Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Go-Between, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Лесли Поулс Хартли

Заглавие: Посредникът

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1986 г.

Редактор: Спас Николов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева, Трендафил Николов

Рецензент: Жени Божилова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4073


На мис Дора Кауел

Плът земна, дъхавите рози,

дъгата, младата ела

са път в сияйните чертози,

духът, който възжела.[1]

Емили Бронте

Пролог

Миналото е далечна страна, там всичко става по друг начин.

Открих дневника на дъното на една смачкана червена кутия от мукава, в която като малък пазех итънските си яки[2]. Някой, сигурно майка ми, я беше напълнил със съкровищата на ония дни. В нея имаше два изсъхнали морски таралежа, два ръждясали магнита — голям и малък, вече напълно загубили своя магнетизъм, негативи, навити на стегнато руло, парчета червен восък, секретна брава с три реда гравирани букви, кълбо много тънък канап и един-два странни предмета — някакви части с неясно предназначение, дори не знаех от какво са били снети. Тези реликви не бяха мръсни, нито пък съвсем чисти, те носеха патината на времето; и докато ги държах и ръцете си отново, след повече от петдесет години, в главата ми нахлуха спомени за всеки от тях, неуловими като притегателната сила на магнита и осезаеми като нея. Нещо се раздвижи между нас и отлетя: съкровената наслада на прозрението, почти мистичният трепет на първото чувство за собственост — нещо, от което мен с моите петдесет и пет години ме досрамя.

Беше като вечерна проверка с разменени роли: децата на миналото извикваха имената си, а аз отговарях „Тук!“. Само дневникът отказваше да разкрие самоличността си.

Първото ми впечатление беше, че това е подарък, донесен ми от странство. Неговата форма, надписът на корицата, меката алена кожа, която се подвиваше навън в ъгълчетата, му придаваха чуждоземски вид; имаше и позлатени ръбове — още личаха. Измежду всички тези експонати той единствен трябва да е бил скъпа вещ и сигурно съм го ценял много. Но защо тогава не можех да се сетя какво място бе заемал в миналото ми?

Не ми се искаше да се докосвам до него, защото ми се струваше, че той отправя предизвикателство към паметта ми, а аз се гордеех с нея и не обичах да ме подсещат. Затова седях там и се взирах напрегнато в дневника като в нерешена кръстословица. Но озарението не идваше. Взех секретната брава и започнах да я въртя в ръце, защото изведнъж си спомних, че в ученическите си години винаги успявах да налучкам шифъра и да я отворя, като я опипвах с пръсти. Това бе едни от коронните ми номера и когато се справих за първи път, пожънах доста аплодисменти — бях заявил, че трябва да изпадна в транс, за да успея: не беше лъжа, нарочно изключвах вниманието си и оставях ръцете си да действат сами. Все пак, за по-голям ефект, затварях очи и се поклащах леко напред-назад, докато усилието да приспивам съзнанието си ме изтощеше почти напълно. А ето че сега неволно се държах така, сякаш се намирах пред публика. Времето сякаш спря за мен, сетне чух лекото щракване и усетих как двете части на бравата трепнаха и се разтвориха: и в този миг сякаш двери се разкриха в паметта ми и тайната на дневника проблесна като мълния пред мене.

Но дори и тогава не ми се щеше да се докосна до него и моята неохота се засили; вече знаех защо ми внушаваше неприятни подозрения. Огледах се и ми се стори, че предметите в стаята излъчват обезоръжаващата сила на дневника и ми предават неговото горчиво, безнадеждно послание. И сякаш това не бе достатъчно, та започнаха да сипят укори, че не съм имал сили да превъзмогна преживяното. Изправен пред това двойно обвинение, аз се взирах в издутите пликове наоколо, в снопчетата писма, привързани с червени панделки — бях си поставил задачата да ги подреждам през зимните вечери, а кутията за яки бе една от първите ми реликви; и си помислих, изпълнен с някаква горчива смесица от обвинения и самосъжаление, че ако не беше дневникът или по-скоро онова, което той означаваше за мен, целият ми живот щеше да бъде друг. Нямаше сега да седя в тази мрачна, безцветна стая, където никой не дръпва пердетата, за да скрие студения дъжд, заплющял по стъклата, нямаше да съзерцавам купчината останки от миналото и да размишлявам върху задължението си да ги подреждам. Щях да седя в друга стая, стая с цветовете на дъгата, и да си мисля не за миналото, а за бъдещето; и нямаше да бъда сам.

