Сали Боуман
Любов в старото абатство (16)

12
Виж отблизо

Бих искал да бъда ясен: обвинявам за всичко, което се случи впоследствие — всичко, — тези две минути и двайсет секунди, които прекарах в това студено, тихо и облицовано с бели плочки помещение. Отваряйки вратата, затваряйки я зад себе си, зървайки ужасната картина на собствения си образ, отразен в огледалото, изведнъж съм съвсем наясно какво трябва да направя. Трябва да изтрезнея, да се изчистя и да остана чист. Трябва да изхвърля намаляващия си запас от наркотик, както обещах на Ник преди шест седмици.

Трябва да се взема в ръце. Трябва да се поправя. И трябва да започна сега. Веднага.

Ако съм правил грешки в миналото, няма да си губя времето и енергията с тях. Онова, което е сторено, не може да бъде поправено, така че няма смисъл от самобичуване, наказания или обикаляне по магазини и аптеки и трупане на бръсначи, парацетамол и бръснарски ножчета „Жилет“. На кого ще помогне това? На никого и със сигурност не на мен. Така че няма да мисля за Фин, нито за Мейси, нито за загубените любови, нито за миналите вини или за провалените кариери, за прахосаните таланти или за предадените бащи. Всичко е прекалено библейско, по дяволите: ще оставя подобна мелодрама зад гърба си. Аз ще, да, аз властно ще продължа напред. Ще направя онова, което всеки разумен човек би направил: ще се изхитря за втори път — ще върша благочестиви дела и ще живея като нищожество.

Как се виждам, да речем, след пет години? В ума ми избухва думата „бюргер“. Да, един добър бюргер от Айслингтън, вероятно баща на семейство, освен ако семействата вече не са изчезнали. Мога да го видя: скромен лондонски дом, скромна къща в провинцията, вестник „Гардиън“ на масата за закуска, екологична кола и купчина тор. Дарения за Оксфам^[1], две цяло точка четири деца, разумна жена, пенсионен план; уикенди, преминаващи в освежаващи разходки, триседмични ваканции в очарователно gite^[2]; уханието на светостта, утешението за принципите, сигурната и сериозна надежда за възкресение… О, чистотата на всичко това: чак не мога да чакам!

Достигам до мивките. Мозъкът ми е взел решение — аз съм така гадно решителен, аз съм положително божествен. И тогава…

И тогава става нещо погрешно. Кранът на чешмата не се върти, а когато накрая се завърта, не може да се спре. В един миг капят редки капки, а в следващия — тече истински Ниагарски водопад. Светлините стават непоносимо ярки и преди да мога да направя нещо, загубените години се връщат, напълват стаята, отразяват се в стените, вият в ушите ми, блъскат носа си в мен.

Така че правя онова, което предполагам знаех, че трябва да направя. Тъгата е нещото, което не мога да понеса. Денонощната тъга — никой не ме предупреди за нея. През изминалата година изчетох цели декари хартия относно един неизследван и осмиван предмет като мъжката криза на средната възраст, вината вследствие загубата на близки хора и депресията. Но нито един гуру, лекар, луд или шарлатанин не споменаваше тъгата. Те не описваха нейното криволичещо промъкване: трябват й десетилетия, за да се плъзне и настани върху теб, така че дори не я забелязваш, докато не е станало прекалено късно, докато тя не те сграбчи в своята прегръдка — като хватка на анаконда, и не смаже живота в теб. Те не предлагаха и никакво лекарство — но това няма значение, защото аз имам едно в джоба си.

Всъщност имам няколко. И, за да бъда на безопасния бряг, избирам три. Това е позорно, това е нечестно, ръцете ми треперят и се оплитат толкова силно, че почти изсипвам половината в Ниагарския водопад, но накрая успявам. Оформям една прецизна предпоследна линия от най-добрата боливийска кока и я изсмуквам като прахосмукачка „Хувър“ с едната си жадна и нетърпелива ноздра. След това схрусквам две амфетаминови таблетки и ги преглъщам. Запалвам една цигара „Боро“ и издухвам вихър от горещ еретичен дим към сензорните системи на тавана. Чакам отговор от тях: червени светлини, аларми, задействане на пръскачки или поне нахлуване на униформени служители, и — какво си мислите? — нищо не се случва. Въобще нищо. Разваленият кран продължава да бълва вода. Светът се върти. Отраженията ми се разбиват и пречупват. И тогава ме залива вълна от облекчение, възвръщане на сигурността, надеждата, която само химикалите могат да ти дадат. Hieronymo’s mad againe.^[3]

Един скок и съм свободен, излизам оттук и се връщам в галерията.

