Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (5)

4

— Разбира се, можете да се досетите каква погнуса събуди у мен тази ужасна дързост — изрече Корбин Габлона с глас като коприна, трептящ от смирение и почит.

Тулби, пратеникът на най-старшия, се бореше да потисне естествената си реакция и не каза нищо. Долавяше как варваринът ликуваше тайничко от неудобното положение, в което изпаднаха Надзорниците. Как му се искаше всичко да е както преди и низшето същество да се тресе от страх пред него!

— Имате ли някаква представа къде може да са онзи Ларайс и съучастниците му?

— Давам ви думата си на кох, че ако бях дочул и най-смътния намек, щях да ви съобщя незабавно и да се заема лично с избавлението на вашия събрат.

Габлона уж беше останал без дъх от вълнение, но в същото време оглеждаше съсредоточено тридесеткаратовия камък върху пръстена на кутрето си, сякаш търсеше някакъв недостатък.

— Чухте ли съобщението, излъчено от нас из целия Облак?

Дали го беше чул? В първите мигове го присви коремът от необуздан страх. Отначало си помисли, че Надзорниците ще го обявят за виновен наред с Алдин. Но когато заклеймиха само бившия му вазба, той си отдъхна. Стори му се особено любопитно, че дори не споменаха Букха. Нямаше нито думичка и за злощастната гибел на един от тях пред очите на скимтящия Зола и още половин дузина кохове. Обявиха само „отвличането“ на Вуш. Корбин вече подозираше, че Надзорниците си играят на „разделяй и владей“, но ако така му помогнеха да се отърве от Ларайс, нека си показват могъществото пред глупаците. Засега щеше да играе по техните правила. Май щяха дори да му простят за започването на войната, все едно всичко е прегрешение само на Алдин. Изиграе ли правилно силните си козове, накрая ще си извоюва отново положението на един от най-влиятелните кохове. Ще се върне доброто старо време.

Разбира се, щом Алдин изчезне от сцената, ще си прибере отнетото от онзи наглец. Ще дойде редът и на други. Е, този път ще прояви търпение.

Корбин не позволи на лицето си да издаде как предвкусва бляскавото бъдеще. Засега се налагаше да възпре Хасан и безумците му. Ако е необходимо, ще се отърве от тях с някоя злополука, за да изглежда всичко по-благоприлично. Но след време Хасан или заместникът му ще се погрижи за останалите, един по един. Ще започне със Зола, Букха и Първия ксарн. Каза си, че не бива да изоставя изкуството на отмъщението. В края на краищата то беше традиция на рода Габлона.

— Гневът ви е праведен. И отново проявихте безкрайната си мъдрост — кротко изрече дебелакът. — Знаех си аз, че онзи излязъл от канавките Ларайс ще опетни съсловието на коховете. Затова се боря с него от самото начало. Вярно, не му липсват някои умения. Неговите хора се постараха да представят нещата така, сякаш аз съм виновен. Повярвайте ми, разполагам с неопровержими доказателства, че той започна пръв.

— Естествено — надменно прошепна Тулби.

— А какво бихте желали да направя?

— След три стандартни денонощия ще покажем силата си. Ако желаете да бъдете пряк свидетел на събитието, каня ви като мой личен гост.

— Не бих пропуснал това за нищо в цялата вселена! — отвърна Габлона с почти детинска радост.

Погубването на цяла планета щеше да поразтърси преситените му сетива. Уредената от него „катастрофа“ на товарния кораб щеше да изглежда като обикновен фойерверк. Е, всички в галактиката щяха да гледат предаването на живо, но друго си е да бъдеш на самото място. А и всеки ценител щеше да стори дори невъзможното, за да наблюдава зрелището отблизо.

— Всъщност ви задължаваме да присъствате заедно с останалите кохове, за да знаете какво може да се случи, ако още веднъж ни разгневите.

— Да бъде волята ви.

Габлона не забрави дори да клони глава в знак на послушание.

— Ще има разследване — продължи Тулби, — и доколкото си спомням, остана нерешен един дребен въпрос — бягството ви от центъра за превъзпитание малко преди неприятните събития на планетата, където сте прогонили поклонниците на Ал-Шига.