Така си казах и с движение, подсказано от волята, а не от желанието, каквито бяха всичките ми действия, извадих дневника от кутията и го отворих.

Дневник — 1900 г.

пишеше най-отпред със старомоден калиграфски шрифт и около тази първа година на новия век, възвестена с толкова вяра и изпълнена с крилати надежди, се тълпяха зодиакалните знаци, и всеки от тях съумяваше някак си да изглежда пълен с живот и със сили, всеки бе прекрасен посвоему. Колко добре си ги спомням сега с техните пози и фигури; усещам и вълшебната им сила, при все че е изгубила своята власт над мене, и трепетното предчувствие за щастие, с което ме изпълваха и възвишените същества, и низшите твари.

Рибата се стрелкаше изящно във водата, сякаш никога не бе чувала за мрежи и въдици; Ракът хитро намигаше, сякаш добре съзнаваше, че има странна външност и бе силно развеселен от шегата; дори Скорпионът носеше своите ужасни щипки с някаква весела тържественост, сякаш смъртоносните му намерения съществуваха само като легенда. Овенът, Телецът и Лъвът бяха олицетворение на мъжественост и сила, такива, за каквито ние всички се смятаме призвани: безгрижни, благородни, самодоволни, пълновластни господари на своите зодии. А що се отнася до Девата, единствената женска фигура в цялото съзвездие, едва ли бих могъл да кажа какво означаваше тя за мен. Беше облечена както подобава, ала само в къдриците и вълните на собствените си дълги коси; и аз се съмнявам дали училищните власти щяха да одобрят лекомислените часове на блянове по нея, макар мислите ми да бяха съвсем невинни. Тя бе ключът към цялата тази вселена, кулминацията, върхът, богинята — защото тогава законите на йерархията бяха свещени за мен, в моите детски фантазии човешкото общество бе като възходяща гама — квинта след квинта, слой след слой; ежегодният кръговрат на месеците не нарушаваше тази представа. Знаех, че годината се връща назад към зимата, а сетне начева отново, ала според моите разбирания зодиите не бяха подвластни на такъв закон — те се рееха нагоре по спирала, устремени към вечността.

А това извисяване, този полет нагоре, като на някакъв вълшебен газ, които според мен вече щяха да определят целия ми живот, аз приписвах на новия век. За мен 1900-та година притежаваше почти мистично очарование, нямах търпение да я дочакам. „Хиляда и деветстотин, хиляда и деветстотин“ — тананиках си в захлас, и докато старият век клонеше към своя край, започнах да се питам дали ще доживея да видя неговия приемник. Не ми липсваше оправдание за това: бях боледувал тежко и представата за смъртта не ми бе чужда, но по-силен бе страхът да не пропусна нещо безкрайно ценно — зората на един Златен век. Ето какво означаваше за мен новото столетие: осъществяване от цялото човечество на надеждите, които аз лелеех.

Дневникът бе коледен подарък от майка ми, на която бях доверил някои (но съвсем не всичките) от надеждите си за бъдещето и тя искаше споменът за тези забележителни събития да бъде съхранен по подобаващ начин.

Ала имаше нещо, което смущаваше моите фантазии и аз се стараех да не го забелязвам, когато им се наслаждавах. Това бе мисълта за собствената ми роля в света на зодиака.

Рожденият ми ден се падаше в края на юли — още една превъзходна причина да твърдя, че Лъвът е моят символ, макар че едва ли съм имал желание да споменавам за това в училище. Но колкото и да се възхищавах от Лъва и от онова, което той олицетворяваше, не можех да се отъждествявам с него, защото напоследък вече не ми се играеше на животни. Един срок и половина в училище бяха достатъчни, за да се прояви този недостатък на моето въображение; ала това бе и естествена промяна. На дванадесет години и половина аз вече исках да мисля за себе си като за мъж.

