Лесли П. Хартли
Посредникът (19)

Глава XVIII

Когато слязох за закуска на следващата сутрин, писмото го нямаше. О, миг на душевен покой! Видях две празни места на масата — на Мариан и на майка й. Мариан, както чух, бе взела ранния влак за Лондон, мисис Модсли бе още на легло. Размишлявах върху естеството на нейното неразположение. Un type hystèrique, бе казал Маркъс. Какви ли бяха симптомите? Имаше ли припадъци? Знаех единствено, че понякога от това боледуват слугите, не знаех как се проявява заболяването, но никак не можех да го свържа с мисис Модсли, която, освен че бе дама, винаги изглеждаше така спокойна. Този неин напрегнат, неподвижно втренчен поглед, който те улавяше като лъч на прожектор! Тя беше неизменно мила с мене, по-мила от Мариан в някои отношения, дори във всяко отношение. И все пак нейното неподвижно спокойствие ми действаше потискащо: нямаше да смея да я обичам, ако ми беше майка. Маркъс я обичаше, ала тя сигурно се показваше в друга светлина пред него. Тя изваждаше наяве цялата непохватност на Денис; щом забележеше втренчения й поглед, той веднага добиваше вид на човек, който ей сега ще изпусне нещо или вече го е изпуснал. Да, без мисис Модсли се дишаше по-леко.

А Мариан обичаше ли я? Това не знаех; бях ги виждал да се дебнат като котки и после също като котките да се извръщат равнодушно, сякаш това, което е било заложено на карта помежду им, някак си е изчезнало от само себе си. Моята представа за любовта нямаше нищо общо с това, за мен любовта бе по-открито, несдържано чувство.

Бях обичал Мариан или така щях да кажа, ако имаше с кого да споделя (но нямаше, а на мама със сигурност не бих казал). Какво изпитвах към нея? Зададох си този въпрос, коленичил за утринна молитва, когато мислите ми трябваше да бъдат устремени към опрощението на греховете, но не можах да си отговоря. Почти очаквах да зърна присмехулното лице на Мариан от другата страна на масата; като не го видях, сетих се, че тя няма да се върне преди сряда и в душата ми нахлу облекчение. Сряда, сряда, как не, дотогава щях да съм получил бойна заповед за отстъпление и край на Брандъм — тук бях, ала домът ми беше вече чужд.

Даже когато тя бе за мен най-възхитителното създание на света, даже когато звукът на нейния глас, произнасящ името ми с онази иронична нежност, ми даряваше всичкото щастие, което може да дари човешката близост, аз винаги малко се страхувах от нея, боях се, че няма да съм на висотата на положението. Какво точно означаваше това не ми бе съвсем ясно, защото причината не беше само в красотата й. Дори не си спомням да съм я чувал да каже нещо дълбокомислено, макар че сигурно не бих го забелязал. Не, навярно всичко беше заради онази добродушна раздразнителност в отношението й към хората и предметите — тя стигаше до най-главното преди останалите и минаваше към друго, докато те още се маеха, нейната дразнеща способност да отгатва какво искат да кажат, преди да са го казали, ги караше да я смятат за високомерна. Тя вече стигаше целта, докато те тъпчеха на едно място, а умението й да намира най-краткия път ги правеше да изглеждат мудни и досадни. Мариан ги превъзхождаше, ала не се държеше снизходително; от всички се интересуваше, но никога не ги объркваше един с друг. Ала тя си имаше своя собствена гледна точка, която обикновено смущаваше човека: виждаше ни не такива, каквито се виждахме самите ние или каквито изглеждахме на другите. За нея аз бях Ловецът от зелената дъбрава и мисълта за това ме опияняваше — едно огледало, в което никога не се уморявах да се оглеждам: беше като прераждане. И само тя можеше да извърши чудото, нямаше смисъл да си казвам: „Ето, такъв ме вижда Мариан“. Тя вдъхваше живот на този образ, като държеше огледалото.

