Лесли П. Хартли
Посредникът (3)

Глава II

В моето въображение тези осъдени на забрава спомени за Брандъм Хол са като игра на светлосенки, като мозайка от проблясъци и мрак; трябва да направя усилие, за да заговорят с езика на цветовете. Има неща, които зная, макар да не съзнавам откъде, има и други, които помня. Някои са останали в паметта ми като факти, но не са свързани с никакъв зрителен образ, от друга страна, има натрапливи образи и картини, неподкрепени от факти, и те изплуват пак и пак в съзнанието ми като съновидения.

Фактите дължа на дневника си, който водех много съвестно, като се започне от 9 юли — денят на пристигането ми — и се стигне до 26 юли — навечерието на онзи съдбоносен петък. Последните няколко записки са шифровани — колко се гордеех с това! Шифърът не беше фалшив като онзи, който бях използвал за заклинанията срещу Дженкинс и Строуд, бе истински като на Пайпс^[1] — сигурно бях чул за неговия. Оказа се, че е трудно да се „разгадае“, донякъде от предпазливост, а също и за да покажа голямото си умение, аз всеки ден го бях променял и разкрасявал. Все още остават две-три изречения, които не издават тайната си, макар че като цяло всичко това ми е по-ясно отпреди.

В дневника има изобилие от факти: „М. ме посрещна на гарата в Норидж с каретата им, теглена от понита, и с втория им кочияш. Пропътувахме тринайсет мили и три четвърти до Брандъм Хол, който се появи пред погледа ни след двайсет мили и половина и после отново изчезна“.

Несъмнено това е било така, но ми се губи споменът за пътуването, няма го зрителния образ, който може да го направи реално; първите дни след пристигането са останали в паметта ми като низ от откъслечни впечатления, неподредени във времето, но всяко свързано с определено чувство. Някои от записките могат със същия успех да се отнасят и за места, които никога не съм виждал, и за случки, които никога не са ставали. Дори Брандъм Хол не си спомням ясно. Най-прилежно съм записал в дневника си едно неговото описание, което намерих в рекламния справочник на Норфък.

Брандъм Хол, резиденцията на фамилията Уинлав, с импозантен ранно джорджиански замък, разположен сред хълмиста местност, с парк от около 500 акра. Изграден в архитектурен стил без декорации, който е прекалено опростен за съвременния вкус, с югозападната си фасада той прави впечатление на внушителна, но посредствена сграда. Тук се съхраняват интересни семейни портрети от Куип, Рюйсдал, Хобема^[2] и други, а в пушалнята е окачена серията картини „В кръчмата“ от Тениърс Младши^[3] (те не са изложени за публиката). Към апартаментите на първия етаж води двойно стълбище, което винаги е било предмет на възхищение. Фамилията Уинлав притежава право над приходите от Брандъм, Брандъм-Андър-Брандъм и Брандъм Ол Сейнтс. Понастоящем къщата, паркът и игрищата са дадени под наем на мистър У. Х. Модсли от Принцес Гейт, Треднийдъл стрийт, който предлага същите възможности за посещение на резиденцията, на каквито публиката се е радвала и преди. За разрешение се обърнете към пълномощника в кантората „Наследници Брандъм“, Брандъм.

От всичко това в паметта ми е останал ясен спомен само за стълбището, което за мен наистина бе предмет на възхищение. Оприличавах го на много неща: на огромна подкова, магнит, водопад. Като правило на отиване и на връщане не биваше да минавам по един и същи път, внуших си, че нещо ужасно ще ми се случи, ако мина два пъти подред по едната страна на стълбището. Учудващо е (като се знае колко впечатлителен бях тогава), че внушителната югозападна фасада на дома напълно се е изличила от ума ми. Сега мога да си я представя, но я виждам с очите на рекламния справочник, не с моите.

