Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (8)

7

Алдин се изненада, че при точката на преход към Млечния път не ги чакаше кораб на Надзорниците, за да им препречи достъпа. Предполагаше, че все пак разполагат с някаква система за сигурност, която е засякла светкавичното му посещение в централния звезден куп на Облака.

Май засега му вървеше подозрително добре.

Погледна Зердж и Ярослав, които настройваха комплекса за времеви скок. Това вече нямаше да е особено лесно.

— Недей да се гризеш отвътре — нехайно го посъветва старият философ, но сякаш се опитваше да успокои по-скоро себе си.

Корабът се разтърси и завърши подпространствения си преход.

Вазбата бе идвал тук само веднъж. Озърна се към Тиа, която влезе заедно с Оиши.

— Е, да, миналия път беше по-интересно — ухили се тя. — Идвахме да отмъкнем Александър Велики.

— А ти беше страхотна досадница — отвърна добродушно вуйчо й.

Тя се засмя и го целуна по оредяващата коса на темето.

— Къде е Земята? — жадно попита самураят, който не можеше да дочака краткото завръщане на родния си свят.

Колкото и упорито да разпитваше, за жалост се оказа, че никъде в Облака просто няма черешови дръвчета. Успя да изкопчи от Алдин разрешение да потърси няколко фиданки на Земята, ако им остане време.

— Някъде ей там — посочи Ярослав.

Японецът едва не залепи нос в предния обзорен екран.

— Толкова далече от средата… — прошепна разочарован.

— Гаварнската родина е по-наблизо — подхвърли Зердж с едва доловимо чувство за превъзходство.

Гафовете не пропускаха да подчертаят, че в общата родна галактика на трите раси хората са били истински провинциалисти, така че нямат основания да се хвалят с произхода си.

— Добре, че поне нямаме ксарн в кораба — промърмори Ярослав. — Стане ли дума за войната, започват да се обиждат кръвно, а щом се сетят за гибелта на първата си планета, веднага бълват всичко от стомасите си.

— Да, ама точно те са започнали цялата гадория! — доста по-разпалено натърти гаварнецът.

— Ще имаш да вземаш — възрази Алдин с назидателния тон на ненадминат експерт по военна история. — Вие сте виновни.

— Само че никоя от вашите раси не е била съвсем невинна, поне от гледната точка на един безпристрастен наблюдател — вметна Вуш, който ги доближи плавно по въздуха. — След инцидента при Вак всички вие започнахте да се обстрелвате едва ли не в следващата микросекунда. А ние бяхме достатъчно глупави да ви усмирим.

Надзорникът напускаше каютата си за пръв път след отпътуването от Алфа Ксарн и Алдин почти му се зарадва. Тайната на Сферата все още беше заключена в паметта на Вуш и здравето му изведнъж се превърна в особено важна грижа.

— Отбивал ли си се насам? — попита Оиши.

Надзорникът се опита да поклати глава, но вратът му не беше приспособен за това движение и цялото му тяло се заклатушка напред-назад.

— Ако говориш точно за този маршрут — не, но съм идвал през…

Запъна се стреснато.

— Аха, значи има още една преходна точка! — тържествуващо се провикна ученият. — Няма ли да споделиш координатите?

— И без това ви разкрих прекалено много — недоволно измънка Вуш.

— Няма за какво да се притесняват. Не казвай нито дума повече! — намеси се самураят дружески.

Смяташе, че с Надзорника го свързва особена близост, откакто му се закле да опази тайната.

Вуш се премести към екрана. Личеше, че старецът е готов да го засипе с въпроси, но един поглед към намръщеното лице на Оиши стигна, за да се разколебае.

— Почти бях забравил колко безгранично е пространството — прошепна Надзорникът. — И такъв покой, сред който сме само ние и вашите три раси, единствените надарени със съзнание същества, ако не броим Първобродниците, където и да са сега. — Обърна се към останалите. — Общият ви език е твърде беден, прекалено блед, за да обхване и опише всичко това. Дори десетте милиона думи, с които се изразяват моите мисли, не стигат да отдам дължимото на вечността.

Той се изниза безмълвно от салона и вратата се плъзна на мястото си зад него.

— Я го гледай, той бил и философ! — изсумтя Ярослав, но не можа да скрие колко го трогна Надзорникът.

— Стана ми доста симпатичен — обади се Оиши.

 

 

— Времеви скок!

Алдин и Зердж се взираха напрегнато в контролния пулт, затаили дъх.

— Сега!

За миг на двамата вазби им се стори, че машината се е повредила. След частица от секундата на екрана бе останал мъничък конус звезди, всичко останало се превърна в пустота.

