Сали Боуман
Любов в старото абатство (35)

28
Машината за рязане на хартия

Пропуснах последния влак. Взех първия на другата сутрин. След като Ник си отиде, не исках да мисля, така че включих телевизора, който бях подарил на Джо. Пръстите ми танцуваха върху дистанционното. Гледах армии в някаква пустиня, нощни битки и умни оръжия с лазерно насочване, които можеха да изминат три милиона мили и да влязат в сградата през най-малкия прозорец. Знаех, че тази война е неизбежна, бях я забравил за шест седмици: сега гледах началото й. Гледах и някои стари филми: вървеше „Казабланка“. Гледах как се готвят да арестуват обичайните заподозрени. Гледах игри, шоупрограми и забавни смешки, реклами и интервюта с наркомани; гледах танцьори и комедианти, застрашени видове и полярни мечки, които раждат, гледах ситуационни комедии и извънземни. После си легнах в голото легло на Джо и наблюдавах как луната изгря и залезе. Слушах мишките вътре в къщата и бухалите навън, бухалите, които очакваха да ловят мишки.

В Лондон, на път от гарата към хотел „Разбито сърце“, който реших да прекръстя на хотел „Разпадане“, се отбих в един магазин за канцеларско оборудване.

В резултат: една чисто нова, супербърза, високоефективна машина за рязане на хартия. Нарича се „Супер Шреда“. Много по-бърза от огъня, който бях намислил за тези страници. Не исках да причинявам горски пожар в задния двор, не желаех да привличам внимание, нито да дразня съседите. Това бебе с остри зъби може да нареже за нула време четирийсет листа А4. Произведено е в Тайван. Одобрено е от CIA^[1].

Изглежда гладно, има стоманени зъби. Готов съм да го обичам. „Няма да чакаш дълго“, казвам му.

Къщата е подредена. Всичко е подготвено. Зарязал съм въжетата и бръсначите — нямам нужда от тези оръжия. Казал съм на досадния млекар, който настоява да му платя за няколко седмици напред, че ще му дам парите утре; ако случайно не отварям вратата, да продължи настоятелно да звъни. За да не стане някоя издънка, съм пратил по пощата кратка бележка на Джулия. Не мога да мисля за никого друг, и с повече късмет, ако се върне от снимачната площадка, където е отишла, тя ще пристигне тук и ще доведе и полиция. Ченгетата, в техните детски колички. Сигурен съм, че те ще се справят. А ако не могат, толкоз по-зле, съжалявам момчета, това са рисковете на професията.

Сега седя тук, с любимото ми нескафе и една цигара „Марлборо“, и мисля за дълги думи, които да започват с буквата З — като Завършване, както в „Искрени пожелания за успешно завършване“. Като завършек.

Стоя на прозореца, има хубав изглед към Фийлдс. Забелязвам четирима нахакани скейтбордисти, двама нелегални велосипедисти, на които табелите забраняват карането на колело, и няколко плахи кучкари, които разхождат любимците си. Малк и бандата му са се завърнали и висят на ъгъла. Но ако се вгледам достатъчно настойчиво, няма да видя никого от тях — нито Малк с неговите мирмидонци, нито скейтбордистите, велосипедистите и кучкарите; нито дори онези тъжни някогашни пасбища. Вместо това мога да видя хората, които обичах, и местата, които обичах, полетата на моето детство, където се разхождах, където играх — и където се учих да стрелям с пушка.

Хамлет не би могъл да го направи, той не би могъл да надскочи себе си, не и в смисъла на „Да бъдеш или да не бъдеш“. Защо не, мислех си всеки път, когато четях или гледах пиесата; защо не, мислех си някога в Кеймбридж, когато я режисирах. Защо не? Защото Хамлет твърди, че не знае какво има от другата страна на смъртта, и се страхува от онова, което може да го очаква там. „Неоткритата страна, отдето никой пътник не се връща“, нарича я той, макар да знае, че това не е вярно: мъртвите се връщат — Хамлет вече е говорил с духа на баща си; той вече е получил инструкциите на мъртвия крал.

В края на последното действие Хамлет, без да подозира, ще срещне смъртта, прободен с отровна рапира, в онзи момент от живота си, когато е готов така или иначе да умре… Но по-рано в пиесата онази неизвестна страна на живота след смъртта озадачава волята му и възпира камата му: „Защото туй — какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън, когато се измъкнем от бренната гълчава? — то ни спира…“.^[2]

Аз покорно се подчинявам. Аз спирам.

Какво виждам от другата страна, в онази неоткрита страна?

