Гийермо дел Торо, Чък Хоган
Заразата (15)

Втората нощ

Патриша прокара енергично длан през косата си, сякаш можеше с този жест да отърси всички часове на поредния изгубен ден. Усети се, че всъщност очаква Марк да се прибере у дома, за да може донякъде със задоволство да му хвърли децата и да му каже „На!“ Искаше и да му сподели единственото интересно нещо от изминалия ден. Скрита зад пердетата на прозорците на трапезарията, Патриша беше видяла как бавачката на семейство Лус бяга от къщата на господарката си само пет минути, след като бе влязла. От децата нямаше и следа, а чернокожата жена търчеше, като че я гонят.

Ооо, тези Лус! Как някои съседи могат да влязат под кожата ти. Всеки път, щом се сетеше как кльощавата Джоуни небрежно подхвърля за своята „винарска изба в европейски стил, застлана с чиста пръст“, Патриша автоматично показваше среден пръст на къщата им. Умираше да разбере какво знае Марк за Роджър Лус, стига тоя още да беше в чужбина. Искаше да сравнят бележките си. Единствените моменти, в които двамата с мъжа й бяха като че ли на една вълна, беше когато разнищваха приятели, семейства и съседи. Може би защото предъвкването на чужди брачни проблеми и семейни неблагополучия правеше техните по-малко неприятни.

Скандалът винаги вървеше по-добре с чаша пино и тя довърши втората си с щедра глътка. Погледна кухненския часовник с искреното намерение да се поразтъпче навън. Даваше си сметка, че Марк се изнервя всеки път, щом се прибереше вкъщи и установеше, че тя го води с две питиета. Майната му. Нали си прекарваше деня, сврян в уютния си офис в града? После обядваше, мотаеше се през почивката, а след това бъбреше с хората в късния влак на път за вкъщи. Докато тя самата бе заклещена тук с бебето, с Маркъс, с бавачката, с градинаря…

Наля си нова чаша, зачудена кога ли Маркъс, ревнивото й демонче, щеше да влезе и да събуди малката си сестричка. Преди да си тръгне, бавачката беше сложила Джаклин да спи и бебето още не беше се пробудило. Патриша отново погледна часовника, забелязала необичайно проточилата се тишина в къщата. Спим като шампиони, виж ти. Подкрепена с още една глътка пино и загрижена за малкия си четиригодишен терорист, хвърли задръстеното с реклами списание „Cookie“ и се заизкачва по стъпалата.

Първо погледна в стаята на Маркъс. Намери го легнал по очи на постелката „Ню Йорк Рейнджърс“ до леглото си, с падналата на пода гейм конзола от протегнатата му ръка. Изцеден. Разбира се, скъпо щяха да платят за тази негова късна дрямка, когато вихрещият се дервиш нямаше да може да се укроти за лягане, но тогава щеше да е ред на Марк да се оправя.

Тръгна по коридора. Запъти се към затворената врата, от чиято брава върху дантелена лента висеше копринена възглавничка с форма на сърце. Отгоре й беше избродиран надпис „ШШШТ! — СПЯЩО АНГЕЛЧЕ“. Няколкото бучки черна пръст по пътеката я озадачиха и тя се намръщи. „Малко демонче“ помисли си. Внимателно открехна затоплената полутъмна детска и се стъписа, като видя, че някой седи и се поклаща леко в люлеещия се стол до бебешкото креватче. Жена. Държеше малък вързоп в прегръдката си.

Непознатата люлееше бебето й. Джаклин. Но в тихата топлина на стаята, под приглушеното осветление и с дебелата мека пътека под краката й все още всичко изглеждаше наред.

— Ти какво…? — Когато Патриша плахо пристъпи навътре, нещо в позата на жената я подсети. — Джоан? Джоан… ти ли си това? — Пристъпи още крачка навътре. — Какви ги…? През гаража ли влезе?

Джоан — тя беше — спря да се полюшва и стана от стола. На розовата светлина от лампата зад гърба й Патриша едва забеляза странното изражение на лицето й и неестествено изкривената й уста. Миришеше на мръсно и Патриша моментално си спомни за сестра си и за онзи ужасен, ужасен Ден на благодарността миналата година. Дали и Джоан не бе прихванала същото психично разстройство?

И защо беше тук сега с бебето й Джаклин на ръце?

Джоан протегна ръце, за да й върне дъщеричката. Патриша я притисна до гърдите си и след миг разбра, че нещо не беше наред. Спокойствието на детето й отиваше далеч отвъд обичайната отпуснатост на бебешкия сън.

С разтреперани пръсти Патриша отметна одеялото, покрило лицето на Джаки.

Устничките като розова пъпка бяха разтворени. Очичките й бяха тъмни, неподвижни и втренчени. Одеялото около шията й беше мокро. Пръстите на Патриша се обагриха с кръв.

Писъкът, който се надигна в гърлото й, така и не достигна целта си.

 

 

Ан-Мари Барбур беше буквално на ръба на полудяването. Стоеше в кухнята и шепнеше молитви, стиснала ръба на мивката все едно, че къщата, в която бе живяла през целия си семеен живот, бе малка лодка, подмятана в разбушувано тъмно море. Неспирно се молеше за изход и облекчение. За проблясък надежда. Знаеше, че нейният Ансел не е никакво зло. Не беше това, което изглеждаше. Беше просто болен, много болен. (Но той уби кучетата.) Каквато и болест да имаше, щеше да мине като лоша треска и всичко щеше да се върне към нормалното.

