Свобода Бъчварова
Жребият (26)

Глава десета

Най-големият новопостроен кинотеатър в България бе открит в края на октомври. Заедно с Филхармонията той бе гордост на столицата. Модерната архитектура биеше на очи. София архитектурно повече приличаше на Париж от края на миналия век. Затова бялото, красиво здание се открояваше сред останалите постройки. Правеше впечатление многобройната униформена полиция и цивилни агенти около кинотеатъра. Облечени в черни костюми, двамата банкери Скарлатов и Карасулиев спряха колите си пред входа със стъклените врати. Посрещна ги лично Стефан Неделев. Заедно с жена си изпълняваше ролята на домакин, сякаш имаше прием в собствената си къща. Йосиф не скриваше любопитството си и оглеждаше всичко наоколо, влезе дори в тоалетните. Върна се във фоайето при Скарлатов.

— Това заспало копеле що ли не е станало архитект?!…

— И като бизнесмен е много добър — каза Борис.

— Ех, чак толкова!…

— В Америка такива зали носят огромни доходи — например „Карнеги Хол“. Има по света опери и театри, филхармонии, които функционират като акционерни дружества.

— И у нас ги има, ама са скапани и пропадат за няколко месеца. Нали и ти финансира навремето Татарски!…

— И все пак, Йосифе, на твое място бих обърнал внимание на този бизнес. Например на Бродуей голяма част от суперпостановките, особено за коледните празници, стават благодарение на това че ги финансират много акционери и чистата им печалба е огромна, при това я получават за кратко време.

— У нас това ще стане след векове!…

Фоайето се изпълни с официални лица, министри, депутати заедно с жените си, облекли задължителните кожени палта, въпреки мекото време. Навън се раздвижиха. Разпоредителите на киното направиха шпалир. Влезе, министър-председателят на България Георги Кьосеиванов със съпругата си. Придружаваше го Неделев и жена му. Но трябваше бързо да ги остави и се върна почти тичешком. Улицата бе блокирана от полицията. Царските автомобили спряха пред входа. Неделев пречупи на две гръбнака си, когато посрещна Негово Величество цар Борис III. Придружаваха го царица Йоанна и княгиня Евдокия. Публиката във фоайето се отдръпна, за да направи път на царската фамилия. Любопитството нарасна. Всеки искаше да види как е облечена царицата. И тя носеше бяло, скъпо кожено манто, което бе разкопчала и се виждаше бялата й копринена рокля, извезана с народни шевици. Изглеждаше тънка, стройна и хубава, сякаш не бе родила две деца. Царят беше облечен в тъмен цивилен костюм. Кимаше с глава на познати лица и когато Неделев го поведе към мраморните стълби, постлани със скъпа дебела пътека като персийски килим, той се отклони и се спря внезапно пред двамата банкери.

— Добро утро, Ваше Величество… — поздравиха го те.

— Господа. Бих искал да се срещна с вас…

— Ще бъдем щастливи — отвърна Карасулиев.

Скарлатов нищо не каза. Само Неделев чу думите на Царя. После Негово Величество отиде при царицата и княгинята и тръгнаха по стълбата, следвани от множеството. Ложите бяха три. От централната се спускаше трикольор с царския герб. Другата, по-голямата ложа зае Министерският съвет, а третата, най-малката, Скарлатов и Карасулиев. Заети с посрещането, Неделев и жена му щяха да се забавят. Двамата седнаха в меките кресла. И вътрешната уредба на кинотеатъра бе скъпа и удобна.

— Какво иска от нас?… — попита Карасулиев.

— Каквото искат всички хора.

— Няма да му дам нито левче!

— Драги Йосифе, говори по-тихо. Не знаем какви са стените тук. Страх ме е, че пак нещо бъркаш…

— И какво бъркам?

— Ако се касаеше за левове, той има достатъчно. Сведенията ми за финансовото му състояние са повече от благоприятни. Продаде доста гори. Стана акционер на много дружества в страната. С помощта на Неделев се заби и в електроцентрали. Получава големи дивиденти. Сестра му Евдокия има същата търговска жилка като него. Взели са я от баща си Фердинанд.

— Валута ние нямаме! Знаеш това добре!

— Та аз съм генералният Директор на Банката! Опомни се, Йосифе, какво говориш!…

— Искам да кажа, че тук в Банката нямаме нито долар.

— Но и кучетата знаят, че в чужбина имаме.

— От тях ще вземе само през трупа ми!

