Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (13) (Земята на гигантите)

13

— В четири ми е удобно — каза Чейндж на Дороти по телефона. — Ако закъснея малко, изчакайте ме.

— Няма проблеми, докторе. Само няколко въпроса.

— Ако се отнасят до рентгеновите снимки, сега не съм в моргата.

— Но впечатленията ви?

— Знам какво ви интересува. На пръв поглед не видях никакви… доказателства за аневризма, което не значи, че не е била там. Продължавам да твърдя: това е най-вероятната причина за смъртта.

— Добре, да приемем, че аневризмата е била там. — Дороти премести клетъчния си от едното уха на другото. — Можем ли да сметнем, че е била малка?

— Има такава вероятност.

— А ако е била малка — мъничко джобче, което дори не се е видяло на рентгена, и ако Джулиъс се е стоварил върху масата, допустимо ли е предположението, че подобен сблъсък може да е причинил спукването на тази малка аневризма… теоретично?

— Защо не проведем дискусията, когато се видим в моргата?

— Добре, но ми отговорете само на това: възможно ли е падането да е причинило спукването на аневризмата?

— Всичко е възможно — въздъхна Чейндж. — Но в съда ще ви трябват по-сериозни доказателства. — Замълча за момент. — Както и да е. Това е мое мнение.

— Благодаря ви. — Дороти затвори телефона си и се обърна към Маккейн. — В настроение съм за малко вкусна пастърма. На две пресечки сме от Рубинс. Какво ще кажеш?

— Звучи като план — усмихна се Маккейн. — Какво е мнението на Чейндж?

— Падането е под въпрос. Не било достатъчно силно за съда. Това е поне неговото становище.

— Становищата са като задниците. Всеки си има по едно — обобщи философски Маккейн.

 

 

Капитан О’Тул затвори вратата на стаята за разпити — задушно помещение без прозорци, едва побиращо маса стандартен размер и няколко стола. Подът представляваше мозайка от разместени гранитни плочки; стените, някога яркожълти, сега имаха цвят на избеляла горчица. Капитанът издърпа стол с крака си и седна на обратно — с корем, притиснат в облегалката. Беше зачервен, по челото му блестяха капчици пот. Извади носна кърпичка и избърса лицето си.

Придружаваше го Хариет Галауей, натрупала вече десет години опит в прокуратурата — много привлекателно миньонче, толкова слаба, че хората я забелязваха само заради огненочервената й коса, която се спускаше по раменете и гърба й. Беше облечена в ловджийско зелен костюм и черни ниски обувки. Зелените й очи блещукаха, когато се усмихнеше. Сега обаче бе сериозна.

— Горещичко е тук — промърмори тя.

— И не мирише по-добре — добави О’Тул. — Седнете всички.

Дороти и Маккейн размениха погледи и седнаха.

О’Тул кимна на Хариет.

— Дамите първо.

Хариет прочисти гърло:

— Според шефа адвокатът на Делвекио прокарва версията, че Джулиъс е умрял вследствие на здравословни причини.

— Не точно — възрази Маккейн.

— Не ми харесва — обади се О’Тул. — Какво значи „Не точно“?

— И ние се опитваме да разберем, сър.

— Кои ние? — погледна учудено Хариет.

— Доктор Чейндж — поясни Дороти. — Джон Чейндж. Той мисли, че Джулиъс е умрял от аневризма, а не от прострелна рана.

— Той мисли? — повиши тон О’Тул.

— Мисли и затова ни прецаква — промърмори Маккейн.

— Това е неговото заключение засега — допълни Дороти.

— О, боже! — възкликна Хариет.

— И все пак — продължи Дороти — не е изключено стрелбата на Делвекио да е предизвикала спукването на аневризмата. Защото, когато Джулиъс е бил улучен, той е паднал върху масата.

— Напълно възможно е натискът върху гърдите му от удара в масата да е причина за спукването на аневризмата — обясни Маккейн.

— Значи изстрелите са довели до верига от събития, причинили смъртта на Джулиъс ван Бийст — обобщи Хариет. — Пак имаме основания да повдигнем обвинение в предумишлено убийство.

— Това ли се е случило? — не вярваше на ушите си О’Тул. — Убило го е падането? Чейндж ли го каза?

— Падането не е причинило аневризмата, ако е имало такава, но то може да е причина за спукването й — уточни Дороти.

— Какво искаш да кажеш с „ако е имало такава“?

— Досега нищо не се е видяло на рентгеновите снимки — въздъхна Дороти.

— Започва да намирисва на кравешко лайно — изръмжа О’Тул.

Хариет си играеше с косата си.

— Значи е възможно и да не е имал аневризма?

— Според Чейндж засега на рентгеновите снимки няма физическо доказателство за такава — обади се Маккейн.

— Как тогава е стигнал до заключението, че Джулиъс е умрял от аневризма?

— При аутопсията е открита разкъсана артерия и голямо количество кръв в гръдния кош — за пореден път обясни Дороти. — Уважавам Чейндж, но изпитвам известни съмнения дали не е пропуснал някоя огнестрелна рана.

