Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (9) (Земята на гигантите)

9

— Е, това беше пълен провал!

Въпреки лошата връзка на мобилния Дороти усети разочарованието в гласа на партньора си.

— Спринг Метърс не си е вкъщи?

— Така и не е стигнала дотам — поясни Маккейн. — Наложи се аз да разкажа на родителите й за престрелката в клуба. Те нямаха никаква представа. Мислеха, че си спи на топло, сгушена под завивките. Влетяха в стаята й и щом зърнаха оправеното легло, полудяха. Започнаха да звънят на всеки, за когото се сетиха, та да открият къде е.

— О, боже!

— Да. О, боже! — повтори Маккейн. — Значи, вместо да открием единствената свидетелка, евентуално придружавала Джулиъс, когато са го застреляли, сега си имаме двойка истерични, обезумели родители, които попълват бланка за лице в неизвестност и настояват за отговори. Казвам ти, Дороти, този случай ще захапе града за задника. Колежът е нашият туристически пазар. Ако родителите се уплашат и спрат да изпращат децата си тук, ще изпаднем в голяма беда. Не говоря за „Харвард“ или МТИ^[1]. „Кеймбридж“ сам по себе си е институция. Бостънският университет също е институция. Но какво ще стане с всички училища в Бостън, които захранват тези бебчета?

Той се самонавиваше и Дороти се опита да запази гласа си равен:

— Знам. Понякога би било хубаво нещата да стават както трябва.

След кратка пауза Маккейн продължи:

— Не бива да роптая. Положително не си прекарала сутринта с кафе и вестник в леглото. Как мина с Елън ван Бийст?

— Както се очакваше. Бащата също дойде. Лео. Играл е професионално няколко сезона, но не си го спомням.

— Аз също. Боже, съжалявам. Сигурно ти е било много тежко.

В съзнанието на Дороти се прокраднаха картини на отчаянието — лицата на двамата родители, когато докторът извади трупа от камерата и отметна чаршафа. Побиха я тръпки.

— Отивам да си легна, Мики. Казах на доктор Ч. да ме събуди, щом приключи с аутопсията. Смятам да слезем за брифинг.

— Самият доктор Ч. ли ще го реже? Ха!

Дороти трепна при думите му. Има разлика, когато познаваш мъртвото момче и майка му. От цялата тази работа й се гадеше. Постара се много, за да се държи професионално.

— Знаеш как е — отбеляза тя, — голям случай. Какъв ти е графикът?

— Сън звучи добре. Кой мислиш, е натиснал за случая? Кметът или дори по-високо, губернаторът?

— Може би и двамата. Инцидентът е в района на Бостън, но губернаторът има добра причина да потули историята, защото и двата колежа са в Масачузетс. — Дороти прехвърли слушалката от едното на другото си ухо. — Така или иначе, политиката ще се намеси. Ще ни сритат задниците, ако не решим случая скоро.

— Някакъв успех с идентифицирането на оръжието?

— Техниците все още преглеждат конфискуваните оръжия. Ако открием нужния пистолет, не е изключено Папи да е оставил отпечатък, който да се използва. Не е бил с ръкавици, когато е стрелял. Следите от барут по ръцете му го потвърждават.

— За съжаление повечето пръстови отпечатъци се размазват при стрелба.

— Тогава ще пробваме с отпечатък от дланта.

— Като си говорим за копелето, какво става с Папи?

— Момчето не е богато, но някой е платил гаранцията.

— Гаранция за убийство?!

— Засега е само стрелба с оръжие.

Маккейн изпсува.

— Политика! Не е ли в разрез с правилата на НКАА да получава подаръци? Гаранцията не е ли подарък?

— Съмнявам се да е залегнало в правилника, Мики. А и Папи си има по-сериозни проблеми от борда на НКАА.

— Боклук. И двамата сме съвсем наясно, че той е стрелецът, дори да не е целял да гръмне Джулиъс. Надявам се да му спретнем добър случай. Знаеш как е със свидетелите. Отмине ли паниката, паметта започва да им изневерява. Дори и без намесата на политиците, трябва да решим случая за няколко дни. Иначе нещата ще започнат да стават доста мрачни.

— Не помниш ли колко дълго време им отне да арестуват онова хлапе от Бейлър… Как му беше името?

— Карлтън Дотсън — подсказа Маккейн. — Да. Бях го забравил. Какво им става на тези баскетболисти?

Въпросът беше реторичен и Дороти си замълча.

— Какво беше? Шест месеца преди да изкарат гаранцията?

— С тази разлика, че Дотсън признал на приятел как е застрелял друго хлапе — Денети. И отнело известно време, защото тялото го нямало. Ние със сигурност имаме тяло, но бих го заменил за самопризнание.