— Боже Господи, колко малко цениш телесната обвивка на твоя дух! Не можем да пренебрегнем поканата му за разговор. И на мен не ми се дават чужди авоари.

— Ако не бяхме ортаци, щях да си помисля, че искаш да ми вземеш кокала, както го правеше най-редовно в недалечното минало…

— Помислих си дали в сделката, която готвиш с Неделев, няма да е добре да включиш и Негово Величество…

— Какво знаеш за нея?

— Достатъчно, за да се ужася.

— Говорил си с Туше Динев?

— Съвсем кратко. Защото не искам да знам подробностите. Но все пак трябва донякъде да съм осведомен, нали така? Съветът ми е да включиш Негово Величество. Тогава ще бъдем защитени, и то мощно!…

— Искаш да кажеш, че аз трябва да се срещна с него.

— Гордей се, Йосифе, с мисията си! Ти имаш богат опит в общуване с царските особи…

— Значи аз ще давам гювеча, на мен пробута тази задача?

— Ако виждаш по-добър?

— Виждам Борис Скарлатов!

— Аз оставам тук, в България. Забравяш това, Йосифе!

— Да ти кажа правата, пишман станах, че дойдох на кино!…

— Криеш се като къртица, но Негово Величество щеше да те изкопае, където и да се навреш. А сега тихо…

В ложата влязоха Неделев и жена му.

По-късно, когато официалното откриване с речите мина и светлините загаснаха, за да започне филмът „Кралица Христина“, с Грета Гарбо, Скарлатов се извини и си тръгна. Вън в коридора, зад ложите, стояха агентите от охраната на Царя. С подозрителен и нагъл поглед те го проследиха, а после един тръгна на известно разстояние след него. Скарлатов пресече хола. Тук се виждаха други агенти. Вън на улицата зданието продължаваше да е обкръжено с полиция. Много се страхуват, каза си Борис. Не са забравили урока от атентата в „Свети Крал“. Той се качи в колата. Спас беше недоволен, че се прибират.

— Накъде?

— На вилата.

Тук той прекара остатъка от деня и една безсънна нощ. Винаги когато бе раздразнен от нещо, Скарлатов действаше, понеже само така можеше да запази равновесието си. Още на другия ден свика съвещание със сътрудниците си. Без всякакъв увод Скарлатов започна с въпрос:

— Йосифе, кога ще отплава корабът от Бургас?

— До една седмица. Зависи от мен.

— Натоварен ли е?

— Още две партиди и е готов.

— Динев, извикай Спас!

Динев излезе и след малко се върна със Спас. Облечен в тъмносинята униформа на шофьор на Търговската банка, той държеше фуражката си с кокардата, изобразяваща нейната емблема, и местеше тежестта на шкембестото си тяло ту на единия, ту на другия крак. Глупавите му хайдушки мустаци дразнеха Скарлатов.

— Кой е най-големият камион в София?

— Няколко са.

— Попитах те за най-големия! Веднъж и аз да използвам техническите ти познания. Нали си един от шефовете в Съюза на автомобилистите?

— Има един десеттонен „Линколн“.

— Чий е?

— На двама братя.

— Може ли да го фрахтоваме^[1], да речем, за три дни…

— Можем. Ще говоря с тях…

— Закрит ли е?

— При нужда се слага бризент и става напълно затворен.

— Интересува ме камионът, а не братята. Камиона ще караш ти! Можеш ли?

— Мога, но братята няма да искат.

— Нямат ти доверие?

— Те треперят над него.

— Споразумей се на всяка цена! Парите нямат значение.

Йосиф, който внимателно слушаше, се обади:

— А за мен един по-малък камион. Да речем, до пет тона.

Хубавото на Йосиф е, че е схватлив. Сякаш чете мислите ти, каза си Борис.

— Те имат още два „Опел-Блица“ — добави Спас.

— Камионите може да кара само човек от тук присъстващите и никой друг! Изключвам себе си и Фархи. Йосиф, доколкото знам, има право да кара собствената си кола. Става дума за Динев.

— Имам документи за професионален шофьор — каза Динев.

— Ще можеш ли да се справиш с камион?

— С помощта на Спас, да.

— До обед всичко да е уредено!

— Аз ще отида със Спас — каза Динев.

— Така ще е най-добре.

Двамата излязоха.

— На теб, Йосифе, ти стана ясно всичко. Не знам дали Фархи е разбрал?

Фархи кимна с глава.

— Колко време ти трябва да се приготвиш?

— Две денонощия.