Погледна навън към заключения сайвант в задния двор. Сега беше тихо.

Съмненията се върнаха отново, както когато видя репортажа за изчезналите от моргите мъртъвци от Полет 753. Нещо се беше случило. Нещо ужасно. (ТОЙ УБИ КУЧЕТАТА.) Смазващото чувство на ужас се облекчаваше само от непрестанното сноване между огледалата и мивката. Миене и докосване, страх и молитви.

Защо се заравяше Ансел в пръстта през деня? (Той уби кучетата.) Защо я гледаше с такава жадна страст? (Той уби кучетата.) Защо не искаше да й каже нищо, а само ръмжеше и виеше (като кучетата, които уби)?

Нощта отново бе завладяла небето, а от това се беше бояла целия ден.

Защо беше толкова тихо навън сега?

Преди да успее да помисли над действията си, преди да изгуби контрол, тя излезе навън и заслиза по стъпалата на верандата. Не погледна към кучешките гробове в ъгъла на двора. Не се поддаде на тази лудост. Сега трябваше да е силна. Само още малко…

Вратите на сайванта. Катинарът и веригите. Остана там заслушана и притиснала устата си с юмрук. Стоя така, докато предните зъби я заболяха.

Какво щеше да направи Ансел? Щеше ли да отвори вратата, ако тя беше на неговото място вътре?

Да. Щеше.

Ан-Мари отключи катинара с ключа от шията си. Издърпа дебелата верига и този път, докато вратите се отваряха, отстъпи до мястото, където знаеше, че не може да я стигне — извън обсега на веригата, затегната за кучешкия прът.

Ужасна смрад. Безбожна воня. Само от лютата гнусна миризма очите й се насълзиха. Това вътре беше нейният Ансел.

Не видя нищо. Заслуша се. Нямаше да пристъпи вътре.

— Ансел?

Едва прошепна името му. Отговор не последва.

— Ансел.

Шумолене. Ровене в пръстта. О, Боже, защо не беше взела фенер?

Пресегна се само колкото да побутне малко повече едното крило. Само колкото да пропусне вътре повече лунна светлина.

Ето го. Полуизлегнат в легло от пръст, с вдигнато към вратата лице, с посърнали и изпълнени с болка очи. Веднага разбра, че умира. Нейният Ансел умираше. Отново си помисли за кучетата, които спяха тук, Пап и Герти, скъпите два санбернара, които бе обичала повече от домашни любимци, които той бе убил и чието място по своя воля беше заел, за… да… за да спаси Ан-Мари и децата.

И тогава разбра. Той имаше нужда да нарани някой друг, за да съживи себе си. За да живее.

Потръпна на лунната светлина, загледана в страдащото същество, в което се бе превърнал мъжът й.

Той я искаше, искаше тя да му се отдаде и тя го знаеше. Чувстваше го.

Ансел издаде беззвучен гърлен стон. Сякаш се изтръгна дълбоко от празния му стомах.

Не можеше да го направи. Ан-Мари заплака, докато затваряше вратите на сайванта. Притисна ги с рамо и го остави там, затворен като труп. Не напълно жив, но още не и мъртъв. Вече бе твърде слаб, за да разбие вратите. Чу само поредния отчаян стон.

Точно прокара първата намотка на веригата през дръжките на вратата, когато чу стъпки по чакъла зад себе си. Ан-Мари замръзна. Представи си как полицаят се връща. Стъпките продължиха и тя се обърна.

Беше старец с оредяла коса. Носеше риза с твърда яка, отворена жилетка и размъкнати рипсени панталони. Съседът отсреща. Същият, който беше извикал полицията, вдовецът г-н Отиш. От този тип съседи, които си палят листата на улицата така, че пушекът да духа в твоя двор. Човек, когото никога не виждаха и не чуваха, освен ако възникнеше проблем, за който той подозираше децата.

— Вашите кучета стават все по-изобретателни в начините си да ме държат буден — каза г-н Отиш.

Присъствието му, като натрапил се призрак в кошмар, я обърка. Кучетата?

Говореше за Ансел. Шума, който вдигаше нощем.

— Ако имате болно животно, трябва да го закарате на ветеринар, за да го излекуват или приспят.

Твърде стъписана беше, за да отговори. Той се приближи, слезе от алеята, стъпи на тревата в задния двор и погледна с презрение към сайванта.

Отвътре се чу хриплив стон.

Лицето на г-н Отиш се сбръчка от отвращение.

— Ще направите нещо за тези псета или още сега ще извикам отново полицията.

— Не! — Страхът се изтръгна от нея преди да успее да го затаи.

Той се усмихна, изненадан от уплахата й и зарадван от усещането за власт, които му даваше тя.

— Какво възнамерявате да направите тогава?

Устата й се отвори, но не можа да измисли какво да отговори.

— Аз ще… Ще се погрижа… Не знам как.

Той погледна към задната веранда, заинтригуван от запалената лампа в кухнята.

