Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
99 francs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
gdi009 (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sam (2011 г.)
Форматиране
yanosh.k (2012 г.)
Допълнително коригиране и форматиране
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Фредерик Бегбеде

Заглавие: 9,99 лв.

Преводач: Анна Стоянова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Пулсио“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: френска

Редактор: Милко Стоянов

Художник: Стефан Касъров; Яна Блажева

ISBN: 954-91389-1-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2622

История

  1. — Добавяне

4.

КОГАТО ВЛЯЗОХА в кабината, определена за обвиняемите, президентът на трибунала нареди на присъствуващите в залата да седнат, а на Чарли и Октав да останат прави — и те наведоха глави. В заседателната зала полицаите махнаха белезниците им. Сякаш се намираха в църква: правилника, официалните ритуали, тогите, няма кой знае каква разлика между съда и литургия в Нотр Дам. Има само едно изключение: няма да бъдат опростени. Октав и Чарли не бяха горди, но щастливи за това, че Тамара успя да се измъкне. Процесът беше публичен, всички от рекламата присъстваха в Углавния съд: същите от погребението на Мароние. Зад мръсната витрина на кабината им те можеха да ги видят и да разберат, че всичко щеше да си продължи и без тях. Осъдиха ги на 10 години и те нямат причина да се оплакват (добре, че френското правосъдие отказа да ги екстрадира: ако ги бяха съдили в Америка, щяха да ги изпържат като наденици на барбекю от клип на Херта).

 

 

… МАЙКРОСОФТ. ДОКЪДЕ ЩЕ СТИГНЕТЕ? Усмихвам се, гледайки екрана на телевизора, закачен за тавана на килията ми. Всичко изглежда толкова далече сега. Те продължават като преди. Те дълго ще продължават. Те пеят, те се смеят, те танцуват в захлас. Без мен. Непрекъснато кашлям. Лепнах си туберкулоза. (Болестта набира скорост, особено в килийните среди).

 

 

Всичко е временно и всичко се купува, освен Октав. Защото тук, в скапания ми затвор, аз се откупих. Те ми позволиха (срещу заплащане) да гледам телевизия в килията си. Хора, които ядат. Хора, които консумират продукти. Хора, които карат коли. Хора, които се обичат. Хора, които се снимат. Хора, които пътуват. Хора, които вярват, че все още всичко е възможно. Хора, които са щастливи, но не се възползват. Хора, които са нещастни, но не правят нищо, за да намерят лек. Всички тези неща, които хората измислят, за да не останат насаме със себе си. „Щастливите хора ме дразнят“ казваше Gros Degueulasse на Reiser. Щастливите хора (например човека с очила, който виждам от прозореца на килията си да седи на спирката, стиснал в ръцете си ръката на една нежна червенокоса на фона на мъглата), те, „the happy few“, си казвам, не ме дразнят, но ме карат да крещя от ярост, от ревност, от възхищение, от безпомощност.

 

 

Представям си Софи, застанала под луната, с мъгла над циците й и Марк, който гали вътрешността на лакътя й, точно на това място, което става прозрачно въпреки загара. Звездите се отразяват върху влажните й рамене. Един ден, когато пукна, ще отида да ги намеря, далече, много далече — на един остров, за да пикая сперма върху езика на майката на моето дете. И когато слънцето залезе на хоризонта, ще го зърна. Вече мога да го видя върху репродукция на картина от Гоген, от дъното на моята килия, смърдяща на пикня. Не зная защо изрязах тази картина, Пирогата, от едно списание, за да я закача над леглото ми. Тя ми се е натрапила. Мислех, че ме е страх от живота, оказа се, че се страхувам от смъртта.

 

 

Искат да ме разделят от дъщеря ми. Те направиха всичко по силите им, за да не видя големите ти очи. В промеждутъка от две кашлици имам цялото време, за да си ги представям. Два големи черни кръга, които откриват живота. Садистите пускат по телевизията рекламата на Evian, където бебета се взимат за Естер Уилямс. Те плуват в синхрон с „Bye-Bye Baby“. Те убиват нажежените ми бели дробове. Блещукащи очи по средата на една розова главичка. Те ми пречат да се възползвам. Нейната уста между закръглените й бузи. Миниатюрни ръчички, вкопчени в треперещата ми брадичка. Да мириша млечното й вратле. Да навирам носа си в ушите й. Те не ме оставиха да избърсвам акото ти. Те не ми позволиха да избърша сълзите ти. Те не ме оставиха да ти пожелая добре дошла на този свят. Самоубийци, те са твоите убийци.