Гънките лой по тялото на Корбин се разлюляха от уплаха, макар да се намираше в собствения си тежковъоръжен кораб. А Надзорникът пристигна сам в пилотирана от ксарн яхта. По кожата на дебелака плъзнаха тръпки като безбройни мравки, щом се сети за усмирителната ризница и непоносимия гъдел, който причиняваше.

— Нямам никаква вина! Че аз дори исках да остана, но онзи мръсник Зердж и бандата му ме отвлякоха. Нямам нищо общо със заговора!

— Само ви напомням, че засега ни дължите около три хиляди стандартни денонощия превъзпитание.

— О, нима сериозно възнамерявате да ме върнете там? — неочаквано изръмжа Габлона. — Няма да дойда, да ви е ясно!

Тулби изгледа неприязнено разплулото се пред него противно същество. Учудваше го лекотата, с която минаваше от ласкателства към закани. Типично за низшите твари… За него беше крайно неприятна необходимостта да общува с недостойния кох или с който и да е представител на трите досадни раси. Но засега можеше да потърпи. Надзорниците имаха таен план как да се справят накрая и с Габлона. В момента обаче им беше по-изгодно да се преструват, че са опростили множеството му прегрешения. Другите кохове щяха да се стъписат от привидното му оневиняване. После можеха да си послужат с него за отстраняването им при необходимост. Разбира се, стане ли безполезен, ще му навлекат усмирителната ризница до последния му дъх, ако изобщо има късмета да оцелее…

— Не се разстройвайте, дори не съм обмислял повторното ви изпращане на превъзпитание — успокои го Тулби.

— Тогава защо ме заплашвате?

— Само ви напомням, че сме склонни да забравим някои дребни простъпки, ако проявите желание да ни сътрудничите в налагането на нов ред из цялата галактика.

— А кой казва, че няма да ви помагам? — озъби се Корбин.

„Ах, тези варвари“, въздъхна беззвучно Тулби. Щом си свърши работата, ще трябва да се усамоти поне за стотина години, за да пречисти с медитация душата си.

— Желаем да спасим своя брат невредим — побърза да върне разговора към същината.

— Да бяхте ми казал веднага — засмя се Габлона. — Това ще се уреди лесно.

— Това е всичко, което искаме в замяна на нашата снизходителност.

— Значи ще ме измъкнете от калта.

— Що за ужасна клевета! Никога и никого не сме въргаляли в кал — изрече Тулби назидателно.

Кохът въздъхна.

— Добре де, ще забравите за присъдата ми.

Надзорникът проумя най-сетне и кимна.

— Всъщност бих се почувствал виновен, ако не ви предложа помощта си и за други проблеми — мазно подхвана Корбин.

— За какво говорите?

— Некадърността на Ларайс във финансите хвърли Облака в пълен хаос. — Габлона говореше унило, сякаш отговорността вече му тежеше. — Ще мине животът на цяло поколение, докато оправим всичко. Аз цял живот съм трупал опит в такова управление на икономиката, което освен към благоденствие води към хармония и разбирателство. И понеже повечето съсипани корпорации поначало ми принадлежаха, преди този наглец да ме лиши толкова злодейски от тях… — Тлъстото му лице почервеня и той се запъна, за да овладее гнева си. — Уверен съм, че ще допринеса за възстановяването на мира, ако си възвърна контрола над онова, което беше мое, преди да започнат тези неприятни събития.

Тулби едва потисна гаденето, но кимаше насърчително.

— Такова е и нашето намерение, но подчертавам колко е важно нашият събрат да се върне невредим при нас, иначе ще се разстроим твърде много и не бих могъл да предскажа до какво общо решение ще стигнем. Знаете как се случва — продължи Надзорникът, все едно се доверяваше на близък приятел с толкова остър ум, че дори е малко обидно да обяснява. — Може пък да обвиним не когото трябва, дори всички кохове заедно.

Усмихна се, доколкото такова изражение му беше достъпно, и на Корбин му се стори, че изведнъж температурата в стаята спадна забележимо.

— Предполагам, че си искате Вуш жив и здрав.

— А как научихте името му?

