Лесли П. Хартли
Посредникът (21)

Глава XX

На масата за чай бе писмото от мама. Заповедта за освобождение бе дошла. Тогава разбрах колко се бях надявал на него и облекчението ми беше съизмеримо само с безкрайната несигурност, в която живеех от неделя насам. Оттогава се бях радвал на много неща, и то с цялата си душа или поне така ми се бе струвало, ала дълбоко в мен, под всичко това, основите все още се рушаха. При вида на писмото някои неведоми процеси в организма ми, които се бяха разстроили, потекоха нормално; приказвах много, отвори ми се вълчи апетит. Не потърсих извинение, за да хукна навън и да прочета писмото в уединение, понеже ми се прищя да отложа онова усещане за празнота, което, от опит знаех, идва заедно с чувството за неизбежност и понеже последната ми задача в Брандъм — да съобщя новината на мисис Модсли — ми внушаваше страх. Бях виждал много гости да напускат Брандъм, без някой да оплаква загубата им, можех да се сетя, че домакинята стоически ще понесе раздялата с мен, ако не бях в центъра на собствената си вселена, а както си въобразявах — и на нейната. Най-сетне се озовах в стаята си и ето какво прочетох:

Мило мое момче,

Надявам се, че не си се разочаровал от липсата на телеграма, а също вярвам, че и с това писмо няма да те разочаровам. Твоите писма дойдоха с една и съща поща — странно, нали? Трябваха ми една-две минутки, за да открия кое е писано първо. В първото ти ме молиш да ти разреша да останеш още една седмица, защото си толкова щастлив там — не мога да изкажа как се зарадвах на вестта за мача и за концерта и колко се гордея с тебе. Сетне в другото писмо казваш, че никак не си щастлив и няма ли да изпратя телеграма до мисис Модсли с молба да те върне обратно. Мило мое момче, не мога да понеса мисълта, че си нещастен и няма защо да ти казвам колко тъгувам за тебе всеки път, когато си далеч — не само на рождения ти ден, макар че тогава ми е особено мъчно. И тъй, преди да се захвана със сутрешните си домакински задължения, аз тръгнах да изпратя телеграмата. Но по пътя размислих, че може би избързваме и двамата, нещо, което не е съвсем разумно, нали тъй? Спомних си, че само няколко часа по-рано си се мислил за по-щастлив от всякога и това, да си призная, ми причини болка, защото се надявам, че и тук си бил щастлив. Запитах се какво ли може да е станало за няколко часа, та да промени така чувствата ти, и се почудих дали не преувеличаваш нещичко — всекиму се случва понякога, нали? На това му викат да направиш от мухата слон. Пишеш ми, че си нещастен, защото трябвало да изпълняваш някакви поръчки и да носиш писма, а на тебе не ти харесвало това. Но доколкото си спомням, някога ти харесваше, пък и невинаги можем да правим само онова, което ни се иска, мило момче. Мисля, че ще бъде много неблагодарно от твоя страна да отказваш тази дребна услуга на мисис Модсли при цялата й любезност (мама — съвсем понятно — бе решила, че „те“ от моето писмо се отнася за мисис Модсли). И тук е много горещо и често се безпокоя за тебе, но ти винаги си ми казвал, че в жегата ти е приятно, особено след като мис Мариан ти подарила летния костюм. (Копнея да го видя, а и теб, облечен в него, и ти ми вярваш, синко, нали? Но не съм съвсем сигурна дали зеленото е най-подходящият цвят за момче. Тук често си изминавал пеша повече от четири мили (веднъж отиде до Фортингбридж и се върна, помниш ли?) и съм сигурна, че ако вървиш спокойно и не тичаш, както правиш понякога, и не се запотяваш, пътят няма да ти се види чак толкова дълъг.

Пишеш ми, че това, което вършиш, може да не е хубаво, но, миличък, как е възможно това? Твърдиш, че мисис Модсли никога не пропуска църковна служба, че семейството и гостите ходят на църква, събират се на утринна молитва всеки ден, което не се прави във всички големи семейства, така е (нито пък в малките!), затова не мога да си представя, че ще те карат да вършиш нещо лошо. Пък и какво му е лошото да занесеш едно писмо. Но наистина си мисля, че не е хубаво, та дори мога да кажа, че никак не е хубаво (смешното ми момченце), ако някога си показал, че не искаш да отидеш. Тя сигурно няма да се сърди, но ще бъде озадачена и ще се пита в какво семейство си израсъл.

