Сали Боуман
Любов в старото абатство (37)

30
Доста

Полицията ме разпитва три пъти. Те се опитаха да проследят на кого е пушката, но не успяха. Това не ме изненада. Тази пушка принадлежеше на бащата на Джо. Беше почистена, смазана и поддържана в идеална изправност: сигурно Дан го бе направил. И трите пъти казах на полицията, че пушката не беше негова. Казах им, че Малк е извадил оръжието. Това заявление не съвпадало с показанията на моя син, информираха ме те. Моят син е само на девет години, отвърнах им. Той беше ужасно уплашен. Едва ли си спомня подробностите. Малк извади пушката, сетне започна борба и Дан успя да му я вземе. Ако не беше го направил, сега аз нямаше да седя тук и да разговарям с вас.

Тогава как нападателите са успели да я вземат обратно от него, искаха да знаят полицаите. Отговорих:

— Дан не беше бдителен; след като ние с Том бяхме в безопасност, той нямаше намерение да я използва, нито да нарани някого. Знаеше, че полицията е на път; вече се чуваха сирените; опита се да смекчи ситуацията, да извади пълнителя, когато те скочиха отгоре му.

Трябваше да кажа това, защото откриха следи от муниции по ръцете на Дан. Когато лъже полицията, която се възползва от предимствата на модерните технологии, човек трябва да лъже внимателно.

Казах им:

— Не мога да си спомня точно, стана много бързо. — Казах им: — Три пъти вече ви разказвам какво се случи. Трябваше да гледам какво правят на един невъоръжен човек. Бяха петима срещу един. Той беше най-старият приятел на съпруга ми. Той беше кръстник на сина ми. Имаше брилянтна кариера, имаше всичко, за което да живее. Моят син и аз му дължим живота си. Намирам поведението ви за твърде обидно. Ако искате да ме обвините в нещо и ако продължите да ми задавате въпроси и да ме нападате по този начин, ще повикам адвоката си.

След това хванаха Малк. По-късно заловиха и двама от останалите. Аз ги идентифицирах. Тримата си противоречаха, обвиняваха се взаимно и затънаха в куп от лъжи. Имаше силно разминаващи се свидетелски показания от съседи, които се бяха обадили в полицията и бяха наблюдавали събитията иззад пердетата си. Броят на нападателите според тях варираше от пет до петнайсет; никой не можеше да определи точно възрастта, височината, цвета на кожата или косата; не постигнаха съгласие и относно облеклото им. Всеки свидетел и участник в това събитие имаше различна версия.

Аз лъжесвидетелствах отлично. Когато накрая, след една година, бях изправена на свидетелския стол, историята ми бе доказана неоспоримо. Бях спокойна, точна, неемоционална, идеалният свидетел, истински модел за подражание — както ме похвали съдията. Твърдо бях решила да не допусна смекчаващи вината обстоятелства и ако незаконното притежание на оръжие можеше да бъде прибавено към обвинението в нападение и убийство, това ми изглеждаше като бонус. Освен това не исках присъдата да бъде облекчена от предположения за самозащита или преднамерена провокация от страна на Дан, или самоубийство.

Малк, който се оказа на деветнайсет години, беше осъден до живот: при добро поведение щеше да излезе след петнайсет години, както ме информира моят адвокат. Не ми се вярва, доброто поведение не е присъщо на Малк. Другите двама обвиняеми, на шестнайсет и седемнайсет, получиха съответно четири и пет години; присъдите щяха да бъдат по-сурови, ако беше възможно да се докаже кой бе нанесъл удара по черепа, кой бе нанесъл ритника в гърлото и дали и петимата нападатели са еднакво отговорни. Другите двама, дребните мършави момчета — във всеки случай непълнолетни — така и не бяха хванати, нито идентифицирани.