Сега огледалото бе счупено. Само аз знаех колко пресметливост се крие зад мнимото безгрижие на Мариан и всичките ми мисли за нея бяха потопени в отровно зелена жлъч; сили нямах да погледна зеления си костюм. Каква полза имаше да си казвам, че ми го е подарила, преди да се заема с разнасянето на писмата, защото още тогава ме е смятала за зелен; така ми бе казал Маркъс — и през ум не ми мина, че може да е излъгал.

Ето защо отсъствието й беше спасение за мен — спасение от постоянното напрежение да отговарям на нейните изисквания, да бъда всеки миг такъв, какъвто тя желае да ме види — психологическо изпитание, загубило вече магическата ми привлекателност; и спасение от онова страшно публично саморазкритие на чувствата, което щеше да повлече след себе си допълнителни взаимни обвинения и груби слова — стори ми се, че такова желание бях прочел в очите й предния ден.

Аз, помъдрелият, старият Лео, правя сега тази аутопсия на чувствата; тогава много не ги анализирах: доволен бях, че напорът на събитията отслабва, а аз самият постепенно изпадам в моето скучно праисторическо предбрандъмско душевно състояние и няма защо да оправдавам ничии очаквания, освен своите собствени.

Четирима от неделните гости бяха взели заедно с Мариан ранния влак за Лондон и бяхме останали малко, само седмина: мистър Модсли, лорд Тримингъм, Денис, Маркъс и аз, и една възрастна двойка — мистър и мисис Лорънт, за които си спомням само, че изглеждаха съвсем безобидни. Дори масата сякаш се беше смалила и едва ли бе по-голяма от нашата вкъщи, която щях да видя толкова скоро. Двете котки ги нямаше, цареше приятна атмосфера на détente^[1]. Денис се възползва от това и произнесе дълга тирада за най-добрия начин на борба с бракониерите.

— Обаче ти забравяш, татко — каза той неведнъж, — че паркът не е ограден. Всеки може да влезе, всеки, откъдето си иска, а ние няма да го усетим.

Той продължи да дърдори, като се горещеше и спореше със себе си, макар да не му противоречаха. Едва ли щеше да посмее, ако майка му беше с нас; но мистър Модсли никога не го срязваше като нея в мое присъствие, освен онзи единствен път на крикет мача.

След малко нашият домакин стана, надигнахме се в ние с него.

— По една пура? — предложи отривисто той, а хлътналите му очи обходиха поред всички лица, спряха дори на моето. Мистър Модсли често задаваше този въпрос, и то в такива часове на деня, когато дори аз знаех, че е неуместно; в подобни случаи той сигурно изведнъж се сещаше за задълженията си на домакин и им сервираше своето гостоприемство като пистолетен изстрел. Всички се усмихнахме, поклатихме глави и оставихме трапезарията на слугите. Никакъв военен щаб, никакви планове за деня, никакви писма за носене, никакви проблеми. Бяхме свободни!

 

 

На излизане Маркъс ми рече:

— Хайде с мен, имам да ти казвам нещо!

Приятно възбуден, като се питах какво ли може да е то, аз го последвах в дневната на мисис Модсли — наричаха я синия будоар. Никога не бях се осмелил да пристъпя там, но Маркъс беше любимецът на майка си. Той затвори вратата и рече доста смутено:

— Чувал ли си я тази?

— Не — казах неволно, без да дочакам да продължи.

— Много е смешна и малко неприлична.

Наострих уши. Маркъс тържествено рече:

— Страховнушителите си отидоха.

Обелих очи в мъчително недоумение, с надеждата, че някъде отвъд пределите на полезрението си ще успея да видя нещо много смешно и даже неприлично, но не успях, и най-сетне трябваше да си призная. Маркъс се намръщи и замислено подпря бузата си с пръст. После се затресе от яд и рече:

— Сбърках де. Сега се сещам. Готов ли си? Ще паднеш от смях!

Поех си дъх и се приготвих да се изкискам.

— Така беше: „Страхолюбците си отидоха“.