Ник не е помръднал. Видимо не реагира, когато се връщам, което е странно, като се имат предвид светлинните години, които преминах, и галактиките, който посетих. Няма значение, има много да се гледа и търси тук, има много да се научи — благодарение на подобреното състояние на химическите ми процеси мога да видя всичко с нови очи. Започвам да се промъквам. Промъквам се неспокойно, първо покрай тази стена с портрети, сетне покрай другата.

На едната стена зад Ник висят някои от по-късните работи на Лукас. Неговите прочути последни творби. Не ги харесвам. Светлината е безжалостна, такова е и окото му. Две от жените му, няколко от любовниците. Всички тези обекти изглеждат избелели или изцедени, сякаш Лукас от Трансилвания е долепил устните си до вратната им артерия и е изсмукал цялата им кръв, а сетне — когато в тях е останал само един слаб, последен дъх, е взел четката и е нарисувал предсмъртната им агония.

Те са безмилостно спокойни. Човек може да каже, че смъртта просто е прекъснала онова, което са правили. Били са там — чели са книга, люлели са дете, пили са чаша вино, правели са любов, пушели са цигара — и неочаквано на вратата се е чуло едно леко почукване. „Всички на борда“ е произнесъл един глас и пътуването, на което трябвало да тръгнат, е изписано в очите им — в техните бледи очи на зомбирани същества, изпълнени с живо — мъртво примирение. В тези очи има също така и блясък, свети някаква злобна недоброжелателност, сякаш биха искали ние, техните зрители, да знаем, че ще се качим на същия влак, ще бъдем поставени в същите вагони, приличащи на кутии. И още нещо — точно него никак не харесвам, — съществува ясният намек, че това пътуване ще бъде кратко. Има само една спирка — Адът: всички ще бъдем свалени на нея. Тя е следващата.

Е, благодаря, Лукас, но лично аз мисля да прескоча това пътуване. Не искам да гледам тези разсъблечени, разголени жени — Лукас почти винаги рисува жени. Не искам да гледам и рисунките на Мейси: рисунките на другата стена, рисунките, които я правят да изглежда деформирана и отчаяна. Вместо това гледам ранните рисунки на Фин. „Фин в овощната градина“ — едно красиво момиче с книга в ръката, излегнало се под дърво; на тревата около нея е пръснато изобилие от ябълки. „Фин край Черния ров“ — подобно на нимфа момиче, което седи близо до една черна ивица — истинска Стикс^[4] — от зловеща вода. „Фин край Гората на монахините“, „Спящата Фин“ (очите й са затворени), „Мечтаещата Фин“ (очите й са отворени). Фин, Фин и пак Фин — тук трябва да има десет, дванайсет, петнайсет рисунки, повече, отколкото някога бях виждал, повече, отколкото знаех, че е нарисувал Лукас, повече — далеч повече, отколкото някога ми бе показвал.

Една безкрайност от черно-бяла Фин, която започва да ме заслепява. Мисля си — кога е успял да направи тези рисунки? Как е имал време през онова лято да нарисува толкова много? Къде съм бил аз, когато той ги е работил? Кога му е позирала тя? Със сигурност бях почти всеки час, всеки ден от онова лято с нея.