— Чейндж, казваш, е прецакал работата? — стрелна я с поглед О’Тул.

— Никой не е идеален — прошепна Маккейн.

Капитанът почервеня още повече.

— Имаме среща с него след час — намеси се Дороти. — Ще прегледаме всичко в детайли.

— Отменете срещата — отсече О’Тул. — Предстои ни да се оправяме с по-важни неща. Сред купа конфискувано оръжие намерихме с кой пистолет е стреляно по Джулиъс. Върху дяволското нещо е открит частичен отпечатък от десния палец на Делвекио.

Дороти и Маккейн се усмихнаха.

— Прибрахте ли го? — попита тя.

— Задържат го в момента. Но има и лоша новина; свидетелите, първоначално признали, че са видели Папи да вади пистолет, се отметнаха. Все пак наличният отпечатък доказва, че в даден момент задникът е пипал пистолета. А с този пистолет е прострелян Джулиъс.

— Надявам се съдебните заседатели да съберат две и две — подхвърли Дороти.

— Ако ще се опитвам да докажа предумишлено убийство, трябва да съм сигурна, че Джулиъс е убит като част от предумишлено, директно действие, извършено от обвинителя. Сега излиза, че не знаем за такова нещо — обърка се леко Хариет.

О’Тул се втренчи в детективите.

Маккейн подхвана:

— Това е въпрос за Чейндж. Но същевременно…

— Ето как стоят нещата — прекъсна го Хариет. — Ако го обвиним в опит за убийство, а не в предумишлено убийство, адвокатът на Папи ще разбере, че не сме в състояние да докажем дали пистолетът е убил Джулиъс. Това ще му даде основание да се бори дори и с предявеното обвинение.

— Какво искате от нас? — попита Дороти.

— Да видите дали ще успеете да го сплашите за предумишлено убийство — обясни прокурорката. — В такъв случай вероятно ще се споразумеем за опит за убийство. В противен случай рискуваме да се явим в съда с някакво мизерно обвинение.

— Това е нелепо! — възкликна Маккейн. — Той се е целил в Джулиъс, докоснал е шибания пистолет и куршумите са улучили целта си.

— Но не задължително смъртоносно, детектив. И ако не намерим някой, който да е видял Папи да стреля, ще се окажем с пробив във веригата. А Папи може да е много чаровен, когато иска — напомни Хариет. — Събери няколко баскетболни фенове сред заседателите, да речем, една-две почитателки, и попадаме в голяма беда.

В стаята се възцари тишина.

Пръв я наруши Маккейн:

— Как виждате това: нямаме съществена улика за наличието на аневризма на рентгеновата снимка. Следователно към настоящия момент аз не знам какво е убило Джулиъс. Значи, нищо не ме спира да кажа на Делвекио, че е бил куршумът, изстрелян от него. — Той сви рамене. — По дяволите! Върховният съд ми дава право да заблуждавам, нали? Нека вляза сега, за да поработя върху него.

— Той вече поиска да говори с адвокат — обади се Хариет. — Още първия път, когато го задържахме.

— Днес не съм чул да иска адвокат.

— Няма значение — възрази Хариет. — Щом веднъж е поискал…

— Освен ако не пожелае да говори с мен по собствено желание — прекъсна я Маккейн. — Двама души си бъбрят съвсем невинно.

— Защо, по дяволите, ще иска да говори с теб? — плесна по масата О’Тул.

— Когато реша, мога да съм много чаровен — усмихна се Маккейн.

Погледна Патрик Лутър Делвекио през едностранното стъкло за наблюдение.

Огромна, широкоплещеста фигура. Наскоро навършил двайсет, той представляваше разглезено хлапе в прекалено голямо тяло. И това го правеше заплаха. Беше небрежно облечен в дънки и блуза. Модерни спортни обувки, сигурно номер 55, украсяваха краката му.

Устата на хлапето бе замръзнала в предизвикателна усмивка, но цялото му тяло не спираше да се движи: барабанеше с пръсти по масата, потропваше с крака, главата му се поклащаше в някакъв вътрешен ритъм. Иначе изглеждаше спокоен. Все едно перспективата за дълга почивка на топло не беше нищо повече от ваканционен лагер.

Маккейн влезе в стаята за разпити. Облиза устни.

— Здрасти, Папи.

Делвекио се втренчи в него.

— Няма да говоря с теб.

— Защо не? Толкова ли съм грозен?

— Да. Толкова си грозен. А и няма да говоря с теб, защото не говоря с ченгета.

— Рано или късно ще се наложи да говориш с нас. Помислих си, че ако сме само аз и ти, нали знаеш — нещо като един на един. Това ще опрости нещата.

Делвекио се изсмя.

— Ходи се шибай!

Маккейн поклати пръст.

— Да, помисли си за това, когато иглата се забие във вената ти.

— В Масачузетс няма смъртно наказание — отвърна презрително Делвекио. — А и всичко, за което ще ме накажат, е нанасяне на вреди или някаква подобна глупост.

— Кой ти го каза?

— Всички.

— Добре. — Примигвайки, Маккейн се настани на един от столовете. — Прав си за иглата, но след петдесет години в затвора ще си мечтаеш за нея. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Говориш празни приказки — изсмя се Делвекио.