— Мълвата вече се разнесе — подсмихна се Габлона на явното смущение на Тулби. — Спомнете си, че е имало поне две дузини свидетели на отвличането му, да не говорим пък за камерите на охранителната система, записите от които Хобс е забравил да изтрие.

Надзорникът беше потресен, че неговият събрат е разкрил името си пред варварите, а не му се мислеше дори за недостойното решение да се присъедини към тях и облозите за войната. Несъмнено и самият Вуш щеше да бъде пратен на превъзпитание, макар това да не бе се случвало от няколко хилядолетия.

— Дочух, че дори пийнал две-три чашки на празненството преди удара по планетата на Ларайс — продължи отвратителният кох. — Имало и някаква сцена с неговия облечен като жена хомобот, но добрият вкус не ми позволява да се впускам в подробности.

Габлона си каза, че няма нищо лошо в една малка лъжа. Искаше да провери реакцията на Надзорника. Ухили се сдържано на явно стъписания Тулби, който нервно потърка с ръце своята развяваща се роба, онемял от поведението на своя събрат.

— Значи има такива холозаписи?

— И май продължават да ги копират усилено. — Надзорникът трепна видимо и Корбин се съсредоточи в ноктите си за цяла дълга минута, преди да добави: — Някои от коховете разправят, че ако имали още два-три дни, щели съвсем да приобщят Вуш към компанията, да го посветят във всички изтънчени пороци.

— Достатъчно! — гневно изсъска Тулби.

— Нищо лошо не съм казал — оправда се Корбин. — Исках само да знаете, че едно от вашите момчета е решило да вкуси повечко от сладостите на живота. Но не се притеснявайте, няма да се разприказвам за дребните му грешки. Моите хора вече издирват копията от записите и ги унищожават. В края на краищата, не е редно джентълмени да събират такива улики срещу други джентълмени. За всички ще е крайно неприятно, ако някоя холокасета попадне в ръцете на онези мръсници от новинарските мрежи.

Той намигна заговорнически на Тулби, чието търпение се изчерпа. Надзорникът се понесе към вратата.

— Ваше превъзходителство, имам само още един въпрос към вас. Как желаете да постъпя с Алдин Ларайс, Букха и техните подлизурковци. Ако успеем да открием вашия събрат Вуш, шансът и те да са на същото място е твърде голям.

Тулби още не можеше да повярва на недвусмислените указания, получени от най-старшия. Надяваше се да не чуе подобен въпрос, за да не обремени с такова петно предопределението си.

— Вие решавайте, ние няма да се намесваме — измънка накрая.

— Надявах се да чуя точно тези думи от вас — весело отвърна Корбин и Надзорникът потръпна на излизане.

Дебелакът завъртя креслото и се взря и обектива на холокамерата, скрита в стената. Засмя се.

 

 

— Не мога да повярвам! Всички те са полудели! — викаше Вуш, когато нахлу в салона, следван от Басак и Хобс. — Мупа върши ужасни неща!

Изненадан от избухването му, Алдин си замълча. Беше доволен, че неговият гост най-после е престанал да се инати. Когато Хобс преразказал на Вуш изявлението на най-старшия, Надзорникът писнал пронизително, свил се на кълбо и започнал да се клатушка напред-назад като ядосано детенце. Едва сега се бе отърсил от унеса.

Всички го зяпнаха смаяни. Ярослав нехайно взе чаша, напълни я с бренди и протегна ръка към Надзорника. Вече знаеха, че тези същества доста ловко манипулират предмети от разстояние. Чашата се издигна над дланта на стареца, полетя плавно и се изля в устата на Вуш.

— Повече няма да седна на маса за рулетка с тебе! — сърдито изръмжа Хобс.

Надзорникът се закашля леко, след като изгълта парещата течност на един дъх.

— Значи моите събратя са решили да унищожат планета? — попита тревожно.

— Да. След две стандартни денонощия.

— Не знаят какво правят — прошепна Вуш отчаяно.

Алдин долови, че му предстои да научи нещо неподозирано за силата на Надзорниците.

— Защо мислиш, че не са предвидили последиците от постъпката си? — привидно спокойно попита Оиши. — И преди сте си показвали могъществото.