Понякога славата може да бъде от полза. Аз имах достатъчно слава, Дан бе широко известен. Тези факти помогнаха случаят моментално да се превърне в cause celebre^[1]. След като процесът свърши, се захванах с моята задача: да разкажа историята на Дан. Давах интервюта. Давах ги на всеки, който ги поискаше, от националните вестници до „Уест Съфолк Газет“, от Ай Ти Ен до най-малкия местен телевизионен канал. Аз съм професионалист: давах им онова, от което имаха нужда. Използвах щедро термина „герой“ и те щедро го повтаряха.

Познавам също така силата на фотографията, така че се погрижих всички да получат по една снимка на Дан, какъвто беше Дан в младостта, в разцвета на своята изключителна хубост. Тази снимка бе направена в абатството от мен през онова последно лято. Дан стои бос в манастирския двор, главата му е отметната назад, тъмната му коса е паднала на челото, черните му очи святкат. Изглежда така, сякаш е готов да покори света. Ето така исках да го запомнят хората — и те го запомниха точно такъв. Хората помнят физическата красота и смелост — те се срещат достатъчно рядко във всеки случай.

Истинската история е по-хубава и много по-смела, разбира се. Но истината бе прекалено сложна, за да рискувам: медиите не се справят добре със сложни истории. Надявам се, че Дан ще одобри всичко това — направих го заради него; това е последната услуга, която можех да му направя.

Това би го забавлявало, бях сигурна. Освен това той беше потаен: открий пътя по заобиколен начин. Той сигурно би разбрал, че това е моят начин да го поздравя и да му отдам почит.

 

 

Все още мисля за онази последна дума, която се опита да ми каже, когато го държах в ръцете си. Думата, която започваше с буквата Д. Беше ли дело, в смисъла „ще се справя с това“ — един израз, който той използваше доста често, както открих впоследствие. Дали умирайки, Дан не беше си направил една последна кисела шега? Вероятно беше Дори. Бих искала да попитам Ник или Фин, или изобщо някого. Но не мога, защото Фин умира, Фани отново бе изчезнала някъде — и аз останах сама с Том за няколко седмици след случилото се. Накрая човекът, който предложи алтернатива, беше точно синът ми — той и Дан, както открих аз, бяха по-близки, отколкото съм подозирала. Том смяташе, че думата може да е била циганска. Дан го бе научил на няколко тайни думи, които Оушън му бе завещала. Те бяха диа, което означава майка. И доста.

Гледах Том. Седяхме на масата в нашата кухня. По нея бяха пръснати предметите, които Дан му завеща — талисманите на Дан, онези, които той искаше моят син да притежава. Кристалното кълбо на Бела, картите таро, снимките и сертификатът за оран, странният малък талисман, който Оушън му бе дала и който той носеше на врата си, когато излезе от къщата с онази пушка. Бях помолила полицията да ми го предаде. Измих кръвта от него. Том обича тези неща и ги разглежда и изучава до безкрайност.

— Какво означава доста? — питам го аз.

— Значи достатъчно — отвръща Том. — Доста — той често казваше тази дума.

Доста, казах няколко седмици по-късно, застанала в края на Гората на монахините. Първите иглики се бяха появили. Никога не бях чула Дан да използва тази дума, но вярвах на сина си. Подпомогната от Хектор Макайвър и моя съпруг, зарових праха на Дан в сечището, което той бе описал. Исках да бъде близо до Джо: не можех да допусна да бъде затворен в някоя лондонска церемониална градина. Поканих Лукас да дойде, но той не се отзова.

Доста, казах, и след това оставих Хектор да си върви. Той имаше купувач за къщата на семейство Нън. Трябваше също така да се срещне с оня синдикат: време било да сложи подписа си върху реда с точките.

— Къде ще отидете, Хектор? — попитах го.

Той погледна към долината и се намръщи. Отвърна, че не били решили. Вероятно в Шотландия. Майка му винаги тъгувала за родината, липсвала й Шотландия.

Ник и аз се върнахме в абатството. Фин бе отказала да лежи в легло и Ник — роб на всяко нейно желание, бе превърнал параклиса на Светата дева в нейна болнична стая. Когато влязохме, тя лежеше там на дивана, близо до масичката с кобра вместо крак, където дядо оставяше чашата си с уиски. Сега върху тази масичка имаше висока камара книги — въпреки че зрението на Фин се е влошило и аз се съмнявам, че ги чете.