Захихиках, и то от нервна възбуда, не че бях разбрал шегата. Маркъс се досети и се разсърди.

— Няма нужда да се смееш, като не щеш — рече той надменно. — Обаче е много смешно.

— Да, сигурно е така — отговорих аз, защото знаех колко неразумно, а също и невъзпитано е да не оцениш някоя шега. Още по-лошо — другите могат да те вземат за тъпак.

— Един, дето е отговорник на класа, я казал на мой приятел и той се скъса да се смее. Това е за някакви даскали, дето ги изритали от училището за блудство или нещо такова. Били ужасно строги, ругаели всичко живо и ги скъсвали от наказания, от което става още по-смешно. Сега разбра ли?

— Не съвсем.

— Е, любец… има войнолюбец, сластолюбец, користолюбец. Ама чувал ли си някога за страхолюбец?

— Не, не съм чувал.

— Добре де, не е ли смешно?

— Да, сигурно е — рекох със съмнение. Сетне, като се позамислих колко остроумно са подбрани думите, разсмях се от сърце.

— Ами защо да е неприлична шега?

— Ами защото „любец“ е неприлична дума, пън такъв!

— Така ли? — казах аз, като се почувствах съвсем невеж в любовните работи. — Защо да е неприлична?

В отговор Маркъс се смя до припадък. Притворил очи, той клатушкаше насам-натам кръглата си глава и се тресеше целият. Най-сетне рече:

— Ти си най-голямата смехория тук.

Започнах да се смея заедно с него, но се боях, че не е честно и после, когато той се насмя до насита, повторно го попитах, макар че трябваше да пожертвам гордостта си:

— Ама защо „любец“ да е неприлична дума? Хайде, отговори ми де.

Но той не благоволи да ми каже и аз съм сигурен, че не знаеше отговора.

Този и следващият ден бяха от най-щастливите ми в Брандъм Хол. Не можеха да се сравняват със съботата или с неделя сутрин, не се чувствах, както бе казал Тед, „на седмото небе“. Това бяха дни на цветущо душевно здраве, на истинско физическо блаженство, неизпитвано дотогава. Това бяха дни на изцеление; имах чувството, че бавно се съвземам след дълго боледуване или че по средата на спортен турнир внезапно съм бил пометен от игрището и съм се озовал сред зрителите.

Нямаше гости, нито пък ние излизахме. За първи път имахме домашен уют вместо увеселение. Край на напрежението да забавляваш другите и да се забавляваш; не бяхме длъжни нито да говорим, нито да слушаме, можехме да сме необщителни колкото си щем. Денис се възползва от това и дърдореше непрекъснато, но ние, останалите, казвахме по някоя дума само когато имахме желание. Много неща, останали незабелязани — в къщата и околностите й (но не и югозападната фасада) — чак сега придобиха реалност, толкова бяхме заети със светския етикет. Времето се задържа без промяна и дори стана още по-горещо, в понеделник температурата достигна 28,5°С, във вторник — 32°С — кулминационните четиридесет градуса изглеждаха близко.

— Мариан ще се свари в Лондон — рече лорд Тримингъм. — Няма нищо по-горещо от пазаруването.

Представих си я в претъпкан с купувачи магазин за велосипеди, а смазката се топи и се разлива наоколо. „О, боже, изцапа ми полата. Какво ще правя сега? И тази ми е съвсем нова, купих си я за годежа.“ Но тя не би казала това, по-скоро ще се усмихне и ще подхвърли нещо, за да разсмее продавача; спомних си как бе в Норидж. Ето, излиза от магазина, изцапаната й пола мете паважа и обира праха, зад нея мислено виждам малък зелен велосипед, юношеско колело с пълен комплект най-модерни приспособления, включително контра и предна спирачка с формата на конска подкова — не от онези от стария модел като на Маркъс, които притискат предната гума. Те се изтъркваха лесно и не можеха да задържат колелото. Щом тя се явеше в мислите ми, велосипедът я сподиряше като домашен дух, движеше се сам, следваше я по петите.

