Свобода Бъчварова
Жребият (41)

Епилог

Три дни след завръщането си във вилата Скарлатов беше арестуван. За своя изненада на следващия ден бе освободен по личното нареждане на Брезов, който се намираше вече в София и беше по върховете на новата власт. Въпреки освобождаването си, Скарлатов телеграфира на Карасулиев в Швейцария по предварително уговорения начин, указващ, че Яна не трябва да се връща, докато не се регулира още политическият живот в страната и лично той не й даде знак за това. А след седмица се чуха с Брезов по телефона и той го помоли непременно да го потърси, за да поговорят по много сериозни стопански и политически проблеми. Скарлатов изпълни обещанието си и в уречения срок го потърси. Но не го завари, понеже бил отпътувал с делегация в Москва. Минаха няколко месеца, докато му се обади втори път, защото огромната вълна на бурния политически живот в ония времена настигна с грохот и неговия бряг, като го завлече в своя въртоп заедно с пясъка. И както Борис очакваше, първоначалната инерция на тинята в мощния революционен порой, по правилото — „Ти на мене вчера, аз на тебе днес!“, или „Покрай сухото и зеленото“ — взе много излишни и невинни жертви. Скарлатов протестира за това пред своя приятел професор Иванов, който си остана в Университета, но активно работеше в ръководните органи на Отечествения фронт. Иванов се солидаризира с Борис и предупреди за фактите и опасността от тях пред съответните нови политически институции. Скарлатов обърна внимание на това тревожно явление и на съветския генерал, който бе настанен с обкръжението си в свободните стаи на вилата му. Съветският офицер се държеше извънредно коректно и обеща да сигнализира, където е необходимо. Беше интелигентен и образован мъж, с когото вечери наред прекарваха в приятни разговори за литературата, изкуството и историята, както и в спомени от войните. Когато Борис потърси наново Брезов, този път той бе заминал на фронта по някаква ревизия. По-късно вече Скарлатов изгуби възможността да му се обади. Съдбата сякаш бдеше да не се срещнат сега, а в определеното време… Борис бе поразен от избухването и мащаба на народната енергия, скривана и потискана досега. Бе дълбоко респектиран от вярата, ентусиазма и всенародната жертвоготовност в името на всеобщото светло бъдеще. Сравняваше ги само с националния подем на народните маси в България в навечерието на Балканската война в първия й етап. Присъстваше на многохилядни митинги, където ехтяха думите: „Да живей!“, и вълнението на хората заразяваше и него. Но бе свидетел и на други, където думата „Смърт!“ яростно огласяше въздуха по време на Народния съд и борбата срещу буржоазната демократическа опозиция.