— 18 юни 2220 година — отбеляза Алдин, докато проверяваше отново настройката, — денят преди началото на Голямата космическа война.

Странни вибрации плъзнаха по корпуса на кораба и зъбите му затракаха. Времевият скок беше още по-мъчителен като усещания от подпространствения. Мислено прокле деня, когато двамата със Зердж уж на шега подхвърлиха идеята на някогашния си работодател Корбин Габлона. С цената на няколко милиарда и налудничава упоритост дебелакът я превърна във факт. Един от най-скъпите изследователски проекти в историята бе предназначен за измъкване на пълководци от миналото, за да станат игрите на коховете по-интересни. А теоретичните тънкости кое как става май още бяха загадка дори за онези, които създадоха системата.

Алдин подбра много внимателно датата — само ден преди инцидента при Вак, разпалил ужасяващите сблъсъци из цялата галактика. Яшима вече се бил оттеглил в усамотена вила на северния бряг на остров Хокайдо. Така нямаше да нарушат хода на историята. Трябваше да оставят на мястото на физика хомобот, негово външно копие, и да се махнат веднага. На другия ден обезумял убиец щеше да застреля двойника на Яшима.

Нахлуха във времевия коридор и на пулта числата започнаха да се връщат назад с шеметна бързина.

— Още малко… — промърмори нетърпеливо Ярослав и Оиши впи поглед в предния екран, на който ей сега щеше да види Земята.

Но още преди да помисли, че се е излъгал в очакванията си, всичко се обърка. Корабът сякаш успя да направи лупинг на място, инерциалните системи закъсняха с цяла секунда и седящите в кабината първо се залепиха на тавана, после паднаха на предишните си места. Мятащият се във въздуха Зердж бълваше гафски сквернословия до мига, когато се вряза в контролния пулт. Корабът се мяташе като тресчица в бурно море, но постепенно се успокои.

— Що за идиотщина беше това? — кресна Алдин на Зердж, който се свлече по пулта и едва се примъкна до креслото си.

Вратата зад тях се отвори рязко и Вуш влетя в кабината с главата напред. От порязаното му лице се стичаше жълтозелена кръв.

— Нещо е разстроило полето! — изръмжа гаварнецът и с гръмки ругатни започна да трие разлятото кафе от екраните, а един сервобот се опитваше да го избута, за да свърши работата.

— Какво?

— Казах, че нещо е разстроило полето.

Алдин изстена и разтри втвърдяващата се цицина на теме то си.

— Май загазихме — прошепна гаварнецът и посочи един от екраните.

Човекът се вторачи и изрева:

— Как е станало, по дяволите?!

— Ами бутнал съм някой от регулаторите — омърлушено промълви Зердж, докато напразно опитваше да се усмихне гузно.

 

 

Прегърбен под бремето на тъгата, Яшима Коробачи излезе на верандата. Бледото слънце едва прозираше през утринните облаци и хвърляше слаби отблясъци по високите разпенени вълни на Тихия океан. Сърдити чайки кръжаха над водата — този, който винаги ги даряваше толкова щедро, днес ги бе забравил.

Вълните… Когато беше малко момче, дядо му го водеше тук. Когато вълната се разбиеше и отстъпеше, в малка междина сред скалите долу се образуваше водовъртеж. Може би така започна всичко — с очарованото хлапе, клекнало на брега, което хвърляше тресчици и ги гледаше как се въртят и изчезват.

Той се засмя.

Но тези новини… Проклети да са! Нима не бяха способни да разберат накъде може да ги поведе? Към безкрайността, в безграничната вселена, която неговите въплътени мечти приближиха на една ръка разстояние! А те бяха готови да унищожат всичко…

Извади от джоба си коричка, натроши я и започна да хвърля парченцата на своите крилати приятели.

Дори не чу пукота на пренасящия лъч, нито видя преливащата във всички цветове закачулена фигура, появила се зад гърба му. Не успя да осъзнае и трясъка на „Ерик 10“, съпроводил го към вечния сън.

 

 

— Някой е извършил времеви скок преди нас! — Алдин удари с юмрук по пулта. — Вече е невъзможно да използваме тази линия за същата дата. Смущенията едва не ни убиха…

— Ами намерете друг коридор за времеви скок — с надежда подсказа Вуш.

— Други не са ни известни — студено възрази Ярослав. — Габлона е докопал нашия човек. А и енергията трябваше да ни стигне за един скок. Вече опитахме.

— Но защо Габлона е искал да попадне в същата епоха? — недоумяваше Надзорникът.

— За да не отмъкнем ние Яшима, глупако! — озъби се старецът, изгубил търпение.

Оиши се изправи, приглади дрехите си и пак се загледа в обзорния екран. Пред него Земята сияеше в синьо и бяло. Японецът се просълзи. Родната му планета беше несравнимо по-красива, отколкото си я представяше. Алдин улови замечтания му поглед.