Бяхме извън къщата петнайсет минути, не повече. Но за това кратко време бе настъпила промяна; и двамата я видяхме, изписана върху лицето й. Очите й бяха обърнати към прозореца. Навън беше топъл пролетен ден; слънчевата светлина влизаше през стъклото под наклон, прекосяваше пода и огряваше светлата й коса. Тя обърна очи, нейните почти слепи очи към тази светлина; на лицето й бе изписан копнеж.

Знаех, че не иска да умре. Моята сестра не се примиряваше със смъртта — до тази сутрин се бореше с цялата сила, която притежаваше, а силата на Фин, нейната упоритост и воля винаги са били забележителни.

— О, мили боже — прошепна Ник, когато видя лицето й. Прекоси стаята, коленичи до нея и взе ръката й в своята. Зарови лицето си в шията й и аз видях как тя леко трепна, съвсем леко. Той й каза нещо, някакви последни думи, някакво излияние, изпълнено с вина, болка и молба, предназначено само за нейните уши.

В този миг никой от тях не забелязваше, че съм там. Знаех го. Въпреки това сметнах за правилно да ги оставя сами. Така че оставих моя съпруг и моята сестра, слязох долу и тръгнах из градината на манастира.

Този ден не бях императрица на тенденциите. Не бях първокласната жена, Дан. Аз не съм и никога не съм била жената, за която ти говореше — но сега това няма значение. Ти имаше своето виждане, а аз моето. Няма да споря с теб.

Малко по-късно Ник слезе при мен и аз познах по лицето му, че Фин си е отишла. Така и не се сдобрихме с нея. Прегърнах съпруга си и го оставих да се наплаче. Мислех си: сега съм сама, аз съм последната от сестрите. „Ти ще получиш всичко, което сърцето ти желае“, бе предсказала Бела на моя шестнадесети рожден ден. Тя, разбира се, не предсказа, че ще го запазя. „Тук виждам съпруг и половина, мис Джулия.“ Ах, добре. Бела не ме харесваше и аз винаги се съмнявах, че предсказанията й са измислени, така че да объркат или заблудят човека. Повечето твърдения на Бела бяха двойствени: „Рози през целия път за теб, моя малка“, каза тя на Мейси, посочвайки кръста на късмета върху дланта й. И в известен двойствен смисъл, това си беше истина. Има известни доказателства, твърдят докторите и монахините, които сега се грижат за сестра ми, че Мейси е доволна. Тя е намерила щастието в тишината, казват те.

 

 

Фин искаше скромно погребение и ние й го осигурихме. Прахът й бе поставен до дядо и до баща ни в църквата в Уикенфийлд. Стела дойде на погребението заедно с оня неин приятел художник, с когото живее в Корнуол. Той рисува лошо и рядко говори, но е предан на Стела — и аз съм му много благодарна.

Майка ми много плака, но намери убежище от скръбта в плановете и схемите, както винаги е правила. Какво щяло да стане сега с абатството? Какво можем да направим с него? Може би Ник и аз смятаме да се преместим тук? Да, имало тъжни спомени, разбира се, но имало и толкова щастливи. И Стела се отплесна, опитвайки се да възстанови миналото: спомняла ли съм си това събитие, онзи пикник, този рожден ден; времето, когато дядо направи това или Мейси каза онова? Спомняла ли съм си летата, онези прекрасни, безкрайни лета?

Видях изражението върху лицето на Ник, докато Стела говореше тези неща.

— Не се тревожи — казах му, когато тя най-накрая ни остави сами. — Нямам намерение да живея, където и да е с теб. И със сигурност не тук. Ако искаш да се върнеш при мен и децата, това е решение, което само ти можеш да вземеш. Когато си готов, нека да го обсъдим. Междувременно, знам какво смятам да правя с абатството. Планирам го от известно време. Все някой в това семейство трябва да бъде практичен.