Въпреки разтърсващите явления, които се разиграха пред очите му, Скарлатов не можа да измени на принципите, идеите и практическите изводи, до които бе стигнал в своя живот и дейност. Като последователен демократ той гласува с целия народ срещу монархията, за Република България. Но като убеден привърженик на свободната търговия и частната собственост, като противник на държавния монопол в стопанството и монопола на една партия в политиката, той гласува за платформата на опозицията и публично, многократно в печата и на събрания защити проекта за нова Конституция, която нейните депутати предложиха в Народното събрание. Опозицията на изборите за ново правителство спечели над един милион гласа, но основната маса от народа застана под знамето на Отечествения фронт и преди всичко зад комунистите. Той бе уверен в провала на опозицията, но гласува по съвест. Когато тя бе политически разгромена, нейните депутати изхвърлени от Народното събрание, а водачите й осъдени, като един от тях получи смъртна присъда, приведена в изпълнение, Скарлатов написа протестно писмо до новото отечественофронтовско правителство, в което окачестви този акт като политическо убийство и нарушение на самата програма на Отечествения фронт. Няколко дни след това той отново биде арестуван и пратен в трудововъзпитателен лагер в Тутраканско. Не се и опита да потърси закрилата на Брезов от гордост, а и от някаква подсъзнателна мисъл да не би да му навреди. Скарлатов обиколи всички тогавашни лагери край Дунава, измина всички стъпала и видове на човешкото унижение от горе на долу. Ако намереха по стърнищата житни зърна, дъвчеха ги или ги гълтаха направо. А ако попаднеха на костенурка, жаби или охлюви, бе шансът на деня!… Работеше принудително и живееше не само с единомишленици, с бивши индустриалци, банкери, министри, генерали, депутати, но и с такива, на които цял живот бе противник — фашисти, монархисти, „черни капитани“, полицейски садисти, а и с криминални престъпници. Не мина много време и взеха да пристигат и комунисти, които не знаеха защо са там. Започваше ерата на „врага с партиен билет“ и на скалъпените процеси по сталинския механизъм на монтиране още от 30-те години. Идолопоклонството, за което говориха в планината със стареца, бе в пълната си сила. По-късно щяха да го нарекат „периода на култа към личността“. Тогава разбра, че нищо не води повече до обезчовечаването еднакво на жертви и палачи от унижението. И унижението правеше наглед всички равни. Равни и… неравни. Неравни по тоя може би особен ген в човека, необясним, неподозиран дори от носителя му, който въпреки всички условия, свеждащи го до нечовек, оставаше у някои да мъждее и най-неочаквано възправяше душата, способността да наблюдава и да реагира като достойно същество. Тук, край белия Дунав, Скарлатов видя най-хубавите залези в живота си, каквито бяха в ранната му младост и изгревите на Босфора. До смъртта си нямаше да забрави и картината на „зелените палати“, в които се прибираха след изнурителен труд. Това бяха помещения, построени от леси, замазани с кал, по която без позволение се бяха полепили семена на треви и цветя и напролет те избуяваха. Тогава целите стени и покривите изглеждаха като вълшебни къщи от приказките. Винаги се усмихваше и на спомена от срещата си с една котешка майка… Случи се едно голямо наводнение на Дунава. Водата стигна почти до помещенията на лагера. Бе прогонила всякакви животинки и между личните сандъчета на лагерниците под наровете се криеха змии, гущери, мишки и какво ли не. Имаше и една котка с три котенца, които палуваха. Тя бе хванала мишка и дълго си игра с нея, като почти я омаломощи. В това време едно от котетата скочи върху майка си и тя, без да иска, изпусна мишката, която изведнъж оживя и с поразителна бързина се шмугна между сандъчетата. Котката дълго я търси, но не можа да я намери. Върна се, отиде към котето, виновно за изпускането на плячката, и три пъти го удари с лапа по муцуната. Скарлатов бе поразен от нагледния урок по наказание, разиграл се пред очите му. Тогава си каза, че непременно трябва да запомни тази история и някога да я разкаже на Яна. Някога…

Навръх Великден той бе откаран под строг конвой в София и затворен в една от килиите на Държавна сигурност. Бе обвинен, че още преди Девети септември е бил агент на Франция и Англия, а след Девети активно се е включил в шпионската подривна дейност на английските и американските разузнавателни служби в страната. Скарлатов им бил съдействал да превърнат Бургаското и Варненското пристанище в американски бази, с цел да се събори новата власт. На първия разпит следователят му обясни, че всеки човек има цена и може да се купува и продава като стока. Единственото, което Скарлатов му възрази, бе, че не е за продан. А после се занизаха дни и нощи. Нощите — независимо дали бе ден — за Скарлатов представляваха часовете на разпит. Дните, независимо дали бяха нощи, смяташе отдиха между разпитите. И докато в лагерите, макар да престояваше и да се трудеше принудително, макар да страдаше, можеше да приеме наказание, като възмездие за това, което все пак бе вършил противно на принципите на новата власт, тук участваше в нещо съвършено друго. Сега той се сблъска с безсмислието, влязло в съюз с политическата безотговорност и човешката безпощадност, стигаща до животинска жестокост. Веднъж на един от разпитите дежурният следовател (те бяха няколко и се меняха) мълчеше. Мълчеше и Скарлатов в очакване да се намотава познатото руло. Внезапно вратата се отвори и двама цивилни едва въведоха под мишниците един човек. Скарлатов отначало не го позна. А после се изправи без разрешение. Пред него стоеше една човешка развалина. От нея лъхаше ужасна воня. Това беше Марат Брезов. Скарлатов онемя. И докато се съвземе, Брезов рухна на пода и завали тия, които го подкрепяха. Бързо скочиха и го повлякоха навън. Дали ме позна? Едва ли… Борис не беше в по-добро състояние от него. Стори му се, че Брезов бе в несвяст. И с всичката сила на душата си Скарлатов пожела да не го е познал. Той, победителят Марат Брезов, който до този момент бе живял чрез и за идеите си!… За пръв път Скарлатов реално — като образ, като протичане на време, като физическо присъствие — почувства метафизичното понятие Абсурд. Откакто бе скочил от влака, за да се върне в България, това за него бе най-големият удар. По-голям би могъл да бъде само ако дъщеря му Яна се намираше на мястото на Брезов. От последвалите разпити разбра, че Брезов е обвинен във всички „смъртни грехове“ на Комунистическата партия — агент на полицията още като адвокат в Пловдив; завербуван за чуждите разузнавания още в Женева; скрит троцкист, заговарял тайно срещу Сталин и Съветския съюз; съдружник на предателя Тито; участник в заговор за преврат за сваляне на властта в сътрудничество с американските и английските шпиони в България; саботьор на народното стопанство; планировчик на убийства на видни комунистически ръководители и т.н. т.н. В Търговска банка Скарлатов е внасял своите юдови сребърници, получавани от империалистическите си господари, а Борис Скарлатов е бил посредник в адските му замисли. Очната ставка между Скарлатов и Брезов повече не се повтори. По-късно научи за разстрела му и всеки ден чакаше да го последва. До смъртта си Скарлатов не можа да изтрие от своята памет потресната картина на тяхната последна и трагична среща, в която те отново бяха равни, както в Женева, когато бяха равни в мечтите и надеждите си, а сега в мъките и страданията пред сигурната гибел. Защото както в кабинета на следователите, така и в лагерите, нямаше вече виновни и невинни, бедни и богати, фашисти и комунисти, прости и учени, вярващи и безбожници, бивши и сегашни, а само страдащи хора. Тогава неведнъж, рухнал и изтерзан, единственият порив на радостно съзнание у Скарлатов бе мисълта, че всеки живот има край, че и палачите ще умрат. Така стигна до идеята за смъртта като единствено справедливо и етично нещо на тоя свят, защото само тя неумолимо, неминуемо и неотклонно унищожаваше всички кандидати за безсмъртие, за власт, богатство и слава наред с останалите обикновени хора.