— Да, Оиши, ето го и твоят дом — насили се да изрече и попита Зердж: — Но в кое време попаднахме, да му се не види?

— Е, датата си е същата — осемнадесети юни — смирено отвърна гаварнецът.

— Но коя е годината?!

Зердж се подсмихна и взе да се чеше по козината на главата.

— Или обратната вълна е виновна, или… — Запъна се за миг. — Или съм завъртял регулатора прекалено силно, когато се стоварих върху пулта. Разликата е само някакви си четири века.

Ярослав надникна над рамото му и въздъхна.

— 18 юни 1820 година. В това време ли ще търсим специалист по червеевите дупки?

— По-добре е от нищо — неубедително възрази гаварнецът. — Поне излязохме невредими от времевия скок.

— Ама че каша… — промърмори с досада старецът.

Изведнъж усмивка освети лицето на Зердж.

— Тъй и тъй сме тук, защо да се връщаме с празни ръце?

 

 

Вече не се чуваше и шумоленето в градината. Часовият си беше уредил среща със слугинчето. Едва удържа на раздразнението, но не се надигна мъчително от постелята, за да открехне капака на прозореца и да ги помоли да млъкнат най-сетне. Войниците толкова приличаха на децата… Спомняше си времето, когато бяха негови деца — най-чудесните воини, прекосили с твърда стъпка Европа. И как го гледаха с обожание, радостно се хвърляха в смъртта, за да му дадат още по-голямо величие…

Затова не би си позволил да укори един войник, дори англичанин, че се стреми да вземе от живота каквото му е под ръка.

Въздъхна и смъкна краката си на студения дъсчен под. Усещаше лек дъх на плесен във влажния въздух. Поне в тъмното можеше да забрави колко окаяно беше сегашното му жилище. Бе спал къде ли не — той, бедният син на самозван корсикански благородник. Париж, Мадрид, Кайро, Виена, Берлин, дори в студените палати на Кремъл. В походната си палатка се чувстваше много по-добре. А гвардейците шъткаха на целия лагер да млъкне, когато си помислеха, че е заспал. Неговите деца бдяха над него като грижливи родители. В нощта преди сражение излизаше от палатката, за да видят всички привидната му невъзмутимост, която се просмукваше в цялата армия. Накрая всички отново вярваха непоклатимо, че на сутринта флагът на Франция отново ще се развява победно.

А сънят не идваше. Чудно, преди винаги го смяташе за грабител, готов да му открадне скъпоценните часове, когато имаше да свърши толкова много неща. Сега жадуваше за унеса на нощта. Но покоят не искаше да го споходи и да го освободи от страданието и спомените.

Наполеон Бонапарт въздъхна тежко и се наведе още малко напред, притиснал ръце към корема си, сякаш можеше да удържи болката. Дали да не повика прислужника си?

Не. Нека поспи. Колко ли пъти бе виждал други мъже да се вкопчват така в последните искрици живот, а вече знаеха, че мракът се спуска над тях? Някои дори се усмихваха храбро — „Обикновена драскотина, Ваше величество“, „Да живее франция!“, „Нали победихме?…“

Отдавна бе загубил способността да ги съжалява. Рееше поглед над хилядите мъртъвци и ранени, без нищо да трепне в душата му. Защо ако един генерал позволи на съчувствието да се вгризе в мислите му, той вече не е пълководец. Но сега знаеше какво са изпитвали те накрая и ги съжалявате… като себе си.

„Умирам…“ Знаеше, че мигът наближава и го очакваше, защото болката го терзаеше. „И без това съм мъртвец вече пет години. Не биваше да ме спрат тогава. Трябваше да се върна при гвардията, която остана да прикрива оттеглянето ми. Можех пак да развея знамето както при Аркола.“ Усмихна се замалко на спомена. Какви легенди се разнесоха, а онази великолепна картина на Давид… Сега му беше трудно да отдели истината от измислиците, загнездили се в съзнанието на всички. Пък и легендата беше по-красива, разбира се.

„Трябваше да умра с мита за себе си, а не да гния тук.“ Нямаше да има други картини, нарисувани от Давид, нито маршове за победата при Маренго, нито повторно триумфално завръщане в двореца. Сети се за слугинчето, което сега тръпнеше в очакване на войнишките ласки. Бе я чул предния ден да шепне на приятелка, че той е много мил старец. „Ето какво остана от мен. Един мил старец…“ Умиращ от пламъците, погълнали вътрешностите му, прикован до края си на тази прокълната от Бог скала.

