Лесли П. Хартли
Посредникът (4)

Глава III

Всичко започна с това, че времето ми изневери.

В понеделник, деня на пристигането ми, бе сравнително хладно, ала на следващия ден небето сякаш напук сияеше безоблачно и слънцето прежуряше. След като се измъкнахме от закуска (спомням си, че все не ни сдържаше на масата, като готови за бягство затворници ние оставахме само колкото да попитаме дали може да излезем), Маркъс ми рече:

— Хайде да идем да видим термометъра, от онези е, дето засичат най-високата и най-ниската температура за деня.

Макар да е досадно и нелепо — като си помисля само колко пъти щях да гледам термометъра — не мога да си спомня къде стоеше, но да, сетих се, висеше на стената на осмоъгълна островърха куличка, под клона на кичест тис. Тази сграда ме привличаше — в нея имаше нещо самотно и тайнствено. Смятаха, че е старо ловно хранилище, построено под дървото за по-хладно, но това бе само догадка, никой не знаеше със сигурност какво е.

Маркъс ми показа как работи термометърът, показа ми и малкото магнитче, което придвижваше двата белега нагоре и надолу.

— Само не бива да го пипаме — рече той, прочел мислите ми. — Баща ми ще се сърди. Обича да си го оправя сам.

— Често ли се сърди? — попитах аз. Не можех да си представя мистър Модсли ядосан или какъвто и да е друг, но това май беше първото нещо, което човек иска да знае за възрастните.

— Не, но мама ще се сърди — отвърна уклончиво Маркъс.

Термометърът показваше близо 30°С.

Бяхме тичали през целия път, първо, за да изчезнем по-бързо, второ, понеже тичахме винаги, дори когато можеше и да се върви бавно. Бях започнал да се изпотявам и си спомних честите наставления на майка ми: „Гледай да не се изпотяваш“. Как можех да не се изпотявам? Погледнах към Маркъс. Носеше лек спортен костюм. Ризата му не бе отворена, но яката бе разхлабена, голфчето му не приличаше на къси панталонки, защото стигаше до коленете, но бе широко, крачолите се ветрееха, въздухът влизаше свободно в тях. По-надолу се виждаха чорапите, които почти се допираха до него — чифт тънки сиви чорапи, красиво запретнати над жартиерите, а на краката му — чудо на чудесата! — не цели обувки, а (както им казвахме тогава) половинки. За едно леко облечено днешно дете това са дебели зимни дрехи; на мене ми приличаха на бански костюм, така непригодни бяха за сериозната благопристойна служба на облеклото.

Потвърждението на тези шивашки подробности е пред мене, защото ние с Маркъс се снимахме тогава и макар снимката да се е осветила в единия ъгъл, а пейзажът и самите ние да сме застрашително наклонени на една страна, тази избледняла червеникавокафява фотография показва невероятната проницателност на камерата от онова време, когато тя не можеше да мами така лесно. Аз съм с итънска яка и папийонка, нося норфъкска куртка с висок ревер, с гравирани кожени копчета, кръгли като гюлета, добросъвестно закопчани догоре, и с колан, пристегнат повече, отколкото трябва. Панталоните ми са закрепени здраво под коленете с ремъчета от плат и с катарами, скрити под дебелите черни чорапи, чиито жартиери стигат малко под тях; това натоварваше двойно кръвообращението на краката ми. За да е пълна картината, ще кажа, че нося и чифт очевидно съвсем нови високи обувки, които изглеждат още по-големи, защото са нови, а петелките им — сигурно бях забравил да ги подвия — видимо стърчат.

Ръката ми е през рамото на Маркъс (аз бях с един-два инча по-висок от него, както и с година по-голям), застанал съм в любовната поза, която тогава бе позволена на мъжкия пол, когато искаше да се снима (студенти от последния курс и войници се прегръщаха на поразия), и макар че на тази злощастна килната фотография аз изглеждам така, сякаш се каня да съборя Маркъс, в същото време си личи, че съм привързан към него — така си и беше, макар че при неговата студенина и поради вродената му посредственост бе много трудно да го заобичаш. Не си подхождахме твърде по характер и бяхме събрани от обстоятелствата, които нямаха нищо общо с истинската природа на всеки от нас. Кръглото му лице гледа на света без особен интерес, самодоволно е приело положението, моето, малко продълговато, е смутено и издава напрегнатото съзнателно усилие да изглеждам както трябва. И двамата сме със сламени шапки, неговата — с едноцветна панделка, моята — с двукольора на училището; и техните наклонени дъна и периферии образуват два рязко очертани диагонала, две наклонени плоскости, по които ние се носим стремително някъде надолу.