— Стопанинът на къщата тук ли е? Бих предпочел да говоря с него.

Тя поклати глава.

От сайванта се чу нов болезнен стон.

— Ами няма да е зле много скоро да предприемете нещо с тези помияри, щото иначе ще го направя аз. Всеки, който е отраснал във ферма, госпожо Барбур, ще ви каже, че кучетата са животни за работа и нямат нужда от глезотии. Много по-добре за тях е да познават жилото на бича, вместо потупването на ръката. Особено пък такава мързелива порода като санбернарите.

Нещо от думите му достигна ума й. Кучетата…

Жилото на бича.

Основната причина да вдигнат онази измишльотина в сайванта с веригата и железния пилон бе, защото Пап и Герти бяха избягали няколко пъти… а веднъж, неотдавна… Герти, любимката и на двамата, доверчивата Герти, се бе върнала вкъщи с пребити крака…

… сякаш някой я беше бил с прът.

И в този миг обикновено свенливата и отстъпчива Ан-Мари Барбур загуби всичкия си страх. Погледна този човек, това гадно малко сбръчкано подобие на човек, и й се стори, че було се надигна от очите й.

— Вие — каза тя. Брадичката й трепереше, но вече не от страх, а от гняв. Вие направихте онова. На Герти. Вие я наранихте…

Очите му примигаха за миг, несвикнал да му се опълчват. Вината му веднага пролича.

— Ако съм го направил аз — заяви той, възвърнал самоувереността си, — сигурен съм, че си го е заслужил.

Омразата на Ан-Мари изригна изведнъж. Всичко, което беше таила през тези няколко дни. Заминаването на децата… погребването на мъртвите кучета… тревогата за страдащия й съпруг…

— Тя — просъска Ан-Мари.

— Какво?

— Тя. Герти е тя.

От сайванта долетя поредния треперлив стон.

Нуждата на Ансел. Жаждата му…

Разтреперана отстъпи назад. Уплашена не от него, а от това ново чувство на гняв.

— Искате ли да видите сам? — чу се да казва Ан-Мари.

— Какво да им гледам?

Силуетът на бараката зад гърба й също напомняше на присвил се звяр.

— Ами, хайде. Искате шанс да ги укротите, нали? Вижте какво може да се направи.

Взря се в нея възмутен. Предизвикаше го жена!

— Не говорите сериозно.

— Искате да оправите нещата, нали? Искате мир и спокойствие? Ами хайде, направете го! — Изтри слюнката от брадичката си и размаха мокрия си пръст към него. — Направете го тогава!

Г-н Отиш я изгледа продължително.

— Другите са прави. Вие наистина сте луда.

Кимна му злобно ухилена, а той тръгна към ниските дървета, ограждащи двора им. Хвана един тънък клон, изви го и задърпа силно, докато го откърши. Опита го, заслуша се как свисти във въздуха и доволен пристъпи към вратите.

— Искам да знаете — каза г-н Отиш, — че го правя повече заради вас, отколкото за себе си.

Ан-Мари затрепери, докато гледаше как измъква веригата през дръжките на вратата. Крилата започнаха да се отварят, а г-н Отиш стоеше достатъчно близо, за да е в обсега на веригата, закачена за железния прът.

— Е? — каза той. — Къде са тези зверове?

Ан-Мари чу нечовешкото ръмжене, а после веригата на нашийника задрънча подобно на разсипани монети. Вратите се разтвориха широко, г-н Отиш пристъпи напред и смаяният му вик секна моментално. Тя се хвърли срещу вратите, за да ги затвори, докато борещият се г-н Отиш ги блъскаше отвътре. Дръпна веригата през дръжките, затегна здраво катинара… после избяга в къщата си, далече от тресящия се сайвант, от задния двор и от сторената току-що жестокост.

 

 

Марк Блесидж стоеше насред антрето на къщата си, стискаше своя „Блекбъри“ и се чудеше накъде по-напред да се обърне. Жена му не беше оставила съобщение. Телефонът й беше в чантата й „Бърбъри“ волвото й бе паркирано на алеята, коритото на бебето лежеше до вратата. И на дъската в кухнята нямаше бележка. Там откри единствено полупразна чаша вино, изоставена върху тезгяха. Патриша, Маркъс, бебето Джаки, всички бяха изчезнали.

Провери в гаража, но колите и детските колички си бяха там. Погледна календара в кухнята — нямаше нищо отбелязано. Дали не беше са ядосала от поредното му закъснение и не бе решила да му приложи малко пасивно-агресивно наказание? Марк се опита да включи телевизора и да почака, но осъзна, че е разтревожен не на шега. На два пъти вдига телефона, за да се обади в полицията, но не мислеше, че ще може да преживее публичния скандал с дошлата пред къщата му патрулна кола. Излезе на предната врата и застана на тухленото стъпало, извисен над моравата и разцъфналите цветни лехи. Огледа улицата в двете посоки, зачуден дали пък не са отишли в някои съседи, но тогава забеляза, че почти всички къщи са тъмни. Нямаше я топлата жълтеникава светлина от лампите върху полираните бюфети. Мониторите и плазмените екрани на телевизорите не примигваха зад дантелените завеси.