Но разбира се, че горещината е изтощителна (не атска, момчето ми, а адска — не знаех, че бъркаш тая дума) и аз съм сигурна, че ако идеш при мисис Модсли и й обясниш как стоят нещата и я помолиш много учтиво да накара друг да носи писмата, тя ще каже „да“. Писал си ми, че има дванадесет слуги в къщата, тя сигурно би могла да се лиши от някого за малко и да го прати вместо тебе. Предполагам, че тя и представа няма за твоето нежелание, даже малко се надявам, че е така.

Миличък мой, истински се надявам, че няма да се почувстваш засегнат и да се разочароваш от мене, но съм сигурна, че ще бъде лошо да си заминеш толкова ненадейно. Те няма да разберат и ще ме помислят за капризна и неразумна, каквато съм си всъщност, мило момче, но аз не искам да го показвам в този случай. От писмата ти разбирам, че тези хора ще ти са много полезни в бъдеще. Не бих желала да допусна светски мисли, но понякога просто се налага да сме светски; баща ти не се интересуваше от изисканото общество, но си мисля, че това беше грешка, а откак той почина, не съм имала възможност да ти осигуря приятели. Бих искала да поканим Маркъс у нас, но не зная как ще го забавляваме, като е свикнал на елегантен живот и разкош.

Десетте дни ще минат бързо и си мисля, че трябва да бъдем търпеливи. Казвам го колкото на тебе, толкова и на себе си, защото копнея да те видя и най ми е свидна онази част от твоето писмо, където пишеш, че нямаш търпение да се върнеш вкъщи. Не можем да бъдем винаги щастливи, нали? И двамата го знаем. Навярно няма да е добре за нас, ако сме винаги щастливи. А ти на мама си се метнал — ту весел, ту оклюмал. Спомням си, че съвсем наскоро беше доста нещастен, защото някакви големи момчета те дразнели заради една по-рядка дума, но ти бързо забрави за това и си беше щастлив, както по-рано. Сигурна съм, че докато получиш писмото ми, отново ще си така щастлив и ще се питаш как си могъл да ми пишеш тези работи.

Сбогом, мое мило момче. Ще пиша пак за рождения ти ден и ще ти пратя мъничък подарък — истинския го пазя за завръщането ти. Чудя се — дали ще познаеш какво е?

С много любов, мой миличък Лео

любещата те от сърце мама

П. П. Какво дълго писмо! Помислих си, че ще искаш да знаеш точно какво чувствам. Наистина смятам, че ще е грешка да си тръгнеш веднага. Това е едно истинско преживяване за теб, момчето ми.

Децата по̀ са свикнали да получават безусловни откази и са по-неспособни от възрастните да гледат философски на това. Мимо благоразумния си тон, писмото на мама беше равносилно на безусловен отказ, който не само осуети моите кроежи, но и напълно ги обърка. Направо не можех да взема решение и за най-дребните неща: не знаех дали да остана в спалнята си, или да изляза. Искаше ми се да поговоря с някого за своите беди, но неволно потиснах това желание, преди да се е оформило в съзнанието ми. Не можех да говоря с никого, бях поел ролята на електроизолатор, бях Цитадела на Мълчанието, върху която се белееха костите на гробовна тайна — не, не гробовна, а по-скоро гибелна и фатална.

Или поне така си мислех. Писмото на мама отряза всички пътища за отстъпление и опасната страна на положението изникна пак пред мене, защото всъщност виждах само нея. От притеснение не ме свърташе на едно място, затова напуснах стаята. С надежда и страх очаквах да срещна някого, разхождах се зад къщата около пералнята, млекарната и различните пристройки, чието предназначение едва ли познавах, но там се вършеше мирна, всекидневна дейност, което някак ме успокои, дори направих едно малко неохотно посещение на бунището. Опитвах се да се приспособя към новата си роля, да свикна с нея като с нов костюм, но не успях. Няколко слуги ме подминаха с усмивка. Питах се как могат да си вършат работата така невъзмутимо, сякаш всичко наоколо е както преди и както трябва да бъде, сякаш не ни грозеше никаква опасност. Оттам се запътих към предната част на къщата, крадешком, като се прикривах зад дърветата и храстите и най-сетне откъм игрището за крикет дочух шум и гласове, твърде далечни, за да ги различа. Чудех се дали Мариан не се е върнала.