Изведнъж Дороти усети смазващата умора от последните дванайсет часа.

— Загуба на време е да обсъждаме онзи случай. Опитай се да си починеш, Мики.

— Ще опитам — обеща Маккейн. — Ако не успея, то винаги има лекарства.

 

 

Дороти не очакваше да завари момчетата вкъщи. Надяваше се да се отпусне, да разполага с целия тесничък дом. А ето, те седяха с мрачни лица, изпълнени с това, което се нарича разкаяние за всеки извършен грях. Човек изпада в такова състояние, когато види някой свой „герой“ мъртъв. Огромно разкаяние — бяха й приготвили закуска: препечени филийки с мармалад, кафе и прясно изцеден портокалов сок. Щом влезе, Маркъс отбеляза страницата в учебника по антропология, а Спенсър надигна глава от домашното по алгебра и погледнаха майка си. Тя отвърна на погледа им.

— Не сте ли на училище днес, момчета?

— Часовете са отменени за целия ден — поясни Маркъс.

— Какво става с отбора?

По-големият й син сви рамене и се прозя.

— Всичко е на изчакване. Целият отбор има среща в три.

Дороти погледна по-малкия си син.

— А ти? Какво ти е извинението?

Спенсър прехапа устни.

— Много съм назад, мамо. Опитвам се да наваксам и реших…

— Ще наваксаш в свободното си време, младежо. Приготвяй се.

— Ако искаш, мамо, кажи в училище, че имам неизвинено отсъствие. Не мога да вляза в час, преди да съм наясно с алгебрата. Ще бъде загуба на време и няма да науча нищо. По-добре ще е да уча тук. Ако ме изриташ, ще отида в библиотеката.

Дороти въздъхна.

— Колко ще ти отнеме, докато наваксаш?

— Ако уча непрекъснато, сигурно два дни.

— Ще учиш по цял ден, вярвай ми. Особено ако ти напиша извинителна бележка! И никакво шляене с приятелите, докато не влезеш в крачка.

Спенсър кимна и Дороти седна.

— Благодаря ви, момчета, за закуската. Знам, че го правите, защото наистина се чувствате зле, заради Джулиъс. Навярно ви е неприятно, понеже се занимавам с това… с родителите му.

— Сигурно е било ужасно — обади се Спенсър.

Очите на Дороти се насълзиха.

— Не мога да го опиша. — Взе филийка и отхапа занесено. — Някой да ми сипе кафе. — Отпи от сока. — Безкофеиново или нормално сте направили?

— Безкофеиново — отвърна Маркъс. — Предположих, че ще искаш да поспиш.

— Добро мислене — похвали го тя.

— Да, нали той е умникът — подхвърли Спенсър.

— Престани — сопна му се Маркъс.

— Не се карайте — намеси се Дороти.

— Никой не се кара — успокои я Спенсър. — Може ли да ти кажа нещо?

— Мислех, че си говорим — погледна го Дороти.

Спенсър замълча.

— Хайде — пришпори го майка му.

— Може би времето не е най-подходящото…

— Продължавай! — настоя сприхаво Дороти.

Спенсър прочисти гърло и погледна брат си.

Маркъс сложи чаша кафе за майка си.

— Ще бъда в другата стая, ако ви потрябвам.

— Не, остани — възпря го Спенсър. — Ще ми е нужна помощ.

Очите на Дороти се свиха.

— Какво си направил този път?

— Нищо не съм направил. Просто ме изслушай. Става ли?

И тогава й се проясни защо се дърляше с него — така се чувстваше нормален родител. В този момент, ако не се държеше така, щеше да избухне в сълзи и да благодари на милостивия Господ Бог за двамата й прекрасни синове и за това, че ги е запазил здрави. А не искаше да го прави — не желаеше да бъде слаба, уязвима и безпомощна пред момчетата.

— Слушам те, но ти не говориш.

Спенсър се намръщи.

— Добре. Ще работя наистина здраво в училище, мамо. Ще се опитам да не се забърквам с онова, което става там — оръжията, наркотиците, гангстерите. Много лайна се случват там долу.

— Внимавай с приказките!

— Съжалявам.

— И никакви оръжия повече, нали?

— Да. Ще ме оставиш ли да довърша?

— Кой те спира?

Спенсър не си направи труда да отговори на очевидното.

— Наистина ще се постарая много. Но трябва да си наясно с едно. Маркъс го знае и аз го знам.

— Да знам какво?

— Ще стигна дотам. Става ли?

Никой не проговори. Спенсър въздъхна.

— Мамо, не ме бива за студент. Не харесвам училището, не харесвам книгите и мразя да си държа задника паркиран на едно място пет часа, без да се случва нищо. Не броя, че разни хора се прозяват, замерват се с разни неща и дори по-лошо.