Преди пет години беше Ватерло…

Помъчи се да стане, но изтънелите му крака се подгъваха, а болката в издутия му корем сякаш се разпали от движението. Ако поне можеше да заспи, да преживее отново в сънищата си някогашните дни!

— Франция — прошепна гой. — Франция… Моите войници…

Странна светлина запримига насред стаята. Отначало той дори не разбра дали е видение или му се явява ангелът на смъртта.

В сияещия конус се оформи човешка фигура, силен повей размята завесите. Наполеон искаше да посрещне края изправен. Усмихна се. Не изпитваше дори сянка на страх, макар че за пръв път от незнайно колко години се прекръсти, без да се усети.

Цветове се променяха ослепително, чу се силен пукот и пред него застана мъж, наглед от плът и кръв.

— Ти ли си моят ангел? — озадачено попита Наполеон.

— В никакъв случай, Ваше величество.

Акцентът беше варварски, по думите!… Бе готов да прости на чудноватия непознат всичко, за да чуе отново това обръщение.

Алдин Ларайс се опияняваше от радост, в която обаче се вмъкна и горчиво разочарование. Стоеше пред император Наполеон Бонапарт. Но каква разлика от първата му среща с Александър! Дори в предсмъртните си мигове македонецът оставаше божествено прекрасен, още излъчваше могъща воля. А мъжът пред него изглеждаше съкрушен. Старец, комуто предстои да извърви последния път. Съжалението нахлу като поток в съзнанието на вазбата. В тази плесенясала бърлога гаснеше един велик ум, чиито мечти бяха съградили империя, но после попаднал в капана на собствените си амбиции и поражения.

Алдин си каза, че в този момент има нещо извратено. Сякаш се бе отбил тук като обикновен турист. Какво полза можеха да имат от Наполеон при сегашната криза? Нима този умиращ мъж ще им помогне, когато имат нужда от гениален физик? Но като вазба сърце не му даваше да не види пълководеца, щом тъй и тъй попадна в неговата епоха. А Зердж, който беше почитател на френския император, настоя да се погрижат за неговия герой. Ярослав обаче вдигна шумен скандал. Заклейми Наполеон като безмилостен убиец и когато мнението на останалите надделя, дори заплаши, че ще остане на Земята, за да не търпи компанията на императора.

— Щом не си ангел — изрече Бонапарт, — искам да ми кажеш кой си и какъв си!

Непререкаемата воля в гласа му прозвуча и в превода на езиковата присадка.

— Ами… — заекна Алдин, който просто не знаеше откъде да започне, — … и без това минавах оттук, а пък си помислих, че може би ще искате да се поразходите с нас.

— Да се поразходя ли?!

— Да речем, че ви предлагам пътешествие. Ваше величество. Имате шанс да се махнете от този гнусен остров и да заживеете отново.

На Алдин Ларайс никога не би му хрумнало, че ще види някога Наполеон Бонапарт ридаещ.

 

 

— Зле е, та няма накъде повече — заяви Тиа, когато се върна в салона.

Всички — без Ярослав, естествено — бяха развълнувани от появата на госта. Оиши пък не го свърташе на едно място от желание да покаже на любимата си десетте мънички фиданки в ъгъла. За него французинът не означаваше нищо, а черешовите дръвчета бяха несравнимо по-важни.

— Същото си беше — промълви той със задавен от чувства глас. — Продължаваха да се покланят пред гроба на моя господар Асано. А монасите от близкия храм се молят той да намери покой в отвъдното. Дори някой бе сложил свежи цветя. — Извърна се смутено да избърше сълзите си. — После минах през града и що да видя — представление на театър „кабуки“ за нас, четиридесет и седемте ронина! — Оиши се засмя. — Купих и дръвчетата. Само да знаеше онази женица колко са ценни! Накрая не се сдържах. Трябваше да се убедя с очите си. Попитах един минувач и той ми показа къде е общият гроб на четиридесет и седемте ронина. Видях името си… И все пак мнозина от нас ги няма наистина. И Такаши… Останахме само тридесет.

— Иначе щяхте да сте мъртви до един — обади се Алдин.

Често се чудеше на постъпките си. Но нали иначе нито Александър, нито самураите, нито мъжът в съседната стая щяха да получат своя втори шанс?

— Може ли да оздравее? — обърна се към племенницата си.

— Ще видим. Медицинските роботи още го изследват.

— Неприятни измишльотини — изпръхтя Ярослав. — По-добре да пукна, отколкото да се оставя в манипулаторите им.

— Корбин похарчи за тях цяло състояние — намеси се Зердж. — Нали трябваше да отмъкнем Александър от смъртното му ложе? Нямаше смисъл да пръсне милиарди за времевия скок, а да се стиска за няколко милиона и накрая македонецът да ни умре в ръцете.

