Сали Боуман
Любов в старото абатство (11)

8
В Елде

— Мейси, колко очарователно изглеждаш, скъпа — казва лейди Вайълит. Тя се навежда и ми лепва една змийска целувка по ухото, лека като камшичен удар. — Не е ли очарователна, Хъмфри, Едмънд? Каква красива рокличка. Толкова е приятно да видиш някой, облечен подходящо за възрастта си. Модерните момичета порастват прекалено бързо.

Ние сме в Елде, ежегодното ни унижение е в ход. Вайълит предпочита техниката на двуцевката: с един куршум два заека. Като ме наранява и с това прострелва Фин и Джулия, тя напредва като боен кораб към дядо. Той и неговият близнак Хъмфри седят пред мраморната камина. Дори сега — след три дни и двамата ще навършат седемдесет и три години — е трудно да ги различи човек. На близката стена виси техен портрет като деца: две абсолютно еднакво руси момчета гледат от рамката с неосъзната арогантност. Те имат подходящи черни лабрадори. Зад тях може да се зърне смразяващата симетрия на Елде, момчетата са снимани в парка. Мразя този портрет. Мразя всички портрети. Портретите лъжат.

— Е, кой е Хенри и кой Хъмфри? — пита с усмивка Вайълит. Тя задължително минава през този ритуал. Намира го за безкрайно забавен. Целува Хъмфри, сетне, преструвайки се, че е осъзнала грешката си, целува дядо. Знае много добре кой кой е. Никой не би се усъмнил, въпреки голямата прилика в чертите и фигурите им. Хъмфри излъчва самодоволство, докато дядо е бил в Блатото на безнадеждността и се е върнал — и това пътуване му личи, може да се прочете в очите му.

Някои неща в Елде никога няма да се променят: едното от тях е естеството на храната — Усойницата изпитва ужас от прахосничеството, така че порциите винаги са, меко казано, посредствени; другото е естеството на напитките. Сега Хъмфри се приближава към огромна сребърна табла, гравирана със семейните гербове. Върху нея има строен цял батальон от бутилки и гарафи. Но хич не се надявай, както обича да казва Джулия. Взема се някакво изветряло шери и се напълват пет чаши. Тези чаши, прочути с размерите си, се раздават на всички. Те са малки.

Не, те не са малки, те са много малки. Те са миниатюрни. Безкрайно малки. Това са чашите на Палечка, толкова малки, че е почти невъзможно да се пие от тях. Вероятно точно това е идеята. Без да бъдат питани, на Фин и Джулия се дава престояла лимонада. На мен също. Братовчедът Едмънд ми я подава и разглежда роклята, от която толкова се възхищаваше Вайълит. Тя е от син памук с щампа. Има колан, набори за украса и буфан ръкави. Подарък ми е от дядо за единадесетия ми рожден ден, но аз съм тънка и все още ми става. Полата обаче е окъсяла и трябва да бъде удължена. Въпреки горещината Едмънд е облечен с жълти кадифени панталони, риза на карета и мъхнат жакет. Вратовръзката му подхожда на квадратчетата на ризата. Понеже е в провинцията, носи груби алпийски обувки.

— Много красива рокля, Мейси — казва той. — Как се отнася животът с теб?

— Отнася се особено добре — отговарям учтиво аз. — Това е прекрасно лято. Най-хубавото лято, което съм преживяла.

Едмънд изглежда объркан.

— Виж ти — отбелязва той. — Нима вече нямаш неприятности с монахините?

Бих желала Джулия никога да не му бе казвала за моите монахини. Тя спомена за тях преди години и Едмънд така и не го забрави. Той ме гледа отгоре, очите му играят доброжелателно. В другия край на стаята Стела се е впуснала в обсъждане на кулинарния гений на Елизабет Дейвид, а дядо описва проблемите с покрива на абатството: готвено месо с фасул, дочувам от едната страна, износване на пироните — от другата.

Информирам Едмънд, че монахините отдавна са си отишли, което изглежда го разочарова.

Настъпва тишина. В Елде винаги имаме точно двадесет минути, за да изпием капките шери — и десет от тях вече са минали. Джулия, която знае това, прави своя ход.