Зеленият велосипед! Колко е трудно да прогониш от съзнанието си мъчителна мисъл, която се е лепнала като пиявица за друга приятна мисъл. Ако Маркъс не беше ми дал такова оскърбително обяснение за цвета на велосипеда, навярно нямаше да изпратя онова писмо на мама.

На сигурността в нейния бърз отговор се крепеше моето щастие. Надявах се, че няма да й се види прекалено разточително да изпрати две телеграми — малко се страхувах да покажа моята на мисис Модсли, сигурно щеше да припадне или нещо подобно.

Във вторник сутринта намерих писмо до чинията си. Почеркът бе непознат, на пощенския щемпел пишеше Брандъм Райзинг — едно близко село. Не можех да се сетя кой е подателят, защото само двама души ми пишеха писма — майка ми и леля ми. Така бях преизпълнен с любопитство, че едва чувах какво ми говорят другите, ала не можех да го задоволя веднага, защото мразех да чета писмата си пред хората. Щом се даде знак да напуснем масата — сега това ставаше небрежно, без церемонии — изтичах в стаята си. С раздразнение открих, че е заета от прислугата, както често се случваше, когато исках да остана сам; и трябваше отново да сдържам нетърпението си, докато си отидат.

Блак Фарм

Неделя

Драги мастър Коулстън,

Пиша ви веднага, за да ви кажа колко съжалявам, дето ви отпратих така. Много се тревожа, дето ви отпратих. Не исках, не го сторих нарочно ама в последната минута се подвоумих да ви кажа нещо. Сигурно като станете по-голям ще ме разберете и ще ми простите. То си е съвсем редно, дето искате да знаете тези неща като момче на вашата възраст но право да си кажа тогава не ми се щеше да говоря за това. Ама не биваше чак толкова да му придирям, нали ми казахте че татко ви е умрял. Само че ми фръкна чивията, такъв съм си ще знаете. Тичах подире ви и ви виках да се върнете, ама вие сигурно си помислихте че ще ви погна.

Не вярвам да дойдете пак но ако ви се поиска, елате другата неделя по туй време, ще се опитам да ви кажа каквото ме питахте, ще постреляме и ще останете на чай. Яд ме е че изтървахте чая тогава, дано да са ви оставили малко в Брандъм.

Моля ви се повярвайте ми че много съжалявам, задето бях груб и не ме споменавайте с лошо.

Изкрено Ваш

(това беше зачеркнато)

Ваш изкрен приятел

Тед

П. П. Лъснали сте ми бухалката един път.

Прочетох писмото няколко пъти и бях, кажи-речи, сигурен в неговата искреност. Но дълбоко в себе си подозирах, че хитрува, с цел да ме накара пак да им нося писмата. Толкова често ме бяха мамили, толкова бях зелен! И си помислих, не без основание, че го е срам да ми каже нещо, а не се срамува да ме примамва с него. Не се досетих — а сега си мисля, че е било точно така — че той се извиняваше и за едното, и за другото.

При все това писмото вече нямаше значение. Ако възможността да прекарам с Тед един приятен неделен следобед в изучаване на житейските истини си имаше своите съблазнителни страни, то аз я отхвърлих, знаейки, че дотогава ще бъда на другия край на Англия.

 

 

Майка ми вярваше в логиката на чувствата; не смяташе, че трябва да бъдат проверявани, още по-малко — направлявани чрез поуките на житейския опит. Ако бях любезен с нея десет пъти последователно и се държах лошо на единадесетия, това щеше да я разстрои така, сякаш десетте пъти не са съществували и ако (примерно казано — надявам се, че не съм го правил) съм бил лош с нея десет пъти поред и съм се държал добре на единадесетия, тя по същия начин би пренебрегнала прежните десет. Тя вярваше, че първото чувство не лъже и за всичко друго би сметнала, че „не е хубаво“. Несъзнателно следвах нейния пример и го приемах като житейско правило. Но сега това бе невъзможно: бях станал благоразумен и предпазлив в чувствата си.