Освен Лъва, имаше и други двама претенденти: Стрелецът и Водолеят; и сякаш за да затрудни избора ми още повече, художникът, който сигурно не бе имал на разположение много модели, ги беше нарисувал едва ли не като близнаци. Всъщност това бе един и същ човек, изобразен в две роли. Той изглеждаше здрав и силен и това ми се нравеше, защото една от моите мечти бе да стана нещо като Херкулес. Симпатиите ми бяха на страната на Стрелеца като по-романтичен, пък и самата мисъл за стрелбата с лък ме привличаше. Но баща ми винаги е бил против войната, а Стрелецът навярно с това си изкарваше прехраната; колкото до Водолея, макар и да го смятах за полезен член на обществото, не можех да не си го представям като земеделски работник или в най-добрия случай — градинар, а на мен не ми се щеше да бъде нито едното, нито другото. Тези двама мъже едновременно ме привличаха и отблъскваха; може би им завиждах. Като разглеждах първата страница на дневника, аз се стараех да не забелязвам това тайно сдружение на Sagitarius и Aquarius, и когато моята фантазия литваше нагоре и достигаше своя апогей, увличайки и XX век след себе си в шеметни висини, понякога се изхитрявах да забравям за тия двамата. Ставах зодиакален знак без портфейл и Девата бе само моя.

От една страна, дневникът се оказа много полезен, защото аз така добре изучих зодиакалните знаци, че заех първо място в класа. От друга страна, влиянието му не бе чак толкова благотворно. Исках да бъда достоен за дневника, за алената му кожа, позлатените ръбове и цялото му великолепие; и чувствах, че моите записки не бива да му отстъпват в съвършенство. Те трябваше да описват нещо, което заслужава внимание, и да бъдат образец на истинска литературна висота. Моята представа за онова, което заслужава внимание, бе вече доста модерна; струваше ми се, че училищният ми живот не представлява извор на събития, достойни за величествена рамка като дневника ми или за 1900-та година.

Какво бях писал? Доста добре си спомням за трагедията, но не и за последователните събития, довели до нея. Разлистих страниците, бележките ми бяха малобройни. „Чай у старците на С. — славно прекарахме.“ Следваше по-подробно описание: „На чай у близките на Л. — прекарахме божествено. Кифлички с масло, солени курабийки, торта и ягодово сладко.“ „Пътуване до Кентърбъри с три почивки. Посетих катедралата, много интересно. Кръвта на Томас Бекет. Страхотно! Разходка до замъка Кингсгейл. М. ми показа новото си ножче.“ Тук за първи път се споменаваше името на Модсли; започнах да прелиствам по-бързо страниците. О, ето къде беше — сказанието за Ламбтън Хаус. Така се наричаше близкото начално училище — първият ни съперник; за нас то беше това, което е Итън за Хароу. „Играхме с Ламбтън Хаус на наш терен. Равен резултат — 1:1. Играхме с Ламбтън Хаус на техен терен. Равен резултат — 3:3. След това Последната, Крайната, Решаващата среща: Ламбтън Хаус СРАЗЕН с 2:0!!! Макклинтък вкара и двата гола!!!“

После известно време не бях записвал нищо. Сразен! Една дума, а ми донесе толкова страдания. Моето отношение към дневника бе двойствено и противоречиво: ужасно се гордеех и исках всички да го видят — него и онова, което бях написал — и в същото време от любов към тайнственото не ми се щеше да го показвам никому. С часове претеглях наум тези две възможности. Представях си как щяха да ме поздравяват и да го предават с възхищение от ръка на ръка. Мислех за порасналия си авторитет, за възможностите да се перча, от които щях да се възползвам сдържано, но с тежест. Ала имаше и друго: съкровената наслада да бленувам тайно за него, да подхранвам и лелея мечти, като птица, която мъти яйцата си, да се наслаждавам на моите фантазии за света на зодиакалните знаци, да размишлявам за прекрасния XX век, опиянен от сладостните си предчувствия за бъдещето. Тези удоволствия зависеха от умението ми да пазя тайна; щях да се лиша от тях, ако кажех на някого или издадях първопричината им.

Така че се стараех да се възползвам от възможностите, които ми даваха двата свята — въображаемият и истинският: намеквах за скритото си съкровище, но не казвах какво е то. За известно време тактиката бе успешна, любопитството им бе възбудено, всички ме питаха: „Е, хайде, ще ни кажеш ли какво е?“. С радост отклонявах въпросите им: „Ще ли ви се да знаете?“. Доставяше ми удоволствие да се разхождам наоколо с тайнствена усмивка, да се правя на всезнаещ и всемогъщ. Дори ги насърчавах да играем на въпроси и отговори и прекъсвах играта, когато се приближаваха прекалено много до истината.