Тя прилага един великолепен маньовър, като заобикаля два огромни, покрити с кретон дивана и едно изящно „Bonheur du jour“^[1]. Усойницата се опитва да й препречи пътя, но това е доста трудно в стая с размерите на два тенис корта, а и Джулия е бърза. Тя очевидно е приела присърце предложението на Дан.

— Едмънд — възкликва тя, като го отнема от мен, — не съм те виждала сто години. Изглеждаш превъзходно. Харесвам вратовръзката ти. — Ако Джулия поздравяваше някой друг мъж, то подходът й щеше да бъде по-хладен (и по-прикрит), но арогантната Джулия смята Едмънд за толкова безнадеждно глупав, че е готова да сипе комплиментите с кофи.

Две златисти ръце се обвиват около врата на Едмънд. Две сапфирени очи святкат с възхищение. Две устни с цвят на роза се притискат към бузата му. Едмънд се отдръпва.

— Мисля, че е време да вървим, Хъмфри — неочаквано обявява Усойницата. — Бий звънеца, моля те. Стела, скъпа, страхувам се, че ще намериш този обяд за много еднообразен. Но Хъмфри не обича чуждоземска храна. Нито пък аз.

— О, скъпа, току-що се сетих нещо — казва Стела. — Съжалявам, Вайълит, трябваше да те предупредя, когато телефонирах. Мейси е вегетарианка.

— Така ли? Колко необикновено. Е, за обяд има студена супа консоме и варена сьомга, което не е някаква тежка храна, но съм сигурна, че госпожа Хънт ще успее да приготви нещо. Дори и за толкова кратко време. Ще изпратя съобщение. Кажи ми, Мейси, скъпа, носиш ли кожени обувки? Виждам, че носиш. Мисля, че трябва да бъдеш последователна във вегетарианството си… — Всичко това се изсипва като водопад от устата й, докато се влачим към трапезарията. — Сега, Хенри, ще те сложа до мен, разбира се. А Стела — до Хъмфри, така че да можете да проведете сърдечния си разговор както всяка година. Фин, ти си тук, а Джулия — о, не, не от тази страна, скъпа. Ти ще седнеш до сестра си. Колко невероятно модерни изглеждате и двете! Това ли са миниполите, за които четох, Фин? Колко оригинално! А ти сякаш си излязла от някой харем, Джулия. Ти, Мейси, седни до Едмънд — да, да, на този стол, скъпа…

И ето ни всички както винаги на дългата, предълга маса. Кристалът святка. Острите ножове блестят. Подплатените обувки на безшумния като сянка иконом се движат напред-назад — както цялата прислуга в Елде той е ням, глух и сляп. Гледам прочутата мазилка от Адам. Стените са зелени като арсеник. Има един рог на изобилието с анемични плодове, които се изсипват над резбованата каса на вратата. Мога да видя един бял грейпфрут, една бяла ябълка, бяло грозде, бели круши. Над камината виси огромното огледало в позлатена рамка — то също е от Адам. Наклонено е под чудноват, изкривен ъгъл и сякаш всеки миг ще падне и ще се строши. Мога да видя всички нас в него, замръзнали във времето, подредени по желанието на Вайълит, като опасните дъщери са поставени възможно най-далеч от любимия внук и наследник.

Наблюдавам малката Мейси и нейното обкръжение от типа на „Алиса в Страната на чудесата“. Тя яде специалната храна, която са й поднесли — е, яде поне част от нея: две тънки парчета сирене и листо маруля. Дъвче ли дъвче. Всички останали ядат желирани кости и мъртва риба. Мейси изяжда една пълна лъжица пудинг от хляб и масло и когато никой не я гледа, изплюва тлъстите стафиди в лъжицата. Хъмфри обича детски пудинг, а също и Едмънд, така изглежда. Едмънд си сипва два пъти и потупва доволно корема си.

— Не можеш да устоиш на изкушението, а, скъпи? — пита баба му и когато той клати глава със съжаление, Усойницата се усмихва. Джулия разказва за времето, прекарано в Калифорния, и опитите й да привлече вниманието на Едмънд през няколко метра полиран махагон са забелязани. Сега ще бъде възнаградена за мъките.