Той прекара в Държавна сигурност три години и половина без съд и ако издържа този срок, дължеше се на това неуловимо нито по място, ни по време, нито по сила присъствие на духа, което не позволи той да се превърне само в един разпадащ се биологически механизъм. Скарлатов много пъти си припомни сравнението на стареца за човешката душа, въглена и диаманта… И още нещо — резултат на свойствената му правдивост на ума и доблест на натурата му, — в най-скритите гънки на съществото си Борис Скарлатов допускаше, че плаща и за това, което е знаел, че е зло, но го е вършел. Като всички дълбоки хора, когато правят своята житейска равносметка, той констатира, че бе успявал да предусети още в млади години големите върхове в своя живот. И сега бе намерил собствена площадка, на която в малкото мигове без болка постигаше размисъл и просветление, като все по-уверено, крачка след крачка утвърждаваше сила, с която да посрещне мъченическия си край. И на финала, въпреки многото моменти на човешка слабост, той вътрешно бе уверен, че няма да са напразни последните епизоди на живота му. Освен всичко друго те щяха да носят за бъдещите поколения и цялостния символ на идеята, отразена в криво огледало, която налагаше окастрените си клони и се назоваваше с гръмки имена.

Борис Скарлатов бе осъден на доживотен затвор след едно на бърза ръка претупано съдебно дело, без номер, без свидетели. Три месеца след това той умря. Когато съблякоха трупа му, намериха едно измачкано листче на квадратчета от тетрадка по аритметика с дата от един месец преди смъртта му. С блед молив и с явно трепереща ръка, защото буквите бяха криви и нечетливи, той бе написал молба до гражданина началник на затвора от затворника Борис Скарлатов: „Гражданино началник, боледувам от декомпенсиран миокардит. В последните месеци положението ми се влоши извънредно много. С непрекъсната кашлица съм, задуха и нощите ми са безсънни. Пълна липса на апетит, обща слабост, пълно подуване на тялото ми от кръста надолу. Лекарят при затвора престана да ми дава лекарства, а страданията ми стават непоносими…“ Написаното свършваше дотук. Не бе довършил молбата си и не бе я предал.

