Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (6) (Земята на гигантите)

6

Дороти Бретън беше едра жена, но на Маккейн му отне десет минути да я открие. Из тълпата шареха много по-снажни типове — гигантите от колежанския баскетбол. Извисяващи се над неговата Дороти, създаваха впечатлението, че е със среден ръст. И все пак присъствието й се забелязваше. Гласът й привлече Маккейн.

Седеше на бара с длан върху ръката на Маркъс. Жестът целеше да отпусне младежа, но той си оставаше неспокоен. Лицето му издаваше болка.

— Пак ти повтарям — крещеше й той, — не си спомням нищо, мамо! Защо продължаваш отново и отново да ме питаш едно и също?

— Защото всеки път си спомняш повече, отколкото си мислиш.

Маккейн си проправи път през тълпата и седна до партньорката си.

— Необходима си горе — каза той на Дороти. Тя го погледна озадачено. — Обещах на Уайлд да си там, когато дойдат съдебните медици. Още не са взели отпечатъци от ръцете.

— Откри ли остатъци от барут?

— Нищо не успях да видя при това шибано осветление, но не усетих и да мирише. Все пак е редно да го допуснем и да проверим. Ако тези мошеници, адвокатите, пледират за самозащита, а не сме проверили ръцете му за барут, ще изглеждаме пълни задници.

— Намери ли изпразнено оръжие около него?

— Не, но на мястото имаше няколко гилзи. Дори да са стари, трябва да проверим.

— Значи има вероятност Ван Бийст да е отвърнал на огъня или да е стрелял пръв.

— Възможно е! — Маккейн повдигна рамене. — Както и да е. Уайлд отиде да занесе амунициите в „Балистика“-та. Куршумите на лошите момчета изглеждат трийсет и втори калибър.

— Колко са те?

— Четири, мисля.

— Има ли други жертви в района освен Джулиъс?

— Аз поне не знам — отвърна Маккейн.

— Значи някой е изпразнил пълнител в него?

— Възникнал е конфликт между Джулиъс и един от играчите на „Дюкейн“. Нападателят си тръгнал и по-късно се върнал, готов за битка. Не знаем кой е стрелял първи и дали Джулиъс изобщо е стрелял. Затова по-добре да отидем горе и да свалим отпечатъци, преди медиците да дойдат.

— Защо не ги взе ти? — попита Дороти. — Аз съм заета.

— Обясних на Уайлд, че имаш усет към разследване на престъпления. Той каза да те изпратя горе да поогледаш.

— Имам усет за простотии. Някой се опитва да се отърве от мен.

Маккейн мълчеше. Дороти се намръщи, стана и отдалечавайки се, погледна през рамо сина си.

— Ще се справям с теб по-късно.

— По дяволите! — изруга Маркъс, след като тя се скри от погледа му. — Какво иска от мен? Нищо не видях!

Маккейн сложи ръка върху рамото на младежа.

— Майчински притеснения!

— Мамка му! И аз съм притеснен! — изкрещя хлапето. — Щях да помогна, ако можех, но щом започна стрелбата, се хвърлих на пода като всички останали. — Маркъс сви очи. В тях се четеше досада. — Може ли да си вървя вече?

— Дай ми пет минути.

Момчето извърна очи.

— Хайде, Маркъс! Направи го за мен! — Маккейн се изправи. — Да се поразходим. Малко свеж въздух ще ти дойде добре.

Маркъс не отговори. Скочи рязко на крака и си взе якето.

— Съгласен съм на всичко, само да се махна оттук.

 

 

Помощник-медицинският експерт изглеждаше като дете, макар че за Дороти всеки под петдесет беше дете. Е, тази наистина приличаше на бебе. Имаше свежо и бяло лице, големи сини кръгли очи и кльощаво тяло, а крехките й ръце бяха покрити с гумени ръкавици. Носеше скъпо палто — вероятно кашмирено, в най-лошия случай добра имитация. Очевидно беше девственица — придобиеш ли опит да преценяваш знаците на човешкото тяло, го разбираш.

Дороти се приближи и се представи: детектив Бретън от бостънския отдел „Убийства“. Младото момиче също се представи: Тифани Артълс. На табелката с името й пишеше „доктор“, но тя не използва титлата. Сякаш се засрами. Или искаше да звучи покровителствено. Това само вбеси Дороти още повече. Ако си шибан доктор с шибана диплома, използвай си шибаната титла. Никой не я застрашава, по дяволите!

Глупави хора! И все пак Тифани Артълс имаше диплома от „Харвард“. Още едно доказателство, че колкото и либерален да е, градът не даваше и пет пари за смъртта на черно момче. В противен случай нямаше да пратят някакво кашмирено палто с мляко по устата.

Погледни я! Трепереше, докато отваряше докторската си чанта. Дороти я наблюдаваше втренчено, което ни най-малко не й помагаше. Дороти съзнаваше, че не постъпва особено честно, но откровено казано, изобщо не й пукаше.

