Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактически военни игри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Napoleon Wager, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2016)

Издание:

Автор: Уилям Форсчън

Заглавие: Облогът на Наполеон

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балкан прес“

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-21-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3341

История

  1. — Добавяне

6

Мрежите бяха наситени до краен предел с новини за произшествието през последните три стандартни денонощия. В ума му се оформяше план, но от идеята да се захване с това сякаш ледени зъби се впиваха в стомаха му. Странна представа — да преценява значението на събитията по реакцията на вътрешностите си. Твърде неприятно за един Надзорник, дори смущаващо. Вратата на стаята му се плъзна встрани и Вуш изгледа въпросително Хобс, придружен от сервобот, който носеше поднос със спаружена салата.

— Умряла е, още преди да я откъснат — побърза да го увери шишкото.

— Благодаря ти.

Надзорникът взе един човешки инструмент за хранене, набоде парче плод и го сдъвка замислено. Малко се стъписа от факта, че вкусът на храната наистина му допадаше.

— Гледа ли новините? — попита Хобс.

Вуш кимна.

— Е, и какво означава цялата идиотщина?

— Нещо се е повредило и Мупа не е знаел как да спре процеса.

— Това поне беше очевадно — изсумтя човекът.

Още никой не беше сигурен за мащабите на бедствието, но поне се знаеше, че към двадесет и пет кораба са изчезнали, без да се броят онези, които се сблъскаха в дивата паника на бягството.

Бившата планета сега представляваше крайно нестабилна жълта звезда, която продължаваше да набъбва, а свързаният с нея червен гигант се свиваше все повече. Мнозина вече си задаваха най-смразяващия въпрос — какво ще стане, щом свърши масата за изчерпване от изчезващото светило? Ще се затвори ли червеевата дупка или ще се проточи в търсене на още материал за поглъщане?

Вуш се престраши най-после.

— Искам пак да говоря с Алдин.

— Крайно време беше — засмя се Хобс. — А какво ще кажеш после да сръбнеш едно хубаво коктейлче, да ти олекне малко на нервите?

— Не може ли преди това? — помоли напрегнатият като струна Надзорник.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита най-старшият може би за стотен път.

Ако имаше рамене, Мупа щеше да ги вдигне изразително.

— Нищо не можем да направим — призна неохотно.

— Нямаш ли поне някакви предположения?

— Вероятно хипотезите, изказвани по мрежите на варварите, са достатъчно правдоподобни. Отначало червената звезда ще се разпадне, защото собствената й гравитация не би могла повече да задържа хромосферата. Всичко в радиус четвърт светлинна година ще пострада сериозно, когато това се случи. За щастие няма обитаеми светове толкова наблизо.

— О, да, какво благоприятно обстоятелство — промърмори наставникът и за миг извърна поглед. — Кога се очаква критичният момент?

— Въпрос на дни — десет до петнадесет. А може би новата звезда дори ще започне да придърпва близката страна на червения гигант към себе си. Би трябвало да е прекрасна гледка — въздъхна младшият.

— А после?

— Щом старото светило загине, има две възможности. Червеевата дупка ще се свие в себе си и така всичко ще свърши.

— Другата възможност? — нетърпеливо подкани най-старшият.

— Ами просто ще проникне нататък в пространството. В радиус половин светлинна година има поне десетина звезди, а на няколко от планетите им — миньорски селища. Поне в най-близкия сектор липсват големи средища на варварите, но нали знаете как е… Има ли дори най-бедна руда за извличане, низшите раси веднага се вкопчват в планетата.

Да, проклетите твари бяха навсякъде. Най-старшият си каза, че макар Първобродниците да бяха постигнали такива чудеса, тежеше им и един непростим грях. В търсене на материал за игрите си бяха изчерпали почти всяко находище на метали в Облака, освен вездесъщите желязо и никел. Питаше се дали това не е причината да се преместят другаде. Свършили са им основните съставки за градежите, защото въпреки способността им да създават почти всичко по желание, синтезът на първичните елементи си оставаше труден и муден процес. Затова дори на най-затънтената планета щъкаха геолози и авантюристи, копнеещи да открият скъпоценна златна жила, скромни запаси от олово или мед. Надзорниците никъде не можеха да се надяват на уединение и спокойствие. Тъкмо си помислиш, че си попаднал на подходящо за медитация място и някоя група миризливи ксарни започне да копае наблизо.