Не рая или ада от библията на Джо, единствената книга в нашата селска къща — макар че вярвам на Дантевата изтънчена „Божествена комедия“, на неговото виждане за рая и ада. Може би виждам една територия, която отразява онази, от която сме дошли, нищото на Преди-раждането — и не се страхувам от нея. Можете ли да се страхувате от празнотата на небитието, от безсъзнанието и липсата на опит преди утробата? Не мисля… Може би ще бъде нещо като подземния свят на елините — сега мога да повярвам, че ще бъда посрещнат с „добре дошъл“. Реката Стикс, която трябва да бъде прекосена, Харон в ладията, сенките, вдигащи ръце за поздрав от другия бряг на тъмната река. Другият бряг на Черния ров… Може би ще видя Джо и Бела, и моята отдавна загубена майка; може би Оушън ме чака, за да ме поздрави… Или може би Шекспир, използвайки Хамлет като свой говорител, бе прав както винаги: онова, което ме очаква, ще бъде страната на сънищата — и тя ще бъде колкото непредсказуема, толкова повтаряща се, звънлива и все пак загадъчна, великодушна и ужасна, колкото са сънищата. Да, мога да вярвам и в това също.

Едно безкрайно сънуване. Прекарал съм почти четирийсет и шест години сред подобни сенки, така че без съмнение ще се справя и с още. Когато дойде времето да открия това, изборът няма да има значение.

Само се надявам, че няма да се наложи да наблюдавате. Защото, ако сте прокълнати с ангелски очи и сте осъдени да прекарате цяла вечност, наблюдавайки ставащото тук на земята; ако последният кръг е да бъдете един небесен воайор, обречен никога да не се намесва… тогава това наистина би било ад. Мисли, гледай, виж; погледни отблизо кашата, хаоса, бъркотията, денонощното зло и кървавия ужас, които сме създали. Кой би искал да наблюдава продължението? Да гледа как децата му умират, да гледа как любовта му страда? Ще искам ли аз да гледам едно вечно продължение, да знам какви ужаси очакват Мейси или Ник, или Джулия, или Фани, или моя кръщелник Том? Не, не бих искал това. Не, не искам това, Господи! Спести ми тази възможност.

Като изключим катаклизма от последните дни, лошото идва бавно, нещата бавно се влошават: дупката в небесата се разширява, моретата и реките са отровени, Земята е болна, Европа се превръща в Сахара, има все повече войни, все по-разпространен глад, нови болести и нови епидемии… мисля за инструментите, които имаме сега, за нашата глупост, арогантност, слепота, жестокост: всички тези смъртоносни оръжия в човешкия арсенал — някой може ли да каже, че животът на земята се подобрява? Аз със сигурност не мога. Какво гледа Господ, наистина. Той трябва да е замислил нещо, някакво последно изпитание; трябва да е абсолютно извън пространството, защото в противен случай дори той щеше да забележи непоносимостта на своето създание. Или може би просто му е дошло до гуша; може би в своите многобройни прояви и прозвища той най-накрая е вдигнал ръце и се е отказал от този зъл разказ, загубил е първоначалния си замисъл. Дал е хилядолетна човешка жестокост на мъжа и не е забравил да даде хилядолетна човешка жестокост и на жената — кой би могъл да го обвини за това?

От друга страна, може би будистите са прави — в този случай аз ще се върна като някаква по-низша форма на живот, без съмнение като червей или гъсеница. Изпълнявайки този път предназначението си, вероятно ще се върна като нещо напълно безсрамно, като гъба или паразит например, или като онкосфера… по дяволите.

Току-що проверих как работи машината за рязане. Тя има страхотен апетит. Навън се стъмни, светлината намаля и започна да вали. Сега има само двама скейтбордисти и последният кучкар прекосява Фийлдс с кучето си. Никога не съм мислил, че ще бъде лесно, но се оказва трудно по начини, които не бях предвидил. Чудя се дали Мейси е чувствала същото?

Може би не бях прав, може би цялото ми теоретизиране е било грешно и времето на падането на Мейси няма нищо общо с вечерната молитва. Може би тя е била някъде скрита, заслушана в нас, които я викаме, опитвайки се да събере сили за действието — точно както правя аз сега. Или може би просто е искала един разтегнат интервал от тишина, в който да позволи на света да продължи. Мога да разбера това. Мога да го разбера.