 

 

Ненапразно бях разтревожен от горещината, страданията ми бяха колкото духовни и хипохондрични, толкова и физически, защото аз все още наполовина вярвах, че съм способен да влияя на времето и тази нощ подготвих една хубавичка магия, която да понижи температурата. Но като болен, чиято треска се развива напук на усилията на доктора, времето не се поддаде и на следващия ден, когато офейкахме навън след закуска и стигнахме до ловното хранилище, живакът показваше почти 29°С и температурата продължаваше да се покачва.

Сърцето ми се сви и си наложих да попитам Маркъс:

— Чудя се дали да не се издокарам със спортния екип.

Той тутакси ми отговори:

— На твое място не бих го направил. Само простаците носят училищната форма през ваканцията. Не е добър ден. И всъщност не би трябвало да носиш на шапката си лента с цветовете на училището, ама все едно че не ти го казвам. Абе, Лео, защо слизаш по чехли на закуска? Правят го само банковите чиновници. Може да си ги обуеш и след това, ако толкова искаш.

В много отношения Маркъс изглеждаше твърде зрял за възрастта си, както аз бях твърде зелен за моята. Когато спомена за банковите чиновници, трепнах и си спомних, че баща ми винаги слизаше по чехли на закуска. Но Маркъс бе улучил слепешката; никога не бях му споменавал за ниското социално положение на баща ми.

— Лео, има и още едно нещо, дето не бива да правиш. Като се съблечеш, ти си сгъваш дрехите и ги слагаш на някой стол. Е, не бива да го правиш. Остави ги там, където паднат — слугите ще ги приберат. Това им е работата.

Говореше, без да набляга на думите си, но така авторитетно, че аз нито за миг не се усъмних в неговата правота. За мен той бе арбитър на модата и елегантността, точно както аз бях — дори в по-малка степен — пръв Маг.

По време на вечерния чай някой ми каза:

— Личи си, че ти е горещо. Нямаш ли някоя по-лека дреха?

Този глас не изразяваше особена загриженост, в него се долавяше скрита закачка и като си триех лицето с носна кърпа, защото все още не знаех, че потта трябва леко да се попива, аз веднага се опитах да се защитя:

— О, ама на мен никак не ми е горещо наистина. Ние просто тичахме.

— Тичахте в това време? — рече друг глас с пресилена въздишка, в която долових сарказъм — жив ужас за всеки ученик, — и както си бях сгорещен, пронизаха ме ледени тръпки и ми се стори, че чувам злобния, насмешлив вик „сразен“ и виждам ухилените лица.

Това наистина беше началото на едно невинно гонение, съвсем, съвсем невинно, прикрито зад усмивки и любезности, възрастните дори не биха употребили тази дума. Стана на мода да ми казват, щом ме видят:

— Здрасти, Лео, още ли ти е горещо?

Или:

— Защо не хвърлиш куртката? Без нея ще ти е по-удобно.

Казваха го с лек смях, защото това бе едно неосъществимо пожелание; в онези дни облеклото беше много официално и никак не бе лесно да си свалиш куртката. Започнах да се страхувам от тези закачки, те сякаш изникваха наоколо като газови горелки, които ме обгаряха и аз почервенявах още повече. Страшното усещане, че съм станал пак обект на присмех, се върна с цялата си сила. Не мисля, че съм бил прекалено чувствителен тогава; от опит знам, че мнозина се боят от присмеха повече от всичко друго на света. Защо са избухвали войни, коя е причината да се протакат толкова дълго, ако не страхът от унизителна капитулация? Избягвах дори Маркъс, защото не смеех да му кажа какво ме измъчва.

През тази нощ измайсторих ново заклинание. Не можех да заспя, къде от възбуда, къде от отчаяние, а и абърдийнският териер, комуто също бе горещо, непрекъснато се въртеше и си търсеше по-хладно място в леглото, докато накрая се намести на възглавницата ми. Под нея беше дневникът. Измъкнах го, без да събудя кучето, и в тъмнината успях да напиша новото заклинание — струваше ми се, че без тази формалност то щеше да е безполезно. Бе хубаво заклинание, замислено в късните часове на нощта, дето комай бяха недостъпни за мен, и то подейства — на следващия ден термометърът не достигна 25°C, а аз се почувствах много по-спокоен, вече не ми беше толкова горещо.