Вуш се взря изпитателно в Алдин. Знаеше, че вече е затънал в неприятности и през следващите хилядолетия трудно би се сдобрил със събратята си. Макар да бе свикнал с потребността от уединение в търсене на верния път, този път го чакаше нещо друго. Май наистина бе останал сам, отхвърлен от единствената общност, която приемаше като своя.

— Трябва ми дадете възможност да се свържа с тях — примоли се той.

Алдин за малко да откаже, но го възпря някакво смътно предчувствие. Виждаше, че Надзорникът е уплашен.

Оиши поклати глава с презрителен смях.

— О, непременно! Определиха цена за главата на Алдин, а и всички останали сме затънали до гуша в тази история. Разтръбиха из галактиката, че сме те отвлекли за заложник от кораба ти. В мига, когато ти позволим да включиш комуникатора, всеки ловец на глави в Облака ще се устреми насам.

— Ако ти позволя да говориш със събратята си — обади се и вазбата, — ще се изложа на сериозен риск. Свряхме се в тази космическа пустош, за да си поемем дъх. А с такова предаване все едно включваме сигнален фар за всеки, който желае да ни намери.

— Но нали можете веднага да се прехвърлите на друго място — напомни Надзорникът.

— Ти може и да не си наясно със системата на подпространствените скокове, но аз я познавам добре. Тук има само една точка, която не води към най-населените сектори, и дявол я знае докъде може да ни пренесе.

Без да поиска разрешение. Надзорникът се пренесе към навигационния екран и надникна през рамото на Тиа.

— А защо избрахте точно това място?

— Защото ни изглеждаше най-безопасно — сопна му се тя. — Никой не се отбива насам, а и можем да се прехвърлим до друга точка, откъдето да се насочим право към Колбард.

Вазбата вече усещаше какво се крие зад любопитството на Надзорника. Вуш като че се опитваше да разбере дали не са научили нещо, което е трябвало да остане недостъпно за тях.

Сега пак зяпаше Алдин с фасетъчните си очи, под които човек се чувстваше като на лабораторна маса.

— Моля ви, извънредно важно е да изпратя съобщението — пак измънка Надзорникът.

— Да, за да знаят всички къде съм. Ще мине денонощие и половина, докато стигна до звездна система с много точки на преход, а какво ще заваря там? Или твоите приятелчета, или Габлона ще чакат да изляза от подпространството, за да ме пръснат.

— И трите ви варварски раси ще съжаляват за това — настоя Вуш, но в гласа му нямаше заплаха.

— За какво? — прихна Зердж. — Заради една съсипана гола скала ли? Познавам ви достатъчно, за да знам, че не бихте се престрашили да смачкате планета с някакъв живот на нея. Ще я стриете на прах и ние, невежите диваци, ще се разтреперим. Войната ни с Габлона ще свърши, защото всички сплашени кохове ще ни притиснат да се помирим. А ние точно това искаме. Щом страстите се поохладят, ще те пуснем да си вървиш.

— Сериозно ли говориш!?

— Ама ние какви сме, според тебе? — ядоса се Алдин.

— Съвсем случайно се натъкнахме на тебе — намеси се Ярослав. — Не си надувай излишно самочувствието, защото не разпердушинихме бизнеса на Хобс, само за да те докопаме.

Шишкото, чиито мисли вече плуваха из цяло алкохолно море, успя да се съсредоточи и кимна.

— Искаха да ударят моя братовчед Корбин, да унищожат корабите и припасите му. Хванаха те случайно.

Надзорникът пак се вторачи във вазбата.

— Значи не аз съм бил вашата цел?

— Дори не подозирахме, че си там — въздъхна Аладин. — А смъртта на твоя събрат е злополука, каквато никога не съм искал. Стоварихме скалата, за да унищожим автоматичната защитна система. Ако желанието ни беше да избием всички, щяхме да я насочим право към двореца на Хобс.

Поизтрезнелият дебелак добави сухо:

— Отдавна се знаем с моя братовчед Корбин. Ако те беше заварил там след нападението, може би щеше да пречука всички ни и да обвини Алдин за това. Смятай, че нашият приятел ти е спасил живота.

Вуш съвсем се заплете в логиката на тези същества, които едва не го погубиха, а сега заявяваха, че са негови спасители.