— Значи червеевата дупка ще се вкопчи в друго светило?

— Да, ще се свърже с някоя от близките звезди и ще я изсмуче, после ще се прехвърли на следващата. А малко по-нататък е основният звезден куп на галактиката. Стотици светове, включително финансовите планети. Има и вероятност да не стигне чак дотам.

— Защо пък не? — недоволно попита наставникът, все едно Мупа току-що бе попарил съкровените му мечти.

— Наблизо има и две черни джуджета.

— Те пък какви са?

— Звезди, които са се изчерпали сами. Твърде значителната им маса е натъпкана в невероятно малък обем. Винаги сме ги отбягвали, защото привличането им е хиляди пъти по-силно. Между другото, състоят се почти само от свръхплътно желязо. Щом червеевата дупка се натъкне на някое джудже, край на всичко.

Мупа се запъна и най-старшият се вторачи раздразнено в него. Очакваше нетърпеливо да чуе останалото, защото за нищо на света не би признал невежеството си.

— Ядрото на една звезда може да изгори всеки лек елемент, но не и желязото. Ако червеевата дупка започне да изпомпва трилиони тонове от този елемент, термоядрените процеси ще спрат. Така изчезва налягането навън, което поддържа стабилността. Всичко се втурва към средата, натискът нараства до невъобразими величини, после виждаме вълнуващо избухване.

— Свръхнова, така ли?

Младшият кимна доволно.

— Да. Бум… и възниква още една свръхнова звезда. Последната в околните сектори се е появила преди повече от сто хиляди години.

Най-старшият знаеше, че според мнозина Първобродниците са предизвикали зрелищния взрив.

— Не мога да направя точно предвиждане — призна си Мупа. — Но комуникационните мрежи на варварите и без това предават подробни обяснения. Ударната вълна ще се стовари върху централния звезден куп и вероятно дори ще разкъса няколко звезди. Няма съмнение, че в радиус от петнадесет светлинни години радиацията ще бъде смъртоносна. Катастрофата ще съсипе цивилизацията на низшите същества. Там са събрани стотици точки на преход, а и ще загинат милиарди твари.

— Друго не съм и очаквал — промърмори най-старшият.

Мупа го зяпаше плашливо. Опасяваше се, че след признанието докъде е успял да оплеска всичко го чака изгнание до края на дните му върху някоя гола скала.

А наставникът само го изгледа и излетя без нито дума повече.

Младшият беше смаян. Нямаше как да му се е привидяло — макар и само за миг, най-старшият изобрази подобие на усмивка.

 

 

— Значи казваш, че тази гнусотия ще продължава, докато и галактическото ядро отиде по дяволите?

Алдин изду бузи и въздъхна шумно. Всички се бяха събрали и теснотията в не особено големия салон трудно се понасяше — оцелелите досега самураи и басаки, Оиши, Зердж, Тиа, Хобс и придружителките му, Ярослав. Дори Мари, Букха и Първият ксарн се присъединиха отново към групата.

Вуш кимна. Вече се учеше на по-голяма търпимост към тези същества. Отпи още една глътка от коктейла, забъркан му от Хобс, и откри, че се наслаждава на стичащата се във вътрешностите му течност, която наистина облекчаваше напрежението.

— Както и предполагахме — измънка Ярослав и се вторачи в Алдин. — Според тебе как ще реагират останалите?

— Корбин ще се задави от радост — намеси се Хобс. — Ако ни чака хаос, той ще се помъчи да откъсне възможно най-голямата мръвка от умиращия звяр. И без това знае, че никой няма да го приеме отново като един от коховете. Тази катастрофа е точно каквото му трябва.

— А другите кохове? — промърмори вазбата, сякаш чакаше някой да го освободи от черните му видения за бъдещето.

— Ще пълзят в краката на най-силния — отсече ксарнът и хитиновите му челюсти щракнаха от ярост. — Надзорниците се посрамиха, а и най-после започваме да разбираме как сме били манипулирани от тях. Откакто нашите раси са се настанили в Облака, прекланяли сме се пред измамници. Габлона и подобните нему никога повече не ще им позволят да се разпореждат в галактиката.

