Сали Боуман
Любов в старото абатство (2)

1
Лятната Мейси, 1967

Когато за пръв път пристигнахме в абатството, валя непрекъснато цели пет дни. Бях предупредена, че това може да се случи в Англия през пролетта или лятото, но не го вярвах. Всяка сутрин по време на закуска всички седяхме мълчаливо. Дядо се криеше зад вестника си, сестрите ми не откъсваха очи от чиниите си, майка ми рееше празен поглед във въздуха. Трябваше да ми подложат три възглавници, за да мога да стигна до масата. Зад прозорците светът беше мокър и отвратителен.

Тогава лавровите дървета край къщата не бяха отсечени и от клоните им капеха безрадостни черни сълзи. Зад тях се виждаше ъгълът на стария манастир, от чиито водостоци с чудата форма течеше вода като река, изливаща се от устата й, очите на фантастични същества. Моравата бе превърната в пасбище и тревите бяха навели главите си като паство от каещи се грешници. Английският въздух беше плътен, с особен бледо морав цвят. Вятърът беше остър и пронизителен: земята около буковата алея бе покрита със счупени клони. Можех да видя няколко ръце, една гигантска бедрена кост, ужасни остатъци от глава, всичко това преплетено и увито със злоба и зъл умисъл. Имаше две огромни очи. Знаех, че наблюдават цялата печал, просмукваща се в къщата. Те измерваха влагата, която се промъкваше с пълзящи пръсти по стените, и брояха капките от покривите — само в тази стая имаше три ведра. Вятърът стенеше и виеше в комина. Прозорците тракаха.

— Е, деца — рече Стела с кисел глас, което означаваше безпокойство. — Днес няма начин да се разхождаме.

Тя правеше тази забележка през един и същи интервал от време всеки ден от пет дни насам. На шестия Стела се качи в своята спалня и заключи вратата. Ние опитахме обикновените лекарства — цветя, книги и храна. Фин й занесе цял куп книги. Аз — букет от диви зюмбюли (Hyacinthus nonscriptus), които набрах в Гората на монахините с помощта на Фин. Редовно проверявахме — след три дни те все още лежаха пред вратата й.

След това изгря слънцето. Стела отказа да спи в голямата стая, която някога бе споделяла с татко. Вместо това си избра едно малко местенце на таванския етаж, където някога са били спалните на монахините. Там дългите коридори бяха горещи, тъмни и миришеха на старо. Водата в буркана от сладко се бе изпарила; зюмбюлите бяха увехнали и умрели. Пакетът цигари не бе отворен, шишенцето за спешни случаи, пълно с „Джак Даниълс“, не бе докоснато, а малките триъгълни сандвичи се бяха сбръчкали и потъмнели. Фин преброи и провери книгите. Трябваше да бъдат шест: „Малки жени“, „Менсфийлд парк“, „Джейн Еър“, „Тайната градина“ и „Големите надежди“ все още си стояха пред вратата, но шестата — мисля, че бе „Отвлечена“ — липсваше.

— Това е напредък — рече Фин. Тя допря ухо до заключената врата и всички се заслушахме напрегнато. Въздухът в тази къща е странен, както знаеш — някак си тежък, надвиснал като буреносен облак, а тогава сякаш го усещахме по-осезателно, защото все още не бяхме свикнали с него. Така че слушахме, без да дишаме, и аз имах чувството, че и той ни слуша в отговор — това беше странно.

След малко Фин каза, че май долавя шумоленето на страници. Какво облекчение. Отдалечихме се и тръгнахме на експедиция. Първо изследвахме библиотеката; тя бе едно изядено от молците място — тогава дори повече, отколкото сега — и дядо каза, че някога тук бил параклисът на Светата дева. Там, където сега е камината, е бил олтарът, знаеш ли? Опитахме да гледаме през прочутата „шпионка“ и открихме, че работи удивително добре. Не забелязахме нищо странно — не и този първи път. Сетне направихме карта, в която включихме градините, и дърветата, и селото, и овощните градини и езерото, и Черният ров…

— Ти чу ли шумолене на страници? — пита ме Лукас, прекъсвайки изброяването ми. Той ме поглежда над скицника си, моливът му спира да се движи. Аз хвърлям крадешком бърз поглед на листа пред него: трийсет на трийсет и пет сантиметра, отлично качество, добра текстура. Върху него има лабиринт от драсканици, пресечени линии и онези сенки, които Лукас създава, като търка с палеца си. И от тези черни и бели петна се раждам аз — Мейси.