— Щом измисля как да те върна при твоите събратя — успокои го Алдин, — ще го направя. Наистина е доста вероятно Габлона да се разправи с тебе, за да ме обвинят и за това. Нямам задни мисли, отпусни се и се радвай на живота.

— О, холозаписите ми показват как умее да се забавлява — изкикоти се Хобс и няколко от неговите момичета също се ухилиха многозначително.

— Само едно нещо искам от тебе — продължи вазбата. — Да обясниш и моята позиция. И никой от нас няма да се съгласи на превъзпитание, това да ти е ясно. Оставете ни на мира, дръжте настрана от нас Корбин и главорезите му, а ние тихо и кротко ще се спотайваме някъде.

Но Алдин знаеше, че както и да свърши войната, за него бъдещето не е никак розово. Щяха да го превърнат в злодея, причинил всички беди през последните няколко години. В най-добрия случай би успял да се промъкне до съсипания си свят за отдих, където прозорливо скри на сигурно място немалко леснопреносими ценности. Десетилетният му опит на вазба го научи да не остава без пари за черни дни.

Скъпоценните камъни, златото и катарите в скривалището щяха да му стигнат да прекара остатъка от живота си в скромен разкош. Само че не бе измислил отговор на въпроса къде да отиде. Никоя населена планета не беше достатъчно сигурно убежище, защото наградата от двадесет милиона катара за главата му би накарала почти всеки да предаде и собствената си баба. Може би трябваше да избере Пръстена, където и сега живееше Александър. Поне там можеше да намери спокойствие заедно с приятелите си, а възможността да общува с великия македонски пълководец го привличаше неустоимо. Призна си малко тъжно, че и без това изобщо не иска да се върне към предишния си живот. Постигна всичко, а без интересни предизвикателства дните се точеха в досада. Сега го принуждаваха да се вкопчи в спечеленото, за да не го загуби. Колкото и да беше нелепо, войната му върна нещо загубено. Мари се скри другаде с двама телохранители гаварнци, а Алдин и останалите не трябваше да търпят безропотно изблиците й. В момента нямаше особен смисъл да си блъска главата над лишеното от смисъл всекидневие.

Погледна въпросително Вуш. Надзорникът кимна — вече използваше естествено този знак на съгласие.

— Но нали ще ми позволите да изпратя съобщението? Трябва да говоря с най-старшия сред нас.

— Какво искаш да му кажеш?

Надзорникът се бореше с изкушението да избълва цялата истина. Досещаше се, че Мупа е подтикнал останалите към това безумие. Като един от най-младшите сред събратята, той се стремеше да разгадае технологиите на Първобродниците, които другите използваха, без да се замислят за тайните им. В началото, когато петстотинте Надзорници се преместиха в тази галактика, Вуш и Мупа бяха запленени от паметниците на отдавна изчезналата раса. Няколко хилядолетия бродеха заедно по Пръстена Колбард. После Мупа откри Сферата и всичко друго избледня в сравнение с нея.

Вуш съзнаваше, че самият размах на това творение и техническите му чудеса са го съблазнили непоправимо. Диаметърът на Сферата беше повече от два милиона километра, в нея се простираха безкрайни коридори, сектори и дори цели опустели градове, които можеха да приютят трилиони жители. Другите Надзорници се пръснаха за самотно съзерцание и медитация из безлюдни светове, а двамата с Мупа останаха сами в Сферата.

Самото й величие ги смразяваше. Нито веднъж не срещнаха друго разумно същество там. Веднъж се натъкнаха на нещо, което сметнаха за машина на Първобродниците, но тя отказа да се занимава с тях, ако не се брои настойчивият й опит да ги въвлече в глупаво губене на времето. Разбира се, пренебрегнаха това лишено от смисъл занимание, защото търсеха откровения. Безбройни други механизми бродеха из този свят на лабиринти, поправяха и поддържаха, а тук-там още изграждаха, защото около една осма от Сферата още зееше недовършена към празното пространство — същински великански плод с липсващ резен. Когато се отбиха там за последен път, като че забелязаха объркване. Тук-там по някоя машина се захващаше с работа, после я изоставяше или започваше да руши. Не останаха дълго и затова не се замислиха над аномалиите. Откриха устройствата за унищожаване на планети в един грамаден склад.