Може би се бях издал, но тъй или иначе непредвиденото стана. Нямах никакво предчувствие, ама никакво: случи се в междучасието късно една сутрин и предполагам, че изобщо не бях поглеждал под чина си тоя ден. Изведнъж бях заобиколен от тълпа развеселени хлапаци, които се провикнаха: „Кой е сразен? Кой е сразен?“. В миг се нахвърлиха върху мене, събориха ме на земята, изтърпях какви ли не мъчения и най-близкият ми мъчител, задъхан колкото и аз самият, защото другите се натискаха върху него, извика: „Сразен ли си, Коулстън? Сразен ли си?“.

Тогава наистина бях сразен и през цялата следваща седмица, която ми се стори вечност, те ме подлагаха на същите мъчения поне по веднъж на ден, но не по едно и също време, защото главатарите внимателно избираха най-сгодния момент. Понякога, докато денят бавно си отиваше, аз си мислех, че вече ми се е разминало, ала ненадейно виждах мръсната им шайка да се събира на тайното си сборище, разнасяха се викове: „Сразен! Сразен!“ и цялата глутница се нахвърляше върху мен. Бързах да се призная за сразен, но докато проявяха милост, бях целият в синини.

Колкото и да е странно, макар да бях истински идеалист, когато ставаше въпрос за бъдещето, аз гледах съвсем реално на настоящето: никога не ми дойде наум, че има някаква връзка между живота ми в училището и Златния век или че Двадесетото столетие не оправдава надеждите ми. Нито пък имах желание да пиша вкъщи на майка си или да отида при някого от учителите. Знаех, че сам съм си виновен, задето бях употребил тази префърцунена дума и не оспорвах правото на училищното мнение да ме съди. Но аз изпитвах отчаяно желание да докажа, че не съм сразен и понеже бе ясно, че няма да мога да се справя със сила, трябваше да прибягна до хитрост. Бях доста учуден, когато ми върнаха дневника. Изобщо не бе пострадал, само думата „сразен“ беше грозно надраскана навсякъде. Тогава реших, че са ми го върнали от великодушие, но сега ми се струва, че просто бяха размислили и благоразумието бе надделяло, просто се бяха бояли да не съобщя за изчезването като за кражба. Такова нещо не беше против нашите правила, не се смяташе за предателство, както щеше да бъде, ако бях казал за физическите си страдания. Това им правеше чест, но аз горях от нетърпение да сложа край на тези мъчения и да си го върна. Само да си го върна и нищо повече — не бях отмъстителен. За щастие обидните думи бяха написани с молив; като се оттеглих с осквернения дневник в клозета, захванах се да трия и точно там, както се бях унесъл в монотонните си действия, идеята ми хрумна.

Според мен те щяха да повярват, че дневникът е изгубил завинаги силата си на талисман за самочувствие и наистина донякъде щяха да са прави, защото отначало ми се струваше, че като са го осквернили, те са отнели и вълшебната му сила: не можех да го гледам. Но докато подигравателните думи „сразен“ изчезваха една подир друга, той започна да възвръща своята стойност, усетих отново неговата власт над мене. Колко прекрасно щеше да бъде, ако можех да го превърна в оръдие на отмъщението! В това щеше да има някаква висша справедливост. Пък и моите врагове нямаше да подозират нищо, нямаше да очакват опасност от едно оръжие, което са унищожили напълно. Заедно с това съвестта им едва ли щеше да бъде спокойна, щяха да станат още по-уязвими, защото дневникът бе символ на злото, което ми бяха причинили.

В уединението си аз усилено се подготвях; сетне си порязах пръста, топнах перото в кръв и изписах буква по буква двете заклинания.

Ето ги сега пред мен — тези кафяви, поизбледнели от времето знаци, все още забележими, макар неразбираеми; само двете имена Дженкинс и Строуд, написани с печатни букви, се открояват с някаква злокобна яснота. Разбираеми никога не са били, защото нямаха никакъв смисъл; аз ги скалъпих от няколко числа и алгебрични символи, от малкото санскритски букви, които бях научил от един превод на Pau de Chagrin[3]. Заклинание I, следвано от Заклинание II. На третата страница, която иначе бе празна, бях написал:

ТРЕТО ЗАКЛИНАНИЕ

СЛЕД ТРЕТОТО ЗАКЛИНАНИЕ ЖЕРТВАТА УМИРА

направено с моята ръка

и написано с моята КРЪВ

ПО МОЯ ПОВЕЛЯ

ОТМЪСТИТЕЛЯТ.