Сигурно сме влизали и излизали през някой страничен вход, мисля, че точно така беше, а освен това до него имаше и задно стълбище, което много удобно се свързваше с нашата спалня — защото аз делях спалнята, а също и леглото (истински креват с балдахин) с Маркъс. И не само с него, ами и с неговия абърдийнски териер — едно доста старо и злонравно животно, чието присъствие скоро стана непоносимо за мен. Спомените ми са свързани със задната част на къщата, която не се виждаше от югозападната страна и беше построена безразборно, без всякакъв план — с коридори, които внезапно завиваха и водеха към объркващо еднакви врати, та човек лесно можеше да се загуби и да закъснее за храна. Доколкото си спомням, там не беше добре осветено, за разлика от предната част, построена в джорджиански стил. Нашата спалня навярно е била бивша детска стая. Имаше широко, продълговато прозорче, вградено много високо в стената и оформено навярно в дворцов стил — като седнех в леглото, виждах само небето. В онези дни дори богатите не осигуряваха на децата си такива спални удобства, каквито сега са задължителни.

Стаите явно не стигаха; множеството гости идваха и си отиваха и веднъж на вечеря бяхме осемнадесет души. Ние с Маркъс седяхме един до друг и когато дамите се оттегляха, ние също отивахме да спим. Спомням си розовото сияние на свещите, блясъка на сребърните прибори, пълната, величествена фигура на мисис Модсли в единия край на масата и слабата фигурка на съпруга й, вдървено изправена в другия край. Седнал, той ни се виждаше по-висок, отколкото беше всъщност. Жена му сякаш винаги заемаше повече място, отколкото й трябваше, докато мистър Модсли бе почти незабележим.

Не зная с какво се занимаваше той по цял ден, но ми се струваше, че все го срещах по коридорите или входовете и все ме спираше, за да ме пита: „Е, забавляваме ли се?“, а когато аз му отговарях с „Да, сър“, той отвръщаше: „Много добре“ и бързо отминаваше. Мистър Модсли бе дребничък човечец с дълги увиснали мустаци и с клепки, които постоянно се притваряха над сиво-сините му очи, с дълъг тънък врат, около който стърчаха най-високите високи яки. Беше толкова трудно да си го представиш като господаря на дома, както и да допуснеш, че жена му не е господарката.

Спомням си лицето му като неясно петно, толкова много впечатления са замъглили първоначалния образ, но когато мисис Модсли ми се явява насън (не успях да я откажа от това), ужасното изражение на лицето й, което видях при последната ни среща, го няма; тогава то изобщо не можеше да се нарече лице, а в сънищата ми тя е като портрет на Енгър^[4] или Гоя — пълна, бледа, с тъмни блестящи очи, с неподвижно втренчен поглед, на челото й — две-три черни къдрици или къдрави кичури, изплъзнали се от прическата. Колкото и да е странно, насън тя се държеше сърдечно с мен, както беше в началото, след пристигането ми, когато едва си давах сметка за опасностите, които криеше хипнотичната й власт над всички. Възможно ли е нейният дух да иска да се помири с мен? Защото тя сигурно отдавна е мъртва — предполагам, че тогава беше на четиридесет и пет години или към петдесетте и ми се виждаше стара. Маркъс бе взел от нея цвета на очите и на косата, но не и красотата й.

Сигурно беше първата ми вечер в Брандъм Хол — аз, почетният гост, седях до нея.

— Значи ти си бил магьосник? — ми каза тя с усмивка.

— О, не, не съм истински магьосник, само така, в училище… — отвърнах скромно.

— Нямаш намерение да ни омагьосаш всички, нали?

— О, не — рекох аз, като се въртях на мястото си: имах такъв навик, когато бях неспокоен, и си казах на ум, че трябва да натрия носа на Маркъс за тази измяна.

Струваше ми се, че мисис Модсли никога не поглежда към някого, без да има причина, сякаш не искаше да си хаби погледа. А той най-често бе насочен към дъщеря й, която обикновено седеше между двама младежи. Какво ли намираха да си говорят? Помня, че често си задавах този въпрос. Те изглеждаха така увлечени в разговора, по-увлечени от нея.