— Ти си толкова твърда и коравосърдечна, Джулия — каза Ник. Можех да видя погнусата, изписана на лицето му. — Винаги ли си била такава? Кога стана тази промяна в теб?

Бих могла да му отговоря, бих могла да му го върна. Можех да кажа: малко след като се омъжих за теб, Ник. По същото време, когато осъзнах, че моят отговорен и грижовен съпруг всъщност не ме обича. По същото време, когато осъзнах, че той ме желае физически и дълбоко се срамува заради това свое плътско желание. Когато осъзнах, че нито ме уважава, нито ме познава. Или пък напоследък, когато открих, че съм била заместител на сестра си и съм била такава цели двайсет години… което ми изглежда като доста подходящ момент да вкамениш сърцето си и да станеш твърд, Ник.

Но не бях сигурна дали, това е истина. Може би той беше прав и аз винаги съм била твърда и коравосърдечна. Тогава какъв би бил моят отговор? Кого бих могла да обвинявам, ако не обвиня него? Баща ми, за това, че е умрял? Майка ми, която винаги бе така болезнено непрактична; майка ми, която се нуждаеше някой да стои между нея и света — един урок, който научих дълго преди да отидем в абатството? Сестрите ми? Можех ли да обвиня Мейси, която, макар и не по нейна вина, разби нашето семейство и го съсипа? Или Фин, която се оттегли на един далечен континент, работеше упорито и вършеше невъобразими добрини: силната, упоритата Фин, която не се отказа и не отстъпи влиянието, което имаше върху моя съпруг?

Може би трябваше да обвиня моите гени — има една здравословна доза от егоистични гени в моята фамилия. Но аз не искам да обвинявам никого, никого другиго, освен себе си. Аз съм Джулия. Аз съм онова, което обстоятелствата и моята собствена воля направиха от мен.

Така че не отговорих на обвинението на Ник. Стоях там и мислех за миналото си: омъжих се за Ник заради неговата честност — и тази честност винаги ме бе заслепявала. Мислех си за всички онези случаи, когато Ник работеше половината нощ, а аз никога не се усъмних, че не е бил при пациенти — пациентите, на които беше толкова предан. Спомних си стотиците случаи, когато той бе настоявал да отиде зад граница на някаква конференция, и как никога не ми мина през ума, че тези отсъствия са били претекст да се среща с Фин и да остане с нея два или три разтърсващи тайни дни, които са поддържали огъня на връзката им и са осигурявали дълготрайността й. Мислех си за кризата в тяхната любов, която бе настъпила, когато забременях с Том и с цялата си невинност се обадих на сестра си, за да я помоля да стане кръстница на моето бебе.

— Ти си отново бременна? — попита след дълго мълчание тя. Чувах шумното й дишане. Сега мога да си обясня изненадата й, чудя се какво ли й е казал Ник. Дали лъжеше и нея като мен, и се преструваше, че не спи с мен? Сигурно това е правил. Но не беше вярно: каквото и да бе онова, което предлагах в леглото, Ник винаги го желаеше. Тъкмо тогава Фин започна да го наказва: тя отиде в чужбина и според мен мина известно време — две или три години, преди да омекне и да се умилостиви. Мога да пресметна: през първите две години от детството на Том Ник и аз бяхме по-близки от всякога.

Не мога да разбера сестра си. Не мога да проумея колко чисти или нечисти са били мотивите и. Тя споделяше с Дан, но никога не е споделяла с мен. И най-вероятно — трябва да е било, когато Том беше на три — тя е възобновила връзката си с Ник. Фин го повика и моят съпруг веднага изтича при нея. След това дори аз започнах да виждам, че в брака ми нещо куца, дори аз започнах да подозирам, че честността на съпруга ми може и да не изключва любовна връзка.

— Да нямаш връзка с някоя друга жена, Ник? — попитах го веднъж. Той ме загледа втренчено по оня безмълвен, осъдителен начин, който не харесвам.

— Не, Джулия — отвърна. — Нямам и никога не съм бил свързан с „някоя друга жена“.

Хубаво разграничаване.