— Лятото на любовта? — казва Вайълит, като вдига вежди. — Колко интересно, Джулия. От твоите уста звучи съвсем различно, не като статиите във вестниците. Колко очарователно да научиш за това движение от първа ръка. Но защо само лято, чудя се? Ако тези промени са толкова радикални, колкото казваш, можем да се надяваме, че ще продължат доста по-дълго… Какво ще стане, когато дойде есента, скъпа? Е, това няма значение, но тъй като сме на темата любов… Едмънд има чудесни новини за нас, нали, Едмънд, скъпи?

Той ми хвърля бегъл поглед; не изглежда да гори от нетърпение да сподели новините с нас. Нежеланието му не се подкрепя от Вайълит.

— Едмънд възнамерява да се жени — съобщава тя. — Той най-сетне намери най-очарователното, най-прекрасното момиче. Внучката на Летисия Ратланд. Летисия и аз сме родени в една година и винаги тайно сме се надявали… всъщност веднъж или два пъти сме си говорили, че ще свържем семействата си. Младите мъже са така мудни, а Едмънд винаги отказва да бъде ръчкан. Но, разбира се, това е много умно при известни обстоятелства. За щастие той винаги успява да открие кога момичето не е почтено и да подуши хитрините от една миля…

Тя оставя края на изречението да заглъхне. Настъпва тишина. Джулия е цялата червена от гняв и раздразнение. Фин е на друга планета: на Венера или на Марс. Тя гледа през прозореца огромната морава, на която в далечната 1918 година дядо е изгорил униформите си. Опитала се е да скрие синината с размер на палец и цвят на слива на шията си с шал. По време на целия обяд остана бледа и мълчалива.

— Мисля да се поразходя — казва, когато се връщаме обратно в салона, където е сервирано кафето.

Дори не изчаква разрешението на Вайълит. В един миг е при нас, в следващия я няма. Приближавам до големия френски прозорец. Мога да я видя как върви бързо с наведена глава покрай прочутите цветни лехи на Усойницата. Не поглежда нито надясно, нито наляво. Виждам я как изчезва зад живия плет от тисови дръвчета на височина до кръста.

— Как се казва твоята бъдеща жена? — питам Едмънд, който стои до мен.

— Вероника — отвръща той. Името е произнесено мрачно, без никаква радост. Следва пауза. — Може би искаш да се поразходиш, Мейси — добавя. — Ти обичаш градините, доколкото си спомням.

— Смятам да стана земеделец — казвам. А Вайълит, виждайки възможност да отдели внука си от хищната Джулия, одобрява с жар това предложение — точно както прави всяка година. Ние излизаме от студената стая в топлината на деня и вървим между лехите. На половината път братовчедът Едмънд хваща ръката ми.

 

 

Прекарваме половин час между лехите. Играем една игра. Едмънд ми казва, че ще ми даде по един шилинг за всяко растение, което позная и назова правилно. Аз разпознавам Lavandula spica; Geranium endressii; делфиниум „Черният рицар“; Aconitum niger (който е отровен); Litium regale и три попарени хибридни чайни рози, всички с имена на кралици. Лилиите в действителност са лилии „Мадона“, а не regale, но знам, че Едмънд не може да направи разликата, и освен това вече ми е скучно.

— Още две и ще ти дам банкнота от десет шилинга — казва той, доста по-въодушевен. Поглеждам го с мълчаливо презрение. Тези лехи, макар и красиви, са предсказуеми. Всеки ден уча латинските имена на пет растения, птици и бозайници и го правя от години. Така че мога да назова всяко растение в тези лехи, а тук трябва да има около триста разновидности или повече. Определям два неизвестни вида повет и Едмънд е впечатлен. Казва, че съм много умно момиче — как съм успяла да запомня всичкия този боклук?

— Написвам наименованията. Съпоставям ги — отвръщам, като гледам в земята. Една сгъната кафява банкнота влиза в ръката ми. Едмънд крачи напред-назад.