— Казано по-накратко — изрече Оиши ледено, — предстои война.

— Но какво ще предприемат самите Надзорници? — чудеше се на глас Алдин, опрял пръстите на ръцете си като за молитва. — Стрелна с поглед Вуш. — Ти убеден ли си, че не са причинили катастрофата умишлено?

— Ако са се повели по ума на Мупа, злополуката, макар и случайна, е била неизбежна.

— Що за гатанки ни подхвърляш? — ухили се Хобс.

— Той е един незрял празноглавец и всички знаеха това, особено нашият най-старши.

— А в същото време твърдиш, че Мупа е най-близкият ти приятел, ако такива отношения изобщо са възможни между вас. Надзорниците.

— Точно затова мога да призная нещо пред вас…

Вуш се запъна в последния момент.

— Хайде де, изплюй камъчето — тихо го подкани Хобс.

— Бях с него, когато намерихме устройството за отваряне на червеевата дупка.

В салона се надигна врява, а нещастният Надзорник разказа всичко от край до край — за скритата Сфера, за овехтялата машина на Първобродниците и за собствените си подозрения, че тя вече никак не е наред.

Никой не го прекъсна, мълчанието се проточи и след като свърши. Вуш нервно оглеждаше събралите се около него. Чудеше се дали не прекали с откровеността, но вече му беше все едно. Още с включването на машината загинаха поне десет хиляди разумни същества, а в недалечното бъдеще още незнайни милиарди може би щяха да споделят незавидната им участ. Каза си, че му е дошло до гуша да носи сам това бреме.

По гърба му запълзяха гърчове, той сведе глава. Надзорниците не знаеха що е плач, но страданието му изглеждаше съвсем неподправено.

— Сферата значи? — промълви Ярослав, а очите му направо хвърляха искри от вълнение. — Чувал съм откъслечни предания… Изкуствено създадена звезда, затворена в кухо метално кълбо с диаметър милиони километри.

— Пред нея и Пръстенът Колбард е нищожна дреболия — прошепна Вуш. — Най-приказното творение на Първобродниците. Може би нещо по-голямо е по силите само на Първичната сила в тази вселена.

— Къде се намира?

Старецът не можеше да седи спокойно. Леко стреснатият Надзорник се взря в него, после плъзна поглед по останалите. Бяха наострили слух.

— Не мога да ви кажа… — изхленчи и почти се сви на топка.

Хобс веднага махна на близкия сервобот да му поднесе още един коктейл. Но Вуш не пожела да го вземе. Малката машина замря нерешително пред него.

— Лесно мога да те поразприказвам — изръмжа Басак и изопна мускулите си под рошавата козина.

И четирите очи на Надзорника зейнаха насреща му, но Оиши побърза да изсъска нещо на главатаря и го отпрати заедно с воините му от салона.

— Може би ще намерим там нужния ни отговор — каза Алдин колкото можа убедително.

Утеши се с мисълта, че лъже само отчасти. Още изпитваше страхопочитание, щом се сетеше за Колбард. А на слуховете за Сферата не бе повярвал нито за миг. Бе решил веднъж завинаги, че подобно нещо е неосъществимо — та масата би надхвърлила десетки хиляди пъти вложеното в Пръстена! О, Богове, нима ще може да я зърне с очите си?!

Уплаши се, че Вуш ще разгадае трескавия блясък в очите му, и се извърна.

— Ти си твърд привърженик на насилието, нали? — попита Оиши, изправил се пред Вуш.

Надзорникът видя, че този човек не носи странните си режещи оръжия. Присъствието на самурая му беше някак приятно. Държеше се с непоклатимо достойнство. И бе облякъл за срещата церемониалните одежди на предишния си свят, от бяла коприна със сини цветя. Смътно напомняше за развяващите се роби на Надзорниците. Вуш подозираше, че Оиши е подбрал дрехата нарочно за случая, и все пак се успокояваше, като я гледаше.

— Очевидно никой от вас не е разбирал как трябва да се работи с онова устройство. — Този път в гласа на японеца се промъкна и обвинителна нотка. — Кажи ми честно — вярваш ли, че Мупа би могъл да отиде в Сферата, да проумее и поправи грешката си и така да предотврати космическата катастрофа?