Не ми е позволено да видя портрета си, докато го рисува; Лукас хваща погледа ми и накланя скицника си така, че да скрие листа. Замислям се върху въпроса му. Трудно ми е да си спомня — беше преди повече от десет години. Тогава бях много малка. Тогава изгубих баща си. Всъщност не осъзнавах, че съм го загубила: всеки път, когато вратата се отвореше, очаквах той да влезе.

Така че в моите спомени всички събития от онова първо лято в абатството са объркани. Те са ярки и отчетливи, като образите върху картите за игра, но когато се опитам да ги погледна по-отблизо, ме карат да чувствам безпокойство. Чувствам, че нещо липсва или че фокусникът, който борави с тях, сякаш е скрил няколко в ръкава си. Той ги разбърква фантастично и умело, така както го прави бабата на Дан — има някаква ловкост, някаква хитрост, някакъв номер с ръката. Става някакъв трик.

Концентрирам се върху заключената врата и сбръчканите сандвичи. Мога да помириша сладкия аромат на „Джак Даниълс“. Фин и Джулия са се навели от двете ми страни. Една уловена като в капан муха се блъска в прозореца, който никой не е отварял от десетилетия. Мисля, че чух някакъв звук — шумолене, и то може да е било от отгръщане на страници. Със същия успех, имайки предвид къде се намирахме и естеството на тази къща, шумоленето може да е било и от друг произход. Монахините, които някога са обитавали това място, все още са тук, напомням на Лукас. Те се крият в горните коридори, тълпят се по стълбищата, зърната на броениците им тракат, а полите им шумолят. Когато минаваш покрай тях, сестрите те гледат търпеливо, сякаш очакват да се присъединиш към тях — и изглеждат сигурни, че няма да чакат дълго.

Те са умрели, отишли са си от този свят преди осемстотин години — но това не ги спира. Защо не си почиват в мир, както трябва да си почиват мъртвите? Чудя се защо преследват мен, а всички други хора, чието преследване бих приела с радост — например баща ми, — никога не се появяват? Поне веднъж.

— О, стига, Мейси — казва Лукас. — Престани! Това разстройва всички и е досадно. Няма задгробен живот. Няма рай, нито ад, няма Бог, нито дявол, няма ангели, демони, духове… Естествено няма и призрачни монахини. Ти си практично дете. Знаеш всичко това отлично. Престани да се въртиш и седни кротко.

Лукас е неверник. Той знае много. Говори рязко и аз осъзнавам, че съм го ядосала — Лукас лесно се отегчава. За да го умилостивя, сядам тихо като полска мишка (Micromys minutus) и след петнайсетина минути работа в мълчание той омеква. Знаех си, че ще стане така. Лукас обича моите истории. Всички други в абатството са твърде заети, за да ме слушат. „Не сега, Мейси“, казват ми те, като бързо се отдалечават от мен. Но Лукас е пристрастен към информацията, а аз съм добър историк, така че двамата много си допадаме и представляваме чудесна двойка. За разлика от Стела аз говоря истината; за разлика от дядо не се отклонявам и разсейвам; за разлика от Фин и Джулия не извъртам и не пропускам най-интересните подробности. Ако наистина искате да научите нещо за тази къща и това семейство — както Лукас иска със сигурност, — аз съм единствената, която може да ви бъде от полза. Аз разкривам тайни — а тук те са в изобилие. Може да съм още дете, но съм забележително наблюдателна, както Лукас вече е установил. „Разкажи го както си е“, казва Джулия. И аз го правя. Да, правя го. Правя го.

— И така, кога се възстанови Стела? — пита Лукас по своя небрежен, ленив, дразнещ маниер. — Джулия винаги ли е била красива? Фин винаги ли е била особена? Кога срещна Дан за пръв път? Кой застреля лъва в библиотеката? Спомняш ли си Америка? Обичаш ли мляко или сметана в кафето?