Ако изобщо имах някакъв план, той бе да не оставам насаме с нея. Както смътно се досещах, тя бе подводната скала, пробила кораба ми. Тед ме беше изплашил повече, но Мариан ме бе наранила дълбоко. С мъжете, както и с момчетата, донейде знаех къде се намирам; не очаквах да се държат добре с мене. Учениците имат по-ясна представа от възрастните за нрава на околните, защото той не е скрит зад воала на добрите обноски, словата им са груби, когато отстояват правата си, те не познават политиката на отлагането, както е при мъжете; предпочитат лесната изгода и бързата печалба. Тед беше като ученик — разгневен в един миг, благ в следващия; до края не се досетих, че той ме зачита повече, отколкото един простодушен мъж може да зачита друг, бях готов да го приема при тези условия и при все че го идеализирах, а и себе си в неговите очи, не влагах в него голям капитал от доверие.

Но с Мариан бе друго. Срещу нея нямах такива средства за защита. Тя беше моята кръстница от страната на феите. Едновременно изпълняваше ролята на добра фея и на майка — с неземното милосърдие на феята, с природното милосърдие на майката. В моите представи тя можеше да ми стори зло, колкото добрата фея от приказките може да стори зло на героя, когото закриля. Ала тя го бе сторила, а също и майка ми — и това бе измяна! Разликата бе там, че майка ми не знаеше какво прави, докато Мариан знаеше. Затова моята тактика бе да стоя по-далеч от нея. Знаех, че е глупаво, че все някога ще трябва да я видя, дори само за да й предам съобщението на Тед. Колкото до това, аз постепенно започнах да стигам до едно решение, изискващо по-голяма храброст от всичко друго, сторено от мен в Брандъм до този миг. Не знаех дали ще си наложа да го изпълня, като му дойде времето; то следваше логично от моето убеждение, че аз съм оста на цялата история: аз, само аз можех да спра машинарията — щом засечеше тя, с тази история бе свършено. Едно бях решил твърдо: повече нямаше да нося писма.

Първата ни среща премина без особени събития. Мариан дойде на вечеря, но доведе и двама свои гости; масата пак се оживи, водехме светски разговор, тя ми се усмихваше както обикновено и ми подхвърляше закачки през масата, накрая ние с Маркъс си легнахме.

На следващата заран, в четвъртък, мисис Модсли се яви на закуска. Тя ме поздрави топло — не, не топло, защото това не бе в природата й, по-скоро с ласкателството, полагащо се на госта, който неизбежно, ала за най-голямо нейно съжаление е бил пренебрегнат. Поглеждах я с цел да открия следите на хистерията й, но не забелязах нищо. Стори ми се по-бледа от обикновено, но тя си бе такава, нейният поглед пак имаше онова особено качество да намира, без да търси, а движенията й бяха по-предпазливи от всякога. И все пак напрежението отново се бе възцарило на масата. Отново се страхувах да не направя някой несръчен жест, да не разлея нещо, да не предизвикам всеобщо неодобрение. А след закуска, вместо отмората на последните три дни и усещането, че започваме деня на първа скорост, долетя нейният глас, всички замлъкнаха и се чу кобното: „И така, днес…“.

Докато излизахме навън, Маркъс злорадо прошепна: „Страхолюбците се върнаха“ и аз се позасмях, не на шегата — на вероломството му. Готвех се да му отвърна нещо, когато някой зад нас каза:

— Маркъс, ще ти отнема Лео за минутка.

И аз се намерих до Мариан. Не си спомням къде се състоя разговорът, но бяхме вътре в къщата и ми липсваше обичайното усещане, че някой може да влезе.

Тя ме попита как съм прекарал без нея и аз отвърнах: „Благодаря, много добре“, което ми се видя безопасно и уклончиво, но на нея не й хареса, защото ми рече:

— За първи път си нелюбезен с мен.

Не бях искал да й прозвучи нелюбезно, мъж не би приел думите ми така, ала все пак се разкаях и взех да се питам как да я умилостивя. Носеше нова рокля — вече й знаех другите и забелязах разликата.

— А ти добре ли прекара? — попитах аз.

— Някой ме покани на гуляй, но на мен по̀ ми се щеше да ме опеят, не да ме опият. Всеки миг тъгувах за Брандъм. А на тебе не ти ли беше мъчно?