Погледна към къщата на семейство Лус от отсрещната страна на улицата. Огледа гордата патрицианска фасада с белите тухлени зидове. Като че ли и там нямаше никой. Дали не се задаваше някакво природно бедствие, за което не знаеше? Дали не беше издадена заповед за евакуация?

Тогава видя, че някой се появи от високите храсти, оформящи жив плет между имотите на Лус и Бери. Беше жена. Изглеждаше разчорлена в пъстрата сянка от клоните на дъбовите дървета. Люлееше в ръцете си нещо, което му заприлича на пет или шестгодишно дете. Жената тръгна направо през алеята и спортната кола на Лус за миг я скри от погледа му. После влезе в къщата през страничната врата до гаража. Преди да пристъпи вътре, главата й се обърна и тя видя Марк, изправен на предното стъпало. Нито му махна, нито показа, че го познава, но краткият поглед, който му хвърли, се стовари като леден блок върху гърдите му.

Не беше Джоан Лус, реши той. Но можеше да е икономката на Лус.

Изчака вътре да светне лампа. Нищо не светна. Извънредно странно, но какъвто и да беше случаят, в тази хубава вечер не беше срещнал никой друг навън. Така че се запъти към улицата. Тръгна по пътеката, като внимаваше да не стъпва по моравата, а после, пъхнал ръце в джобовете на костюма си, закрачи по алеята на Лус, докато се озова до същата странична врата.

Външната врата беше затръшната, но вътрешната бе отворена. Вместо да натисне звънеца, той почука на стъклото, влезе и подвикна:

— Ей? — Прекоси скосеното антре към кухнята и запали осветлението. — Джоан? Роджър?

Целият под беше покрит с кални стъпки, явно оставени от боси крака. Някои шкафове, а също и ръбовете на барплота, бяха зацапани с мръсни отпечатъци от пръсти. В телена купа върху кухненската маса гниеха круши.

— Има ли някой вкъщи?

Готов беше да се обзаложи, че Джоан и Роджър ги нямаше, но искаше да поговори поне с икономката им. Жената едва ли щеше да разтръби наоколо как Блесидж не знаят къде са им децата или как Марк Блесидж не може да намери впиянчената си жена. А ако се окажеше, че греши и Джоан всъщност си е вкъщи, е, тогава щеше да я попита небрежно за семейството си все едно, че носи тенис ракета на рамо. „Толкова палави са децата, как да им хванеш дирите?“ А пък ако му подхвърлеха коментар за разпасаното му домочадие, щеше да ги подкачи за ордата боси диваци, които Лус явно бяха прекарали през кухнята си.

— Аз съм Марк Блесидж, съседа ви отсреща. Има ли някой вкъщи?

Не бе стъпвал в дома им от май, когато беше рожденият ден на сина им. Лус бяха купили на хлапето си един от ония електрически състезателни автомобили за деца, но тъй като подаръкът пристигна без очакваното окачване за ремарке, тема, на която малкият явно беше вманиачен, диването подкара колата направо в масата с тортата, точно след като наетият помощник в клоунски костюм беше напълнил чашите със сок.

— Е — беше казал Роджър, — поне е наясно с нещата, които харесва.

Последва принуден смях и чашите отново бяха напълнени със сок.

Марк се шмугна през люлеещата се врата в дневната, където предните прозорци му разкриха добър изглед към собствения му дом. Тъй като не му се удаваше често да го гледа оттук, отдели няколко мига да му се полюбува. Адски хубава къща. Макар че тъпият мексиканец пак беше подрязал плетовете накриво.

От стъпалата на мазето се чуха стъпки. Много стъпки, не само от един човек.

— Ей? — подвикна той, зачуден за онази боса орда. Притесни се, че се бе разположил твърде свойски в дома на съседите си. — Ей, здрасти. Марк Блесидж, съседът отсреща съм. — Не му отвърна никакъв глас. — Извинявам се, че нахлух така, но се чудех…

Дръпна люлеещата се врата и се спря. Поне десет човека стояха и го гледаха. Сред тях имаше две деца, които пристъпиха иззад кухненския тезгях, но нито едно не беше негово. Марк разпозна по лице няколко души. Съседи от Бронксвил. Хора, които виждаше в Старбъкс или ги срещаше във влака, а понякога ги засичаше в клуба. Една от тях, Карол, беше майка на приятел на Маркъс. Друг беше просто пощенски куриер, облечен в задължителната кафява униформа. Доста пъстра колекция за такова събиране. Между тях обаче нямаше никой от семейство Лус, нито пък от Блесидж.

— Съжалявам. Да не прекъсвам…?

Едва сега започна да ги вижда истински. Видя лицата и очите им, докато се взираха мълчаливо в него. Никога досега не бе подлаган на подобен оглед. Освен вторачените им погледи почувства и жегата, която се излъчваше от тях.

Зад тях стоеше икономката. Беше зачервена. Кожата й бе налята с кръв, а втренчените й очи аленееха. Отпред на блузата си имаше червено петно. Косата й беше раздърпана и немита, а тялото и дрехите й нямаше да бъдат по-мръсни дори ако беше спала направо в калта.