Гледам го сега: побеляло лице, почти обезумяло от скръб, неспособен е да види повече от Фин, по-далеч от Фин. Неспособен е да види мен, защото за него аз винаги съм била затъмнена от образа на сестра ми. Той не е сам в това. Открих, че нямам желание да споря или да обвинявам. Ако вярва, че съм коравосърдечна и твърда, така да бъде.

След известно време Ник си тръгна, ще се върне в нашата лондонска къща; нашето бъдеще остана необсъдено. Съгласих се да прекара една седмица там с Фани и Том, а аз ще остана тук. Разделени, ние ще се опитаме да решим какво да правим. Гледах след него докато отпътува. За пръв път от много години оставах сама в абатството.

 

 

Непривично горещо време дни наред: за пръв път от двайсет години мога да си лягам, когато си пожелая, да ям или да не ям — каквото искам. Няма съпруг, нито деца, които да се мотаят наоколо; няма уговорки, които да спазвам. Няма телевизионен екип, нито интервюта или неизбежните фотографи. Няма нужда да си слагам маската, която поставях за през деня. В абатството няма телевизор, никога не е имало. Открих старото радио, което вече не работеше. Никой, освен хората от семейството ми, не знаеше, че съм тук; тук не пристигаха вестници. Бях откъсната от външния свят и от всички новини за далечната война. Бях свободна да мисля. Имах цели дни и нощи да мисля. И бях свободна да прочета отново версията на Дан за нашето последно лято тук, свободна да обмисля неговата интерпретация на събитията — събития, които аз виждах съвсем различно.

Отидох на тавана, където през онзи фатален ден той боядисваше стените, и потърсих нашите духове там: все още можех да почувствам силата на неговата сексуалност. Дан не осъзнаваше колко мощна беше тази сила и никога не разбра нейния ефект върху жените. Той така и не завърши боядисването на тези стени, и сега мога да видя точно докъде е бялата черта, до която беше стигнал. Тогава той остави четката и ме последва в параклиса на Светата дева. Там беше прозорецът, от който ние гледахме как Мейси се връща от кучешкото гробище. Предпоследно виждане — после тя отиде към манастирските ливади и изчезна за час и половина. Аз така и не узнах и сега не знам къде беше отишла и защо. Имаше хиляда тайни места в абатството — и, както знаех, хиляда и едно, в които човек да се скрие. Слязох към трапезарията, отключих я и влязох вътре. Опитах се да преброя колко пъти бях спала тук с Лукас. Пет, шест? Лукас предпочиташе да идва в къщата: харесваше му да се промъква в стаята ми рано сутринта, когато останалите членове на семейството бяха долу в кухнята и закусваха. Той никога не оставаше дълго — Лукас беше тираничен, но неумел любовник. Нуждаеше се от някои допълнителни стимулатори — заплахата да бъде хванат по време на акт очевидно го възбуждаше. Сексът всъщност не го интересуваше, винаги съм чувствала това. Той беше посредствен до края. Лукас имаше нужда да разбере трите сестри, това беше необходимо за неговия портрет. Така че той подхождаше към нас артистично: към Мейси чрез нейните истории; към мен чрез правенето на любов; а Фин той просто наблюдаваше — докато, скоро след техния брак, откри, че е наблюдавал и видял достатъчно и че тя повече не представлява материал за него. Лукас имаше ограничен обхват на внимание. Взорът му бе изключително съсредоточен, изключително всепроникващ, но след като видеше онова, от което се нуждаеше, той моментално загубваше интерес. Не ме изненада, че се съгласи да се ожени за Фин — за него бракът не означаваше нищо, но му даваше възможност да я наблюдава по-дълго.

Всички онези рисунки, които той направи: също като Дан и аз не знаех, че са толкова много. Но Дан грешеше относно „Финалната Фин“ — тя не бе нарисувана след сватбата им. Тя бе нарисувана в болницата „Аденбрук“ в Кеймбридж, малко след като нейното бебе момченце се роди мъртво. Тогава бях с нея, спомням си очите й. Спомням си дълбочината на скръбта й. Не се досетих, че Лукас може да е регистрирал това, когато се оттегли в чакалнята със своя скицник.