Пита как вървят уроците ми. Казвам му, че пасторът идва всеки четвъртък и четем заедно Хюм. Госпожа Марлоу все още идва два пъти в седмицата за история и география. Разказвам му колко много аристократи са се разделили с главите си в първите седмици на Френската революция; съобщавам му точната дължина на най-дългата река в света. Това е Нил и е дълга четири хиляди сто и шейсет мили от извора си в езерото Виктория, до точката, където делтата й се слива с морето. Не му казвам за Изабела и монахините, нито за уроците, които те ми преподават. Но му казвам, че все още уча по три поеми на седмица и в момента работя върху Милтън с препратка към Библията, една много интересна задача. Приятно ми е да имам слушател и дори откривам, че искам да го възнаградя. Затова му разказвам за моя нов интерес към гръцката митология и астрономията: давам му подаръци. Подарявам му „Ифигения в Таврида“^[2] и удивителните Плеяди — звезда до звезда, от блестящи по-блестящи.

Едмънд се обръща и оглежда хоризонта.

— Може би ще тръгнеш на училище през септември?

Не му отговарям. Отново тишина. — Той опитва няколко по-изтъркани въпроса. Потвърждавам, че Фин има още една година в Кеймбридж и че учи английска литература. Потвърждавам, че все още не е решила какво ще работи. Едмънд смята, че кариерата за жена е ексцентрична работа, мръщи се. Казвам му, че Джулия ще отиде през септември в Лондон, за да работи в един вестник.

— Журналистка? — пита той, докато оглежда синьото небе. — Че за какво ще пише? За рокли? Всички онези модни глупости? Не мога да си я представя като кореспондент в парламента, не и с дрехите, с които се облича.

Това вероятно трябва да бъде шега. Той се смее престорено и насила. Върви още малко, къса цветчетата на лавандулата, стрива ги между дланите си. Оглежда един малък, неподвижен облак.

Накрая казва:

— Тъй, Мейси. А сега накъде?

— Можем да отидем отново до Пущинака.

— Можем. — Той поглежда часовника си. — Съвсем ни е на път. Имаме ли време?

Очевидно решава, че имаме. Тръгваме с бързи крачки по алеята през розовата градина и покрай цветната градина с билките. От чакъла се излъчва горещина: въздухът е изпълнен с аромат на майорана и бабина душица. Мога да чуя гласовете на градинарите отдалеч, а също и гласа на Едмънд, който казва:

— Хайде да минем оттук, по-бързо е. И е по-хладно. Сигурно е най-малко четирийсет градуса.

Завиваме в една брезова долчинка. Сянката кара ръцете ми да настръхнат. Потръпвам. За да влезем в Пущинака, трябва да минем през една висока порта от ковано желязо, украсена с фамилния герб на Мортланд. Тя е заключена — Едмънд обаче носи ключа. Преминаваме през портата, след което той я заключва след нас. Сега сме в тайния свят на Елде. Тук тревата е оставена неокосена, тя стига до бедрата ми и уханието й под слънцето е главозамайващо.

— Казах ли, че харесвам роклята ти? — пита Едмънд, докато вървим към езерото. Там има пейка, точно край брега.

Има също така и храм на един малък хълм зад нас, посветен е на богинята Артемида и Едмънд ме заведе там една година. Днес обаче сме при езерото. Седим на пейката един до друг. Тя е желязна и летвите й се впиват в краката ми. Не мога да я опиша като особено удобна, но изгледът е вълнуващ — и това също е скришно място, тайно място. Докато седим няколко минути на пейката, Едмънд избърсва веждите си. Сетне плъзга лявата си ръка под полата ми. Поставя влажната си длан върху коляното ми, после върху бедрото. Поглежда ме умолително, така че след малко произнасям изречението, което ме е научил.

— Тази сутрин си обух чисти гащи — казвам. — Бели гащи. Обичам да нося бяло бельо. Харесва ми да съм чиста.

Докато казвам това, не го поглеждам и не му обръщам внимание. Гледам езерото и дърветата покрай брега му, и птиците. Има ириси и голяма група Guimera maeulata. Листата им са с размерите на чадър, дори още по-големи. Дебелите им стъбла са настръхнали от тъмночервения мъх като козина.