— Дано онези машинки ги бива за нещо — намръщи се Тиа. — Наполеон страда от артериосклероза, дребни смущения в мозъка, които сигурно засягат и мисленето му, претъпкани с тении черва, ревматизъм в напреднал стадий, тежко късогледство. А отгоре на всичко е натровен с арсеник.

— Типичен представител на древните човеци — пренебрежително подхвърли гаварнецът.

— Казваш, че е отровен? — наостри уши Алдин, чието професионално любопитство се събуди веднага.

— Тази гадост просто го разяжда отвътре. Роботите ще трябва да се напъват с все сили поне две денонощия, за да го вкарат в поне приемлива форма. Но аз реших първо да му обясня това-онова, преди да се заемат с него. Човекът замалко не полудя от въпросите, които му се събраха на езика, особено като проумя, че сме от неговото бъдеще.

— Добре ли мина замяната му с хомобота-копие?

— Оставихме го преди две-три минути. Доста се затруднихме, докато го подготвим. Не забравяй, че трябваше само да го пробутаме вместо онзи физик. Но сега се наложи да го изпипаме така, че и при пълна аутопсия никой да не заподозре нищо. Размина ни се на косъм. Тъкмо да се прехвърлим обратно в кораба и един от часовите надникна през прозореца. За късмет беше пийнал и като повика сержанта си, онзи само го плясна през врата.

— Бях прочел какво направили с трупа на Наполеон при аутопсията — усмихна се Ярослав като сит котарак. — Един от лекарите си взел мъничко нещо за спомен. Затова ти благодаря, че ми позволи аз да огледам за последно тялото, преди да бъде завършена промяната.

— Затова ли… — прихна Алдин.

— А според мен си постъпил отвратително! — изсъска младата жена.

— И без това егото му е чак до небесата — сопна се и ученият. — Радвам се, че поне с нещо е останал в историята като дребосък.

Зердж най-после се досети какво е направил старецът и изръмжа сърдито.

— Добре де, домъкнахме го — унило промърмори Хобс. — Сега какво?

— Ами пращаме го да се оправи с червеевата дупка — изсумтя Ярослав.

Гаварнецът го изгледа пренебрежително и му обърна гръб.

— Виж какво, Зердж беше прав — опита се да ги помири Алдин. — И без това бяхме наблизо, защо пък да не го приберем? Нали разбираш, при някоя бъдеща игра може да се окаже безценен.

— Но сега с нищо няма да ни помогне — заинати се старецът.

— Говориш за него, сякаш е някаква механична играчка! — накрая се разлюти и вазбата. — Та той е император Наполеон!

— Добре де, вече си имаме император Наполеон. Само че не успяхме да вземем човека, който щеше да ни свърши работа. Не ни остава друго, освен да се връщаме. Ще минат месеци, докато подготвим тази очукана кофа за нов времеви скок и потърсим някой полезен човек от историята — Айнщайн или Прадап Сингх, да речем. А знае ли някой какво ще схруска червеевата дупка дотогава? Габлона пак ще ни гони. Надзорниците ни обявиха за престъпници, цивилизацията е на път да се срине. Какво ще правим, дяволите ни взели всички?

— Както чувам, имате сериозни затруднения.

Алдин се сепна и погледна към вратата. Пред него стоеше Наполеон в торбестата си болнична роба. Личеше, че е смаян и малко уплашен при вида на земното кълбо насред обзорния екран, но потисна чувствата си с похвално нехайство. Пристъпи в салона с ръце зад гърба.

— Вие ли сте Алдин Ларайс?

Въпросът не прозвуча с правилната интонация — езиковата присадка още се бореше с идиомите на френския от началото на деветнадесетия век и явния корсикански акцент.

Наполеон дружелюбно протегна ръка и вазбата я стисна.

— Още не съм си изяснил какво става тук… — промълви пълководецът, оглеждайки внимателно събралите се в салона.

Трепна леко, щом видя Зердж, извисил се над два метра.

— Разумно същество от друг свят, господине — обясни Тиа и сръга гаварнеца в ребрата.

— Прилича малко на извънредно едро куче — отбеляза Наполеон и Зердж изръмжа тихо. — О, нямах намерение да ви обидя.

— Хората често допускат неволни грешки — кротко каза гаварнецът и се ухили, показвайки острите си зъби в цялата им красота.

Пълководецът схвана намека и се засмя. Пусна ръката на Алдин и отиде да се здрависа със Зердж. Гафският вазба пое ръката му с искрена симпатия.

— Желаете ли чаша мускател?

Оиши се прокашля многозначително и щракна с пръсти на сервобота.

— Бренди „Наполеон“, веднага!