Но, разбира се, че не бях. Това беше лятото, през което Фин ми се изплъзна, лятото, когато я загубих. Мисля си: „Той е мой приятел, опитай се да обясниш това, Фин“, и изглежда това е изречение, което може би някога съм казал, но не мога да си спомня. Не мога да си спомня дали само съм го мислил или наистина съм го произнесъл на глас. И ако е така, къде и при какви обстоятелства съм го направил — освен това бях ревнив, което е очевидно, точно както ревнувам и сега. Аз съм ревнив и ограбен, стоя тук, наблюдавам множеството от Фин, която не познавам, Фин, която никога не съм подозирал, че съществува, танцуваща по някакъв тунел от миналото и — както винаги — избягваща ме. На последната рисунка — едър план на лицето й, рисунката се казва „Финалната Фин“ — тя е заслонила очите си с ръце и носи венчална халка. Венчалната халка на Лукас, тъй като Фин за нещастие беше първата от няколкото му жени. Рисунката няма дата; и нея никога не съм виждал. Гледам я втренчено, прекалено втренчено, докато тя се размазва, сбръчква се, превръща се в каша от линии, драсканици и замацвания, докато престава да означава нещо. Кога е рисувал тази картина? Когато краткият им брак стигна до своя некрасив край или след това? Или може би в самия сватбен ден? Половин час след като са напуснали бюрото за граждански брак в Кеймбридж — такова е предположението ми. „Финалната Фин“: да, мога да си го представя. Може би Лукас е искал да комбинира „здравей“ и „сбогом“. Но той е талантлив художник, силно надарен и много вероятно е велик, а великите художници са странни: поразиите, които Лукас причинява, са живата кръв на неговите картини, но той никога не ги забелязва — напълно сляп е в това отношение.

Лукас отхвърли Фин, отхвърли и Джулия — на няколко пъти, ако може да се вярва на клюките; но техните любовни романи са били винаги кратки, така поне говорят хората, случват се и се повтарят само когато ще причинят максимално вреда. И така: две от трите сестри Мортланд са в бройката на Лукас и без съмнение, ако обстоятелствата бяха други, той щеше да се прехвърли и на Мейси. След още няколко години щеше да постигне троен успех. И за пръв път може би щеше да срещне достоен противник: мисля си това, докато се обръщам да погледна портрета на Мейси, и си я спомням такава, каквато я познавах, Мейси, която не може да бъде описана като игра на природата или като страдаща от някаква форма на аутизъм, или като „смахната“, както обичаха да я наричат в селото, а Мейси, която бе като пехотна мина, смъртоносен остатък на бойното поле, античен механизъм в пълен работен порядък, Мейси, за която мислех, беше едновременно невинна и опасна.

Неразгадаемият взор на едно дете среща моя. Ние се гледаме един друг през пространството на галерията, през десетилетията. И в този момент, точно в този момент (по-късно Ник ще твърди, че се е случило, когато дозата наркотик наистина ми е подействала) разбирам, че това малко, загубено дете се опитва да се измъкне от рамката, в която Лукас го е затворил, и иска да ми каже нещо.

Започвам бързо да се приближавам към картината. Неясно усещам, че някъде край мен Ник започва да се изправя на крака и предлага нещо — вероятно да си тръгваме. Но аз не мога да спра, за да го изслушам, нито да погледна към него, нито към пазача, който седи на входа и също започва да се изправя на крака. Не, аз трябва да се концентрирам единствено върху Мейси, върху онова, което тя казва и се опитва да ми покаже. „Виж по-отблизо“, чувам един познат глас — и, не, не си го въобразявам, нямам усещането за някакъв вид пътуване, няма прилика между това и онези моменти, които напоследък изпитвах, когато алкохолът, наркотиците и мъката ме караха да виждам невидимото. „Виж по-отблизо — казва гласът — виж по-отблизо.“

И аз го правя. Гледам Мейси със синята рокля, държаща своята малка, наполовина скрита в ръката й ножичка. Тя е в центъра, тя е изворът на заряд в картината: може да се почувства високото напрежение, протичащо между нея и сестрите й. Фин е хванала ръката й, Джулия — рамото; небето зад тях излъчва сияние. И трите, свързани чрез някакво невидимо галванично поле, излъчват електричество, което искри от платното. То е флуоресцентно — мога да почувствам как ме осветява. Това е смущаващо; то е модерно и същевременно древно. Мога да направя опит и да се дистанцирам от това; мога да добавя моите хвалебствия към химна на целия академичен свят за картината: — кореспондира с „Les Demoiselles d’Avignon“^[5], „Счупването на петия печат на Апокалипсиса“^[6]. Да, гледайки с тяхното критично око, мога да доловя ехото и пародията; мога да видя, че позата на сестрите прилича и не прилича на „Трите грации“ на Ботичели. Но това не ми говори нищо. Три грации, три съдби, три Сибили^[7], три вещици: гледам странния начин, по който лицата на трите сестри са обърнати към зрителя, те са леко наклонени, сякаш гледат право в нещо невидимо. Гледам объркващата перспектива, което това придава на картината — ефектът от тази перспектива е като при Ел Греко — завива ти се свят. Гледам фона — доколкото изобщо има такъв, — който може да бъде стая, но който винаги съм приемал като една постмодерна ужасяваща дестилация на празното място, наречено двайсети век.