В трапезарията все още има слаб гаден мирис на терпентин, който не се е отмирисал. Стоя там, спомням си откриването на портрета на Лукас и чувствам, че Дан греши и за „Сестрите Мортланд“. Не вярвам, че портретът на Лукас включва мъртвите или че промените в него бяха предизвикани от нещо, казано от Мейси. Лукас не се интересуваше от мъртвите, а от нас — от трите момичета, трите почти жени. Той ни нарисува като архетипове: Марта и Мария, изкусителната и девственицата, и Мейси — жената — дете, хваната във вечния капан между двете женски противоположности. Двата женски полюса. Нашата физическа прилика го привличаше най-много, така мисля. Тогава Фин и аз бяхме толкова еднакви, че лесно можехме да минем за близначки, а Мейси приличаше и на двете ни, но в миниатюра. Тази прилика дава увереността, че в портрета на Лукас Фин и аз можем да бъдем и себе си, и нашите противоположности, и всяка може да бъде другата. Ние сме жени и сме взаимозаменяеми — това беше смисълът; ние предлагаме обикновените женски дарове: любов, секс, храна и заплаха; но отвъд това нямаме самоличност. Силата на неговото рисуване — а то е много силно, никога не съм го отричала — произтича от факта, че е редуктивно.

Върнах се към абатството и се качих в параклиса на Светата дева; застанах там пред средния прозорец. Спокойна вечер, мека вечер. Толкова е тихо, че можеш да чуеш как земята се върти. След доста време, съпротивлявайки се на изкушението, отивам към панела.

Плъзгам го, вдъхвам застоялия влажен въздух и поглеждам в тъмнината. Тогава желаех Дан. Онова чукане в тъмнината беше чукането на моят живот — всяка жена изживява поне веднъж едно истинско чукане, ако има този късмет. Понякога тя признава това на друга жена — но никога на мъж. Тъй като не харесвам модата на признанията, аз не го казах на никого. Но на Дан, който сега е мъртъв, мога да призная онова, което никога не му казах, докато беше жив. Повечето полови актове са така нечисти, Дан, така омърсени от тривиални грижи, ограбени от странични и мръсни мисли или се правят по навик, или са обременени от условности, от нелепи глупости или неувереност — например изгарящия въпрос дали това е любовта. Но нашето чукане не беше такова. Тогава нещо се случи — и спомняйки си това тук, където мога да почувствам твоето присъствие и твоето отсъствие, аз плаках за теб.

Когато стигнах до дъното на скръбта си, бях прекъсната от телефонен звън. Обаждаше се една монахиня, преподобната майка игуменка от дома, в който се грижеха за Мейси.

 

 

Бях писала на тази майка игуменка преди няколко седмици; писах й преди Фин да умре, още преди да дойда тук. Два дни след телефонния разговор, към края на моята седмица на уединение, тя пропътува през целия окръг Съфолк със своя малък „Нисан“, за да се срещне с мен. До този момент вече се бях успокоила и бях готова за срещата.

Имам пари, както и слава — те не ме интересуват особено, но ги имам: аз съм добра в печеленето на пари и онези, които съм наела — счетоводители, брокери и т.н., са специалисти в умножаването и увеличаването им. Ползата от тези пари сега е очевидна. Повече от година монахините от дома на Мейси търсеха нова сграда, за да сменят онази, която обитават в момента. Тя вече им беше тясна. Фин винаги се бе съпротивлявала на продаването на абатството, тя искаше да го запази като някакъв спомен или музей. Фактът, че то се рушеше, не я интересуваше — но интересуваше мен. Сега смятам, че абатството, заедно с едно парично дарение, за да подслади сделката, може да бъде най-накрая полезно. Знаех, че преподобната майка, една страхотна жена с ирландски произход, много бързо щеше да разбере дали е подходящо за тази цел.