Възрастен човек би се сетил да отговори на писмото. На мене не ми хрумна да напиша отговор — склонен бях да приема едно писмо като подарък. Ала в него имаше израз, който ме озадачи, затова реших да потърся лорд Тримингъм, да ме просветли (в мислите ми той си беше виконт, макар че бях свикнал да го наричам лорд).

По това време той обикновено бе в пушалнята, четеше вестник и обсъждаше „важни държавни работи“ (както обичаше да казва майка ми, когато баща ми се съвещаваше насаме с приятелите си). Очаквайки да го видя така зает, аз леко открехнах вратата и надзърнах вътре, готов да побягна веднага, но като забелязах, че е сам, влязох.

— Здрасти — рече той. — Какво, да не си пропушил?

Аз запристъпях от крак на крак, като се мъчех да намеря подходящ отговор. Не успях и започнах да снова напред-назад.

— Не така — рече лорд Тримингъм. — Завива ми се свят.

Засмях се и току изтърсих:

— Знаеш ли нещо за Тед Бърджес?

След като вече го бях обезвредил, не беше опасно да питам за него.

— Да — рече той озадачен. — Защо?

— Ами просто се чудех — промълвих под носа си.

— Сигурно си мислиш за мача — рече той, като любезно ми предложи причина. — Е, бива си го — спомних си, че беше казал същото и за бурите, — но е малко див.

— Див ли? — повторих аз и веднага си помислих за лъвове и тигри. — Искаш да кажеш, че е опасен, така ли, Хю?

— За мен и теб не. За жените е опасен. Пада си малко донжуан, но какво толкова.

Донжуан. Това пък какво ли беше? Не ми се искаше да задавам прекалено много въпроси. Ала според мене Тед не бе опасен за Мариан, по-скоро беше опасен за лорд Тримингъм, ето от кое се боях. Сега страхът ми бе изчезнал, бе станал някак нереален, както и останалата част от живота ми в Брандъм Хол. Дори не ми се вярваше, че някога съм искал да предупредя лорд Тримингъм за грозящата го гибел. Деветият виконт никога нямаше да узнае, че аз съм го спасил от съдбата на петия. Като отстранявах себе си от това място, отстранявах и опасността — това бе моят голям удар. Не ми се щеше да го нарека саможертва — знаех, че много ум не се иска, нито пък можеш да се гордееш с това. Ако се имат предвид сцените, които ми бяха направили Мариан и Тед, с право можех да се смятам за ос на цялата тази въртележка.

Откакто бях уредил да получа от мама заповед за освобождение, сякаш живеех втори живот в Брандъм, но все пак проявявах някакъв интерес към миналото, към това, което можеше да стане, ако го бях допуснал.

— Нещо друго да искаш да знаеш за него? — попита лорд Тримингъм. — Малко е сприхав, лесно го прихващат, нали разбираш, лесно излиза от кожата си.

— А какво значи да ти хвръкне чивията? Има ли нещо общо с почистването на пушка?

Лорд Тримингъм се засмя.

— Не, няма — рече той. — Обаче е смешно, че ме питаш. Означава същото — губя самообладание.

В този миг влезе мистър Модсли. Лорд Тримингъм стана и като се поколеба малко, приближи се към него.

— Седнете, Хю, моля, седнете — рече мистър Модсли със своя сух равен тон. — Виждам, че имаме попълнение в пушалнята. Сигурно сте му разправяли пикантни анекдоти.

Лорд Тримингъм се засмя.

— Или сте му показали картините?