Той се прозява, сетне ме поглежда с присвити очи, измерва лицето ми и рисува. Две бързи линии, леко размазване с палеца. Харесвам Лукас. Той също ме харесва. Мисля, че ме предпочита пред сестрите ми, макар че може и да греша. Както и да е — ние се разбираме и намираме това за много приятно. Той ми се усмихва с една от беглите си усмивки.

— Хайде, Мейси — казва с примамлив глас. — Искам да знам всичко. Разкажи ми още.

Харесва ми да бъда неговата Шехеразада и, разбира се, не съществува опасност да бъда екзекутирана, след като завърша приказката. Обаче има реална опасност да му стане досадно и затова аз съм винаги нащрек. Внимавам никога да не му дам всичко, което иска. Това е урок, който двете ми сестри трябва да научат, при това скоро. Освен това въпросите му не са толкова невинни, колкото изглеждат. Понякога си мисля, че преследва някаква силно интересуваща го информация, макар че никога не го признава. Подозирам, че днес той иска да научи пълни подробности за Дан. Така че решавам да му подам дясната си ръка и да задържа лявата зад гърба си — открих, че ако накараш Лукас да се мъчи в догадки, ако стоиш винаги на една крачка пред него, тогава няма да загуби интерес.

Ето защо се престорих, че ровя из паметта си, че претеглям спомените, като през цялото време хъмкам и ахкам. След това си дадох вид, че споменът уж изплува, и му казах, че ще разкажа за бабата на Дан, известна още като проклетата вещица, известна още като Манчкин^[1] (този прякор й го измисли Джулия. Жесток е, но тя не я понася).

— Ще ти разкажа за времето, когато тя ни предсказа бъдещето, за деня, в който хвърли картите за нас — започвам. После се колебая. Чувствам вътре в себе си нещо студено и твърдо, сякаш се опитвам да преглътна камъче, което е прекалено голямо. То е заседнало в гърлото ми и не иска да слезе надолу. Нито влиза, нито излиза.

Лукас наблюдава лицето ми. Изражението му е любезно, макар че никой не би описал Лукас като любезен мъж. Понякога си мисля, че ме съжалява, и предполагам, че може би има причини да го прави — защото аз съм вързана в къщата с дядо, който вече трепери от старост, и Стела, която обитава една далечна планета, много далеч оттук; плюс две сестри, които са прочути с красотата и интелекта си. Все хора, които се суетят около мен, но не ме слушат. Ако не са монахините да си говоря с тях, ще прегладнея за разговор. Аз съм момичето в ъгъла, онази, която всички пренебрегват. Все още нямам дори гърди. Да, мога да зърна това в съжалителните погледи и да си направя изводи.

— Бабата на Дан? Тя ви е гледала на карти и на трите? Чу ли какво каза на Фин и Джулия?

— Чух.

— Дан присъстваше ли?

— Да.

— Колко си била голяма?

— Амиии, да видим. — Престорих се, че пресмятам, макар да знаех отговора отлично. — Аз съм изтърсакът в семейството, последният безуспешен опит да се роди момче, така че между мен и сестрите ми има голяма разлика. Бях почти на седем, Фин на четиринайсет, а Джулия на шестнайсет. Беше на рождения ден на Джулия — казвам. — Точно затова отидохме да видим бабата на Дан. Бяхме се консултирали с оракула. Рождените дни са най-благоприятното време за това. Също така беше пълнолуние.

— Страхотно съвпадение. — Лукас прави още едно деликатно петно върху хартията. Подозирам, че ще бъда нарисувана изцяло от сенки. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото“ — прошепва един познат глас в ухото ми. „Защото Ти си с мене“ — отговарям мълчаливо аз.