Вуш се поколеба, взе небрежно коктейла от търпеливо чакащия сервобот и изля половината в гърлото си.

— Не — промърмори печално.

— Но един от нас може да стори това.

Надзорникът отново впи поглед в Оиши. До неотдавна всяко същество от трите низши раси щеше да захленчи от страх под такъв взор, готово да си признае и най-незнайните грехове. Явно тези времена бяха отминали безвъзвратно.

— Защо да не ви заведа при моя най-старши? На него се пада да вземе такова важно решение.

— Бъди искрен! — укори го Ярослав. — Нима допускащ, че би се съгласил?

Вуш се подвоуми. Никак не му се искаше да сподели най-страшните си подозрения.

— Не, не ми се вярва — прошепна след малко.

— Щом е така, няма ли да покажеш пътя на нас? — упорито настоя Ярослав.

Оиши се озърна нетърпеливо, за да му внуши да млъкне, после заговори на Надзорника.

— Спомни си, че и бездействието, което води до злини, е не по-малка подлост от действията, опиращ се на насилието. Ако само гледаш отстрани и не направиш нищо, ще прахосаш напразно десетките хилядолетия, през които си се пречиствал. Май ще ти се наложи да започнеш отначало, но едва ли ще ти стигнат и още цял милион години. Ще стовариш върху съвестта си смъртта на неизброими разумни същества, а ти се притесняваш дори дали поднесената ти салата е умряла, преди да я откъснат.

— И милион години в Дупката при алшигите няма да са достатъчно наказание — промърмори Хобс, макар да се усмихваше благо.

Вуш пак се разтрепери, сви се на топка и ако беше способен просто да изчезне от света, би го направил. Всъщност вложи голямо усърдие в усилието, но бе възнаграден само с разтегнати мускули в гърба си.

Не му оставаше друго, освен пак да се изправи пред очакващите решението му.

— Ще го направя — въздъхна унило.

Старецът се разкикоти и запляска с ръце по коленете си. Всички си отдъхнаха.

— Но…

Пак млъкнаха и го зяпнаха.

— Ще кажа само на един от вас — обяви Вуш, зареял поглед към Хобс. — Той ще управлява кораба. И ще трябва да даде тържествена клетва никога да не разкрива тайната, също и да изтрие паметта на корабния компютър.

— Доверието ти е чест за мен — подсмихна се шишкото добродушно.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Ярослав.

— Ще кажа не на него — възрази Надзорникът, — а на Оиши.

— По дяволите! — изстена ученият. — Ами че той ще си държи на думата!

— Именно — натърти Вуш с облекчение и се обърна към самурая. — Ще се закълнеш ли в онова, което ти е най-скъпо, че си съгласен с моите условия?

Очите на японеца заблестяха от гордост. Поклони се ниско, поколеба се и този път сведе глава пред Алдин.

— Позволено ли ми е да дам клетва за нерушима тайна, която не мога да разкрия дори пред своя даймио?

— То се знае! — възкликна тихо Алдин, най-сетне освободил се от страшното напрежение.

— Тогава моля да ме извините за момент.

Върна се след минута, понесъл тържествено сабите си. Гафските воини се тълпяха след него с надеждата, че ще има двубой или още по-добре — обезглавяване.

Самураят извади оръжията от ножниците им, постави ги внимателно на пода пред Надзорника и коленичи. Поклони се почтително на сабите.

— Те са изковани от прастар майстор. Неговият дух и духовете на моите прадеди са се въплътили в тези остриета. Пред тях давам обет да запазя в тайна всичко, което ми разкриеш.

Без колебание той взе късия меч и прокара върха му по лявата си ръка. Няколко алени капки се стекоха върху дългата сабя. Гледката подтикна един сервобот да се втурне, за да почисти. Соджио го хвана навреме.

— Кълна се в своята кръв и в кръвта на предците си, че ще зачитам дадената пред тебе дума, а ако не спазя обещанието си, ще се погубя със собствените си ръце.

Вуш беше и трогнат, и стъписан от церемонията. Варварският обичай го разстрои, но достойнството и духовната мощ на този човек го убедиха без сянка от съмнение. Огледа салона. Лесно се забелязваше уважението на останалите към Оиши.

— Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, щом решиш да говориш с мен — каза Надзорникът.

Олюляваше се, но не знаеше дали е от твърде силните коктейли или от непривичните емоции. Спря се на вратата.

— Между другото — промълви смутено, — има и още едно условие.

— Сега пък какво измисли? — изпъшка Ярослав.

— Да получа изключителното право върху игрите, възможността за които ще възникне след тази експедиция.

— Олеле, ще се пръсна! — задави се от смях Хобс. — Надзорник вазба!

Смаяният Алдин успя само да кимне ухилен. Вуш се опита да отлети плавно, но се блъсна в рамката на вратата.

— Да му се не види, Оиши, защо беше нужно толкова да се обвързваш! — сърдито изсумтя Ярослав.

— Поне ще получиш възможност да зърнеш приказната Сфера — добродушно напомни самураят и се изправи.

Соджио се поклони почтително, вдигна оръжията и му ги поднесе с наведена глава. Оиши първо извади копринена кърпичка от кимоното си и избърса остриетата, преди да ги прибере в ножниците. Тиа понечи да превърже ръката му, но той я възпря с красноречив поглед.

Гафските воини се събраха кротко около самурая, неколцина дори докоснаха предпазливо раната или опръсканото кимоно, после побързаха към своите каюти, за да пренесат кръвта върху своите оръжия и така да им дадат сила.

— Няма да се промъкнем лесно дотам — безстрастно изрече Букха.

Оиши го стрелна с поглед и се досети.

— Да, най-старшият…

— Нямат особено опасни оръжия — напомни ксарнът.

— Но Корбин има — възрази Алдин.

— А как Корбин ще стигне до Сферата? Мътните ме взели, от три хиляди години сме в тази галактика и нито веднъж не сме се натъкнали на това чудо!

— Най-старшият ще подшушне на когото трябва — промърмори старият учен.

Алдин се обърна сепнато към него и малко се натъжи. Значи и Ярослав споделяше мрачните му очаквания.

— А като проникнем в Сферата — обади се Тиа, — какво ще измислим, по дяволите? Щом Вуш е обикалял безброй векове там и не е разбрал докрай онази машина за червееви дупки или пък друго устройство на Първобродниците, ние как ще ги проумеем?

— Много просто — увери я нейният вуйчо. — На нас не ни е по силите, но има някой, който ще се справи.

— Кой?! — учуди се Ярослав.

Никак не му се искате да признае, че е безпомощен като останалите в главоблъсканицата за спасението от страшното устройство.

— Яшима Коробачи — тихо натърти приятелят му.

— Ох… Разбира се! — възкликна засрамено старецът.

Ето че бившият му ученик пак го надмина в прозорливостта.

Оиши гледаше озадачено. Не виждаше причина неговият даймио, Зердж и Ярослав да се вълнуват толкова.

— Името не ми е познато — обади се скромно след малко, щом разбра, че не се канят да обясняват нищо.

— Ще се върнем на Земята — каза Алдин. — Ще трябва да извършим времеви скок обратно към двадесет и третия век. Ще си послужим със същия апарат, който пренесе Зердж в твоето време.

— На Земята? Ще се върнем у дома ли?

— Да, в Япония, но през 2220 година — намеси се ученият. — Малко преди началото на космическите войни. Коробачи разгадал тайната на контрола върху червеевите дупки. Според легендата дори успял да създаде малка червеева дупка и да мине невредим през нея. Никой не знае как го е направил. Сведенията се загубили в хаоса, след като гафовете бомбардирали Земята.

Намуси се към Букха, който промълви отегчено:

— Не ме гледай сякаш аз съм виновен. Не съм се сражавал преди три хилядолетия, а и да ти напомням ли, че вие сте ни нападнали първи?

Алдин можеше да предвиди веднага какво ще последва. Макар войните между трите раси да бяха прастаро минало, всеки спор за тях припомняше неуредените сметки.

— Стига, мътните ви взели! — намеси се ксарнът преди него. — Все пак сме цивилизовани джентълмени!

Всички се отдръпнаха благоразумно, за да не избълва върху тях последното си ястие.