Марк избута кичур коса, паднал над очите му. Усети как притиска рамене в летящата врата и осъзна, че отстъпва назад. Останалите тръгнаха към него. Единствено икономката просто стоеше отзад и гледаше. Едното от децата, буйно момче с гъсти черни вежди, стъпи върху едно отворено чекмедже и се изкатери върху кухненския плот. Изправи се и щръкна с една глава над всички останали. Присви се като за спринтов старт върху гранитния плот и се хвърли във въздуха към Марк Блесидж, на когото не му остана друг избор, освен да изпъне ръце напред, за да го хване. Докато скачаше, устата на момчето се разтвори и когато сграбчи раменете на Марк, малкото му жило се изстреля навън. Израстъкът се изви като опашка на скорпион, а после се заби в гърлото на мъжа. Прониза кожата и мускулите му и се вряза в сънната артерия, а болката, която му причини, беше като от забит във врата му нажежен шиш.

Той залитна назад през вратата и рухна на пода заедно с момчето, което го стискаше здраво, впито в шията му и възседнало гърдите му. После започна дърпането. Извличането. Изсмукването. Пресушаването.

Марк се опита да проговори, опита се да изкрещи, но думите се съсириха в гърлото му и го задавиха. Беше парализиран. Пулсът му се промени и се накъса, а той не можеше да издаде и звук.

Гърдите на момчето се притиснаха в неговите и той почувства немощното туптене на сърцето му — или на нещо друго — срещу своето. Докато кръвта се източваше от тялото му, Марк усети, че пулсът на момчето се ускорява и става по-силен — тутуп-тутуп-тутуп — достигайки до неистов галоп на границата на пълната наслада.

Жилото на момчето се удебели, докато се хранеше и бялото на втренчените в жертвата му очи се обагри във виненочервено. Извиваше методично кривите си костеливи пръсти през косата на Марк. Стягаше хватката над плячката си…

Останалите нахлуха през вратата. Нахвърлиха се над улова и заразкъсваха дрехите му. Докато жилата им пронизваха плътта му, Марк усети как тялото му се променя. Не се отпускаше, свиваше се. Вакуумно сплескване, подобно на изсмукана до дъното кутия със сок.

В същото време го съкруши воня, която нахлу в носа и очите му като облак амоняк. Усети как нещо измокря гърдите му. Топла течност, подобно на току-що сварена супа. Ръцете му, стиснали тялото на малкия демон, внезапно потънаха в гореща влага. Момчето се беше изпуснало. Дефекираше върху Марк, докато се хранеше… въпреки че екскрементите изглеждаха повече химични, отколкото човешки.

Проклета болка. Цялото му тяло, върховете на пръстите му, гърдите му, мозъкът му. Натискът върху шията му секна и Марк увисна като ярка бяла звезда от изгарящо страдание.

 

 

Нийва открехна съвсем леко вратата, за да се увери, че децата най-после са заспали. Кийни и Одри Лус лежаха в спални чували на пода до леглото на внучка й Нарушта. През повечето време децата на Лус се чувстваха добре. Все пак Нийва беше единствената им бавачка още откак Кийни бе на четири месеца… Но тая вечер и двете се разплакаха. Липсваха им креватчетата. Искаха да разберат кога най-после ще може да се приберат у дома, кога ще ги върне Нийва. Себастиен, дъщеря й, непрекъснато питаше колко още ще чакат, докато полицията дойде и потропа на вратата им. Но не идването на полицията тревожеше Нийва.

Себастиен беше родена в Америка, изучена в Америка, щампосана с американска арогантност. Нийва водеше дъщеря си до Хаити веднъж в годината, но това не беше родния й дом. Отхвърляше старата родина на майка си и остарелите й обичаи. Отхвърляше старото знание, защото новото бе толкова бляскаво и чисто. Но това, че Себастиен изкарваше майка си суеверна глупачка, бе повече, отколкото Нийва можеше да понесе. Особено откакто бе изложила на риск собственото си семейство, като на своя глава спаси тези две разглезени, но все още поддаващи се на оправия деца.

Въпреки че бе възпитана като римокатоличка, дядо й по майчина линия беше вуду-шаман и селски бокор. Тоест нещо като хунган или свещеник. Някои им викаха вещери, защото правеха магии и от двата вида — и бели, и черни. Макар да бе твърдял, че носи голям аш (сиреч обладаваше голяма духовна сила) и често да се кичеше с лековити зомби-астрали, тоест с духове, затворени в амулети от неодушевени предмети, никога не бе пристъпвал към най-черното изкуство. Не бе съживявал мъртвец, не бе вдигал зомби от мъртво тяло с отпътувала душа. Никога не беше правил такива неща, защото казваше, че твърде много уважава тъмната страна. Обясняваше, че прекрачването на тая адска линия е пряко предизвикателство към лоа — духовете на вудуто. Те пък бяха нещо като светците или ангелите и действаха като посредници между човека и безразличния му Създател. Обаче бе участвал в ритуали, един вид провинциален екзорсизъм, в които поправяше злините, сторени от безразсъдни хунган, а тя го беше придружавала. И беше виждала лицата на неумрелите.

