Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (1) (Земята на гигантите)

1

Дороти не обичаше да си вре носа. Преравяше раницата, защото вонеше. Кафявите пликове за опаковка на закуската бяха пропити с петдневна хранителна гнилоч — мечта за микробите. Внимателно отстрани с върха на пръстите си източника на тягостната смрад и на дъното забеляза нещо, частично скрито под купчина смачкани листа и тетрадки. При вида на метала в съзнанието на Дороти се зародиха неприятни асоциации.

Сърцето заблъска в гърдите й.

Много внимателно разбута боклука, докато обектът се разкри напълно — револвер „Смит и Уесън“, доста стар. Извади оръжието от раницата и го изучи внимателно — никелиран, издран, с ръжда по цевта. Лошо поддържан. Шест празни камери, но това не представляваше голяма утеха.

По лицето й се изписа ужас, последван от силен гняв.

— Спенсър! — Обикновено плътният й глас прозвуча неприятно пискливо. — Спенсър, веднага си докарай жалкия задник тук!

Крясъкът й се оказа напразен. Долу пред блока Спенсър подмяташе топка на баскетболното игрище с бандата: Армандо, Кори, Джуойн и Ричи. Петнайсетгодишният младеж нямаше представа, че майка му е сама вкъщи, преравя в стаята му личните му вещи и е открила пистолет в раницата му. Тя чу скърцането на стълбището под тежки стъпки. Беше по-големият й син, Маркъс. Той се изправи на вратата като пазач — с кръстосани ръце и разкрачени крака.

— Какво става, мамо?

Дороти се обърна и завря празния пистолет в лицето му.

— Какво знаеш за това?

— Какво правиш? — Маркъс с гримаса се отдръпна една крачка назад.

— Намерих това в раницата на брат ти!

— Защо си ровила в раницата на Спенсър?

— Не това е въпросът! — изстреля яростно Дороти. — Аз съм му майка, както и твоя, и нямам нужда от причина, за да ровя в неговата или в твоята раница!

— Напротив, имаш! — възрази Маркъс. — Наш’те раници са лични. Съществува нещо като лична собственост…

— Е, точно сега не давам и пет пари за личната собственост! — изкрещя Дороти. — Какво знаеш за това?

— Нищо! — изкрещя в отговор Маркъс. — Абсолютно нищо, ясно ли е?

— Не, не е ясно! Намирам револвер в раницата на брат ти и това не е добре, ясно ли е?

— Ясно.

— Дяволски ясно. — Дороти дишаше болезнено. С усилие поемаше всяка глътка въздух. Беше горещо, задушно и миришеше. Отоплението на сградата беше непостоянно и на него не можеше да се разчита. Температурата варираше между изпепеляващите сахарски жеги и арктически студ. Без много да се церемони, тя се хвърли на леглото върху Спенсър и се опита да събере самообладание. Матракът се огъна под тежестта й. Дороти имаше доста дебел слой тлъстини, но той определено покриваше силно и мускулесто тяло.

Малката стая я притискаше: между леглата близнаци нямаше място дори за нощно шкафче. От отворения гардероб преливаха фланелки, анцузи, шорти, чорапи, обувки, книги, компактдискове, видеокасети, спортно оборудване. Прахта по щорите не бе бърсана поне от месец. Независимо от коша за пране мръсните дрехи бяха разпилени навсякъде по малкото празни пространства. Хартии, опаковки от бонбони, празни торби и кутии дозадръстваха стаята. Защо момчетата не я поддържаха в елементарен ред?

Маркъс седна до нея и я прегърна през раменете.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре! — Тя знаеше, че се кара не на когото трябва. Чувстваше се преуморена от работа, изтощена и разочарована. Прекара ръце през лицето си. Потри очи. Наложи си да смекчи тона си. — Не знаеш нищо за това, така ли?

— Не.

— Боже! — възкликна Дороти. — Какво следва?

Маркъс погледна настрани.

— Той минава през труден период…

— Това е повече от труден период! — Тя взе оръжието. — Противозаконно и смъртоносно е.

— Знам, мамо. Не е добре. — Двайсет и една годишният младеж погледна майка си в лицето. — Но ако мислиш да се справиш, не бива да си истерична.

— Не съм истерична, по дяволите! Аз съм… аз съм родител! С майчини притеснения! — Отново се завайка: — Откъде ли го е взел?

— Нямам идея.

— Не е зле да го прекарам през системата.

— Не е ли малко крайно?

Дороти остана безмълвна.

— Защо първо не поговориш с него? — Маркъс погледна майка си. — Говори, мамо. Не крещи. Говори. — Кратка пауза. — Или по-добре аз ще говоря…

— Ти не си му майка! Не е твоя работа!

Маркъс вдигна ръце.

— Хубаво. Прави каквото искаш. Винаги е било така.

Дороти се изправи рязко и скръсти ръце.

— Какво точно значи това?

— Обясни си го сама. — Маркъс прекатури раницата си, прекара крак под презрамката и я подхвърли в ръцете си. Прерови съдържанието и извади учебник. — В случай че не знаеш, довечера имам мач, плюс двеста страници по европейска история. Няма да споменаваме за сутрешната ми смяна в библиотеката след тренировката в пет и половина утре сутринта. Нещо против?

— Не бъди нагъл!

— Не съм нагъл, опитвам се да си върша работата. Господи, не само ти имаш задължения. — Маркъс се изправи и се хвърли на леглото, като почти счупи огънатите пружини. — Затвори вратата на излизане.

Беше време Дороти да направи преоценка. Налагаше се да смекчи тона си.

— И какво според теб да направя? Да се преструвам, че нищо не е станало? Няма да го оставя просто така, Маркъс.

Той затвори учебника.