— Имаш на разположение само едно денонощие. Утре вечер потегляме. Фархи ще замине за Бургас и ще ни чака на пристанището.

— А ти?

— Аз, Йосифе, се оставям в твои ръце. Ти ще ме возиш със собствената си кола. Господ да ми е на помощ!…

— Аз не съм лош шофьор, карал съм по Европа.

— А по Родопите карал ли си?

Йосиф нищо не отговори.

На другия ден стигнаха село Скарлатово. Двата камиона и леката кола влязоха в обширния двор на Сарая. Залостиха външната врата. След кратка почивка започнаха работа. Линколнът бе натоварен наполовина още в София с последните остатъци от трезора на Банката, архивата и ценните книжа.

Скарлатов се бе срещнал с клиентите, оставили на съхранение в подземието на Банката ценности от различен характер. Бяха стабилни, богати хора. С всеки говори поотделно. Главният му въпрос бе дали желаят да се изнесе в чужбина съдържанието на касите им. Без колебание всички се съгласиха. Сега беше ред на фамилното съкровище на Скарлатови. Не можеха да вземат за помощ селяни. Трябваше сами, със свои ръце да го сложат в предварително приготвените сандъци. Йосиф бе жилав и физически силен, но видът на подземието, тайнствената стена, която се отместваше, с образа на княз Борис, ценностите вътре го изведоха от равновесие. Беше като хипнотизиран и забрави всичко. Искаше да разгледа всяка вещ. Накрая Скарлатов се ядоса.

— Ако така ни бавиш, ще те изгоня навън!

— Сакън, Борисе! Остави поне да се нагледам на златните часовници! Колекцията е уникална. Тя е достатъчна, за да живееш в Европа бейски живот!…

— Само не ни пречи!…

Главната тежест по опаковката и товаренето поеха върху себе си Спас и Динев. Физически здрави и неуморни, най-после някъде следобед на другия ден камионът бе готов. Починаха малко и на мръкване тръгнаха.

Пристигнаха на Бургаското пристанище късно след полунощ. Тук намериха Фархи, подготвил всичко. Докерите чакаха, добре заплатени. Пристанищните власти и митницата, също предварително обработени, си затвориха очите. Каквато налична техника имаше, беше на тяхно разположение. Бързо натовариха сандъците. На кораба се качи и Фархи. Той щеше да придружава трезора. Половин час по-късно корабът потегли. Останали на пристанището, Карасулиев и Динев, Спас и Скарлатов дълго гледаха, докато се скрие в мъгливия хоризонт. Навън светлееше. Качиха се обратно в автомобилите.

— Слушай, Борисе! На две крачки сме. И двамата сме пребити. Нека идем на вилата в Несебър и си починем!

— Нямам нищо против.

Спас и Динев, след като получиха инструкции, потеглиха за София.

Слънцето се бе показало вече на хоризонта, когато Карасулиев и Скарлатов спряха пред красивата къща на самия бряг. Двамата, уморени, се измъкнаха от колата. Морето бе спокойно и наситеносиньо, каквото е Черно море в тих слънчев ден. То подейства на Скарлатов успокоително и сякаш подобно на древните мореплаватели той също бе слязъл на брега, за да почине от изминалите опасности и събере сили за идното. Поне няколко дни ще имам покой… — каза си Борис.

— Скарлатов. След като те настаня, ще изляза, за да уредя всичко. Ще ядем, пием и веселим душите си! Толкова рядко си ми идвал тук на гости.

Докато чакаше Йосиф, Борис се излегна в платнения шезлонг на обширната тераса. Оттук можеше да наблюдава и морето, и Несебър — една от първите гръцки метрополии, град вероятно на търговците, защитен отвсякъде, остров, свързан с тясна ивица суша. Непристъпна крепост. Градът се събуждаше. Чайките и гларусите се виеха в небето. Някаква моторна лодка запърпори и Скарлатов видя как тя се откъсна от пристанището и навлезе в морето. Под него се виждаше древен византийски храм, напълно запазен отвън — голяма красива романска църква на самия бряг, както са строили навремето и елинските храмове, привлекателна постройка от червени тухли, сливаща се с околността в един незабележим преход от сушата към водата. Той притвори очи. Сега виждаше синьото море. Дали там някъде в далечината няма да се зададе търговски кораб, тръгнал от Атина или Коринт? На брега да слязат търговските моряци!… Какво ли биха казали? Вероятно биха попитали как върви търговията? Само като гледаш морето, можеш да усетиш колко е вечен и неизменен светът, помисли Скарлатов.