Когато през онази първа нощ Джоан се затвори в луксозно обзаведената си спалня, дето беше хубава като хотелските стаи в Манхатън, които Нийва беше чистила след пристигането си в Америка, а стоновете й най-сетне секнаха, бавачката надникна, за да я провери. Очите на Джоан изглеждаха мъртви и отнесени, сърцето й биеше бясно, чаршафите бяха подгизнали и вмирисани на пот. Възглавницата й беше оцапана с белезникава изкашляна кръв. Нийва се беше грижила за болни и умиращи и още щом видя Джоан Лус разбра, че работодателката й я поглъща не просто болест, а зло. Точно тогава взе децата и избяга.

Нийва отново отиде да провери прозорците. Живееха на първия етаж на трифамилна къща и можеха да гледат улицата и съседските домове само през предпазните железни решетки. От крадци пазеха добре, но Нийва не беше сигурна дали ще могат да ги опазят и от друго. Онзи следобед беше обиколила цялата къща отвън. Опита решетките и й се сториха здрави. Като допълнителна предпазна мярка (без знанието на Себастиен, за да си спести лекцията по пожарна безопасност), тя закова рамките за первазите и прегради прозореца на децата с шкаф за книги, подобно на импровизирана барикада. Освен това (благоразумно не каза на никого), натърка с чесън всяка желязна решетка. Беше донесла от църквата и четвърт бутилка светена вода, осветена от енорийския свещеник, макар да помнеше добре колко безполезно се бе оказало разпятието й в мазето на семейство Лус.

Изнервена, но вече по-уверена, дръпна всички пердета и запали всички лампи, после седна в креслото си и вдигна крака. В случай, че й се наложи да побегне, тя остана с черните си ортопедични обувки с дебели подметки (страдаше от болни ходила). Беше готова за поредната нощна стража. Включи телевизора и го намали, колкото да й прави компания. Електричеството, дето той хабеше, беше повече от вниманието, което Нийва му оказваше.

Май се притесняваше от снизхождението на дъщеря си повече, отколкото може би бе необходимо. За всеки имигрант беше присъща тревогата, че децата ще отраснат асимилирани от приютилата ги култура за сметка на естественото им наследство. Но страхът на Нийва бе по-особен. Боеше се, че свръхсамоувереността на американизираната й дъщеря накрая ще я нарани. За Себастиен нощният мрак беше само неудобство, липса на светлина, която веднага изчезва, щом щракнеш ключ. Нощта за нея беше време за забавление, за игра, за почивка. Време, през което можеше да развее коси и да спре да бъде нащрек. За Нийва електричеството беше може би малко по-силен талисман срещу тъмата. Тя знаеше, че нощта е истинска. Че не просто е липса на светлина. Напротив. Денят бе кратък отдих преди падането на мрака.

Тихото изскърцване я стресна и събуди. Брадичката й подскочи от гърдите й и тя видя, че по телевизора дават реклама за гъба за под, която изсмуква всякакви течности. Замръзна и се вслуша. Някакво щракане идваше откъм входната врата. Първо си помисли, че се връща Емил — племенникът й, който караше нощно такси. Обаче ако пак си беше забравил ключа, щеше да позвъни.

Имаше някой отвън. Но не чукаше и не звънеше.

Нийва стана толкова бързо, колкото можа. Промъкна се тихо по коридора и застана заслушана пред вратата. Само едно парче дърво я делеше от онзи — или онова, — което стоеше от другата страна.

Усети присъствие. Стори й се, че ако пипне вратата — не го стори, — ще усети топлина.

Беше обикновена входна врата със секретна ключалка. Без метална външна преграда, без прозорци в дървенията. Имаше само старовремски процеп за пощата близко до пода, прорязан в средата на около стъпка от земята.

Пантата на пощенския прорез изскърца. Месинговият капак се раздвижи… и Нийва се втурна назад в коридора. Задържа се там за миг — невидима и изпаднала в паника, — а после затича към банята и към коша с играчки за къпане. Грабна водния пистолет на внучката си и отвори бутилката със светена вода. Изсипа я през тясното отверстие, разливайки по-голямата част, докато напълни пластмасовия резервоар.

Понесе играчката към вратата. Сега беше тихо, но усещаше присъствието. Смъкна се тромаво на подутото си коляно и ожули чорапа си в грапавото дърво на пода. Беше достатъчно близо, за да усети шепота на хладния нощен въздух през месинговия капак… и да види сянката на ръба на процепа.

Водният пистолет беше с дълго дуло. Нийва се сети да плъзне назад ключа на помпичката отдолу, за да усили налягането и след това вдигна леко капака с върха на мундщука. Когато пантата изскърца жалостиво, тя пъхна пистолета, извади дулото и натисна спусъка.

Нийва се целеше слепешката, разпръсквайки светена водата във всички посоки. Представи си как Джоан Лус изгаря, как водата като киселина посича тялото й досущ златния меч на самия Иисус… но не чу никакъв рев.

После една ръка се провря през процепа. Сграбчи цевта на пистолета и се опита да го издърпа. Нийва инстинктивно също задърпа назад и видя добре пръстите. Бяха зацапани с кал все едно, че са ровили в гроб, а под ноктите им беше кърваво червено. Светената вода се изливаше по кожата и само разкалваше пръстта, без плътта да дими и изгаря.

Без никакъв ефект.