Не притежавах чудесната способност на обикновения ученик — да помня много имена и лицата на собствениците им. Може би защото съвсем наскоро бях тръгнал на училище. То се знае, бях представян на всички и Маркъс ми съобщаваше кой пристига и кой заминава, казваше ми по нещо за всекиго от тях и аз прилежно записвах в дневника си имената на мистър Този и мис Онази — обикновено бяха неженени. Но няколкото години разлика във възрастта ни разделяха като океан; струва ми се, че по-скоро можех да имам нещо общо с децата на някой хотентот, отколкото с тези деветнадесет-двадесетгодишни младежи. Какво мислеха, какво правеха, с какво се занимаваха — за мен това бе загадка. Младите мъже, дошли направо от университета (както ме уверяваше Маркъс), и младите момичета, които не се отличаваха чак толкова, често ме поздравяваха на отиване или на връщане от тенискорта или от игрището за крикет; мъжете бяха в бели спортни костюми, носеха високи бели обувки и сламени шапки, жените също бяха в бяло, силно пристегнати в кръста, с шапки като вятърни мелници; всички бяха целите в бяло или почти целите, ако не смятаме черните чорапи на мъжете, които понякога се подаваха над обувките им от еленова кожа. Някои от тях все пак намираха какво да ми кажат, ала за мен всички бяха само част от гледката наоколо и аз никога не съм имал, нито съм смятал, че мога да имам някакви лични отношения с тях. Те си бяха те, ние с Маркъс си бяхме ние — принадлежахме към различни възрастови групи, както се казва днес.

И ето защо през първите един-два дни съвсем не ми беше ясно, че сред „тях“ са синът и дъщерята на моя домакин. Русокоси (като повечето гости), целите в бяло, те минаваха покрай мен, размахали тенисните си бухалки, и толкова много си приличаха!

Денис, първородният син и наследникът, бе висок светлокос младеж с груби черти и с много надуто изражение (учениците много бързо ги усещат такива). Той бе пълен с планове и с мнения, за които обикновено настояваше повече, отколкото си заслужаваха — не си заслужаваха много, дори аз виждах това. Често се разгорещяваше, впускайки се в подробности около някой свой план, докато майка му не направеше всичко на пух и прах с една-единствена хладна забележка. Според мен Денис усещаше, че тя го презира и още повече му се искаше да наложи безспорната си мъжка власт, нещо, което баща му никога не бе успял да стори. Не забелязах и следа от разногласия между мистър и мисис Модсли; тя си вървеше по своя път, той — по своя, дребен като джудже, оставящ златна диря. Свикнал с по-откритото държане на майка си и баща си, аз по нищо не можех да позная, че моите домакини са женени. По моему единствен той оставаше извън кроежите на мисис Модсли, които засягаха всички нас, защото постепенно започнах да разбирам, че тя дърпаше конците, което явно успяваше да направи само с лъча на тъмния си поглед. Изглеждаше, че всички ние идваме и си отиваме незабелязано, ала не бе така.

— Сестра ми е много красива — рече ми Маркъс един ден. Заяви го съвсем безстрастно, сякаш ми казваше, че две и две прави четири, и аз го приех по същия начин. Това бе факт като другите факти, нещо като аксиома в урок. И през ум не ми беше минавало, че мис Мариан (май така я наричах в мислите си) е красива. Но на следващия ден, като я срещнах, погледнах я с други очи. Трябва да е било в предната част на къщата, защото имаше много светлина; не беше така в нашата част — на Маркъс и моята. Тогава сигурно страдах от някакво момчешко предубеждение, че онази част на къщата, където живееха възрастните, е „забранена зона“, че навлизам в чуждо владение. Мис Мариан трябваше да е седяла неподвижно под критичния ми поглед, защото имам чувството, че я гледах от горе надолу, а тя беше висока дори според възрастните. Сигурно не подозираше, че я наблюдавам, защото гледаше с онзи неин „забулен“ поглед, както го определих по-късно. Дългите като на баща й мигли бяха спуснати, а през тях прозираше погледът, тъмносин и бистър, сякаш в очите й имаше непролети сълзи. Косите й блестяха на слънцето, лицето, закръглено като на майка й, ала прозирно, бледорозово, не матово, изглеждаше сурово и вглъбено, а изящното орлово носле му придаваше хищно изражение. След миг тя отвори очи — помня внезапния син блясък — и лицето й светна.