Но Вуш не можеше да се освободи от измъчващото го „защо“. Защо Първобродниците бяха започнали такива гигантски градежи, само за да ги изоставят накрая? Сферата дори не беше довършена, а там бяха останали само машините.

Покойният Лоза се бе заел с използването на устройствата, за да склонят към покорство трите варварски раси. Но вече го нямаше, а Мупа беше незрял празноглавец, който знаеше за постиженията на Първобродниците по-малко дори от Вуш.

А когато се сблъскваха с технологиите на загадъчните строители, сякаш надничаха в мъглява бездна. Вуш знаеше, че само от време на време успяваше да задейства нещо по случайност, но просто не можеше да си обясни какво и как става.

А колко странно се чувстваше, съзерцавайки малкото слънце насред сферата. Изкуствено създадена звезда в огромно кухо кълбо от метал… Често се изкачваше на върха на невероятните кули, издигащи се дори над атмосферата по вътрешната повърхност, и се наслаждаваше на смайващата панорама.

Нищо чудно, че си оставаше в плен на тази тайна. Низшите същества си въобразяваха, че Колбард или вече разрушеният Небесен асансьор са върховете на творението. Сферата още беше недостъпна за тях. А само още няколко десетки скока в посоката, избрана от Алдин, биха ги доближили до неизвестен източник на излъчване в инфрачервения спектър. Никому обаче не бе хрумвало да се насочи към необитаемия сектор — стигналите дотук обикновено се отклоняваха към Колбард. Вуш често се изкушаваше да махне навигационните маркери край точките на преход, за да скрие Сферата завинаги, но се боеше, че после и самият той няма да намери пътя.

Досещаше се, че и Мупа се е поддал безвъзвратно на очарованието на тайната. Нали точно той бе предложил да усмирят варварите с унищожителите на планети. Само че тогава ги предадоха в много по-сигурните ръце на Лоза.

Но имаше още едно устройство, чието предназначение разгадаха… или поне се заблуждаваха, че са успели. И сега мисълта за него вдъхващ ужас на Вуш. Когато двамата с Мупа го откриха, съгласиха се, че е най-добре да не пипат забележителния апарат, защото се опасяваха от вложената в него мощ. А ето, Мупа го е взел и е настоял да бъде употребен. Надзорниците вече нямаха унищожители на планети, властта им се крепеше на заблуда. И ако младшият им събрат ги е убедил да си играят с опасната машина, значи всички са обезумели…

— Сподели с мен какво искаш да съобщиш — прекъсна размислите му Алдин, — и ще преценя дали да се съглася.

— Намерението им да унищожат планета е грешка — предпазливо изрече Вуш.

— Ама че новина! — засмя се иронично вазбата.

— Непременно трябва да им обясня, че е възможно да не са предвидили някои нежелани последици.

— А ти как научи за опасността? — несговорчиво попита Алдин.

— Ами знам.

— Не се стараеш достатъчно да ме убедиш.

Надзорникът въздъхна дълбоко и се постара да проясни съзнанието си. Сред неговите събратя толкова важен разговор можеше да продължи месеци, дори години, с дълги прекъсвания, за да обмислят събеседниците необходимите изрази. Точно това го затрудняваше най-много в общуването с варварите. Млъкнеш ли само за няколко минути, те побесняват. А шестмесечен разговор би ги превърнал в неизлечимо луди.

— Убеден съм, че познавам устройството, което искат да използват. Според мен е нестабилно.

Започваше да губи контрол над раздразнението си. Толкова се тревожеше, а в същото време трябваше да крие какво ли не… Проклетият им език просто нелеп!

— Познавам донякъде историята — каза Алдин. — Предишния път сте използвали някакви детонатори от антиматерия, уравновесени точно с масата на планетите, които сте унищожили. Какво по-просто от това?

— Сега няма да е същото.

— С други думи — намеси се Ярослав, — свършили са ви детонаторите и ще си послужите с нещо друго, което още не сте изпробвали.