Ръката яростно задърпа дулото, мъчейки се да го измъкне през пощенския прорез. Нийва едва сега осъзна, че ръката се мъчи да се докопа до нея. Затова пусна пистолета, а ръката продължи да дърпа и да извива, докато пластмасовата играчка се пукна и разсипа последните си капки вода. Нийва запълзя назад от процепа на ръце и задник, а посетителят започна да блъска във вратата. Блъскаше в нея с цялото тяло си и бравата се разклати. Пантите затрепериха, стените около рамката се разтърсиха, картината с мъжа и момчето на лов падна от пирона си и предпазното стъкло се пръсна. Нийва се добра до дъното на късия входен коридор. Рамото й се удари в стойката за чадъри с бейзболната бухалка в нея. Жената сграбчи бухалката и седнала на пода, стисна увитата с черно тиксо дръжка.

Дървото удържа. Старата врата, която мразеше заради издуването й и залепването за рамката в летните жеги, се оказа достатъчно солидна да възпре ударите. Дори ключалката и излъсканата желязна брава не се предадоха. Стоящият отвън притихна. Може пък натрапникът да се бе махнал?

Нийва погледна локвата Христови сълзи на пода. Когато и силата на Иисус те провали, разбираш, че късметът ти наистина се е издънил ужасно.

Да дочака деня. Само това можеше да направи.

— Нийва?

Кийни, момчето на Лус, стоеше зад нея по долнище на анцуг и с тениска. Със скорост, каквато не вярваше, че притежава, Нийва затисна с ръка устата на детето и го издърпа в ъгъла. Долепи гръб в стената и пристисна малкия в прегръдката си.

Чуло ли беше съществото зад вратата гласа на сина си?

Нийва се заслуша. Момчето в ръцете й се размърда и понечи да проговори.

— Шшт, дете.

И тогава го чу. Чу отново проклетото скърцане. Сграбчи детето още по-силно и се наведе наляво, като рискува да надзърне иззад ъгъла.

Капакът на пощенския процеп бе надигнат от кален пръст. Нийва рязко се скри зад ъгъла, но не преди да зърне две надничащи вътре нажежени червени очи.

 

 

След късната служебна вечеря с хората от BMG в ресторанта на Чоу, Руди Уейн, мениджърът на Габриел Боливар, взе такси от Хъдсън стрийт и пое към дома на клиента си. Не бе успял да се свърже с Гейб по телефона, обаче след оная история с Полет 753 и папарашката му снимка в инвалидната количка, бяха плъзнали доста слухове за здравословното му състояние. Руди трябваше да се увери лично. Когато се появи пред имението на Вестри стрийт, папараци наоколо нямаше. Мотаеха се само няколко надрусани гот фена, които седяха на тротоара и пушеха.

Когато Руди се заизкачва по стъпалата на входа, те се надигнаха и го загледаха с очакване.

— Какво става? — запита ги той.

— Чухме, че пускал хора вътре.

Руди погледна нагоре, но нито в къщите-близнаци, нито в ателието му имаше светлина.

— Купонът е свършил, изглежда.

— Не е купон — отговори му дебело хлапе с пиърсинг върху бузата, от който висяха цветни ластици. — Той и папараците ги пусна.

Руди сви рамене, набра пинкода, влезе и затвори вратата зад себе си. Гейб поне се чувстваше по-добре. Мина между черните мраморни пантери и влезе в тъмното фоайе. Всички строителни светлини бяха загасени, а ключовете за осветлението все още не бяха свързани. Руди помисли малко, след което извади своя „Блекбъри“ и включи дисплея му. Развъртя синкавата светлина и до стълбището, в краката на ангела с разперените криле, видя купчина видеокамери и дигитални фотоапарати последен модел. Оръжията на папараците. Бяха захвърлени като обувки около басейн.

— Ехо?

Гласът му глухо отекна нагоре през недовършените етажи. Руди се заизкачва по витото мраморно стълбище, воден от петното синкава електронна светлина от смартфона си. Трябваше да мотивира Гейб за шоуто му в Роузленд следващата седмица. Имаше и няколко дати из САЩ за Хелоуин, за които трябваше да се подготви.

Стигна до горния етаж, където беше спалнята на Боливар. Всички светлини бяха загасени.

— Ей, Гейб? Аз съм, човече. Само да не ме забъркаш в нещо.

Беше прекалено тихо. Руди влезе в главната спалня, освети я със синкавата светлина на телефона си и видя разбърканите чаршафи на леглото. От махмурлията Гейб нямаше и следа. Сигурно пак се влачеше някъде навън в нощта. Тук обаче го нямаше.

Отби се в голямата баня, за да пусне една вода. Видя на рафта отвореното шише с викодин и кристална чаша за коктейли, която миришеше на силен алкохол. Руди помисли за миг, подкрепи се с две таблетки, изплакна чашата на мивката и отми хаповете с глътка чешмяна вода.

Докато връщаше чашата на рафта, усети движение зад себе си. Обърна се рязко. Видя как Гейб изниква от мрака и влиза в банята. Огледалните стени от двете му страни го умножиха стократно.