Размишлявах какво да отговоря, защото не исках да ме хване отново в лъжа, но тя ми рече:

— Не си прави труд да казваш „да“, ако не е вярно.

Изрече го с усмивка и аз коварно слъгах:

— Да, разбира се, мъчно ми беше.

И докато го казвах, почти си повярвах, че е така — поне ми се искаше да е било така.

— Сигурно ти приличам на някоя ужасна стара гувернантка, която все те хока и обижда. Но аз не съм такава, всъщност… всъщност съм добричка по душа.

Не знаех как да го разбирам. Дали не ми казваше, че съжалява, както бе сторил Тед? Само веднъж я бях видял да иска прошка, ако не се смятат извиненията за съвсем дребни неща, например че неволно е настъпила някого. И това бе едничкото споменаване на онзи епизод; тя, изглежда, го смяташе за приключен.

— Сигурно сте скитосвали с Маркъс, а? — попита тя. — Направихте ли някоя пакост?

— О, не — казах добродетелно. — Говорихме си на френски.

— Френски! Не знаех, че и това е едно от многобройните ти съвършенства. За колко много неща те бива — пеене, крикет, френски!

Прекрасните й очи търсеха слабото ми място и го намериха. Ала аз бях недоверчив и само казах:

— Маркъс е много по-добре по френски от мене. Знае неправилните глаголи.

— Осмелявам се да кажа, че това е много неправилно от негова страна — рече Мариан. — Все пак добре ли прекарахте?

— О, да — отговорих учтиво. — Съжалявам, че ти не си прекарала добре.

— Не, не съжаляваш — рече тя ненадейно. — Не съжаляваш ни най-малко. Да падна мъртва в краката ти, окото ти няма да мигне. Ти си едно безсърдечно момченце, но всички момчета са такива.

Макар че в устата й това прозвуча като комплимент и аз по̀ бих предпочел да ме наричат коравосърдечен, отколкото мекосърдечен, думите й не ми бяха особено приятни. Но не можах да схвана дали говори сериозно.

— И мъжете ли са коравосърдечни! — попитах, за да сменя темата. — Сигурен съм, че Хю не е такъв.

— Защо? — попита тя. — Какво те кара да мислиш така? Всички сте еднакви, вие сте като воденични камъни, гранитни скали… или като леглата в Брандъм, ако искаш нещо наистина кораво.

Засмях се.

— Моето легло не е кораво.

— Имаш късмет. Моето е по-кораво от голата земя.

— Никога не съм спал на земята — рекох аз, заинтригуван от нейното сравнение, — но знам едно момче, дето е спало. Вика, че си натъртил бедрото. И с теб ли така стана?

— Какво те кара да мислиш, че съм спала на земята? — парира тя.

— Ти каза, че креватът ти е по-корав от нея.

— Е, така е — рече тя, — и то много по-корав.

Тогава се досетих, че не говори за истинско легло.

— Но Брандъм е такова хубаво място — казах аз, опитвайки се да налучкам нещо.

— Че кой е казал противното?

— Ами ти каза, че леглата…

— … са корави? Ами да, така е.

Тя замълча и за пръв път видях, че е нещастна. Това бе откритие за мен. Знаех, че възрастните можеха да бъдат нещастни — когато някой близък умре или например банкрутира. В такива случаи те с положителност бяха нещастни: нямаха друг избор, такъв бе обичаят, като носенето на траур след погребение, като употребата на хартия с черен кант. (Мама все още пишеше на такава заради татко.) Те бях нещастни като по поръчка. Ала това че можеха да бъдат нещастни като мен, защото в личния им живот нещо не се беше получило, не ми бе идвало наум. Пък и Мариан не можеше да има нищо общо с нещастието. Щастието сякаш й беше винаги подръка, като другите й капризи, тя се бе извисила над нуждата от него. Смятах, че зная защо е нещастна, но исках да се уверя.

— А на войниците налага ли им се да спят на земята?

Тя ме погледна учудено; мислите й витаеха далече.

— Да, предполагам. Да, сигурно е така.

— Ами Хю спал ли е на земята?

— Аз ли… не… не, да, не… никога не съм спала на земята.

Не бях я виждал така объркана.

— Не ти — запънах се аз, наново ужасен от тази глупава клопка на произношението. — Хю, Хю, Хю — натъртих аз.