От знаците, макар поизбледнели, все още лъхаше заплаха, те още можеха да стреснат някое суеверно сърце и аз би трябвало да се срамувам от тях. Но не се срамувах. Напротив, завиждах на онова момче от миналото, което не желаеше да се подчинява безропотно, което не познаваше смирението и бе готово на всичко, за да накара другите да го уважават.

Едва ли си давах ясна сметка за последиците, но сложих дневника в чекмеджето си, което нарочно оставих отключено, дори бе открехнато и се виждаше крайчецът на корицата. И зачаках.

Не стана нужда да чакам дълго — скоро имаше много неприятни последици. Само след няколко часа ме нападнаха отново и тогава отнесох най-големия бой. „Сразен ли си, Коулстън? Сразен ли си? — викаше Строуд, както ме беше яхнал в блъсканицата. — Кой е сега отмъстителят?“ И той натискаше с пръсти под очите ми — според царящото поверие така те щяха да ми изтекат.

През онази нощ лежах в леглото, очите ми пареха и за пръв път си поплаках. Беше вторият ми срок в училище, не знаех какво е да не те обичат, още по-малко — непрекъснато да те тормозят, и бях в пълна безизходица. Чувствах, че съм изгърмял патроните си. Моите мъчители бяха доста по-големи от мен, бе немислимо да събера банда момчета, за да се бием с тях. И след като не бях в състояние да направя това, не биваше да моля за съчувствие. Съвсем редно бе да събирам доброволци за бъдещите си действия, но да споделям с някого само защото така ми се иска, просто не бе прието. Разбира се, останалите четири момчета от нашата спалня (Модсли бе един от тях) знаеха каква беда ме е сполетяла, но и през ум не им минаваше да споменават за това, дори когато виждаха раните и синините ми — тогава пък съвсем. Дори думите „Не ти върви!“ щяха да бъдат проява на лош вкус, намек, че не мога да се грижа сам за себе си. Все едно да ти кажат в очите, че имаш някакъв физически недъг. Правилото, че всеки трябва да си сърба, каквото е дробил, тук важеше с пълна сила и никой не го спазваше по-строго от мен. Тъй като бях дошъл в училище след другите, аз приех безкритично всичките му неписани закони. Бях конформист: никога не ми дойде на ум, че нещо в системата или в човешките отношения не е наред.

Все пак имаше една-единствена проява на съчувствие и аз все още си спомням за нея с благодарност. Беше ни станало навик да си поговорим малко вечер, след загасяването на лампите, само защото това не бе разрешено и ако някой пропуснеше да вземе участие в разговора, ние настойчиво му напомняхме, казвахме му, че е страхопъзльо, че излага доброто име на спалнята. Дали другите ме чуваха, като плачех, не зная, но не смеех да проговоря, за да не се издам, и никой не ме упрекваше за това.

 

 

На следващия ден рано сутринта се разхождах сам, като гледах да съм близо до стената — все пак там нямаше да могат да ме заобиколят от всички страни. Отварях си очите на четири, за да ги забележа (често уж нямаше никого, а цялата им банда се появяваше изневиделица), когато едно почти непознато момче се приближи до мен със странно изражение на лицето и ми рече:

— Чу ли новината?

— Каква новина?

Почти с никого не бях говорил.

— Ами за Дженкинс и Строуд — отвърна той и ме погледна втренчено.

— Какво има?

— Снощи се качили на покрива, Дженкинс се подхлъзнал и Строуд се опитал да го задържи, ама той повлякъл надолу и него. И двамата са в лечебницата, имат сътресение на мозъка и вече се обадиха на техните да дойдат. Старците на Дженкинс ей сега пристигнаха. Дойдоха с кабриолет със спуснати пердета, а майката на Строуд вече носи черно. Мислех, че ще те интересува.