До мен преподобната майка се усмихва. Другата седмица Изабела ще стане на двадесет и три: тя има зелени като стъкло очи и скъпоценна броеница, направена от нефрит. Отговорностите й са безброй, невинаги намира време за мен. Като докосва ръката ми и слага пръст на устните си, тя поглежда Лукас, след което се измъква тихомълком. Лукас — неверникът, не вижда нищо. Зад прозорците свети слънце. От седмици не е валяло. Това е едно златно лято, най-хубавото лято, което помня. До края му ще бъда променена, чувствам го със сигурност. Ще престана да бъда момиче и ще стана жена. Ще се излюпя от какавидата, от пашкула си, крилете ми ще са влажни, но сияйни, Мейси ще се промени!

Лукас изчаква известно време, сетне казва:

— Добре, значи е средата на лятото, има пълнолуние. Вие отивате долу в селото и дъщерята на Оушън ви гледа на карти. И какво ви каза старата вещица? Какво обеща на трите сестри? Чудя се. Любовник? Наследство? Пътуване? Обзалагам се, че е било любовник. Висок, тъмен, непознат. Като мен.

— Нищо подобно.

— Виж ти, необикновена гледачка — мърмори той по своя суховат маниер. Прави се на зает, но аз знам, че съм привлякла вниманието му. Това предизвиква у мен лек и таен трепет. Той извърта скицника си така, че да не мога да надничам в него, и продължава:

— Сега, Мейси, можеш да говориш, но няма да мърдаш главата си. Искам да стоиш под този ъгъл. Светлината е прекрасна. Обърни лицето си леко наляво. Разкопчай горното копче. Отлично. Умно момиче. Целият съм в слух. Хайде, започвай.

Мисля, че е не само в слух. И очите му са нащрек. Лукас има много очи, също като Аргус. Ако едно от тях е затворено за малко, останалите деветдесет и девет остават будни и наблюдателни. Когато човек си има работа с него, е препоръчително винаги да помни това. Така че аз също не го забравям.

Опитвам се да се отпусна в позата, която съм заела. Опитвам се да се концентрирам и да събера миналото. Тук, в импровизираното ателие на Лукас, е хладно и спокойно. Голямата стая има каменен под и сводест таван. Била е построена от Изабела през тринайсети век и разширена в началото на петнайсети, когато абатството е било в разгара на реконструкцията си. Някога е била трапезария, свързана с коридори към манастирските постройки и основната сграда на женския метох, но тези връзки са изчезнали по време на Реформацията, така че тази част от сградата сега е изолирана. Тук е спокойно, тихо и уединено. Мога да чуя отдалеч звука от грамофона на Джулия — тя отново е пуснала онази плоча на „Джеферсън Еърплейн“^[2], — но го чувам само защото го е пуснала с пълна сила. Надула е звука до дупка. Освен тези чужди стонове и думкане, останалите звуци са си чисто английски: жужене на пчели, шумолене на брястове, блеене на едногодишни овце. Те вече са почти угоени: всеки ден може да ги пратят в кланицата.

Шестте високи сводести прозореца на манастирската трапезария гледат към поляните, овощните градини и долината под тях. В миналото Стела обичаше да се затваря сама в тази стая. Нуждаела се да намери себе си, както казваше, и това прекрасно и спокойно място било много подходящо за тази цел. Да, наистина беше студено през зимата, но за някой, който е дошъл от Канада, английските зими не са страшни. Те са къси, кратки и рядко вали сняг — никакви проблеми! След това Стела откри наново английската влага, източноанглийската влага, която е всепроникваща, пълзи и стига чак до костите. Сетне разбра какво става тук, когато вятърът вее от изток, когато иде с вой от Сибир и мете Фенс^[3].

Доказателствата за всички търсения на Стела — нейните краткотрайни призвания, все още са тук. Тук са изсъхналите бои от нейната пролет, посветена на рисуването на акварели; тук е шевната машина от лятото, когато се изявяваше като дизайнер; изоставените лещи от периода й на фотограф; тракащата пишеща машина от кратката зима на нейната писателска фаза. Това бе най-дълго продължилото и последно призвание. Може би Стела най-накрая бе намерила себе си. (Чудя се как може да стане това?) Може би се бе отказала да търси. Както и да е, сега тя избягва трапезарията.

