Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (15) (Земята на гигантите)

15

В осем сутринта мрачното небе бе надвиснало над района на училището. Някъде зад гъстата мъгла слънцето се опитваше да си проправи път през облаците, давайки малко светлина, но не топлина. Пътеките през двора на колежа бяха все още заледени и хлъзгави. Обувките на Маккейн скърцаха. Носът му бе станал почти чуплив от студа. Той, Дороти и Чейндж трябваше доста да се постараят, за да поддържат темпото на президента Маккалъм.

— Несъмнено е пропуск. — Маккалъм загърна якето си. — Просто объркване. — Гласът му не звучеше убедително. — Случва се, нали знаете. В болниците стават грешки.

— Тази е била фатална. — Зъбите на Маккейн тракаха от студ. — Няма доктор, който е с всичкия си и който би позволил на Джулиъс ван Бийст да играе с аневризма.

Маккалъм се намръщи и отвори двойните стъклени врати на Здравния център, давайки път и на тримата. Чакалнята вече беше претъпкана с приведени, червеноноси, бледи студенти, кашлящи, подсмърчащи и треперещи. Сестрите поздравиха Маккалъм с учудване и почитание. Той профуча край тях и влезе с гръм и трясък в архива, където Вайълет Смалц отдаваше почит на тоновете документи. Тя повдигна поглед от бюрото. Очите й шареха наляво-надясно по лицата на четиримата посетители. Изправи се и се опита да потисне презрението си.

— Президент Маккалъм.

— Донесете ни всички медицински изследвания на Джулиъс ван Бийст.

Ченето на жената увисна.

— Сър, това не е по устав. Трябва ми разрешение…

— Момчето е мъртво! — изкрещя Маккалъм. — Донесете ми изследванията му, и то веднага!

Вайълет прехапа устни.

— Ще отнеме известно време.

— Тогава не се бавете повече! — Маккалъм си захапа палеца. Вдиша, издиша и смекчи тона. — От изключителна важност е, Вайълет. Репутацията на колежа зависи от това.

После потри ръце.

— И вие сте сигурен, докторе, че няма възможност рентгеновата снимка, която сте видели, да е на Джулиъс ван Бийст.

— Сто процента.

— Добре, тогава просто ще почакаме… — гласът на Маккалъм заглъхна.

Никой не проговори, докато Вайълет не донесе документите.

— Това са всичките — подаде ги тя на Маккалъм, който от своя страна ги връчи на Чейндж.

Докторът извади рентгеновите снимки на гръдния кош.

— Имате ли негативоскоп?

— Разбира се — обади се Вайълет. — Не работим на полето, ако искате да знаете.

Заведе ги в един празен кабинет за прегледи и включи светлините на негативоскопа. Чейндж монтира снимките на щипките и се съсредоточи върху картината. Маккейн проговори пръв:

— И тук реброто е разчленено.

— Така е — съгласи се Чейндж. — Тези снимки не са на Джулиъс.

— Откъде сте толкова сигурен? — предизвика го Маккалъм. — Не е ли възможно да се е подложил на операция за премахване на добавъчното ребро?

Чейндж помисли върху въпроса.

— Кога трябва да го заровят?

— Погребаха го вчера — обади се Дороти.

— Ще напиша заповед за ексхумация.

— Докторе… — подхвана Дороти. — Преди да започнем да изравяме мъртвите, не е ли по-добре да изясним някои неща. Първо: вие сте сигурен, че е умрял от аневризма.

— Залагам репутацията си, че момчето е страдало от съдова аномалия. И изобщо не виждам причина защо ще търси хирургична намеса да премахва добавъчното ребро. Всъщност сигурен съм, че не е предприел такава — никакви стари белези не подсказваха подобна интервенция. Тези рентгенови снимки не са на Джулиъс ван Бийст.

— Не знам дали са на Джулиъс, или не — вклини се Вайълет, — но ще ви обърна внимание, че никоя от тях не е правена в училището.

Четири чифта очи се вторачиха в нейните. Тя посочи подписа в долния край на негатива.

— Тук пише „Професионална градска рентгенова лаборатория“. Дори не съм чувала за такава лаборатория. Ако питате мен, сигурно става въпрос за измислена компания.

Маккейн се обърна към президента:

— Повечето атлети в училищната лаборатория ли си правят снимките?

— Защо питате него? — изръмжа Вайълет. — Аз знам отговора на въпроса.

Маккейн изчака.

— Отговорът е да. Обикновено прегледите се правят две седмици преди началото на учебната година. Идвам лично да следя процеса на съхранение на данните. Веднъж оставих един подчинен и, боже, настана тотална бъркотия.