След миг машината се плъзна към пълководеца и му поднесе чашата.

— Бренди „Наполеон“, значи… — усмихна се доволно корсиканецът, впил поглед в сервобота.

— Защо не му предложим и телешко „Уелингтън“? — прошепна Ярослав и Алдин се зарадва, че гостът не чу хапливата реплика.

— Какво е това? — попита Наполеон.

— Автомат — побърза да обясни вазбата. — Механизъм, който ни служи и почиства.

— Твърде интересно… — Пълководецът се обърна към Оиши. — От Япония ли сте?

Самураят кимна и се усмихна.

— Чувал съм какви воини сте. Най-добрите майстори на сабята в целия свят! Наричате се самураи, нали?

Оиши изхъмка одобрително и се поклони ниско. А галантният корсиканец вече стоеше пред Тиа. Хвана внимателно ръката й и я целуна.

— Госпожице, вашата компания е чест за мен.

Малко смутената млада жена стрелна с очи Оиши, който остана безмълвен.

Наполеон не пренебрегна значението на погледа и пак кимна на японеца. — Щастлив съюз на красотата и храбростта. — Накрая се загледа в стареца, който седеше намусен в ъгъла. — А вие трябва да сте философът Ярослав.

— Философ? Тиа ли ви каза?

— Опитвам се да ви обезоръжа с този комплимент — все още усмихнат призна Наполеон и го доближи с протегната ръка.

— Какво дружелюбие от страна на един император — с едва доловима ирония изрече Ярослав.

— А нима бих постигнал нещо, ако се опитам да заповядвам? — убоде го на свой ред и корсиканецът.

— Съмнявам се.

— Е, значи ви е ясно — предприемам тактическо отстъпление, за да постигна стратегическо предимство.

— Както ви се случи в Русия ли?

Вазбата усещаше как и двамата се наежиха. Сякаш прескочи невидима искра, после лицето на корсиканеца се отпусна.

— Доколкото разбирам, попаднал съм в бъдещето? — обърна се той към Алдин.

— Когато се върнем в своето време, ще са минали няколко хилядолетия следващата епоха.

Наполеон кимна замислено.

— А все още помните името ми…

— Наред с Александър, като най-великите пълководци в историята.

— О, да, Александър е достоен съперник за славата.

— Пък и изглежда доста по-добре — не се стърпя Ярослав.

Наполеон се завъртя бавно с лице към него.

— Драги ми господине, да разбирам ли, че се опитвате да предизвикате спречкване помежду ни?

— Разбира се! — потвърди старецът ухилен.

— Някой ден може би ще трябва да изясним отношенията си. Но не сега. Смятам, че съм ваш длъжник и схващам, че е настъпила някаква криза. И преди съм се сблъсквал с големи трудности. Готов съм пак да им се опълча.

Заядливият учен дори не отвори уста, забелязал пламтящата ярост в очите на Алдин.

Вратата пак се плъзна встрани и влезе Вуш. Наполеон отстъпи неволно, щом видя Надзорника.

— Да, всеки се стряска, като ги види за пръв път — подхвърли старецът достатъчни силно, за да го чуе и Вуш.

— Това ли е познавачът на червеевите дупки?

— Не съвсем.

— А какъв е тогава?

— Ами един от най-способните им масови убийци.

Вуш изгледа корсиканеца, изстена и излетя припряно от салона.

— Струва ми се, че за вас е удоволствие да дразните всички наоколо — спокойно изрече Наполеон.

— Едно от най-добрите забавления в този живот!

— Добре се справяте. — Пълководецът допи на един дъх чашата си. — Прекрасна напитка. Госпожицата ще бъде ли така добра да ме отведе обратно в болничната стая, защото трябва да си призная, че болката започва да надмогва волята ми.

Кимна на всички поред и пристъпи към вратата. Тиа го хвана под ръка и се изненада, когато той се опря тежко на нея. Наполеон обаче се спря.

— Подозирам, че наистина са ви налегнали тежки грижи. Разбирам, че сте искали да откриете друг и аз не мога да го заместя. Но съдбата има своите причини да ме пренесе тук. Звездата ми още не е залязла от небосклона и ще бъда на ваше разположение, когато съм нужен.

Излезе бавно, мъчеше се да не покаже колко е изтощен.

— Брей, проклет да съм! — изкикоти се Ярослав. — Обзалагам се, че този кучи син ще ни сложи всички в джоба си, още преди да е свършила цялата бъркотия.

— Но защо ти е толкова неприятен?

— О, аз направо го обожавам, стига да забравя факта, че над един милион души са загинали във войните, разпалени от това копеле…

— Александър е бил същият — напомни Зердж.