Никога няма да проумея защо скочи, осъзнавам го сега — не бих могъл. Дори да бях намерил онова измислено писмо, онзи последен обяснителен документ, за който бях толкова сигурен, че съществува — какво щеше да ми каже той? Щеше ли Мейси да заяви, че не може повече да понася своя статут на аутсайдер, че няма сили повече да понася да бъде рядкост, дете, което не е в състояние да задоволи очакванията на хората за децата? Щеше ли да се оплаче от самотата и изолацията, които навярно е усещала?

Или щеше да обясни, че се чувства като пречка за семейството си — едно препятствие, което тя самата има достатъчно сили да премахне? Щеше ли да ни обвинява, че сме били слепи за нейното нещастие, за това, че й обръщахме гръб, че бяхме нетърпеливи и раздразнителни, когато се опитваше да контактува с нас? Щеше ли да ни натяква, че я избягвахме прекалено често? Всички бяхме много виновни. Слепи за страданието. Неразбиращи. Няма отговор за това обвинение.

О, как ми тежат сега греховете от пропуските! Може би Мейси щеше да бъде по-конкретна, оставяйки ни някакъв успокояващ пример за причина и следствие? Да предположим, че е научила някак си истината за болестта на баща си — и това я е довело до ръба? Предполагам, че е възможно, като се имат предвид клюките в селото. Или може би щеше да потвърди, че изкуството е виновно: че не е могла да живее с онази Мейси, която е видяла на портрета на Лукас? Когато скочи, беше минала само една седмица от мига, в който видя портрета за пръв път… Може би щеше да ни посочи някакъв скрит фактор, някакъв инцидент или влияние, за които никой от нас не бе имал достатъчно мозък да заподозре… Или може би просто щеше да ни разкрие, че в една прекрасна лятна вечер, на тринайсет години е решила, че е живяла достатъчно на този свят и би желала да се присъедини към баща си и многобройните си приятели сред мъртвите?

Би могло да бъде всяко от тези неща, мисля си: тя би могла да напише всяко от тях и без значение колко са странни, колко ясни или подробни са думите й, информацията пак щеше да бъде приблизителна. Ние гледаме под грешен ъгъл, косо, накриво на собствения си живот. Съмнявам се, че Мейси е знаела защо направи онова, което направи. Не знам защо, нито как самият аз стигнах до този извод — седейки на тази маса, пишейки последния лист, гледайки пушката и машината за рязане на листа и запалвайки лампата на бюрото в намаляващата януарска светлина.

Мога да видя някои от стадиите на моето пътуване и някои от пътищата, по които не тръгнах. Вече съм отвъд точката, в която това имаше значение. Но също така оценявам последното удобство на самоубийството: поне съм на точното място. Също като Мейси повече няма да бъда обект на обстоятелства и никакъв външен фактор няма да определи как да свърша. Да заредиш пушката. Да отвориш прозореца. Да прекрачиш през него: това е наш избор. Усещането е просто, нали, Мейси? Странно просто е това състояние.

Не трябва да се колебая. Ако Мейси — едно дете, е имала куража да го направи, сигурно и аз мога — ръцете ми са достатъчно стабилни и това е важно, не искам да оплескам работата. Но чувам някакви гласове, има гласове — чувам гласове, те викат името ми, изкушават ме да се върна. Това, което съм намислил, натъжава баща ми, мога да го усетя. Господи, те са толкова ясни и толкова близо: не очаквах подобна намеса! Ето го Джо, вдига ме да седна на седалката на трактора и аз изоравам първата си бразда, но не притежавам сръчността му и тя е крива; ето я й Бела, предсказва бъдещето ми с картите, а после ги пъха в кутийката им и казва: „Животът е онова, което сам си направиш, Дани, да знайш туй“. Тук е Фин, която взема ръката ми, докато се разхождаме по Акр Фийлд, и ми казва, казва ми в лятната вечер: „Не е възможно, Дани, да бъда по-щастлива от този миг, нали?“. Тук е и моят кръвен брат Ник, който ми помага да хвърля въдица, за да уловя акулата, която знам, че се крие в езерото на абатството. Тук е и петгодишната Мейси, която плаче над зайците, които току-що съм застрелял. Тя вика: „Защо не дишат? Какво си им направил? Накарай ги да се върнат към живота, Дани. Накарай ги да живеят заради мен“.

Няма да слушам повече тези гласове. Няма да се обръщам назад — тези ниви, това слънце, тези гласове, тази Англия: те разбиват сърцето ми. Те са ми толкова скъпи… затова не мога да рискувам.

Наближава три — почти три часът е. Приключвам. Ще ми трябват най-много петнайсет минути, за да напъхам тези листове през машината. След това ще…