Не казах нищо, момчето ме погледна през рамо и отмина, като си подсвиркваше. Премаля ми, не бях на себе си — изглеждаше направо удивително, че няма от какво да се страхувам. Ала в действителност ме беше страх — какво ли щяха да сторят, ако ме сметнеха за убиец. Чух звънеца и тръгнах към ъгловия вход, когато две момчета от нашата спалня се приближиха и всяко от тях ми стисна ръката и рече: „Мойте поздравления!“, а на лицето им се четеше уважение. Тогава разбрах, че всичко е наред.

 

 

След това станах истински герой, защото се оказа, че никой не обича Дженкинс и Строуд, макар че никой не си беше мръднал и пръста да ги спре, когато ме измъчваха. Даже техните приятелчета, които им бяха помагали да ме пердашат, се оправдаваха, че Дженкинс и Строуд ги били накарали. За да ме направят за смях, двамата бяха разправили на всички за моите заклинания и това, което цялото училище искаше сега да знае, бе, дали ще прибягна и до третото заклинание. Дори момчетата от горните класове ме питаха за него. Според всеобщото мнение щеше да е по-джентълменско да не го правя, ала смятаха, че имам пълното право да си отмъстя, ако поискам.

— Тия приятелчета заслужават един добър урок — ми каза първенецът на училището.

Все пак аз се отказах от третото заклинание. В себе си бях ужасен от стореното и ако не бях увлечен от потока на всеобщото възхищение, навярно щях да изживея всичко много болезнено. При това положение измислих още няколко заклинания, за да оздравеят жертвите, но не записах нищо в дневника, отчасти за да не се помрачи радостта ми от пълния успех, която бях насърчаван да изпитвам, отчасти за да не пострада славата ми на заклинател, ако магиите не свършат работа. Подобна стъпка едва ли щеше да бъде одобрена, защото през онези няколко дни, когато животът на двамата висеше на косъм, всички обикаляха с мрачни лица, но тайно се надявахме на най-лошото. Разправяха се зловещи истории за лица, покрити с чаршафи, за ридаещи родители; напрегнатото очакване и усещането, че е настанал критичният момент, трябваше да намерят отдушник в наближаващата катастрофа. Тя по чудо се размина, но това стана много бавно; и през този безкраен тягостен период, когато напрежението постепенно спадаше, аз получих много и доста унили поздравления, загдето тъй снизходително съм спестил третото заклинание, което щеше да е фатално, както смятаха повечето от момчетата, а и аз самият, когато изпадах в известни настроения.

 

 

„Сразен ли си, Коулстън? Сразен ли си?“ Не, не бях сразен. Блестящо преминах изпитанието. Аз бях героят на деня и макар тази голяма известност да не трая дълго, тя никога не заглъхна напълно. Бях всепризнат авторитет, когато ставаше въпрос за две неща, скъпи на сърцето на всяко момче от онова време: и за правене на черна магия, и за измисляне на таен език все с мене се съветваха. Даже спечелих малко пари от това, защото вземах по три пенса на съвет, който давах само след необходимите ритуални движения, произнасяне на магически думи и т.н. Измислих и нов език и няколко дни бях замаян от щастие, като слушах как другите говорят на него. Доколкото си спомням, сричката „пи“ се превръщаше последователно в представка и наставка на всяка следваща дума: „Пинаучи пили писи пиуроците?“. Всички смятаха, че това е много смешно и покрай другото си спечелих име на шегобиец. А също и на майстор на словото. Вече не ми се присмиваха, когато употребявах много дълги думи, напротив, това се очакваше от мен, а дневникът ми се превърна в източник на най-претенциозни синоними. Точно тогава започнах да храня надеждата, че ще стана писател, може би най-великият писател на най-великия век — двадесетия. Нямах представа за какво ще пиша, но съставях изречения, които по моему биха звучали добре и изглеждали добре на книга. Моето най-голямо желание бе да си изработя почерк, подобен на печатния шрифт, и аз си мислех, че работата на писателя се състои тъкмо в това.

Често ми задаваха един въпрос, на който никога не отговарях: какъв всъщност бе смисълът на знаците, които бяха довели буквално до сгромолясването на Дженкинс и Строуд. Как трябваше да се тълкуват те? Разбира се, и аз не знаех това. Лесно можех да измисля някакво тълкувание, но усещах, че по няколко причини не е разумно да го правя. Пазени в тайна, магическите знаци щяха да поддържат авторитета ми на заклинател, разкриех ли значението им, някой можеше да се възползва най-безотговорно от тях и бог знае до каква беда щеше да доведе това. Възможно бе да ги използват и срещу мен. Междувременно всичко живо правеше заклинания, кабалистични послания се предаваха от ръка на ръка. Ала макар авторите им понякога да твърдяха, че имат успех, не се случи нищо, което да оспори моето превъзходство.