— О, значи Хю — рече тя безизразно. — Да, несъмнено е трябвало да спи на земята.

Малко смутен от тази проява на явното й безсърдечие към лорд Тримингъм, аз рекох:

— А Тед ще спи ли на земята?

— Тед?

Нейното удивление би трябвало да ме подсети, ала антените на разума ми вече отказваха да приемат и аз продължих:

— Да, като иде доброволец.

Тя се втренчи изумено в мен, устата й се отвори.

— Тед да отиде доброволец? Какво искаш да кажеш?

И през ум не ми бе минавало, че тя не знае. Мигновено си спомних, че лорд Тримингъм бе видял Тед в понеделник след заминаването на Мариан. Ала бе твърде късно да си взема думите назад.

— Да — рекох аз, — Хю ми каза. Хю предложил на Тед да се запише доброволец и той казал, че може. Хю каза… жребият му бил хвърлен. — Исках да стане съвсем ясно на Мариан, а между другото и на мен, какво е положението на Тед. Знаех, че няколко пъти съм повторил името на Хю (това съвсем не беше между другото — аз се прикривах зад него), ала бях съвсем неподготвен за яростното избухване, което последва.

— Хю! — кипна Мариан. — Хю! Искаш да кажеш, че Хю е придумал Тед да отиде доброволец? Това ли искаш да кажеш, Лео?

Бях изплашен, ала съзнавайки, че не аз съм главната причина за нейния гняв, промълвих:

— Хю каза, че вече го е блокирал.

— Блокирал?

Помислих, че не ме разбира.

— Това е една дума от футбола — обясних аз. — Значи да обезвредиш противников играч.

— Ох! — възкликна Мариан, сякаш нещо я прободе. — Значи Хю е накарал Тед да обещае, че ще замине, така ли?

Тя беше пребледняла като платно, а очите й приличаха на тъмни дупки върху ледената маска на лицето.

— Не — рекох аз. — Не мисля, че Хю го е накарал. Как би могъл? Тед е силен колкото него… даже по-силен.

За мен това беше неоспорим аргумент. Но не и за Мариан.

— Ето къде грешиш — рече тя. — Тед е слабохарактерен. Хю е много по-силен от него.

Съвсем не можех да разбера това. Приличаше ми на онези неща, които обичат да си казват големите — тъкмо обратното на истината. Но ето че лицето на Мариан се промени — страхът се бореше с гнева.

— Може и да го е направил, може — повтори тя повече на себе си, отколкото на мен. — Хю не каза ли защо е накарал Тед да замине доброволец?

Ледните дупки зееха, сякаш да ме погълнат.

— Да — отвърнах аз и ако бях отмъстителен, щеше да ми достави удоволствие да гледам как се отдръпва ужасена. — Той каза, че Тед е ерген, без роднински връзки и ще стане първокласен подофицер. Това е офицер, който всъщност не е истински офицер — обясних аз. Възрастните все ми обясняваха на мене и ми беше приятно да им го върна. — Хю ми каза, че Тед е добър стрелец, ама било друго да стреляш с ловджийска пушка. Искаше да каже, че с ловджийска пушка по-трудно се улучва.

Лицето й пак се промени. Сякаш някаква нова мисъл надникна от очите й.

— Той е добър стрелец — рече тя. — Той е добър стрелец. Боже господи, Хю само да посмее. Но аз няма да му позволя — продължи тя в изстъпление: не можах да разбера за кого говори — за Тед или за Хю. — Скоро ще сложа край на всичко това! Ще накарам Тед да сложи край! Вярвай ми, Тед става опасен, като кипне!

Потръпнах и моето настроение, макар да се рееше другаде, далеч от гневните й излияния, започна да се влияе от нейното.

— Не, той няма да отиде в армията — рече тя спокойно. — Аз ще уредя това. Изнудването е игра, която се играе и от двама!

Какво ли беше намислила. При цялото си любопитство бях прекалено изплашен, за да я попитам.

— Ще кажа на Хю… — Гласът й секна. — Една дума е достатъчна.

— Каква дума? Какво ще му кажеш? — попитах аз.

Тя се взря в мен и някъде през мен.

— Ще му кажа, че няма да се омъжа за него, ако Тед замине.

— Недей, не бива! — възкликнах аз и мигновено видях колко фатална би била такава стъпка, видях и петия виконт Тримингъм, проснат пред мене на земята с малка огнестрелна рана, която не кърви. — Виж какво, Хю не знае.