В момента тя е превзета от Лукас. Той и Дан току-що пристигнаха от Кеймбридж. Бяха издържали последните изпити и пристигнаха тук със страхотен махмурлук един ден след майските изпити.

— Това е последната дълга ваканция — обяви Дан, — така че нека да я направим незабравима.

Сега Дан често остава в абатството — може да отседне при баща си и баба си в селото, но предпочита да е тук. Настанил се е в своята стая в основната сграда и ще остане до края на ваканцията. Лукас ни е посещавал и преди, но никога за дълго — той изобщо не стои дълго никъде, — така че тази продължителна визита е изненадваща. Не мисля, че някой го е поканил, макар да предполагам, че Фин може да го е направила. Той е тук за неопределен период. Това може да бъде остатъкът от лятото, а може и по-малко, но може и повече. Лукас никога не крои планове — или ако прави, отказва да ги направи достояние на другите: просто пристига, когато му се прииска, и си отива без предупреждение или сбогуване. Мога да приема това поведение, защото с него се разбираме един друг; но за Фин и Джулия то е доста по-трудно разбираемо.

Той не се интересува от удобствата. Спи с едно старо военно одеяло върху окуцялата кушетка в ъгъла. Вари кафето си на парафинов котлон. Когато иска да се изкъпе, плува в реката. Когато е гладен, което не се случва често, идва в къщата, очарова Стела и изпразва килера. Стела е добра готвачка и смята Лукас за гений — това й впечатление той не се опитва да разубеди, забелязах го. Върху масата, под една тънка салфетка от муселин за защита от мухите, мога да видя последните й дарения за художника, който ни е на гости: парче кейк „Мадейра“ и извит златист полумесец пай със свинско.

От него бяха отхапани една-две хапки. До масата, подпрян върху статива, обърнат с лице към стената и скрит зад параван е портретът, който Лукас трябва да нарисува — неговата компенсация за това, че ще живее безплатно тук цялото лято. Това е гигантска картина на Джулия, Фин и мен, и Дан казва, че тя ще бъде неговото magnum opus^[4] — за тази година поне. Ще се нарича „Сестрите Мортланд“, което според мен е тъпо и глупаво наименование. Нямам впечатление, че Лукас работи често върху това платно, макар че може да работи нощем.

Аз не мога да спя добре през нощта. Понякога ми пречат монахините; друг път моите сънища. Веднъж или два пъти, когато не можах да спя, се измъкнах от леглото, слязох долу в градината и видях светлина в трапезарията, пръскаща се надалеч. Лукас затваря външните капаци на прозорците, но шест ярки цепнатини лежаха като райета на земята, като златни пръчки. Може би скиците, които правеше на лицето ми, бяха подготовка за този портрет. А може и да не бяха важни, просто нещо, с което да си убива времето. Бих искала да го попитам дали са важни и защо може да бъдат такива — но знам, че няма да ми отговори: той е потаен мъж… Както Бела обича да казва: „Краставите магарета се надушват“. Аз също съм потайно момиче.

Мисля, че може да бъдат важни, защото Лукас казва, че има намерение тази година да ми направи четири рисунки. Сигурна съм, че това е голяма чест. Означава, че нещо в мен го е заинтересувало. Първата рисунка — „Пролетната Мейси“ беше завършена през великденската ваканция. „Лятната Мейси“ е тази, която рисува в момента; „Есенната Мейси“ и „Зимната Мейси“ ще бъдат следващите. Не ми е позволено да ги видя преди и четирите да бъдат завършени. Не ми е позволено да видя и „Сестрите Мортланд“, на Джулия и Фин също е забранено. Опитах се на няколко пъти да се промъкна и да надзърна, но опитите ми винаги биваха осуетени. Когато Лукас излизаше навън, той затваряше прозорците и вратата. За тази цел купи нов катинар.

— Колко параноичен може да станеш? — пита го Джулия.

Тя току-що се е върнала от едногодишна специализация в Бъркли, Калифорния. Пребиваването й там е повлияло върху дрехите и речника й. Любимата й дума сега е „параноик“.

— Хайде, Мейси, къде се отплесна? — стресна ме Лукас. — Говори ми. Лицето ти стана твърдо и неподвижно. Не мога да работя, ако си намусена.