Ето, значи, какво било да си красив, помислих си аз и за известно време моята представа за нея бе някак объркана и дори затъмнена от абстрактната представа за красотата, олицетворена в Мариан. С това тя не ми стана по-близка, дори напротив; но вече не можех да я сбъркам с другите млади момичета, които се въртяха като планети в периферията на погледа ми.

От онези дни са ми останали смътни, откъслечни впечатления, почти лишени от смисъл, още по-малко пък може да се сглоби някаква свързана история. Но отделни картини витаят в съзнанието ми — обикновено черно-бели, понякога и в цвят. Ето, спомням си кедъра, който растеше на моравата — тъмнозелената му корона и светлата трева около сянката, която хвърляше, спомням си и хамака от яркочервен брезент, опънат на две колчета под него. Той беше новост, току-що изместила стария плетен вид с въженца и възли, по които копчетата все се закачват и се откъсват. Младежите често сядаха на него — и досега чувам как се смееха, като се наклонеше и ги изтърсеше на земята.

За тези неща не се споменава нищо в дневника ми. За конюшните пише доста, но не си ги спомням, макар че внимателно съм записал имената на пет коня: Лейди Джейн, Принсес, Ункас, Драй Тоуст и Ного — Ного ми се виждаше възхитително и смешно име — но не мога да си спомня как изглеждаше този или онзи кон. Спомням си обаче постройката, където прибираха каретите, макар дневникът да не казва нищо за нея. Фенерите, яйовете, главините, калниците с лъскавата си боя и металния си блясък направо ме омагьосваха. Ама мирисът на кожените сбруи — по-пленителен дори от силната конска миризма. За мен пристройката за каретите бе пълна със съкровища.

Но стига толкова за капризите на изменчивата ми памет. Все пак има една забравена случка, която дневникът възкреси в паметта ми — и то не само фактите, а цялата картина изпъква болезнено ясно. Сряда, 11 юли. Видях Лудото биле — Atropa Belladonna.

Маркъс го нямаше, сам бях, исках да изследвам някакви изоставени бараки, явно по-привлекателни за мен от югозападната фасада на Брандъм Хол. В една от тях, не само изоставена, но и без покрив, ненадейно попаднах на онова растение. То бе по-скоро храст, почти дърво, високо колкото мен. Изглеждаше като олицетворение на злото, като въплъщение на самата жизненост — толкова лъскаво, сочно, могъщо. Почти можех да видя как соковете пъплят нагоре по стеблото, за да го хранят. Изглежда, тук си бе намерило най-подходящо място на света, за да расте.

Знаех, че всяка негова част е отровна, знаех също, че е красиво — нали така пишеше в мамината ботаника. Стоях на прага и не смеех да вляза, взирах се в неговите лъскави като копчета плодове, в цветовете, които се протягаха към мен: матовочервеникави, влакнести, с форма на камбанки. Имах чувството, че може да ме отрови, без да съм го докоснал, че ако аз не ям от него, ще ме погълне, изглеждаше тъй ненаситно при всичките си хранителни сокове.

Сякаш ме бяха хванали да гледам нещо забранено; измъкнах се на пръсти, като се питах какво ще си помисли мисис Модсли, ако кажех за него. Ала не й казах. Не можех да понеса мисълта за тези буйни филизи, хвърлени на бунището или пращящи в огъня — цялата тази красота унищожена. Освен това исках да го видя отново.

Airopa Belladonna.