— Не знае ли?

— Не знае за вас.

Тя присви силно очи, сякаш се опитваше да пресметне нещо наум.

— Не знае? — повтори Мариан. — Тогава защо кара Тед да отива доброволец?

— О! — възкликнах аз, доволен, че най-сетне усещам твърда почва под краката си. — Нали ти казах. Защото е патриот — баща ми им викаше „шовинисти“ — и иска да набере доброволци за армията. Знам, че е така, Хю почти ми го каза, като разправяше, че той самият не бил добра реклама на войнишкия живот.

Мариан ме погледна така объркано, сякаш аз бях някакъв друг човек и тя не знаеше кой съм точно.

— Може и да си прав — рече колебливо и с надежда в гласа. — Може и да си прав. Тогава — продължи тя съвсем нелогично — Тед е бил глупав и ще му го кажа.

— Защо глупав? — попитах аз. За нас, децата, тази дума изразяваше много силно, но не съвсем определено неодобрение. Исках да защитя Тед от това обвинение. — Защо пък глупав — повторих аз, понеже тя не отговори.

— Защото така. Отде накъде ще отива доброволец само заради увещанията на Хю?

По-късно се досетих защо нарече Тед глупав. Тя си мислеше, че му е съвестно заради нейния годеж с Хю и отива на война, за да изкупи вината си. Ала тогава не се сетих и рекох с несъзнателна жестокост, като все още се опитвах да го защитя от обвинението в глупост:

— Ами може просто да му се иска да отиде.

Очите й се разшириха от ужас.

— Не! Не може да бъде! — извика тя.

Видях погледа й, но го изтълкувах зле, мислейки, че тя е ужасена заради Тед, а не заради себе си. Ненадейно една мисъл — дълго таена от лоялност към лорд Тримингъм, от неясното съзнание за безнадеждната й нелепост — се отрони от устните ми:

— Мариан, защо не се омъжиш за Тед?

За миг тя вдигна поглед, но в този миг на лицето й се изписа цялото страдание, което бе преживяла; душата й се разкри като на длан.

— Не мога, не мога — простена Мариан. — Не виждаш ли защо?

Мислех, че разбирам и тъй като между нас бяха паднали толкова прегради, добавих съвсем логично:

— Ами защо ще се омъжваш за Хю, като не искаш?

— Защото така трябва — рече тя. — Няма да разбереш. Трябва. Не може иначе. — Устните й потръпнаха и тя избухна в сълзи.

Бях виждал възрастни хора със зачервени очи, но никой освен мама не бе плакал пред мен. Когато плачеше, тя ставаше неузнаваема. С Мариан не беше така: тя си бе просто Мариан, обляна в сълзи. Но в мен настъпи промяна. Защото като плачеше, вече не беше Мариан изменницата, която ме бе подмамила заради своите тайни цели и ме бе нарекла зелен, а Мариан от първия ден, която се бе смилила над мене и ме бе избавила от присмеха на другите, Мариан, която ми беше направила реверанс на концерта, Мариан Звездната, Мариан, моята възлюбена.

При вида на сълзите й и моите рукнаха. Не зная колко дълго плакахме, ала ненадейно тя вдигна очи и каза — гласът й бе променен от риданията, но спокоен — сякаш нямаше нищо общо с предишния ни разговор:

— Ходи ли във фермата, докато ме нямаше?

— Не — отвърнах аз. — Но видях Тед.

— Предаде ли ти нещо за мене?

— Каза, че днес не може, защото отивал в Норидж. В петък в шест часа, както обикновено.

— Сигурен ли си, че каза шест часа? — попита озадачено тя.

— Съвсем сигурен.

— Не в шест и половина?

— Не.

В отговор тя се надигна и ме целуна, никога не беше ме целувала.

— И нямаш нищо против да ни носиш писмата, както преди?

— Не — промълвих аз.

— Бог да те благослови — рече тя. — Ти си верен приятел.

Все още се наслаждавах на думите й и усещах целувката, когато вдигнах очи и видях, че я няма.

Бях се сетил за моите кроежи, но друго бях забравил — и Мариан явно го бе забравила: че моят рожден ден ще се празнува в петък вечерта. Когато попитах Тед дали да предам още едно известие, аз мислех, че за рождения ден ще си бъда у дома. Не бях очаквал да остана в Брандъм до времето на срещата им.