Стъписаният Вуш млъкна. Боеше се, че вече разкри твърде много. Вазбата стана.

— Няма да ти позволя да се свържеш със събратята си, докато ми подхвърляш късчета информация. Искам цялата истина.

Разкъсващият се от противоречия Надзорник онемя. Никога не би признал, че властта им се крепи върху груба злоупотреба с наследството на Първобродниците, което отгоре на всичко не разбираха.

— Да, устройството не е изпробвано досега — престраши се накрая. — И си мисля, че по-добре разбирам действието му в сравнение с моя събрат Мупа. Желая да се посъветвам с него.

— О, значи не е само съобщение, а ще си приказвате надълго и нашироко — промърмори Оиши, който се настрои още по-недоверчиво.

— Няма друг начин — примоли се отново Буш.

— Ще си помисля — отсече Алдин и тръгна към вратата.

— Ако ми попречите да говоря с най-старшия сред нас, ще съжалявате — увери го Надзорникът.

— Това заплаха ли беше? — изръмжа самураят.

В този миг Вуш би избълвал всякакви сквернословия, ако беше способен да постъпи така. Ама че тромав език! И най-дребната грешка, леко сбърканият тон дори можеше да промени изцяло смисъла.

— Нямах такова намерение — каза припряно. — Поне се насочете към място, където са събрани няколко точки на преход. Ако все пак се съгласите с молбата ми, после можете да се прехвърлите къде ли не и никой няма да ви открие.

— Ще си помисля — натъртено повтори Алдин.

— Това ли е отговорът ви?

— Друг няма да чуеш засега — отвърна вазбата, сякаш не му се приказваше повече.

Надзорникът се издигна над пода в подходяща поза на гневно пренебрежение и се излетя от стаята.

— Да се връщаме — тихо настоя Ярослав и подаде пълна чаша на приятеля си.

— Знаеш ли, ако този кучи син не ни бе причинил толкова главоболия, сигурно щеше да ми стане симпатичен — призна Алдин и се отпусна с въздишка в близкото кресло.

— Но защо да се връщаме? — учуди се Оиши. — Докато стигнем до някое струпване на точки, все ще ни забележат и ще ни издадат.

— И без това не харесвах идеята да стоим настрана — възрази Ярослав. — Докато се спотайваме тук, Габлона може да върши какви ли не гадости.

— С нападението го лишихме от възможностите да се развихри, а оттогава не сме чули да е намислил още нещо — обади се и Зердж.

— Ако на връщане към най-близкия подпространствен възел се разминем с някой кораб — упорито продължи Оиши, — всеки главорез в Облака ще ни подгони.

— Я се вслушайте внимателно в разговора на Алдин с Вуш — посъветва ги Ярослав. — Набра команда на пулта и обемният образ на Надзорника изникна насред залата. — Трудно е да се анализира гласът на тези същества, но дори необработените данни показват, че Вуш почти се е побъркал от тревога.

— Че как няма да е изнервен? — ухили се Хобс. — Нали е пленник на „варвари“. Да бяхте го видели с неговото приятелче, когато за пръв път стъпиха на моя свят. Две от момичета веднага се усукаха около тях, както ги е майка родила. Отначало си помислих, че горките Надзорници ще се тръшнат и ще издъхнат на място.

— Но индикаторът на стрес отскача в небето, щом Буш заговори за показното унищожаване на планетата — добави старецът, сочейки един от екраните. — Става нещо много лошо.

— Само че не иска да сподели всичко с нас — промълви Алдин. — Добре, връщаме се.

— Време е пак да се разкършим — изсумтя Басак. — Моите момчета взеха да скучаят.

Алдин се взря изпитателно в Яроклав.

— Кога ще стигнем до най-близкото струпване на преходни точки, което ни позволява да изберем поне три различни пътища за бягство?

— Около шест стандартни часа преди тяхната малка демонстрация на сила.

— Ако не се случи нищо сериозно, ще се върнем тук. Ако не, поне ще имаме възможности за избор.

— Какви възможности? — тихо въздъхна Тиа. Вазбата само се усмихна и вдигна рамене, а Оиши се взря отблизо в триизмерното изображение.

— Струва ми се, че дори не можем да си представим какво ни очаква.