— Добре де, ще се върнем и ще го грабнем! — разпали се Ярослав. — Завеждаме го в Сферата и го оставяме да измисли начин. Така ми се иска да видя какво ще направи! Само небесата знаят какво още ще открие сред машините на Първобродниците. Яшима Коробачи бързичко ще се разправи с червеевата дупка и после спокойно ще сложим ръка на тамошните чудеса.

— Сетих се за един дребен проблем — каза ксарнът. — Само два кораба са оборудвани да извършват времеви скокове и единият от тях е на моя роден свят.

— Добре де, ще отскочим дотам — махна с ръка Зердж. — Вече съм го управлявал.

— Забравяте, че сте обявени извън закона, а Алфа Ксарн е точно насред централния звезден куп.

— Не мисля, че ще се затрудниш особено да ни отведеш там незабелязано — възрази Алдин. — Пък и няма друг начин да предотвратим катастрофата.

— Ще се наложи да изоставим този кораб и да се преместим в моя — натърти ксарнът.

— Богове, в ксарнски кошерен кораб! — завайка се Хобс. — Ще умрем от вонята!

Дори Алдин едва не се разколеба. Не знаеше ще понесе ли адското преживяване.

— Друго не мога да измисля — добави ксарнът. — Ще взривим този кораб, за да заличим следите ви, и поне замалко ще объркаме преследвачите.

Неколцина от гаварнците се престориха, че ей сега ще повърнат, но гневният поглед на Оиши прекрати грубата шега.

— Налага се да изтърпим — спокойно отбеляза самураят и всички изведнъж решиха, че е безсмислено да спорят.

— Хайде, да си пренасяме нещата — подкани вазбата, макар устата му да пресъхна мигом, щом си представи какво го чака в ксарнския кораб.

— А кой е докопал другия кораб за времеви скокове? — попита Хобс нерешително. — Защо не опитаме да го присвоим, вместо да се мъчим?

Алдин се засмя мрачно и поклати глава.

— Другият най-вероятно е при Корбин Габлона.

 

 

Алдин не бе идвал вече двайсетина години в света на Първия ксарнски кошер и не изгаряше от нетърпение да си го припомни.

А схемите за минаване през преходните точки изобщо не бяха, каквито очакваше. Цените за превоз от най-застрашените от червеевата дупка планети бяха скочили четворно. Нямаше товарен или пътнически кораб, нито дори яхта, която да не прибира бежанци, готови да се разделят с всичко, само да се махнат. Автоматичните стражи на точките пропускаха съдовете с рекордна честота.

Засега Първият кошер щеше да е безопасно място за Алдин и спътниците му, поне докато Първият ксарн заемаше положението си. Вазбата тъй и не успя да вникне във всички тънкости на ксарнската власт и общество. Понякога му се струваше, че споделят общо съзнание, особено при скупчването им в размножително кълбо или пък при религиозните церемонии, отнемащи значителна част от годишния цикъл на тези същества.

Заедно с техния кораб към планетата се бяха насочили няколко огромни вместилища за превоз на храна. Алдин едва ли не усещаше смрадта им дори през вакуума. Най-сетне отстъпи контролния пулт на Първия ксарн, чиито хитинови челюсти изщракаха от вълнение. След малко вече бяха на главния космодрум на личния му кошер.

Щом люкът се отвори и Първият ксарн излезе, размахвайки оживено антените на главата си, хиляди негови съвършени подобия се скупчиха около него. Алдин си пое дъх и се задави. Изведнъж разбра, че миризмата в кораба съвсем не е била толкова непоносима.

Повечето хора и гафове си бяха сложили газови маски, наситени с най-различни аромати, но Алдин и Букха не можеха да си позволят този лукс, за да не обидят домакините.

Вазбата почти оглуша от ритмичния тропот на крайници по твърди обвивки. Настъпи и най-кошмарният момент — ритуалът по споделянето на храната. Пет хиляди ксарни като един изстреляха нагоре съдържанието на стомасите си и внезапно над космодрума притъмня. Местните жители зареваха от удоволствие, обърнали муцуни нагоре. Размазваха трескаво храната по телата си.

Ликуващите ксарни се стекоха към спътниците на повелителя си и ги опръскаха от главите до петите в израз на топло дружелюбие. За миг Алдин чу откъм кораба пронизителния кикот на Мари, която наблюдаваше от безопасно място посрещането на своя съпруг.