— Положително ви е отнело часове, докато почистите — подхвърли Маккейн с известна доза сарказъм.

Вайълет го погледна сърдито, но си прехапа езика.

— Не само че е правена извън училището, но и със закъснение. Вижте датата — цял месец след началото на семестъра. Това не е по правилник.

Дороти се обърна към Чейндж:

— Твърдите, че няма доктор с всичкия си, който да позволи на Джулиъс да играе с аневризма.

— Точно така.

— Ами ако лекарят на отбора е скрил от Джулиъс?

— Трябва да е психопат — произнесе се Чейндж.

— Това е абсурдно — възнегодува Маккалъм. — Нашият персонал е от най-висока класа и аз няма да търпя такива обви…

— Обвинения или не — прекъсна го Дороти, — но би било нехайство от наша страна, ако не говорим с лекаря на отбора.

— Сигурен съм — довърши мисълта си Маккейн, — че той би бил точно толкова обезпокоен от това, колкото и ние. Като се има предвид, че е от най-висока класа и всичко останало.

Маккалъм направи гримаса. Втренчи се в тавана и вдигна ръце.

— Дори не знам дали е в базата на училището.

— Треньорът е тук — осведоми го услужливо Дороти. — Отборът има среща днес в осем, за да поговорят за Джулиъс. Без изключения. Следователно включва и лекаря на отбора.

— Тогава какво чакаме? — попита Вайълет.

— Ние какво чакаме? — поправи я Маккейн.

— Момчето е направило рентгеновата снимка извън училището и най-вероятно това е причината за смъртта му. Недопустимо е, че са му го позволили. Цялата тази работа поставя под съмнение моето съхранение на документацията и системата ми. Няма да толерирам подобно своеволие. — Вайълет грабна палтото си от закачалката. — Хайде, хора, да вървим.

 

 

Момчетата се занимаваха с основни упражнения, явно за да създадат атмосфера на нормална обстановка. По отпуснатата стойка на сина си Дороти разбираше, че му липсва концентрация, а най-вероятно и на съотборниците му. Те взимаха пример от треньора Албърт Райън, бивш играч на „Селтикс“ и двайсетгодишен ветеран в колежанското треньорство. Райън, висок метър и деветдесет и пет, много слаб и плешив, по принцип беше мълчалив, но сега изглеждаше парализиран от трагедията. Изражението му напомняше физиономията на капитан на потъващ кораб. Когато групата се изправи пред него, той поклати глава и посочи висок мъж към шейсетте, с шкембенце, облечен в синя кашмирена фланела, сив спортен панталон и синьо поло. Стоеше до страничната линия на игрището.

Мартин Грийн беше хирург-ортопед, специалист по спортна медицина. Освен целодневната си частна практика вече петнайсет години беше обвързан с „Бостън Ферис“. Говореше авторитетно, но Дороти едва го чуваше от ехтящите стъпки и тупкането на топката.

— Хора, защо не поговорим на някое по-тихо място?

— Треньоре, стига за днес — каза Маккалъм.

Райън кимна, наду свирката и отпрати момчетата да се оправят. Те се изнесоха бавно от салона. Маркъс поздрави Дороти с плахо кимване, но остана със съотборниците си.

Маккейн тропна с крак. Празното помещение кънтеше като катедрала.

— Джулиъс настоя да направи рентгеновите си снимки извън училище — обясни доктор Грийн. — Изпитваше ужас от процедурата и предпочете да ги направи при личния си лекар.

— Беше го страх от рентгена? — не овладя съмнението си Маккейн.

— Дядо му, изглежда, е починал от рак вследствие на прекомерно радиационно лъчение, затова той не се доверяваше на училищната апаратура. Имало твърде много изтичане на радиация или някакви подобни безсмислици.

— Абсолютна безсмислица! — съгласи се Вайълет.

— На какъв тип радиационно лъчение е бил изложен дядо му? — осведоми се Маккалъм.

— Работел като асистент в някаква университетска лаборатория. — Грийн сви рамене. — Така и не чух цялата история, но малкото, което Джулиъс ми разказа, звучеше странно. В крайна сметка обаче момчето се притесняваше и дори кроеше планове за собствена лаборатория, където да си прави рентгеновите снимки. Не сметнах за необходимо да споря с него.

— Това не е по правилника! — намеси се Вайълет.