Но сигурно това не ми личеше, защото по време ми вечерния чай онези добродушни шеги отново започнаха да се чуват. Понесох ги по-леко този път, защото бях брониран със знанието, което моите добронамерени мъчители не притежаваха — че температурата е спаднала. Ала те продължаваха да се занимават с мен и скоро бях толкова злочест, колкото и преди. Не можех да разбера, че au fond^[1] те се опитваха да покажат интерес към мене и използваха неподходящото ми облекло и зачервеното ми лице, за да ме предразположат. Беше ми дваж по-тежко, че една норфъкска куртка не е подходяща за носене в Норфък; бях си представял, че тук всички ще са облечени така. Изведнъж зърнах образа си в огледалото и разбрах каква нелепа фигура представлявам. До този миг не бях се замислял за външния си вид; сега разбрах колко недодялан изглеждам и същевременно за първи път осъзнах ясно какво значи социално неравенство. Чувствах се съвсем не на място сред тези богати, елегантни хора, бях чужд на всичко наоколо. Нищо не сгорещява повече от смущението, лицето ми пламваше и по него се лееше пот. Де да можех да измисля някоя саркастична забележка, за да им платя със същата монета, да им отговоря като възрастен!

— Може и да ми е горещо — заявих предизвикателно. — Но отвътре съм студен, а всъщност аз съм едно леденостудено създание.

При тези думи те избухнаха в смях, а очите ми се напълниха със сълзи. Излях няколко глътки чай в гърлото си и отново започнах да се потя. Ненадейно откъм сребърния чайник долетя гласът на мисис Модсли. Той бе като поток хладен въздух, понесъл се към мене.

— Да не си забравил летните си дрехи вкъщи?

— Не… да… Сигурно мама е забравила да ги сложи в куфара.

Изведнъж проумях цялата чудовищност на тази забележка; едновременно и лъжех, и клеветях майка си, която положително щеше да ми купи по-леки дрехи, ако не я бях разубедил. Почувствах, че съм я опозорил в техните очи и избухнах в плач. За миг всички млъкнаха засрамено, само лъжичките потракваха в чашките; сетне прозвуча студеният, режещ глас на мисис Модсли:

— И няма ли да й пишеш да ти ги изпрати?

В отговор само преглътнах и тогава Мариан, която никога не ми бе правила забележки за облеклото, каза:

— О, това ще отнеме много време, мамо. Нали знаеш как се бави пощата? Днес е четвъртък, няма да ги получи по-рано от идната сряда. Нека да го заведа утре в Норидж и да му купя нови, пълен комплект. Нямаш нищо против, нали? — обърна се тя към мен.

Смотолевих, че нямам. Но сред облаците, които бяха започнали да се вдигат, се появи още един, много по-черен.

— Нямам пари. Само петнайсет шилинга, осем пенса и половина.

— Това е без значение — рече весело Мариан. — У нас ще се намерят.

— Ама аз не мога да взема от вас — възразих. — Майка ми няма да се съгласи.

— Не забравяй, Мариан, че у тях той си има дрехи — рече мисис Модсли.

Аз трепнах, ала Мариан отвърна бързо:

— О, но ние ще му направим подарък за рождения ден. Майка ти няма да има нищо против, нали? Така той ще има два комплекта. Между другото, кога ти е рожденият ден? — попита тя.

— Ами, всъщност… право казано… на двайсет и седми.

— Как, този месец ли?

Нейният интерес ме накара да бъда откровен.

— Да. Аз… ъъъ… роден съм под знака на Лъва, макар Лео^[2] да не ми е истинското име.

— А как е истинското ти име?

— Лайънел. Ама на никого не казвайте.

— Защо?

— Защото е много префърцунено.

Забелязах как тя се опитваше да проумее тази загадка на момчешкия ми разум, отказа се и рече:

— Но не е ли прекрасно, че е така скоро, искам да кажа, рожденият ти ден. Сега всички ще можем да ти подарим по нещо. Дрехите са най-добрият подарък. Да ти подаря ли лъвска грива?

Това ми се видя смешно, макар и мъничко глупаво.

— Или по-добре лъвска кожа? — продължи тя.

И аз се опитах да отвърна с шега:

— С нея май ще ми е топличко.

— Наистина — изведнъж тя доби отегчен вид и едва скри прозявката си. — Е, значи утре заминаваме.