Сега Едмънд не помръдва. Мога да почувствам топлината на ръката му. Чудя се дали иска да протестирам, както направих първия път, но очевидно е, че не иска. Наблюдавам една водна кокошка, която се движи бързо по спокойната тъмна вода. Има цяла флотилия пиленца. Започвам да ги броя без глас — едно, две, пет, девет. Неочаквано Едмънд става. Отива зад пейката. Знам, че не трябва да се обръщам, докато не ми каже, така че продължавам да броя пиленцата. Има една водна кокошка, девет пиленца, една патка и един паток. В далечината, плъзгайки се бавно по водата, към мен идва лебед.

Мога да чуя звуците зад гърба си и те ми напомнят на звуците, които чух тази сутрин зад вратата на трапезарията. Има нещо забързано, неотложно, дори може би отчаяно.

— Погледни ме — казва Едмънд с нисък съскащ глас. — Погледни ме! Обърни се!

Обръщам се. Той е точно зад мен, на не повече от две стъпки. Лицето му е червено, устата му е отпусната, очите — широко отворени. Държи онова нещо в ръката си. То прилича на дебело парче ревен, само че е живо. Той го търка, трие и поклаща към мен. Преструвам се, че го наблюдавам минута-две, сетне изваждам малката бяла носна кърпичка от джоба си и му я подавам. За момент ритъмът му се разколебава, сетне отново се усилва, става дори по-бърз отпреди. Надявам се, че това може би ще има ефект, и съм любопитна да видя края. Миналата година продължи три минути и десет секунди и Едмънд искаше да го пипна.

Отказах. Не обичам лигави неща.

Той става бял, червен, после пак бял. Както се надявах, не продължи дълго. Едмънд започва да трепери, сетне удвоява темпото сякаш е бил навит като пружина, стене и пъшка.

Копчетата са закопчани; аз ставам. Връщаме се през високата трева с бързо темпо. Когато се озоваваме отново в прекрасната сянка на брезовата долчинка, се поколебавам. Имах намерение да му обясня сегашното ни положение и плановете на Стела, но неочаквано не мога да бъда толкова подробна и досадна. Така че спирам и казвам:

— Едмънд, това ще ти струва две хиляди лири.

Първоначално той си мисли, че не е чул добре. Сетне решава, че се шегувам. Гледа ме умолително, после се опитва да ме моли и предумва. Когато осъзнава, че няма смисъл, загубва търпение. Започва да обижда семейството ми и мен; нарича ме с какви ли не имена. Пита ме кой ли ще ми повярва, защото той просто ще отрече. Ще запиша думите му:

— Моята дума срещу твоята — казва той. — Няма място за спор, нали? Всички смятат, че си луда, че не си наред с главата — малката Мейси, която върви насън и си говори с умрелите монахини, момичето, което не яде, момичето, което не расте, момичето, което няма приятели, момичето, което не смеят да изпратят на училище. Още ли вземаш лекарства, Мейси? Действат ли ти вече? Хъмфри казва, че си упоена от наркотици и затова се разхождаш през повечето време в транс. Вайълит не е съгласна, тя смята, че си бавноразвиваща се, разбира се. Дори майка ти знае, че в теб има нещо сбъркано. Всички те се страхуват, че ще станеш като баща си. Не разбираш ли — причината да са така обсебени за пари си ти. Кой ще се грижи за Мейси, какво ще стане с Мейси — ето какво обсъждат в момента. Господи! Само ако знаеха! Ти може да не говориш като нормален човек, нито да мислиш като такъв, но си хитра и лукава — сега го разбрах. Ти си лъжкиня — хитра, малка лъжкиня, Мейси. И за мое щастие всеки го знае. Така че кой ще ти повярва?

— Не предвиждам никакъв проблем — отговарям учтиво и изваждам мократа, смачкана кърпичка от джоба си. Мирише кисело. Хвърлям я във въздуха и я хващам. Той надава сърдит рев и скача да я докопа, но аз съм по-бърза от него. Скривам я и се затичвам.

Няма начин да ме хване: Едмънд е дебел, прекалено бавен и тежък. Носи се тежко зад мен и пуфти, а аз спирам чак когато стигам до лилиите „Мадона“, на тридесет крачки от френската порта на Усойницата: знам, че тук вече съм в безопасност. Когато той най-накрая ме доближава, аз съм спокойна и студена, зяпам с безразличие във въздуха.