— Не, не е — съгласи се Грийн. — Но тогава не видях вредата. Той го правеше още от гимназията. Всъщност повиках треньора и поне тази част от историята се потвърди. Като повечето суператлети Джулиъс беше страшно особен. Имаше си суеверия, ритуали и навици, затова възприех и това за поредната странност в дългия списък. А щом снимките бяха чисти, какво значение има къде са правени?

— Значи сте прегледали снимките? — поиска да се увери Чейндж.

— Разбира се! Той лично ми ги носеше и ги преглеждахме заедно. — Погледът на Грийн потъмня. — Защо? Какво става?

— Знаете ли как е умрял Джулиъс? — попита Чейндж.

— Беше застрелян.

— Беше застрелян, но е умрял от спукване на съд, най-вероятно на субклавийната артерия. Сигурен съм, че хлапето е имало аневризма.

— Ау, ау, ау! — изтърва се Грийн. — Никога не съм видял аневризма.

— Защото не сте виждали рентгеновите снимки на Джулиъс — уточни Дороти.

— За какво говорите? — Грийн беше напълно объркан.

Дороти погледна Чейндж и той обясни ситуацията.

Треньорът Райън се намеси:

— Какво, по дяволите, искате да кажете? Че онзи изрод от „Дюкейн“, дето удари Джулиъс на мача, е причинил смъртта му? — Беше пребледнял, лицето му плуваше в пот.

— Албърт, седни! — разпореди се доктор Грийн.

— Не, добре съм! Искам да знам какво става. Да не би да намеквате, че баскетболът го е убил?

— Не съвсем — отговори Чейндж.

— Тогава какво, по дяволите, искате да кажете?

— Албърт! — повиши тон Маккалъм.

Райън клюмна.

— Съжалявам, сър. Нервите ми…

Маккалъм го потупа по рамото.

— Всички сме разтърсени. — Обърна се към Чейндж: — Ще ни дадете ли изчерпателно обяснение, моля?

— Да се каже какво точно е причинило спукването на артерията, би било спекулация — подхвана Чейндж. — Но е ясно едно: Джулиъс не е трябвало да играе какъвто и да е контактен спорт.

— Нямаше да му позволя да играе, ако бях видял проклетата аневризма на проклетия рентген — увери го Грийн.

— Ето какво се случва, когато не се следят правилата! — намеси се Вайълет.

Всички се вторачиха в нея. Но в конкретния случай тя имаше право. Дори Маккейн трябваше да го признае.

— Ако хлапето е правило това още от гимназията — да заменя една снимка с друга — значи е знаело за състоянието си — обобщи детективът. — Следователно някъде по веригата има рентгенова снимка, която показва аневризмата.

— Ние разчитаме само на това, което ни е дадено — заяви Маккалъм. В гласа му имаше облекчение. — А тези рентгенови снимки са чисти, нали, доктор Чейндж? Доколкото сме знаели, момчето е било здраво.

— Чисти са и не са на Джулиъс.

— Господи, това е ужасно! — възкликна Грийн.

— Детектив Маккейн е прав — обади се Дороти. — Някъде има рентгенова снимка. Въпросът е колко назад трябва да се върнем.

— Педиатърът му навярно има снимки от времето, когато е бил дете — изрази предположенията си Маккейн.

— Което означава, че е бил длъжен да уведоми майката на Джулиъс за състоянието му — заключи Чейндж.

— Никоя майка с всичкия си не би оставила сина си да върши нещо, което би застрашило живота му. Убедена съм, че Елън не знае нищо — изкоментира Дороти.

— Гръдни рентгенови снимки на деца стандартна процедура ли е? — попита Маккейн.

— Не е част от рутинния преглед на дете. Но при упорит и тежък круп, лош бронхиолит или съмнения за пневмония се правят задължително — обясни Грийн.

— Време е да поговорим с педиатъра на Джулиъс.

— Ще ни трябва разрешението на Елън — напомни Дороти. — Не искам да й поднасям такива новини сега. Твърде трагично е… — Погледна към лекаря на отбора. — Доктор Грийн, споменахте, че сте разговаряли с треньора на Джулиъс в гимназията и те имали рентгенови снимки?

Грийн кимна.

— Да започнем оттам. Да сравним техните снимки с тези. Поне ще знаем дали е използвал същата смяна.

— Коя гимназия е посещавал? — попита Маккейн.

— „Свети Пол“ — отвърна треньорът Райън.

— „Свети Пол“ в Нютън? — уточни Дороти.

— Да — потвърди президентът Маккалъм. — Като повечето от нашите студенти, и той беше местен.

— Напред към Нютън! — призова Маккейн. — Винаги съм харесвал покрайнините през зимата.