— Не е ли по-добре да изчакате до понеделник? — намеси се майка й. — Тогава ще дойде Хю^[3] и може да се съберете цяла компания за Норидж.

— Кой ще дойде? — попита Мариан.

— Хю. Пристига в събота. Мислех, че знаеш.

— Хю ли пристига? — попита мистър Модсли. В редки случаи и той даваше своя принос за поддържането на разговора.

— Да, и ще остане до края на месеца. Може и повече.

— Това сигурно ли е, мамо? — намеси се Денис. — На мен ми беше казал, че ще ходи в Гудуд^[4].

— Мисля, че тази година е решил иначе.

— Не искам да ти противореча, мамо, но ми се вижда малко вероятно Тримингъм да се откаже от Гудуд. Виж какво, той…

— Е, скоро ще се убедиш, че наистина има намерение да се откаже от Гудуд заради нас… Мариан, сигурна ли си, че не е по-добре да отложиш за понеделник?

Терзан от нетърпение, очаквах отговора й. Кой беше този Хю или Тримингъм, който щеше да отнеме моето завоевание? Бях възмутен, дори започнах да го ревнувам. Неговото присъствие щеше да отрови цялото ми удоволствие от пътуването. И да чакаме до понеделник! При все това мисис Модсли ни бе дала ясно да разберем какво иска и никой, дори Мариан, не би посмял да отиде против волята й.

— Не е ли по-добре да изчакаш до понеделник? — повтори мисис Модсли.

Мариан й отговори начаса и сякаш две стоманени шпаги се кръстосаха във въздуха.

— Това няма да е никакво удоволствие за Хю, мамо. Той познава Норидж по-добре от нас. Няма да му се хареса да се мъкне по магазините — на всичко отгоре в тази жега. — Тя вдигна очи и погледна дяволито безизразното лице на майка си. — Освен това до понеделник Лео ще се стопи като восък и ще му трябва само една муселинена торбичка. Но, разбира се, ако някой иска да дойде с нас…

Погледът й премина от лице на лице, в него се четеше не покана, а предизвикателство; и аз го следях, изпълнен с отчаяния страх, че може да има желаещи. Нямаше. Всеки си намери някакво извинение. Моето ликуване сигурно биеше на очи.

— Значи може да отидем, нали, мамо? — попита Мариан.

— Разбира се, стига на баща ти да не му трябват конете.

Мистър Модсли поклати отрицателно глава.

— Но не в „Стърлинг & Портър“ — каза мисис Модсли, — както правиш обикновено. Там е безвкусица.

— Аз бих отишъл в „Чалоу & Крошей“ — изведнъж рече разпалено Денис. — Там може да се намери най-доброто.

— Не, Денис, не може — заяви майка му.

— Зная, че Тримингъм понякога си купува оттам вратовръзките — настояваше Денис.

— Лео има ли нужда от вратовръзки?

— Аз ще му платя една вратовръзка, ако обещаете да я купите от „Чалоу“.

Отново започна да ми става горещо.

— Хайде да направим така — рече Мариан, — нека всеки от нашето семейство да му подари по нещо и тогава всички ще бъдем виновни, ако Лео не е облечен добре.

— От мен гащите! — каза изведнъж Маркъс.

— О, Маркъс!

Хор от възмутени гласове посрещна неговата шега и той изглеждаше съвсем сконфузен, докато не се намеси майка му.

— Е, може аз да му ги подаря, момчето ми.

С изненада забелязах обичта, изписана на лицето й.

Мариан каза, че ще провери какво ми е нужно. За тази цел трябваше да прегледа моя оскъден гардероб — цяло изтезание, изпълнило ме с ужас — но когато дойде мигът, в който тя, нежна, ефирна, развяла волани, се появи в стаята ми, приветствана от Маркъс, какво наслаждение бе само! Какво прераждане! Огледа подробно всяка моя дреха, почти с благоговение.

— Какъв красив реприз! — каза тя. — Да имаше и у нас някой, дето да може да замрежва така.

Не й казах, че мама ги е закърмила, но сигурно се досети. Бързо схващаше как стоят нещата.

— Онези дрехи, дето ги имаш вкъщи, са чиста измишльотина, нали?

— Измишльотина? — повторих аз като ехо.

— Искам да кажа, че всъщност нямаш такива дрехи.

Аз кимнах, щастлив, че ме е хванала в лъжа, опиянен от споделената тайна. Но откъде ли би могла да знае?