— Някои учители са добри.

— Опитват се, мамо. Но там е зоологическа градина. Класовете са претъпкани, учебниците са стари и скучни и честно казано, не се интересувам какво ни преподават.

Погледна отчаяно брат си. Маркъс сви рамене.

— Училището не е за всички.

— Ти мълчи! — скастри го Дороти. — Сега слушай внимателно, младежо…

— Мамо, моля те!

Дороти понечи да каже нещо, но се спря.

— Може ли да довърша? — измрънка Спенсър. Не последва коментар и той продължи: — Не съм запален да размахвам ножове и пистолети. Не одобрявам наркотиците и разните типове, които те карат да се доказваш или се перчат с простотията си. Знам, знам. Езикът ми. Но с това се сблъсквам всеки ден.

— А с какво мислиш, че се сблъсквам аз?

— Със същото. Точно затова стигнах до следното заключение. Ако ще се разправям с тези глупости… виж, казах глупости — по-добре да ми плащат за това. Не искам да ходя в колеж. Нямам колежански ум както Маркъс. Чакай, мамо. Не ме прекъсвай.

— Нищо не съм казала.

— На лицето ти е.

— Така е — измърмори Маркъс.

— Не ти ли казах да мълчиш — повиши тон Дороти.

— Да, кралице Дороти, извинявам се за ненавременното прекъсване.

Тя се засмя мимо волята си.

Спенсър си загриза нокътя и продължи:

— Мамо, искам да отида в академията. Това искам да правя, ако не ме вземат при професионалистите.

Дороти се втренчи в малкия си син.

— В Полицейската академия ли?

— Не бе, в „Екзетър“^[2].

— Не бъди толкова нахакан.

— Добре де, в Полицейската академия. Искам да стана ченге, ако не успея в баскетбола.

Никой не проговори. В един момент Маркъс се обади:

— Мамо, ще ти изстине кафето.

— Не ми пука за кафето!

— Недей да крещиш! — сопна се Спенсър.

— Не крещя, говоря с вълнение! Спенсър Мартин Бретън, не искам да ставаш ченге. Твърде добър си за това.

Спенсър погледна в масата. Устните му трепнаха.

— Какво? — попита тя.

— Нищо.

— Какво?

Извърнал очи настрани, той подхвана:

— Аз се гордея с работата ти. Сигурно някой ден и ти ще бъдеш горда със себе си, мамо.

Тя нямаше какво да каже в отговор.

— Не е първият ми избор — не спираше Спенсър. — Първият ми избор е да играя професионален баскетбол. Ако не стигна до НБА, ще отида в Европа. Знам, че дори и това е само мечта. И затова имам резервен план. И въпреки всичко вярвам в себе си. Наистина. Гимназията ни стигна до полуфиналите. Надявам се да ги изведа до финалите. И треньорът мисли, че ще мога да ги изведа до финалите. Той също вярва в мен!

— Прав е — подкрепи го Маркъс.

— И аз вярвам в теб, Спенсър — увери го Дороти. — Именно защото си толкова добър. Ще вземеш спортна стипендия.

— Чиста загуба на време и средства, мамо. Нека я дадат на някое хлапе, което има глава за науките. Щото аз нямам. Ненавиждам ги.

— Всеки има нужда от колежанско образование в наши дни.

— Не, мамо. Не всеки има нужда от колежанско образование, но всеки има нужда от план. А аз имам добър план. И искам да ме подкрепиш.

Дороти остана безмълвна.

— Или… — Спенсър отново си прочисти гърлото. — Или ако не можеш да ме подкрепиш веднага, поне си помисли.

— Изглежда честно — прецени Маркъс.

Дороти се втренчи в него, после се обърна към Спенсър:

— Нямаш представа в какво се забъркваш. Да си ченге, е много сериозна работа. Трудно е! Стресиращо е! Работи се дълги часове и е абсолютно лишено от блясък.

— Знам как е, мамо. Не ми е хрумнало току-що. Обмислям го отдавна. Това исках да ти кажа. Сега, ако ме извиниш, имам да уча.

Момчето взе молива и започна да решава задачи.

Маркъс и Дороти се спогледаха. Младежът сви рамене, седна и разтвори учебника.

Значи на този етап Спенсър иска да стане ченге. Поредната прищявка на сина й. Тийнейджърите си сменят мнението точно толкова често, колкото и чорапите. Но инцидентът, изглежда, добави известна доза трезвост в държането на Спенсър. Той имаше план. Изглеждаше мотивиран. Говореше със страст и убеденост. Вероятно щеше да трае повече от три дни, но Дороти изпитваше съмнение.