Изведнъж смехът й се превърна в писък — някой разпален посрещач се бе промъкнал вътре, за да я приветства. Разврещяха се и сервоботите в кораба — твърде много литри смляна ксарнска храна попиваха в скъпите килими.

Вазбата вече не можеше да потиска естествените си реакции. Преви се и направи своя принос в ритуала. Другите припряно съдираха газовите маски от устите си, за да го последват. Поласканите от приятелски жест домакини удвоиха усилията си. А неколцина от гаварнските воини, очаровани от представлението, се впуснаха в дивашки танц, размахвайки оръжията си. Ксарните се трогнаха от изтънчените обноски и въодушевлението им. Наобиколиха гафовете и ги вдигнаха върху хитиновите си черупки, за да дадат възможност и на тълпящите се в задните редици да полеят обилно тези редки гости.

— Твоите телохранители направиха изключително добро впечатление! — провикна се Първият ксарн в ухото на Алдин, за да бъде чут сред тропота, ревовете и шумното повръщане.

Вазбата, който едва не се свлече на колене заради напъните на стомаха си, дори не успя да отговори, докато го тикаха през тълпата.

— Нищо чудно, че тази бърлога не е от любимите местенца на туристическите вериги — изсумтя Ярослав.

 

 

Алдин душеше подозрително дрехите си, макар да знаеше, че не ги носеше, когато го посрещнаха ксарните. Макар и да се оскърби тежко, Първият ксарн най-сетне отстъпи и позволи на него, Тиа, Басак, Ярослав, Вуш и Оиши да заминат тайно, за да се отърват от още по-противната церемония по изпращането. След дълги препирни и Хобс си извоюва място в кораба, като напомни, че и Корбин, и Надзорниците най-вероятно ще го очистят, щом го зърнат. За него също нямаше безопасно място преди края на тази война.

— При схватка отблизо те са непобедими — отбеляза бледият Оиши, седнал до Алдин. — Естествената им броня ги пази от стрелите, а ако някой реши да пристъпи за удар с копие, достатъчно е да го поздравят…

Японецът не сдържа тръпката на ужас.

— Надявам се, че ви е харесало при нас — иронично подхвърли Първият ксарн, чиято муцуна запълваше екрана на комуникатора.

Алдин чуваше бесните псувни на Мари.

— Грижи се добре за гостите си — помоли той, подхилвайки се.

— Ларайс, край на търпението ми! — кресна Мари, добрала се до комуникатора. — Ще се разведа с тебе и ще ти прибера последния катар, щом ме оставяш в тази помийна яма!

Вазбата сви рамене. За нея просто нямаше място в кораба. Останалите на планетата самураи също не бяха много доволни, но пък басаките се веселяха от сърце. Алдин подозираше, че и те с мъка потискат погнусата си, но след почестите, въздадени на другарите им, които се хвърлиха презглава в церемонията, останалите се стараеха да ги надминат, за да не бъдат засрамени. Вече се хвалеха един пред друг какви подвизи ще извършат по време на изпращането. Неколцина дори стъписаха Първия ксарн с молбата си да бъдат допуснати в някое от размножителните кълба. За гафските воини отвратителната грубост беше най-възвишена доблест.

— Ще се върнем след три седмици — обеща Алдин и кимна за сбогом.

— Ако има къде — озъби се Ярослав.

Вече се насочваха към първата точка за преход по дългия път към предишния дом на хората, гаварнците и ксарните. Проклятията на Мари още се чуваха. Вазбата се подсмихна и изключи комуникатора.

 

 

Самотен кораб се ускоряваше близо до точка МП1 — единствената, която водеше към Млечния път. Не беше нужно да оставят стражи, за да попречат на всеки, който би пожелал да ги следва. Всъщност Габлона се надяваше някой да тръгне след тях, защото в другия край на прехода щеше да го чака изненада.

Даде сигнал за навлизане в точката и погледна крадешком към Хасан. Поне в подобно положение убиецът все още имаше нужда от него, за да съхрани живота си. Засега Корбин се задържаше над пропастта.

Корабът изчезна, устремил се право към галактиката, от която го деляха сто и петдесет хиляди светлинни години. Този път беше и единственият водещ към миналото.