— Моля те, Мейси — шепти Едмънд, дишайки тежко, опитвайки се да си поеме дъх. — Чуй ме. Мислех… мислех, че сме приятели. Прости ми, не знаех какво говоря… Загубих търпение, това е всичко. Не може да постъпиш така. Това не е твоя грешка. Ти си умна по много други начини, бърза в мисленето, оригинална. Обичам да си говоря с теб — винаги го правя и ти знаеш това чудесно. Знаеш какво значи да живея тук, да се подчинявам на Вайълит, да ми нареждат за кого да се оженя и да ми казват кой съм. Нямам никакъв избор — не разбираш ли? Аз те обичам, Мейси, дълбоко те обичам. Никога не съм възнамерявал да те нараня. Ако можех да решавам сам… Винаги съм планирал…

Капка пот пада от веждата му. Гласът му звучи така, сякаш някой го души. Наистина не мога да понеса да го слушам; толкова е драматичен, толкова е предсказуем. В някоя друга вселена или измерение бих могла да бъда милостива към Едмънд, защото разбирам саможивите хора. Но не съм там сега.

— Напиши чека на името на Стела, моля. И ми го дай преди да си тръгнем — казвам. — Ако ме излъжеш, знаеш какво ще последва.

И за моя изненада, защото все пак не бях напълно сигурна, че планът ми ще успее, той ми се подчинява. Когато се качваме в колата на дядо за пътуването ни към дома, Едмънд приближава плахо към нас. Пъха един запечатан плик в ръката ми. Виждам в очите му да свети страх. Кимвам, за да разбере, че е в безопасност и че ще спазя моята част от сделката, сетне се качвам в колата.

 

 

Пътуването ни назад е дълго. Аз заспивам и сънувам. Сънувам, че всичко е добре, когато свършва добре: покривът е поправен, готварското училище на Стела се развива повече от успешно, Фин и Дан най-накрая се събират. Непознатите хора повече не ме гледат странно, вече не шептят зад гърба ми. В моя сън Лукас най-сетне е завършил портрета. Водя татко да види „Сестрите Мортланд“ — това е един прекрасен сън и татко се е върнал вкъщи. Ние най-после отново сме всички заедно.

Наблюдаваме портрета дълго, ръка за ръка в тишината на манастирската трапезария. Мисля, че татко сигурно идва направо от военното летище в Съсекс, защото носи своето кожено пилотско яке и изглежда много млад: по-млад от сестрите ми, по-млад дори от Дан. Очите му са толкова необикновено сини — изглежда безстрашен. Питам го какво имаше предвид Едмънд — защо приликата ми с татко кара хората да се страхуват?

Питам го колко полета има и колко вражески самолета е свалил днес. „Никога в човешката история при един конфликт толкова много хора не са били длъжни на толкова малко“^[3], казвам му. Сигурна съм, че това ще стигне до него, но думите ми се връщат като ехо в трапезарията. Не съм сигурна, че татко ме е чул. Не ми отговаря.

Лятната вечер е прекрасна: мирише на прясно окосена трева; лястовиците се мятат като пощурели из английското небе. Слухът ми отново е много остър, както в деня при Бела.

Мога да чуя как расте и зрее пшеницата. Ние гледаме „Сестрите Мортланд“ дълго, много дълго време — моят татко и аз.

Мисля, че татко е впечатлен от работата на Лукас. Мисля, че е трогнат. Той въздиша. „Моите любими момичета“, казва, гласът му е тих и аз едва-едва го чувам. Портретът е много истински, ние много си приличаме и това изкарва сълзи в очите му.

Накрая му показвам четирите рисунки на Лукас, на които съм нарисувана през пролетта, лятото, есента и зимата — трансформациите на Мейси. На портретите изглеждам висока и елегантна, не съм ненормална, въобще не съм странна. Татко прочита названията на картините с голямо внимание, сетне ме взема в прегръдката си и плътно ме притиска към себе си. „Ах, Мейси — казва той. — Не плачи. Разбирам, всичко разбирам.“