— Господи, Гейб, изкара ми акъла! — Топлата му усмивка угасна, щом Гейб застана на прага и впи погледа си в него. Синкавата светлина на телефона беше коса и смътна, но кожата на Гейб изглеждаше тъмна, а очите му — обагрени с червено. Беше облечен в тънък черен халат без риза отдолу. Ръцете му висяха изпънати и не поздрави мениджъра си нито с дума, нито с жест. — Какво става, човече? — Дланите и гърдите му бяха зацапани. — Да не си прекарал нощта в сандък с въглища?

Гейб просто се стоеше на прага, а огледалата го умножаваха до безкрайност.

— Ужасно вониш, човече — заговори Руди, вдигнал ръка пред носа си. — В какво си се забъркал, по дяволите? — Усети странна топлина, лъхаща от Гейб. Насочи телефона си в лицето му. Очите изобщо не реагираха на светлината. — Много дълго не си махал грима си, пич.

Викодинът започваше да действа. Банята с насрещните огледала се разтегли като изваден от калъф акордеон. Руди раздвижи светлината на телефона си и цялото помещение затрептя.

— Виж, човече — заговори Руди, изнервен от липсата на реакция. — Ако си се надрусал здраво, мога да мина и друг път.

Опита се да се шмугне покрай Гейб и да излезе, но певецът не се отдръпна встрани. Отново опита, но той отново не отстъпи. Руди се дръпна назад и задържа светлината на телефона си върху стария си клиент. — Гейб, човече, какво по…?

Тогава Боливар разтвори халата си. Разпери широко ръцете си като крила, преди да пусне дрехата да се свлече на пода.

Руди ахна. Цялото тяло на Гейб беше сиво и мършаво, но това, което го втрещи, бяха слабините му.

Бяха обезкосмени и гладки като на кукла. Гениталиите му липсваха.

Ръката на Гейб запуши здраво устата му. Руди се опита да се отскубне, но много късно. Видя, че устните на Боливар се разтварят в усмивка… а после тази усмивка помръкна, докато нещо подобно на бич се затърчи в устата му. На треперливата светлина на телефона, докато се опитваше да набере цифрите 9-1-1, видя разгъващото се навън жило. От двете му страни едва забележими издатъци се издуваха и свиваха като две гъбести торбички плът, обкръжени от подобни на хриле цепки, които се отваряха и затваряха.

Руди видя всичко това в мига преди жилото да се изстреля в шията му. Телефонът му падна на пода на банята под ритащия му крак, а бутонът за започване на разговор така и не беше натиснат.

 

 

Деветгодишната Джийни Милсъм изобщо не се чувстваше уморена, докато пътуваше към къщи с мама. Гледането на „Малката русалка“ на Бродуей бе толкова страхотно, че май не помнеше да е била толкова будна през целия си живот. Вече наистина знаеше каква иска да стане, като порасне. Никаква учителка по балет повече (след като Синди Вийли си счупи два пръста на краката при онзи пирует). Никаква спортна гимнастика (конят за прескок я плашеше ужасно). Щеше да стане (туш, моля…) Актриса на Бродуей! И щеше да си боядиса косата в коралово червено, и да бъде звездата в „Малката русалка“ в главната роля на Ариел, и в края да направи най-големия и най-изящен реверанс за всички времена, а след оглушителните аплаузи щеше да поздрави младите си театрални почитатели и след представлението да подпише всичките им програми… а след това, през някоя много специална вечер, щеше да си избере най-вежливото и искрено деветгодишно момиченце сред публиката и да го покани да стане нейната ученичка и „най-голямата приятелка завинаги“. Мама щеше да е личната й фризьорка, а тати, който бе останал вкъщи с Джъстин, щеше да й бъде личният мениджър, също като таткото на Хана Монтана. А Джъстин… ами Джъстин щеше просто да си стои у дома и да е такъв, какъвто е.

Така че седеше подпряла брадичка с ръка и се въртеше в седалката си в метрото, набиращо скорост на юг под града. Виждаше се отразена в прозореца и виждаше ярко осветения вагон зад себе си, но светлините примигваха понякога и в едно от тези тъмни примигвания се усети, че се взира в открито пространство при връзката между два тунела. И в този момент видя нещо. Не повече от смътно проблеснал образ на ръба на съзнанието, смущаващ кадър, врязан в иначе монотонен филмов епизод. Толкова бързо, че на съзнателният й деветгодишен ум не му остана време да го обработи. Този образ тя не можа да разбере. Не можеше да каже дори защо избухна в сълзи, които събудиха клюмащата й майка, която седеше до нея толкова хубава в театралното си палто и рокля. Тя я утеши и се опита да разбере кое бе предизвикало плача й. Джийни можа само да посочи прозореца. Останалата част от пътя изкара сгушена под ръката на мама.

Но Господаря я беше видял. Господаря виждаше всичко. Дори — особено — докато се хранеше. Нощното му зрение бе необикновено и почти телескопично. Помагаше му да вижда в различни оттенъци на сивото и засичаше източниците на топлина в сияещо призрачно бяло.

Привършил, макар и не заситен — никога заситен — той остави плячката си да се смъкне отпусната под тялото му. Огромните му длани пуснаха превърнатия човек на чакъления под. Тунелите наоколо му шепнеха с ветрове, от които черното му наметало пърхаше. Влакове пищяха в далечината, желязо трещеше в стомана като писъка на света, внезапно осъзнал идването му.