— Може би не боли толкова, когато нечии постъпки са по-далече в древността. И винаги съм си представял, че Александър е бил подтиквам от желанието да обедини целия ни свят — също както тауг Кубар е обединил вашия, да наложи общ мир под просветеното елинско управление.

— А пък Наполеон е започнал с вяра в революционните идеали на своята епоха — напомни Алдин. — Само че е подранил два века с идеята да обедини западния свят и е искал да премахне властта на благородниците над по-способните от тях хора.

— Никога не съм го възприемал точно по този начин — рязко отвърна Ярослав. — А забеляза ли как ни омайваше поред? Виж, в това много го бива.

Тиа се върна видимо разтревожена в салона.

— Малкото му представление е почти невероятно, като знам колко го измъчи.

— Ето ви го първокласният шоумен! — доволно се ухили старецът.

— Е, поне през следващите дни няма да стъпи на сцената. Медицинските сервоботи ще трябва доста да се напънат. Не се чисти лесно организъм от отравяне с тежки метали.

— А като почнат да вадят тениите… — замечтано изрече старецът. — Жалко, че нямаме ксарн в кораба да им се наслади.

— Отвратителен си! — озъби се Тиа.

— И то с удоволствие.

— Добре, да се връщаме у дома — каза Алдин. — А по пътя ще се опитаме да измислим нещо.

Първата част мина бързо — прескочиха обратно в своето време за някакви си две секунди.

Когато минаха и през първите две точки на преход, Алдин се откъсна замалко от пулта и прескочи до медицинския сектор. Там работеха едновременно пет-шест машини, тялото на Наполеон почти не се виждаше под плетеницата от монитори и контролни модули.

Вазбата наблюдаваше старателното прочистване и освежаване, на което подлагаха организма на корсиканеца. Неволно си помисли колко е несправедливо, че само най-богатите сред коховете можеха да си позволят такова лечение, за да се отървават от възмездието на природата за склонността си към порочни забавления.

Бе отвел Наполеон от епохата му само месеци преди мъчителната му смърт, но когато се събудеше отново, пълководецът щеше да е в най-доброто си състояние от своите най-славни дни. Дори нервната му система щеше да е подмладена. Но какво да го правят? Скрилият се в черупката на своя цинизъм Ярослав беше прав. Сега те готвеха поредната игра. Цивилизацията висеше над бездната. А вазбата не се връщаше с онзи, който можеше да я задържи на ръба.

— Алдине?

Оиши бе влязъл безшумно както винаги.

— Проблеми ли си имаме?

— Появиха се нежелани придружители.

Върнаха се в пилотската кабина и вазбата се надвеси над рамото на Зердж.

— Някой е минал оттук — изръмжа гаварнецът. — Има следи от антиматерия — двигателят не е настроен особено добре. А точката за дългия скок към Облака е само на десетина минути пред нас.

— Корбин?

— И аз така мисля.

— Да пукне дано… — Алдин се обърна към самурая. — Как мислиш, дали е въоръжен?

— Благоразумно е да действаме според това предположение, защото поне ние нямаме никакви оръжия.

— Я доведи Вуш — тихо помоли вазбата.

Смразяваше го твърде неприятният избор, който им предстоеше, ако Корбин бе блокирал точката на преход — или да рискуват, като се шмугнат край неговия кораб, или да чакат незнайно докога.

— Засякох нещо — спокойно промълви Зердж.

Алдин се взря в екрана. Откъм точката се разпростираха шест тела.

— Каквото и да представляват, надушвам вонята на гнило — изсумтя Ярослав и махна на един сервобот да му донесе нещо за пиене.

Вратата се отвори и Вуш влетя с тихо шумолене. А шестте непознати обекта започнаха да се ускоряват, след тях се появиха още. Надзорникът гледаше ту екрана, ту Алдин.

— Твоите събратя ли са?

Вуш изрече колебливо:

— Щом Габлона е дошъл тук, най-вероятно и те не са останали по-назад, защото са смятали, че ще заварят и тебе. Искат и да ме спасят.

— А ти искаш ли?

Надзорникът като че се чудеше какво да каже и предпочете да си замълчи.

— О, твоят най-старши много ще ти се зарадва — ухили се старецът. — Ще ви събере двамата с приятелчето Мупа, за да гледате заедно как светът отива по дяволите. Ще си прекарате към милион години на някое забравено от всички парче скала. Нали все някого трябва да обвини за бедствието?

— Наляво — тихо измънка Вуш.

— Какво? — учуди се Алдин.

— Наляво, надясно — няма значение! Просто насочи кораба към ей онази звезда!

Надзорникът едва не заби пръст в екрана. Алдин въведе командата на навигационния компютър, без да задава излишни въпроси. Макар че според картите в тази посока нямаше нищо на разстояние поне три светлинни години.