 

 

Те ме лишиха от моето момиче, което се е сгънало, спейки и си дращи бузите, диша забързано, после се прозява и продължава да диша по-бавно, нейните малки лакти и миниатюрните й колена, сгънати под нея, моето бебе с дълги миши, извити като на вампир, с тъмночервена уста и с бледо лице, Лолита, на която кръвоносните съдове се виждат през слепоочията и клепачите, те ми попречиха да чуя смеха й, който блика, когато й погъделичкаш нослето, перлените й уши като миди, те ми забраниха да разбера, че Клое ме чака на другия край на рулото. Ами ако тя е тази, която търся, търчейки след всички тези момичета? Този мъхест тил, тези черни пронизващи очи, тези изписани вежди, тези деликатни черти, аз съм ги обичал толкова много в другите момичета, защото те са известявали идването на моето. Ако толкова съм обичал кашмира, то е защото съм привиквал към твоята кожа. Ако толкова съм излизал вечер, то е, за да привикнах твоите часови предпочитания.

 

 

Ех! Ами ако в действителност, не аз съм този, който е в затвора, а моят двойник-просяк, бездомният от моята улица, ако той е този, който гние в тази лайняна килия, а аз ще съм заминал, чувате ли ме, ЗАМИНАЛ. Бих заменил мястото си с неговото и той би се чувствал щастливец: подслонен и нахранен, докато аз съм свободен на другия край на света. Всички ще излязат победители. Ама аз превъртам. Белите ми дробове са разрушени.

 

 

Приключих книгата си, която струва 14, 99 евро. Много тъпо, тъкмо намерих най-подходящия слоган за Слабѝна: „НЕ БЪДЕТЕ КРАСИВ И ТЪП НАВЕДНЪЖ“. Стига само да се закупят правата на песента на Жак Брел и да се семплира откъса, където той мучи: „КРАСИВ И ТЪП НАВЕДНЪЪЪЪЪЖ“ Като го лепнеш, се получава: „СЛАБЍНА. НЕ БЪДЕТЕ КРАСИВ И ТЪП НАВЕДНЪЪЪЪЪЖ“. Щяхме да ги разбием. Каква загуба.

 

 

С тези решетки единственият прозорец на моята килия прилича на бар код.

 

 

По телевизията предават концерта на Enfoirés: Жан-Жак Голдман, Франсис Кабрел, Зази и другите пеят в хор „Отведи ме на края на света/ Отведи ме в страната на чудесата/ Струва ми се, че мизерията/ ще бъде по-лека на слънце.“

 

 

И всички тези убийци, които крещят по цял ден, които пъшкат, които стенат, най-накрая ще скапят духа ми. Трябваше да броиш до десет, преди да намушкаш хората. Вчера откриха Чарли да плува в локва с кръв, беше си разрязал вените с консерва от сардини. Откачалката успя да заснеме жеста си с незаконна уеб камера и да предаде сцената на живо по интернет. Най-важното е, че не успяха да се докопат до Тамара, радвам се, че се измъкна, те ще скапят всичко, но не и това.

 

 

А аз, върху стената на моята VIP килия (все пак съм сам, имам телевизия и книги, може да се каже, че не е зле, въпреки че смърди на пикня), окачих Пирогата на Гоген, картина, която датира от 1896. Тя е част от колекцията на Сергей Чтукин, изложена в лятната му къща в Ленинград. През целия ден кашлям пред тази картина: един мъж, една жена, детето им, спокойно излегнали се пред пирогата на полинезийски плаж.

 

 

В едно от последните си предсмъртни писма, Гоген е написал: „Аз съм един дивак“.

 

 

Стига ми да мисля, че не съм в затвора, а освободен от света, отшелниците също живеят в килии.

 

 

Гледам Пирогата, тази идилична сцена, тази двойка и малкото им бебе, а на заден план Гоген е нарисувал залеза, червен и ярък, прилича на атомна гъба, и аз плувам към тях, скачам в пирогата, отивам да се присъединя към тях, на острова, те ще ме обичат, плувам крол към плажа, срещам рибите-луна, калканите галят дробовете ми, ще ги открия, ще правим любов всички заедно, Тамара със Софи, Дюлер с Мароние, ще преодолея всичко, те избягаха от обществото, ние ще създадем едно ново семейство, ще правим четворка и ще ям крачетата на Клое, толкова малка, че се побира в една ръка, ще видиш, ще се присъединя към тях на острова фантом, вие вярвате, това да, ясно е, че превъртам, и плувам под вода, нагълтвам се с вода, чувствам се толкова добре, а залезът на Гоген наистина прилича на ядрен взрив.