— А ти си в беда, мой човек. Защото днес е нов ден и познай какво, Папи! Намерихме пистолета. Хубаво и чисто балистично съвпадение с куршумите в Джулиъс и твой красив отпечатък. Това вече е убийство първа степен, Папи. Предаваме те на прокуратурата — подписано, запечатано и доставено.

Делвекио сви устни, но си замълча. Маккейн реши да почака. Мина доста време, докато онзи срещу него наруши тишината:

— Джулиъс не е умрял от прострелните рани. Нямате нищо срещу мен.

— Така ли ти казаха? — поклати глава Маккейн. — Един ти разправя едно, друг — друго, а после нещата се променят — изсмя се той.

Делвекио се опита да запази самообладание, но младежката му импулсивност надделя:

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо — повдигна рамене Маккейн. — Не те виня, Папи. Повечето атлети се справят много добре на процеси. Всички тези момичета, които ти се нахвърлят. — Направи пауза. — Но, от друга страна, повечето атлети не оставят отпечатъци по димящо оръжие. А и повечето атлети не убиват други атлети. Хората харесваха Джулиъс. Може би повече от теб.

— Няма значение, защото не е умрял от куршум.

— Продължавай да си го повтаряш, Папи. Току-виж убедиш някого. — Маккейн се изправи. — Радвам се, че си поговорихме. Успех с адвоката ти.

Той се запъти към вратата.

— Хей! — изкрещя Папи.

Маккейн се обърна, но не проговори.

— Лъжеш! — извика момчето.

Маккейн се заклати заднишком към вратата.

— Какво твърдиш? Какво знаеш за цялата тази помия?

— Съжалявам — разпери ръце Маккейн. — Не мога да говоря нищо в отсъствието на адвоката.

— Майната му на адвоката. Какво казваш?

Маккейн сви коляно и бръкна в джоба си.

— Защо трябва да те съветвам каквото и да е, след като ти не ни казваш нищо?

— Щото… — Делвекио сви устни — ти ме обработваш. Не участвам в нагласени игри. Да. Ще изчакам адвоката си.

— Хубав избор — подхвърли Маккейн. — Надявам се да е за твое добро, а да не е от онези типове, дето се опитват да правят кариера на чужд гръб.

Тръгна към вратата. Постави ръка върху дръжката и в този момент Делвекио се обади:

— Да речем, мога да ти дам нещо, щото нищо не съм направил. Това е истината.

Маккейн остана с гръб към момчето.

— Чуваш ли ме? — подвикна Папи.

Маккейн се обърна и срещна погледа му. Очите на Папи премигнаха. Хлапето облиза устни, сякаш си ближеше раните.

— Какво?

— Седни! — заповяда хлапакът на Маккейн, все едно го правеше по навик. — Не ми харесва да ми висиш на главата така.

Маккейн седна.

— Ето каква е сделката — започна Делвекио. — Нищо не коментирам за случилото се в клуба. Не съм глупав. — Наведе се твърде напред над масата. Маккейн преодоля инстинкта си да се отдръпне. Изчака.

Хлапето продължи:

— Това, което ще ти кажа, няма нищо общо с Джулиъс. Става дума за друго.

— Слушам. — Маккейн опита да запази гласа си равен. Не беше лесно с тази навъсена мутра на сантиметри от лицето му.

— Какво ще ми дадеш? — попита Делвекио.

— Как да ти кажа, преди да знам за какво говорим, Папи?

— Човече, ти ме обработваш.

— Добре, Папи. Дай ми следа, подскажи ми.

Делвекио се облегна в стола и скръсти ръце.

— Може да имам идея къде се крие определена личност, която издирвате.

— Така ли? — гласът на Маккейн прозвуча равнодушно, но умът му препускаше.

— Не че знам със сигурност — изгледа го Делвекио, — но чувам разни неща.

— Казвай.

— Няма да лежа, нали?

— Това не може да не се случи, Папи.

— Добре… тогава ще излежа минимална присъда. Шест месеца за безразсъдна стрелба или каквото и да е. В градския затвор. Това ще издържа. Справих се, когато бях на четиринайсет.

— Така ли?

— Да — ухили се Папи. — Сбих се с едни пичове. Преди много време. Бях малолетен. Досието е запечатано.

— Както трябва да бъде — уточни Маккейн.

— Три месеца — разпери пръсти Папи — и излизам навреме за сезона.

— Момчето е мъртво, Папи. Трябва да съм честен с теб. Но не твърдя, че няма да измислим нещо, ако ми дадеш добра информация.

— Повярвай ми! Добра е!

— Виж, Папи, ще направя всичко възможно. За какво говорим?

Делвекио се озъби.

— Вие търсите някого, нали? — Издаде звуци като от целувки. — Господин Любовника. И няма да си отворя устата повече, докато не ми уредите сделка.

Маккейн се вторачи в него.

„Търсите някого.“

„Любовника.“

Копелето говореше за беглеца, за масовия убиец, търсен в Пърсвил, Тенеси.

Копелето говореше за Ромео Фрит.