Той посочи цяла редица малки картини, нарисувани с маслени бои в мрачни тонове и потънали в тежки рамки. Погледнах най-близката и видях мъже с широкополи шапки, които пушат дълги лули и седят на буренца с халби в ръце, или играят карти. Имаше и жени — те пиеха заедно с мъжете или им прислужваха. Бяха гологлави, с коси, опънати назад, пристегнати с прости бели панделки. Някаква жена се бе облегнала зад гърба на един мъж и наблюдаваше играчите с жадни очи, облегалката на стола притискаше гърдите й, те се бяха издули над ръба — женска плът в мръсен розово-сив цвят. Това ме накара да се почувствам неудобно. Не ми харесваше нито видът на тези картини, нито чувствата, които предизвикваха; картините, мислех си аз, трябва да изобразят нещо привлекателно, да увековечават избран прекрасен миг. Тези хора дори не бяха си дали труд да изглеждат добре и бяха съвсем доволни от себе си. Беше им приятно да се показват разголени, личеше им по лицата; това самодоволство, независещо от ничие чуждо признание, ми се видя възмутително — по-възмутително от забавленията им сами по себе си напълно непристойни. Те се бяха самозабравили, така си беше, а човек никога не бива да се самозабравя. Нищо чудно, че картините не бяха изложени за публиката. Та кой ли щеше да иска да ги види? Пък и такива малки картини едва ли бяха много ценни.

— Не му харесват — рече вяло мистър Модсли.

Запристъпях от крак на крак.

— Мисля, че още не ги разбира — каза лорд Тримингъм. — По моему човек трябва да свикне с Тениърс, за да го възприеме.

Изглежда, искаше да премине на друга тема и не съвсем сполучливо каза:

— Когато влязохте, говорехме за Тед Бърджес — тъкмо разправях на Лео, че той е донжуан.

— Има такава слава, струва ми се.

— Да, но не е моя работа какво прави в неделя, нали така? — Стори ми се, че лорд Тримингъм ме стрелна с поглед — човек никога не можеше да бъде сигурен накъде точно гледа — и бързо добави: — Говорих му да иде доброволец. Подхванах го внимателно, не става бързо тая работа. Много е подходящ, ерген… никакви роднински връзки… от него ще излезе първокласен подофицер. То се знае, друго си е да стреляш с ловна пушка, но той е добър стрелец по думите на всички.

— Има такава слава, струва ми се — повтори мистър Модсли. — Кога го видяхте, в неделя ли? Питам, защото някой го е забелязал в парка.

— Всъщност вчера беше — рече лорд Тримингъм. — Наминах и към фермата. Обаче и преди съм го уговарял един път. Боя се, че не съм много добра реклама за войнишкия живот.

Понякога той намекваше за обезобразяването си, навярно за да свикне с тази мисъл, както, струва ми се, бе и сега, пък и да покаже, че за него то няма значение. Все пак думите му невинаги имаха подобно въздействие. Последва неловко мълчание и мистър Модсли рече:

— И какво ви отговори?

— Първия път ми каза, че не иска и така му било добре, войната не била за него. Но вчера ми се стори, че си е променил решението — смятал, че няма да е зле да си опита силите. Казах му, че може и да не стигне дотам. Положението се промени, откакто Робъртс^[2] влезе в Претория, макар че Де Ует^[3] все още може да създаде неприятности в Трансваал.

— Значи мислите, че ще отиде?

— Смятам, че е възможно и що се отнася до мен, съжалявам, той е добър момък и няма да си намеря лесно друг наемател като него. Но какво да се прави, войната си е война.

— Няма да бъде голяма загуба за околността — каза мистър Модсли.

— Защо? — попита лорд Тримингъм.

— О, нали току-що сам казахте — уклончиво отвърна мистър Модсли.

Настъпи тишина. Не бях разбрал добре накъде бие разговорът, ала нещо ме разтревожи.

— Наистина ли Тед ще отиде на война? — попитах аз.

— Значи сте на „Тед“! — каза лорд Тримингъм. — Е, жребият е хвърлен.

Да можеха да се изразяват по-ясно тия възрастни! Опитах се да мисля, че „жребият е хвърлен“ означава някаква далечна възможност. Като затварях вратата, чух мистър Модсли да казва на лорд Тримингъм:

— Разправят, че имал някаква жена насам.

Не разбрах какво точно иска да каже с това, но си помислих, че става дума за жената, която прислужва на Тед.