Виждам една абстракция от плаващи, накъсани, неподредени форми, които се съпротивляват на интерпретация, но не мога да прозра зад тях. Всичко, което виждам, което наистина мога да видя, е загадъчната опасност, струяща от творението на Лукас. Опитвам се да декодирам тази странна перспектива, този неестествен реализъм, тези цветове на дъгата от последния ден. Нещо огромно е на път да се случи тук — то крещи от картината, но аз не мога да кажа дали е радостно или ужасяващо. Към какво гледат тези три сестри? Дали наблюдават възкресение или някаква последна катастрофа?

„Виж по-отблизо“, казва онова малко гласче за последен път и макар да чувствам движението и бързането на хората зад мен, аз го правя. Отивам още по-наблизо, толкова близо, че мога да видя вените под нарисуваната кожа и въздушните мазки, нанесени с четката. И когато го правя — ето ти откритие! Тези плуващи, неподредени форми неочаквано престават да бъдат случайни или въображаеми: те стават различими. Тъмното петно с цвят на лъвска грива в левия преден план например — не ми ли е до болка познато? Онази заплашителна змийска форма, която се гъне в сенките зад Фин, онова змиевидно нещо, което толкова тревожи и занимава критиците — не го ли познавам? А над главите на сестрите са тези три неразличими сфери, които сякаш плуват в неяснотата на фона; сфери, за които някои коментатори твърдят, че били луни, едно малко съзвездие в галактиката на сестрите, завинаги фиксирано от тяхната тройно по-силна гравитация… Глупости, това въобще не са луни, не е нищо толкова фантастично. Виждам едно място, което мога да разпозная и със затворени очи. Петното с цвят на лъвска грива е лъвска кожа. Змиевидното нещо е простонародна масичка, купена от някакъв пазар в Калкута от един от многото чичовци колониалисти, носели името Мортланд. А тези Три луни са сферите от слонова кост, които ме омагьосваха толкова силно. Онези, за които копнеех в детството си.

Поглеждам по-отблизо и отново се озовавам в библиотеката на абатството. Ние сме в параклиса на Светата дева. И за да бъда съвсем точен, гледаме в него от наблюдателната позиция на Чудото на Бела, безбожната шпионка, онази средновековна дупка, поставена на височина човешки ръст в сграда, населявана изключително и само от жени.

От свети жени. Което е изненадващото. То може да обясни защо лицата на сестрите изглеждат така, сякаш търсят нещо, и защо рисунката внушава прочутото чувство за шемет, замайване или нестабилност, или както предполагат други изследователи на творчеството на Лукас — чувство за воайорство. Все пак, доколкото ми е известно, Лукас не знаеше за съществуването на шпионката. Той рядко прекарваше времето си вътре в самото абатство. Не изпитваше никакъв интерес към неговата история и архитектура. Не мога да си спомня някога да е скицирал там — винаги работеше навън или в трапезарията. А когато накрая всички ние се събрахме в трапезарията през онзи незабравим ден, в който той разкри пред нас картината си, никой не спомена нищо за библиотеката, параклиса на Светата дева или шпионката. Сигурен ли съм в това?

— Къде си ни поставил? Къде сме? — попита Мейси след дълго и мълчаливо съзерцание. Тя проговори първа. Стаята вонеше на терпентин.

— В моето въображение — отвърна любезно Лукас. — И там ще си останете — добави той.

Някой трябва да му е показал шпионката, мисля си сега аз. Кой, къде, защо и при какви обстоятелства?

