искри.

Фет продължаваше да изтласква назад Господаря с лъча. В този момент Еф се обърна към Сетракян, за да го подкани да нанесе довършващия удар, но видя стария професор, свлечен на пода до сабята си и притиснал сърцето си.

Замръзна на място и погледът му зашари в паника от уязвения Господар към издъхващия на пода Сетракян.

Фет, изпънал топлинната лампа като звероукротител с металното столче срещу разярен лъв, се обърна през рамо и извика:

— Какво чакаш?

Еф се втурна към стареца. Падна на колене и видя терзанието на лицето на Сетракян, блуждаещия му поглед. Пръстите му се бяха вкопчили в жилетката над сърцето.

Еф остави сабята си на пода. Дръпна жилетката и ризата отдолу и оголи хлътналите гърди на Сетракян. Опипа под челюстта му за пулс, но нямаше.

— Ей, докторе! — изрева Фет и продължи напред, приковавайки Господаря на ръба на петното слънчева светлина.

Еф заразтрива леко гръдта на Сетракян, притеснен да не счупи крехките старчески ребра. В този момент забеляза, че пръстите му вече не се впиват в сърцето, а търсят жилетката.

Фет се обърна в паника, за да види какво по дяволите ги задържа. Видя проснатия на пода Сетракян и коленичилия над него Еф.

Погледът му през рамо се задържа миг по-дълго. Господаря се докопа до рамото му и го издърпа към себе си.

Еф стисна джобовете на вълнената жилетка на стареца и напипа нещо. Извади малката сребърна кутия и отвинти капачката. По пода се пръснаха десетина бели хапчета.

Фет беше едър мъж, но изглеждаше като дете в хватката на Господаря. Още държеше лампата си, макар ръцете му да бяха заклещени. Извъртя я към Господаря, прогори хълбока му… и заслепеният звяр изрева от болка, но не го пусна. Другата му ръка стисна Фет за темето и изви шията назад въпреки съпротивата му. Фет зяпна в неописуемо чудовищното лице.

Еф щипна с пръсти една от таблетките нитроглицерин и надигна главата на стареца в ръката си. Отвори с усилие стегнатата челюст и напъха хапчето под вкочанения език на възрастния мъж. Издърпа пръстите си и разтърси с рев Сетракян. И очите на антикваря се отвориха.

Господаря отвори устата си над Фет, жилото се разгъна във въздуха над облещените му очи и оголеното гърло. Умът на Фет работеше бясно, но натискът на тила му спря потока на кръвта, стаята помръкна и мускулите му се отпуснаха вяло.

— Не! — изрева Еф и се втурна със сабята си към Господаря, а сребърното острие посече дивашки гигантския гръб. Фет се смъкна на пода. Главата на Господаря рязко се завъртя и жилото му затърси във въздуха. Замъглените му очи се спряха на Еф.

— Мечът ми кънти на сребро! — изрева Еф и посече към гърдите на Господаря. Острието изкънтя и още как, макар че Тъмния излетя назад и го избегна. Еф замахна отново… отново не улучи… а Господаря залиташе неудържимо назад. Вече беше на пълната слънчева светлина пред вратите, с широкото и огряно от дневна светлина патио на покрива.

Беше в ръцете на Еф. Знаеше го. Еф стисна сабята в двете си ръце, готов да я промуши в издутия врат на Господаря. Царят вампир го изгледа отгоре с неприкрито презрение, извиси се още повече и вдигна качулката на тъмното си наметало над главата.

— Умри! — изкрещя Еф и се втурна към него.

Господаря се обърна и налетя в стъклените врати към откритото патио. Стъклото се пръсна и загърнатия в наметалото вампир падна и се претърколи по нажежените глинени плочи под убийственото слънце.

За миг замръзна на място, присвит на едно коляно.

Инерцията на Еф го изхвърли през разбитата врата. Спря се и зяпна в загърнатия в наметалото вампир, очаквайки края.

Господаря затрепери, от тъмното наметало на чудовището се издигна дим. Царят вампир се изправи в цял ръст и се сгърчи, обзет сякаш от ужасен пристъп и огромните длани се свиха в зверски юмруци.

Изхвърли с рев наметалото си назад. Древната одежда се смъкна задимяла на плочите. Голото тяло на Господаря се разтресе, искрящата му кожа потъмня сварена, промени се от призрачно бяла в мораво синя, до мъртво черна и сбръчкана.

Сечът от острието на Еф през гърба се сви до тъмночерен белег, изгорен под лъчите на слънцето. Все още треперещ, той се обърна и се взря в Еф, в застаналия на прага зад него Фет и вдигналия се на едно коляно Сетракян. Потресаващо голо, Изчадието изглеждаше призрачно тънко, с гладък безполов скут. Изгорялата черна плът се загърчи от подивелите от болка кръвни червеи.

С възможно най-ужасна усмивка, в присмех към непоносимата болка и дори в триумф, Господаря извърна лицето си към слънцето и от устата изригна предизвикателен вой. Демонско проклятие. След това с изумителна бързина се хвърли от ръба на патиото, плъзна се над ниската стена в края на покрива, спусна се стремглаво по стената на сградата до скелето на третия етаж… и изчезна в утринните сенки на Ню Йорк Сити.