— Всички да излязат — измъчено нареди Надзорникът, без да откъсва поглед от екрана.

Преследвачите ги застигаха.

— Оиши да остане — сети се Вуш. — Той ми даде дума. Другите се махайте. Знам и друг път за измъкване оттук.

— Ама че проклетия! — промърмори Зердж. — Ние се щураме стотици години, докато напипаме дори тази единствена точка, после я забравяме за почти три хилядолетия и се налага пак да я търсим, а този само оглежда пространството и заявява, че имало и друг път!

— Какво се бавите? Веднага излезте! — изръмжа Оиши заповедно и Надзорникът си отдъхна.

— Хайде, нали чухте началника? — намръщи се Ярослав. — В единия край император, в другия — диктатор!

Въпреки раздразнението си старецът не забрави да изрита и сервобота от пилотската кабина.

Самураят се настани в пилотското кресло и вдигна вежди към Вуш.

— Не съм съвсем сигурен… Беше твърде отдавна, но май ще е добре да се отклониш малко вдясно.

Оиши въздъхна и се насили да бъде търпелив. Минутите се точеха, изведнъж го стресна съобщението на навигационния компютър, че са нахлули ненадейно в необозначена точка на преход и вече се намират в подпространството.

— Но къде ще изскочим? — тревожно възкликна Оиши.

— Ако не се лъжа, ще се озовем право пред Сферата — увери го Вуш самодоволно. — Това е малката тайна, която двамата с Мупа пазим вече десет хиляди години.

 

 

— И къде са? — попита най-старшият, който с мъка сдържаше гнева си.

— Ами завиха рязко и след това просто изчезнаха — отвърна пилотът.

Наставникът впи поглед в Мупа, който се свиваше в ъгъла.

— Ти нищо ли няма да добавиш?

— Сигурно и Вуш е бил с тях.

— Поне проследихте ли ги?

— Как? Точката на преход беше необозначена, можехме да се лутаме с години, докато се натъкнем слепешком на нея.

Най-старшият подкани нетърпеливо Мупа да продължи.

— Хайде, чакам обяснение.

— Нали вече ви казах — измрънка младшият, — че с Вуш я открихме случайно, докато блуждаехме там.

— Без мое знание, без да ви разреша! — натърти наставникът.

Мупа наведе глава още по-ниско.

— Там е опасно. Едно грешно отклонение и корабът може да се озове в другия край на галактиката.

— А накъде води правилният път?

— Право към Сферата.

Най-старшият се поддаде на отскорошния си неприятен навик и избълва ругатня.

— А Габлона какво направи?

— Заяви, че са убили човека, който знаел всичко за червеевите дупки. Прие новите оръжия, които му предложихме, после също изчезна.

Най-старшият предпочете да се махне, за да не избухне.

Твърде много събития се струпаха наведнъж и започваше да губи контрол. Явно се налагаше едно посещение в Сферата. Трябваше да насочи и Габлона натам. А щом Алдин е избягал, значи Вуш вече му помага. Един от събратята се е съюзил с варварите… Каква низост! Ще го накажат заедно с останалите.

 

 

Накрая нямаше зрелищен взрив. Всичко свърши по-скоро с въздишка. Външната обвивка на червения гигант, освободена от привличането на ядрото, се разнесе в пространството. Извънредно необичайно събитие — звезда, изсмукана отвътре. Остатъците от нея се разпаднаха в бледо подобие на свръхнова.

Мракът би се възцарил в околното пространство, но наблизо вече пламтеше яростно друго светило.

Мощната подпространствена помпа за миг пресъхна. Устройството изпрати сигнал. Изпълнена ли е задачата? Трябва ли да продължи? Контролната система обаче се намираше на хиляди светлинни години от тази звездна система, а и бутонът все още беше заклещен.

Ако една претоварена машина можеше да свие рамене и да запретне ръкави с примирена въздишка, случи се точно това. Огледа набързо съседните сектори. Мярна нищожно средище на гравитация и червеевата дупка се устреми към него. За хилядна част от секундата погълна кораб, натъпкан със смелчаци, дръзнали да погледат отблизо космическото бедствие. Но дребната хапка не можеше да задоволи нуждата от още материя. Линията се заби в пространството, прескочи четвърт светлинна година и засмука най-близката звезда — едно бяло джудже. Поне засега щеше да стигне, а наоколо имаше още масивни небесни тела. Посоката водеше право към централния звезден куп, където имаше и кълбо от стотици трилиони тонове свръхплътно желязо. Прехвърлянето им в сърцевината на гърчеща се от нестабилност звезда би трябвало веднага да прекъсне термоядрените процеси, и то с особено интересни последици.