„Сразен ли си, Коулстън? Сразен ли си?“ Не, не бях сразен. Аз победих и макар тази победа да бе постигната с необичайни средства, тя отговаряше на основните ни неписани закони: победих сам или поне без човешка помощ. Нямаше предателство. Освен това бях се придържал към обичайните условности на ученическия живот — толкова фантастични в някои отношения, колкото и практични в други. Не бях действал сляпо, при все че заклинанията имаха такъв поразителен ефект. Те бяха адресирани към суеверието на моите съученици, което инстинктивно долавях. Бях реалист, бях успял някак си да схвана правилно проблема си, да го реша с помощта на подръчните ми средства — и ето че се радвах на заслужена награда. Ако смятах, че училището в Саутдаун Хил е някакъв си придатък към XX век, или че може да има вътрешна връзка между него и зодиака — онази висша йерархия от прекрасни съвършени същества, които се реят нагоре в ефира — какъв ли неудачник щеше да излезе от мен тогава?

 

 

С усилие взех дневника и запрелиствах гъсто изписаните страници, от които лъхаше такава победна радост. Февруари, март, април — през април записките бяха малко заради ваканцията, май бе изписан целият, а също и първата половина на юни. Отново оскъдни записки и ето че идваше юли. Срещу 9.VII, понеделник, бях написал — Брандъм Хол. Следваше списък с имена — имената на останалите гости, после 10.VII, вторник — 29,5°С. Всеки ден, наред с много други неща, бях отбелязвал и максималните температури до 26.VII, вторник — 27°С.

Това бе последната записка за юли, последната записка в целия дневник. Нямаше нужда да прелиствам следващите страници, за да видя, че са празни.

Беше 11 часът и 5 минути — пет минути след обичайното ми време за сън. Изпитах съжаление, задето не съм легнал, ала споменът за миналото продължаваше да ме гложди и аз усетих, че всички събития, станали през онези деветнадесет дни на юли, се раздвижват в мен и се надигат като храчките в гърдите на бронхиално болен. Те бяха погребани през всичките тези години, но аз знаех, че се спотайват там, толкова по-паметни и живи, колкото по-вещо бяха балсамирани. Никога, никога не бяха виждали светлината на деня; малко да пошавнеха — с шепа пръст ги задушавах.

Моята тайна, оголената ми същност, лежеше там. То се знае, аз приемам нещата прекалено сериозно. Нима ги интересува другите какъв съм бил някога или какъв съм сега? Но всекиму се случва да отдава прекалено голямо значение на собствените си преживявания, а моята задача бе да разпръсна това значение на колкото може по-тънък пласт върху едно разстояние от половин век. И благодарение на тази погребална дейност аз бях сключил практично споразумение с живота — практично е най-точната дума — с единственото условие; да няма ексхумация. Нима бе вярно онова, което си казвах понякога — че всичките си сили и способности съм отдал на гробарския занаят? И така да беше, какво от това? Щях ли да се оправдая по-добре, ако имах сегашните си знания? Едва ли; знанието може да е сила, но то не е издръжливост, нито съобразителност или умение да се приспособяваме, а още по-малко — дар да разбираме човешката природа; а точно тези качества аз притежавах в много по-голяма степен през 1900 година, отколкото през 1952.

Ако Брандъм Хол бе училището в Саутдаун Хил, щях да зная как да се справя с него. Разбирах съучениците си, за мен те бяха част от всекидневието. Но не разбирах хората от Брандъм Хол, за мене те стояха над всекидневното, изглеждаха по-неразгадаеми от заклинанията срещу Дженкинс и Строуд, обладаваха значението и качествата на знаците от Зодиака. Всъщност те бяха смисълът на моите мечти, осъществените ми надежди, оживялото величие на XX век; и аз едва ли можех да бъда по-безразличен към тях, отколкото бе стоманата към двата магнита в кутията ми за яки, макар след половин век.