— Специалистите по стрелба бяха ли тук? — попита Артълс.

Тих, гъделичкащ глас. Кестенявата й коса блестеше. Дороти положи огромни усилия, за да не я изимитира.

— Не, не мисля. Не че някой ми казва каквото и да е.

— Добре. — Гласът на Артълс стана още по-писклив. — Само се интересувам дали мога да местя тялото, или…

— Лекарите са му правили сърдечен масаж — отсече Дороти. — Ризата му е разкопчана и има следи от охлузвания по гърдите. Очевидно са опитали да го върнат към живота. Явно са го преместили, защото следите от кръв не съвпадат с положението на тялото. Виж тук… всичката кръв е по масата. Според мен е паднал напред и после спасителният екип го е обърнал. Знам, че фотографът е бил тук и си е тръгнал. Затова прави каквото трябва.

Доктор Тифани се взираше в безжизненото тяло на Джулиъс. Устните й трепереха.

— Съжалявам. Сигурно изглежда глупаво, но не очаквах да разпозная жертвата.

— Не ви ли предупредиха кой е?

— Не. Съобщиха за стрелба в „Духът на фараона“ и че има жертва. — Погледна Дороти. — Гледах го преди седмица. Водих по-малката си сестра на мача. Каква загуба!

Тя се наведе.

— Добре. — Говореше на себе си. — Да видим какво има тук.

Дороти коленичи до младата жена. Артълс обгърна главата на Джулиъс и я премести, за да изследва раните в областта на слепоочието.

— Две ожулни рани. Сливат се, но елипсите им ги разграничават. Дясната е малко по-дълбока. По моя преценка обаче нито едната, нито другата са причина за смъртта. Има слабо кървене, но не артериално.

Повдигна отпуснатата ръка на Джулиъс.

— Още не се е вкочанил. Няма начин да настъпи толкова скоро… Кога се обадиха, детектив?

— Преди около час. Или малко повече.

— Значи часът на смъртта не е под въпрос? — Артълс прегледа ръката. — Тук виждам две прострелни рани. И двата куршума са излезли. Изстрелите не са от близка дистанция. Бих казала, между седемнайсет метра, съдейки по вида на раната. За да го уцели в главата, стрелецът е бил опитен или е имал късмет, или и двете. Във всеки случай е разполагал с добра видимост. Няма други жертви, нали?

— Не.

— По размера на дупките… струва ми се… трийсет и втори калибър. Нещо такова.

— Най-вероятно сте права. Току-що детектив Уайлд отнесе амунициите в отдел „Балистика“. Намерихме няколко гилзи долу. — Дороти се изправи и посочи. — Ето там. В левия край на дансинга. Значи говорим за ъгъл от около четирийсет и пет градуса.

— Ще измеря ъгъла на разстоянието между входа и изхода на раната, за да видим дали сте на прав път. Този изстрел — тя показа раната на Дороти — е разкъсал мускула и нямам чист тунел за работа. Долният е влязъл и излязъл. — Смъкна ръката, за да се види раната на рамото. — Куршумът, изглежда, е влязъл под мишницата, минал е зад лопатката и… — повдигна с усилие тялото на Джулиъс, колкото да надникне под него. — О… излязъл е оттук, през задната част на врата. Най-вероятно е засегнал сънната артерия. Няма голям оток, защото кръвта се е стекла надолу заради гравитацията…

Тифани Артълс се спря.

— Знаете какво е оток, нали?

Най-накрая Дороти я дари с усмивка.

— Продължавай, мила. Справяш се чудесно.

— Това е вторият ми работен ден, детектив Бретън — усмихна се широко Тифани. — Ако шефовете знаеха, че жертвата е известен човек, щяха да пратят старши експерт, гарантирам ви.

— На кого му пука? Нали става въпрос за поредното убито чернокожо момче.

— Нямах предвид това, детектив. Бял или черен, в случая е лесно да се определи причината за смъртта. Излишно е да будят шефа. Освен ако става въпрос за някой известен… някой, който да привлече медийното внимание.

Тя стана и свали ръкавиците.

— Не съм в състояние да определя със сигурност кой изстрел е фаталният. Не и преди да го отворят.

— Кога мислиш, че ще го направят?

— Най-вероятно скоро, и то заради това кой е… беше. Да речем, до два-три часа. Ще се постараят да изложат фактите от аутопсията скоро, защото вестниците ще настояват за информация. — Даде визитката си на Дороти. — Едва ли ще го режа аз. По-скоро не, но ми се обадете, ако искате.

— Благодаря, докторе.

Тифани се усмихна слабо.

— Значи ще предам на момчетата в колата да го карат към моргата, освен ако не смятате да го огледате за юристите.

— Техниците и аз проверихме каквото ни трябваше, фотографът направи снимки на трупа. — Дороти се изправи и капачките на коленете й изпукаха. — Да оставим бедното момче да почива на спокойствие.