Професор Иванов, който се бе пенсионирал и оттеглил от активна научна и обществена дейност, все пак узна за смъртта на приятеля си. Докато Скарлатов беше задържан, той прояви доблест и се опита да получи свиждане с него и му помогне по някакъв начин. Но му бе заповядано да си гледа професурата и не се бърка в чужди работи. Той съобщи на Яна и Карасулиев, с които поддържаше контакти, макар и много редки, за кончината на Скарлатов.

В началото на април 1945 година Иван Карасулиев падна със самолета в Северно море, свален от два немски „фокефулва“. Останките му не намериха. Яна Скарлатова роди момченце през май същата година. И то нямаше да види никога своя баща, както Яна майка си. Както за първото събитие, така и за второто Яна прати писма на баща си, които той никога не получи и до смъртта си не узна нищо за тях. Иван и Яна не се ожениха, но се обичаха докрая. Понеже двамата нямаха официален брак, детето прие фамилното име на майката. То се казваше Иван Скарлатов. Половин година по-късно тя временно остави детето на грижите на мис Стенли и замина с английската си военна част в Германия като преводач.

След края на войната за Йосиф Карасулиев остана тъжната задача да събере пълни сведения за мъртвите. Обиколи цяла Европа и успя да разбере кой, къде, кога и как е загинал. Печална статистика! Йосиф ликвидира банката в Швейцария. Вложи средствата си в доходни ценни книжа. Личното му богатство също бе голямо. Цената на колекциите му растеше в астрономически мащаби. Купи голям апартамент в Париж на улица Турбиго, близо до Отел дьо Вил. От апартамента му се виждаше Сена, Сите и Нотр Дам. Тогава повика при себе си да живеят мис Стенли и внука си, докато Яна още бе заета в армията. Тя се съгласи.

Неделев успя да се добере до Швейцария и там започна с малка лаборатория за фармацевтични препарати и бързо построи две фабрики с добър пласмент. По-късно остана да живее в Женева.

Туше Динев отначало се установи във Франция, а след това купи малка ферма в Белгия, в селището Босиер, близо до Намюр и Брюксел. Два пъти годишно посещаваше любимия си Париж и гостуваше на Карасулиев, а един път годишно във фермата идваше Карасулиев. Именно Туше Динев пръв, чрез свои стари канали, научи за арестуването на Борис Скарлатов. Всички — и Яна, и Йосиф, и Неделев, заедно с Динев направиха най-енергични постъпки от всякакъв род за освобождаването му. Но безуспешно. Този път не помогнаха нито „златните банкерски мостове“, нито дипломатическите намеси, нито Червеният кръст и други хуманни международни организации. До самия му край те не престанаха да се борят за неговото спасяване. Яна понесе особено болезнено смъртта на баща си. С мисълта за възможната гибел на Иван Карасулиев тя се помъчи да свикне поради ежедневния риск на военното му поприще. Войната си бе война. Риск имаше и за самата Яна. Но баща си, въпреки всичките трагични превратности на съдбата и далечните разстояния, тя не можеше да си представи мъртъв. Може би това бе единственото предимство на раздялата им. След вестта за смъртта му Яна заедно със сина си се пресели в САЩ. Спечели конкурс в един реномиран университет, където остана да преподава средновековна археология, пътуваше с експедиции и пишеше трудове и статии по много живописен и увлекателен начин. Имаше и развито чувство за хумор. Тя раздаде абсолютно цялото си наследство на различни организации за подпомагане жертвите на фашизма и на института за научни изследвания с хуманитарни цели. Йосиф Карасулиев също направи крупни дарения на подобни организации. Яна живееше от професионалните си доходи. Йосиф половината от годината прекарваше при тях, а през ваканциите му гостуваха те или го взимаха със себе си някъде на курорт. Яна не се омъжи. Синът й, за голямо огорчение на Йосиф, нямаше никакви наклонности към търговия и финанси. Беше музикален, имаше изтънчен вкус и разбираше от изкуство и литература, особено от поезия. Но го влечеше медицината и смяташе да се отдаде на психиатрията.

Минаха години. Дойде времето за промени и в социалистическия лагер. Бащата на народите и корифеят на науката Йосиф Сталин умря като всички смъртни. Разпукаха се навсякъде глинените идоли на създадената митология. На партийните форуми, по примера на Съветския Съюз, в повечето социалистически страни — в това число и в България, бе заклеймена практиката на периода на култа към личността. Политическото пролетно затопляне се почувства във всички международни взаимоотношения. Тогава Яна си втълпи, че трябва да замине за България, да издири и пренесе костите на баща си в софийските гробища. Но Йосиф упорито я разубеждаваше от недоверие към изненадите във всеки преходен политически период. В края на 1962 година се образува българско правителство, изцяло ангажирано с новата политическа линия, ориентирана към възстановяването на ленинските норми за партиен живот. Тогава Яна написа писмо до новия държавен глава на България, в което изложи молбата си. Получи много бързо положителен отговор и веднага замина със самолет.