Ако онова дванайсетгодишно момче от миналото, към което бях взел да се привързвам в мислите си, ме беше упрекнало: „Защо се превърна в такъв скучен досадник, когато ти помогнах да започнеш толкова добре? Защо прекара живота си в прашните библиотеки, вписвайки чужди книги в каталозите, вместо да напишеш своята книга? Какво стана с Овена, Телеца и Лъва, с примера, който ти дадох? И къде е преди всичко Девата с нейното сияйно лице и дълги къдрици? Нали на теб я поверих“ — какво бих могъл да му отвърна?

В такъв случай щях да имам готов отговор. „Ами в същност ти ме предаде и ще ти кажа как. Ти летя много близо до слънцето и то те изгори до въглен. Това изпепелено същество е всичко, което ти направи от мен.“

А то би могло да ми отговори: „Ти имаше половин век да се съвземеш! Имаше половин столетие, половината от Двадесетото столетие, тази славна епоха, този Златен век, който ти завещах аз!“.

„Нима Двадесетият век — щях да го попитам аз — се е справил по-добре от мен? Когато си тръгнеш от тази стая, която, признавам, е сива и безрадостна, и поемеш към своя дом в миналото с последния рейс, ако не си го изпуснал вече, попитай себе си дали всичко бе така прекрасно, както си го представяше. Попитай себе си дали Двадесетият век оправда надеждите ти. Ти беше сразен, Коулстън, както стана и с твоя прехвален Двадесети век, на който толкова бе разчитал.“

Но можеше поне да се опиташ. Не биваше да бягаш. Аз не избягах от Дженкинс и Строуд, аз ги победих. Не изведнъж, разбира се. Заключих се сам и дълго мислих за тях, мога да ти кажа, че бяха съвсем реални за мен. Все още си спомням как изглеждаха тогава. След това започнах да действам. Те бяха моите врагове. Направих заклинание, те паднаха от покрива и получиха сътресение на мозъка. После престанах да се занимавам с тях. Нямах нищо против да си мисля за това. И сега нямам. А ти какво стори? Призова ли проклятия над нечии глави?

„Това се искаше от тебе, момчето ми, но ти нищо не направи.“

„Направих, магия направих.“

„И каква полза от твоята магия? Ти се страхуваше да не нараниш тях: мисис Модсли и дъщеря й, и Тед Бърджес, и Тримингъм. Няма да признаеш, че те нараниха теб, няма да ги смяташ за свои врагове. Искаше да ги имаш за ангели, макар и паднали ангели. За теб те бяха обитатели на зодиака. Ако не можеш да си спомняш за тях с хубаво, не си спомняй изобщо. За твое добро е, не си спомняй.“ Такава бе прощалната ти заръка и аз я изпълних. Престанах да мисля за това и не защото не можех да си спомням с добро за тях или за себе си и нашите отношения. Уверявам те, че в цялата работа имаше твърде малко доброта и ако ти бе разбрал това, вместо да ме молиш с последния си дъх да мисля за тях с добро…

„Пак опитай, пак опитай, още не е късно!“

 

 

Гласът заглъхна. Но той бе свършил своето. Аз си спомних за тях. Ковчезите, саваните, гробниците, които не искаха да ги пуснат, сега се разтваряха и аз трябваше да съм готов да ги приема, те бяха пред мен — мястото, хората, преживяното. Вълнение, граничещо с история, заклокочи в мен, надигна се от стотици наново избликнали извори. Може и да не е късно, мислех си объркано, но не е и рано: в живота не ми остава много за губене. Това бе последното трепване на моя инстинкт за самосъхранение, който ме бе изоставил напълно в Брандъм Хол.

 

 

Часовникът удари дванадесет. Седях сред купища хартия — мръснобели, те се открояваха наоколо като скалите край Танет. Под тези скали, си мислех аз, съм бил погребан. Но те трябва да станат свидетели на моето възкресение, на моето възкресение, което започна с червената кутия за яки, изсипана на пода. Вдигнах секретната брава и я огледах отново. Какъв ли беше буквеният шифър, с който се отваряше? Можех да позная и без да си давам труд да изпадам в транс — себелюбието щеше да ми го подскаже. Учудено прошепнах на себе си тази дума, а тя от толкова години бе представлявала за мен само няколко писмени знака. Това бе моето име: ЛЕО.

Бележки

[1] Стиховете в книгата преведе Спас Николов

[2] Колосани обърнати яки. — Б.пр.

[3] Шагренова кожа. — Б.пр.