Дадох обяд за нея, хубав обяд. После се разходихме из дворовете на манастира. Почитаемата майка игуменка бе направила задълбочени проучвания — тя знаеше дори повече от мен за историята на абатството, което никак не ме изненада. Игуменката е дребна жена малко над шейсет години, движи се бързо и бързо мисли. Не е сантиментална и съобразителността й ме очарова. Отбелязах пред нея подобренията, които бях направила миналата година: ремонта на покрива, прозорците, канализацията и тъй нататък. Тя беше по-заинтересувана от други въпроси — подозирам, че тези поправки не я интересуваха.

Таванските помещения изглежда заслужиха нейното одобрение, както и кухнята. В трапезарията огледа свирепо тавана и заяви, че ще падне. Качих я горе в параклиса на Светата дева; обясних, че където сега е камината, е била стената на олтара. Показах й тайния панел, от който тя рязко се отдръпна, нареждайки ми веднага да го затворя. Споменах за шпионката: тя погледна високия тъмен ъгъл, където бе скрит отворът — той всъщност е невидим оттук, — и рече, да, вече го била забелязала, и била чела за него. Той не я интересуваше.

После отиде до прозорците. Концентрацията сякаш й се увеличи. Тя застана пред първия, после пред другия. Върна се до средния, отвори го и погледна навън. В далечината се виждаше Гората на монахините и селото.

— Ах, разбирам — промълви и се прекръсти. Обърна се към мен и с лека усмивка ми съобщи, че ако условията остават — а аз не бивало да забравям, че нейният орден бил беден и зависел от щедростта на други хора — по-щастливи и по-богати, тогава тази сграда била напълно и абсолютно подходяща за нейните цели.

Ние отново излязохме навън и аз я почерпих с чай в двора на манастира. Тя се пазареше безсрамно — как щеше да плува в свои води на пазара или в Сити, тази преподобна майка игуменка. Когато успя да изстиска от мен обещаното дарение да бъде два пъти по-голямо от първоначално замисленото, като получаваше земята и абатството гратис, тя си замина много доволна със своя малък бърз „Нисан“.

 

 

Махах й с ръка, докато се отдалечаваше по пътя. По време на посещението й, докато тя стоеше до онзи среден прозорец, а аз си мислех за Дан, който е бил роден до него, за майка му, която бе умряла до него, ми хрумна една мисъл.

Върнах се в библиотеката. Изследвах рафтовете с книги. Взех прашната кутия, в която дядо събираше и съхраняваше всички спомени, свързани с баща ми. Намерих медалите на татко и крилете на Кралските военновъздушни сили, които някога е носил на униформата си. Намерих писмата му до дядо, изрезки от вестници, военни комюникета и подробности за неговата ескадрила. Намерих медицинските му картони, изследванията, лечението — те бяха тъжно четиво и събудиха старите ми страхове. Но не намерих нищо повече. Не намерих онова, което търсех.

Седнах на пода, вечерната светлина бавно и неусетно намаляваше. Мислех за думите, които бе казала Фин, така както ги бе записал Дан — един разговор, който отдавна бях забравила. Можех съвсем ясно да чуя гласовете на мъртвите. Мислех за Дан, който не беше ме разбрал правилно онзи ден: моята забележка за глупостта на онези, които обичат, не се отнасяше за него, нито за сестра ми. Мислех за твърдението на Фин, че Мейси трябва да е написала последното си съобщение, ако въобще е написала такова, до мъртвите, до нейните невидими монахини, или до татко. Любовни писма до мъртвите, беше ги нарекъл Дан — разбирам какво е имал предвид.

Зад мен, на най-ниската лавица с книги стояха семейните албуми със снимки. Те бяха скъпи кожени албуми, с позлата, Мейси бе накарала дядо да ги купи, когато бе на осем или девет години. Онова лято те се превърнаха в нейна фикс идея, беше обсебена от тях. Вътре тя нареждаше старите снимки на татко и дори писмата, които той бе писал на Стела, писма, които Мейси — която си падаше малко шпионка — бе открила и откраднала от чекмеджето за бельо на Стела.

Имаше всичко на всичко четири албума. В третия от тях намерих дневника на Мейси.