Не я посрещна никой. Професор Иванов бе починал, а тя не пожела да се обади на семейството му, за да не би да им причини непредвидени затруднения. Отседна в грандхотел „България“. Властите се отнесоха учтиво и коректно и я улесниха на всички етапи безпрепятствено да пренесе останките на Борис Скарлатов от Пазарджишкото гробище в гроба на майка си в София. Баща й бе единственият мъж от рода, който не бе положен в древните саркофази на семейната им гробница в бившето село Скарлатово, сега запустяла и заключена. На Яна и наум не й мина за нея. А старият Кале-сарай на фамилията бе превърнат в почивен дом за миньорите от близката мина. Едно достойно превъплъщение, което вероятно Борис Скарлатов би одобрил. Когато възрастният свещеник от Централните софийски гробища отслужваше прощалната панихида и отпяваше „Вечная памят“, Яна, която до този момент стоически се бе държала, безутешно заплака. На сутринта отлетя за Париж, където на летището я чакаха Йосиф Карасулиев и Иван Скарлатов.

Сега тримата седяха на една скамейка в градинката пред Нотр Дам. Беше месец май и имаше много хора. В средата на градината стърчеше количка със сергия и платнен навес, закачена с каиши за едно магаре, което стоеше неподвижно като вкопано. На шията му висеше голям надпис от продавача: „Моля не разглезвайте и не разстройвайте храносмилането на моя верен, дългоух и четирикрак помощник с вашите щедри дарения от разни сладости. Купувайте ги от моята сергия, но за лично ползване! Мерси.“ В прочутата катедрала освен туристи, които непрестанно влизаха и излизаха, отиваха и много богомолци. Явно имаше някакъв църковен празник. Из отворените врати долиташе далечният отзвук от органа и пеенето на хора. Седемнайсетгодишният Иван Карасулиев, сякаш за да не обиди никого, бе взел по нещо от чертите на двата рода — Скарлатови и Карасулиеви. Имаше черните проникновени очи на дядо си Борис, русите коси на майка си, изтънчената интелигентност в израза на баща си, деликатността на баба си Анастасия, строен като дядо си Йосиф, но по-висок и снажен от всички. А имаше сега нещо в лицата на Яна и Йосиф, което ги правеше да си приличат. В дъното на очите и на двамата стоеше една дълбоко затаена тъга. Карасулиев въпреки годините бе все така тънък и изправен. Яна също бе запазила своята спортна моминска фигура. Бръчките едва личаха по лицето й, излъчващо много повече женска мекота отпреди.

— Мамо — каза Иван на съвършено правилен български език, — ще идем ли догодина в твоите любими планини в България?…

— Пущинаци има и в Америка — промърмори преди Яна Йосиф. — Дори с индианци, мечтата на всички хлапаци!…

Яна се усмихна и нежно погали ръката на сина си.

— Може би… — каза тя.

Йосиф стана.

— Предлагам — каза той — да послушаме Месата в Нотр Дам, заслужава си! Днес е Възнесение Господне, или Спасовден по български…

— Какво хубаво название… Спасовден — повтори младият Скарлатов.

Тримата станаха и се отправиха към входа на катедралата. Иван хвана под ръка майка си. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно долавяха завършителните мощни акорди на органа и стремителното сливане на всички гласови партии на хора в едно върховно извисяване. Когато влязоха — не твърде скоро, тъй като трябваше да се наредят на опашка, — свещеникът произнасяше своята проповед. Въпреки многолюдието, всички го слушаха с почтително мълчание. Той осъди непримиримостта на властниците, безотговорността на военните, алчността на имащите и равнодушието на обикновените хора, като напомни на всички мисията на човека да се възвърне пречистен и преобразен в лоното на своя Създател. Последните му думи бяха от апостол Петър: „След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно помежду си един други от чисто сърце… Защото такава е волята Божия — с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци, като свободни, не като употребяващи свободата за було на злобата, като раби Божии…“