И тогава, с позволението на Ник, всички химикали в организма ми правят удар, който е като ракетно гориво. Разумът ми се изключва и излита, боже, толкова е бързо. Също като хрътка, като ловджийско куче: той преследва миризмата на онези летни седмици, скача по стълбите, души из коридорите, преминава през антретата. Рисува отново лабиринта на вътрешността на абатството и отново изследва разположението — най-точното разположение на трите сестри в тази рамка. И за пръв път забелязва, че неземната светлина, която пада по косите на сестрите, идва от източник, който ми е известен. Идва от единия прозорец в параклиса на Светата дева. Това е средният прозорец, за да бъда още по точен — оня, до който съм се родил аз. Прозорецът, от който — ако може да се вярва на Бела (а най-вероятно не може) — майка ми погледнала навън към света за последен път и видяла нещо ужасяващо. Прозорецът, от който скочи или се подхлъзна Мейси, или (предполагам, че и това е възможно) е била бутната — и падна трийсет стъпки по-долу върху каменните плочи.

— Какво стана? Трябва да знам какво стана — казвам гласно. Поне мисля, че изричам тези думи, но може и да не го правя, защото неочаквано и без предупреждение молекулите на въздуха решават да не се подчиняват на законите на физиката и започват да се блъскат, така че атмосферата в галерията се завихря и избухва. Получавам личен поглед върху теорията за хаоса: наблюдавам как всички нишки на вселената се разнищват.

— Не пипай платното. Назад — крещи един глас зад мен. Завъртам се и виждам униформения пазач на галерията да приближава бързо, той определено не е доволен, той сто процента е ядосан. Лицето му е червено и раздразнено, но — и това е най-интересното, колкото по-бързо тича към мен този троглодит, толкова по-малко напредва, така че вместо напред започва да изостава все повече и повече в един тъмен, мътен тунел. Гледам как изчезва с шеметна скорост и тогава, в мига, в който осъзнавам, че тази стая е непоносимо топла, адски гореща, и аз трябва да цамбурна от топлината в някаква хладна, тъмна, приятелска и прегръщаща ме празнота, чувствам как Николас Марлоу, докторът син на доктора баща, сграбчва ръката ми и ме връща.

Малко по-късно откривам, че съм навън, в един нестабилен град, върху вълнуващ се, клатещ се под краката ми паваж. Смуча на огромни глътки въглеродния окис на мегаполиса. Седя на стълбите с глава между коленете; Ник държи куфарчето ми и се е надвесил над мен. Изправям се, нямам търпение да обясня, да изкажа с думи всичко пред него. Думите отказват да се наредят по правилен начин, така че без съмнение звуча малко емоционално, малко ирационално, но напълно съм сигурен, че успявам да произнеса „шпионката“ и „Светата дева“. Препъвам се и бъркам думата „перспектива“, но „самоубийство“ казвам съвсем правилно.

И тогава спирам: изражението върху лицето на Ник, леко объркано, загрижено, развълнувано и някак ядосано, най-накрая достига до съзнанието ми.

— Дишай бавно — казва той. — Добре ли си сега? Мили боже, с какво си се надрусал, Дан? Откога не си спал? Кога яде за последен път?

— Не помня.

— Помисли!

— Поръчах си кебап по телефона. С чили. И с лук.

— Пресен ли беше?

— Доста. Преди пет дни? Може би шест? Кой знае? Ник, чуй ме, това е важно…

Ник отказва да ме слуша, макар че сграбчвам реверите му и ги дърпам яростно. Минават няколко години, през които той преглежда очите ми, без съмнение проверява дали зениците им са разширени, и онова, което вижда, явно не го радва много. Вдига ръка и в следващата минута ние сме на задната седалка на едно такси.

Аз плача — това ми се случва, свикнал съм, няма нищо за притеснение. Излизам от унеса си и се озовавам на повърхността на Ийстън Роуд. Искам да знам къде отиваме.

— Ще отидем у нас. Ще дойдеш с мен — отговаря Ник. — Мисля да те нахраня и да се опитам да вкарам малко разум в главата ти.

— У вас? — Това е доста обезпокоително. Вече посягам към вратата на колата. — В твоята къща, с теб? Няма начин. Ти сигурно се шегуваш. Пусни ме да сляза.

Ник въздиша.

— Всичко е наред — казва той и гласът му звучи съвсем изтощено. — Джулия я няма.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. Няма да се върне преди полунощ. Отиде на раздаването на някакви награди.