— Не съм казал да оставиш нещата така, но малко обективност ще ти е от полза. Възприеми го за един от твоите заподозрени, мамо. Винаги се хвалиш, че знаеш как да пипаш леко в отдела. Използвай го.

— Маркъс, защо Спенсър носи пистолет?

Той си наложи да погледне майка си в очите. Големи кафяви очи. Голяма жена; поради семпло подстриганата къдрава коса лицето й изглеждаше застрашително голямо. Изпъкнали скули. Свити устни, придаващи й нацупен вид. Беше сантиметър, сантиметър и нещо под метър и осемдесет, с големи, тежки кости и въпреки това с дълги грациозни пръсти. Красива жена, спечелила си правото да я уважават.

— Знам, че се притесняваш, но най-вероятно не е нищо особено. Светът навън е суров. Сигурно така се чувства защитен. — Съсредоточи се върху очите на Дороти. — На теб не ти ли придава по-голяма сигурност?

— За мен това е стандартна екипировка, Маркъс, не парадирам с правата си. А не говорим за цигара или дори за марихуана. Оръжията са средство за убиване. Това правят те, убиват хора. Младо момче като него няма работа да разнася оръжие, независимо колко застрашено се чувства. Ако нещо не е наред, редно е да говори с мен. — Погледна по-големия си син. — На теб казал ли ти е нещо?

— За какво?

— Какво го тревожи толкова много, че изпитва потребност да носи пистолет.

Маркъс си прехапа долната устна.

— Нищо специално. Виж, ако искаш, ще отида до игрището и ще го изпратя вкъщи. Много ще се ядоса, задето си му ровила в нещата.

— Нямаше да го направя, ако раницата му не вмирисваше цялата стая.

— Да, стаята наистина мирише на пръдня. — Изсмя се и поклати глава. — Мамо, защо не излезеш да хапнете по нещо набързо с леля Марта преди мача. Или да речем малко коледно пазаруване.

— Не съм в настроение за харчене, а и не ми се слушат историите на Марта за Герд.

— Бърбори, щото ти не обелваш и дума.

— Аз говоря.

— Мърмориш.

Което наистина правеше. Установи го и си наложи да се успокои.

— Аз ще се занимая с брат ти. Това е между нас и е моя грижа да се оправям с него. А ти се съсредоточи върху учението.

— Ще бъде ли шумно?

— Нищо чудно да стане… динамично.

Маркъс я целуна по бузата и стана от леглото. Наметна тежкото си яке през рамо и мушна учебника под мишница.

— По-добре ще ми бъде в библиотеката. Ще дойдеш ли довечера?

— Кога съм пропускала мачовете ти? — Погали го по лицето. — Имаш ли нужда от пари за вечеря?

— Не, останаха ми дребни от миналия месец. Чакай! — Пусна якето да се свлече на пода и й подаде учебника. — Имам купони. — Прерови портмонето си, извади четири листчета, запази едното, а останалите даде на майка си. — Вчера ги раздаваха на тренировката.

Дороти разгледа купоните, всеки на стойност до пет долара за безплатна храна.

— Кой ти ги даде?

— Местни спонсори. Раздават ги на всеки на входа. Опазил бог, ако НКАА^[1] си мисли, че получаваме подарък. — Поклати глава. — Човече, някакъв калпав купон е най-малкото, което могат да направят, задето ни използват. Последният мач се разпродаде напълно. Заради Джулиъс, разбира се. Той е звездата. Ние сме само допълнителна атракция, личният му обслужващ персонал. Задник.

— Не ругай.

— Да, да.

Дороти изпита болезнен прилив на майчински инстинкт.

— Това момче не би направило нищо, ако вие останалите не го захранвате с точни пасове.

— Да бе, пробвай да обясниш на мръсника, че баскетът е колективен спорт. Ако аз или някой друг се опита да каже нещо на тренера, Джулиъс побеснява и докато се осъзная, са ме изритали на резервната скамейка. А след мен на опашка чакат около триста от нашите, мислейки си, че „Бостън Ферис“ е билетът им за НБА. Не че е лошо да мечтаеш… — въздъхна той. — Мамка му, аз сънувам.

Нежност изпълни гърдите й.

— Маркъс, можеш да превърнеш някои мечти в реалност, но други си остават само блян. Пак ще повторя: добър спортен агент с диплома по право от „Харвард“ би направил много пари, без да си съсипва гърба и коленете и на трийсет да не става за нищо.

— Да, да.

— Не слушаш.

— Слушам, просто… — Младежът се почеса по главата. — Не знам, мамо. Връзвам се колкото всеки друг. Мечтая си го, но виждам каква е реалността. Опитвам се да живея и в двата свята, но едва ли ще издържа в това темпо. Нещо ще се провали.

Дороти обгърна сина си с ръце.

— Не е нужно да ми казваш, че обичаш играта, Маркъс. Аз също я обичам и никога не бих провалила мечтите ти, но искам най-доброто за теб.

— Знам, мамо. Наясно съм, че юридическите катедри в Айви умират за големи черни момчета с добри оценки и високи показатели. Ще бъда глупак, ако пропусна такава възможност. И все пак човек си мисли за нещата. — Погледът му стана дълбок и неясен. — Всичко е наред. Когато му дойде времето, ще постъпя както трябва.

Дороти целуна сина си по бузата.

— Ти винаги правиш каквото трябва.

— Права си. — Замълча за момент. — Добрият, стар, надежден Маркъс.

— Престани! — ядоса се Дороти. — Господ те е надарил. Не бъди неблагодарен!

— В никакъв случай. — Маркъс се пъхна в якето и метна раницата през рамо. — Знам откъде идвам. Знам откъде идваш и ти. Знам колко усърдно се трудиш. Не приемам нищо за сигурно.