— Не се муся — отвръщам. Но съм доловила в гласа му предупредителната нотка на раздразнение, така че отново се концентрирам. Ще ми се да бях избрала да му разкажа за друго събитие, но вече няма начин да се измъкна. Онова обло, студено камъче все още е заседнало в гърлото ми. Мръщя се, Лукас изчаква, моливът му нетърпеливо се върти и аз, както винаги покорна, се връщам обратно в миналото.

Виждам как през онзи следобед ние трите тръгваме към селото. Избираме да минем по пътя през гората, нещо, което правим рядко. Джулия се е пременила в нова бяла рокля; отдолу носи найлонова фуста а ла Бриджит Бардо, която прави полата й твърда и с формата на камбана. Около деколтето на роклята има английска бродерия. За една нощ се е превърнала в жена и е толкова ослепително красива, че чак очите ме болят. Сестра ми Фин е облякла както винаги старите си дрехи — износени панталони, смачкана блуза и сандали. Тя е тънка и изправена като върбова пръчка. Мога да кажа какво мисли Джулия — тя обикновено мисли за себе си, така че не е трудно, но когато става дума за Фин — не мога. Тя е много по-сложна, като възел, който не мога да развържа.

Сестрите ми вървят напред и спорят. Аз съм на опашката. Нося кафяви ленени шорти, кафяви сандали, бяла риза, която е на Фин, но вече не й става. Прочетох тайно поредицата „Прочутата петорка“^[5] (те са на първо място в списъка на Стела за забранени книги) и като безсмъртния Джордж от остров Кирин^[6] искам да бъда момче.

Подсвирквам на кучето, което само аз мога да видя — това лято бяхме между кучета, така както сме и сега. Пъхам ръцете си в джобовете и тътря крака. Броя дърветата и ги назовавам по име, когато минавам покрай тях. Мисля, че съм щастлива; щастието е заразително. След малко Фин и Джулия престават да спорят и Фин, която има много сладък глас, започва да пее, първо мадригал, после подскачайки и смеейки се, песента на Елвис „Blue Suede Shoes“.

Излизаме от гората и топлината на слънцето ни удря безмилостно. Долината под нас е като разтопено злато. Живите плетове от бъз са като плътна стена; трийсет бряста са строени като на парад по дължината на тясната алея. Ябълките в овощните градини са узрели; житото е узряло. Бог е подредил четирийсет и една крави в перфектна фигура в Акр Фийлд. Над главите ни летят чучулиги — толкова са високо, че не мога да ги видя, но ги чувам, — те надуват гърлата си и изпълват небесата с оглушителна песен. Дишам въздуха на Англия; той нахлува в дробовете и кара сърцето ми да бие по-бързо. Фин хваща ръката ми, дори духът на Джулия е приповдигнат. Ние започваме да танцуваме, да тичаме и скачаме надолу по хълма.

Най-долу, както сме се уговорили, ни чака Дан. Пораснал е, станал е по-висок от последния път, когато го видях — а това бе преди повече от година. Обикновено идваше в абатството всеки ден, но сега изглежда го избягва — ако за това има някаква причина, на мен, както обикновено, тя не ми е съобщена. Въпреки това той и Фин си остават близки. Тя и преди е ходила много пъти у тях, но за Джулия и мен домът на Дан си остава непозната територия — ние никога не сме прекрачвали прага му; Дан винаги ни изпреварваше и преграждаше пътя ни. Вървим през селото. То е притихнало в следобедната жега. Тринайсет кокошки кълват тревата край пътя.

Тук нищо не се е променило от векове, харесва ми. Джулия твърди, че това било истинска досада. Старинната къщичка с наклонен покрив, в която живее Дан, е последната къща отляво, гледаща на юг, точно на четиристотин крачки от изкуствения гьол за патици. Предният вход никога не е бил използван, така че заобикаляме отзад, където е сенчесто и вратата стои отворена.

Това е стара, ниска врата. Дан, Фин и Джулия трябва да наведат главите си, за да влязат. Аз ги следвам и след ярката дневна светлина ослепявам от тъмнината.