Свобода Бъчварова
Жребият (15)

Глава петнадесета

Винаги, при каквато и да е сделка, било малка, било голяма, Скарлатов минаваше през редица етапи. Първият беше началото, когато оформяше замисъла си. Най-приятният и радостен период! В мозъка си градеше сделката, разширяваше я или я намаляваше, изиграваше всички перипетии, докато бъдещето на сделката се очертаваше оптимистично. Вторият етап в осъществяването й, тоест техническият, беше вече неприятен. Тук се намесваха и други външни лица. Под негово ръководство те извършваха тази техническа работа. А накрая следваше най-мъчителната част — третата. След като вече се бе обвързал, след като от Банката са излезли парите, идваха лошите мисли, депресията, песимистичното настроение за перспективите. Колкото първият етап бе радостен, толкова третият безрадостен. Той не знаеше на какво се дължи този психологически феномен, но така или иначе щеше да премине, както преминава болест. Достигаше понякога дъното на отчаянието. Обикновено в тоя трети период контрасилите се обединяваха и почваха да атакуват. Именно тогава той знаеше, че ако не действа, е загубен, а не му се действаше. Но реалността, обстоятелствата го задължаваха да не стои със скръстени ръце. И той почваше… Отначало бавно, по малко, а след това загряваше все повече и повече и се хвърляше изцяло в битката с трудностите. А резултатът идваше след години, когато вече страстите и чувствата му улягаха и оставаше споменът за нещо и неприятно, и приятно. Само етапът на замисъла бе за банкера Скарлатов същността на банковата работа. Тогава се печелеше или губеше войната, тогава нещата се решаваха. Една малка, незабелязана грешка водеше до провал в бъдещето. Ето, именно първия етап той оприличаваше на идеята за Бога-Творец. Но Бог беше непогрешим, а банкерът — човек, затова винаги съществуваше възможността да сгреши.

Той познаваше редица банкери с блестящи способности, които сгрешиха само веднъж и изчезнаха от терена на битките завинаги. Други направиха редица — на пръв поглед не съдбоносни грешки, — но ги направиха в серия и пак ги стигна участта на първите. Трети грешаха, падаха до дъното и после, за учудване на всички, се надигаха и почваха отново. Това бяха инатчиите банкери, любимите герои на Скарлатов. Те се биеха до последния дъх. Имаше още една малка група банкери, които понякога губеха, но не фатално. Изглежда бяха родени под знака на Везните. Защото отчитаха и възможността за загуба, а след загубата — възможността да се възстановят. Те си правеха изводи от всяка сделка, от всяка банкова операция и никога не повтаряха грешката при следващите подобни ситуации. Навярно Скарлатов би се приближил именно към тази последна група банкери, ако с години те успееше напълно да потисне чувствата и ентусиазма, завладяващи го при всяка нова сделка.

И ето сега, завършил блестящо първия етап на банковата операция с Разбойников, той седеше в кабинета си няколко дни след търга и се мъчеше да определи откъде ще дойде ударът. Затова когато Йосиф Карасулиев влезе при него, стори му се като някакво видение. Ендорската вещица^[1] извиква сянката на Самуил, му мина през ум. Но ведрият вид и усмивката на Йосиф бързо разсеяха подозренията. Приятелят му хвърли върху бюрото на Скарлатов един вестник. Беше възбуден.

— Чел ли си го?

Борис го погледна и веднага позна това хумористично вестниче, което се занимаваше с най-долнопробно клюкарство, но имаше своите многобройни читатели.

— Виж на първа страница!

— Но защо си толкова нетърпелив, Йосифе? Седни първо…

На първа страница видя карикатурата или по-скоро своята глава. Представляваше една пирамида от парцали, покрили тялото му и стигащи вече до устата. Отдолу пишеше: „Помощ! Давя се в парцали!“ В първия миг му стана криво, но като погледна Йосиф, направи голямо усилие и се усмихна добродушно в ролята на човек изненадан, но не чак толкова неприятно… Тази му реакция малко озадачи Карасулиев. Тоя мюзевир е подготвил турска пиеса, но аз ще му пресека целия творчески плам, каза си Скарлатов. Все така любезен, Борис му сипа мастика, а на себе си коняк. Сега, вече в по-спокойна обстановка, Йосиф реши, че е дошъл неговият тур. Той не можеше да забрави майтапчийските издевателства на Скарлатов по повод страдивариуса и рисунката на Рафаел.

— Какво ти става, Йосифе, онемя ли?

— Вълнувам се за тебе… Каква грандиозна идея! Не можех да повярвам! В Банката ли ще складираш парцалите? Не, няма да ги побере… Вероятно на двора под форма на египетска пирамида… Само да няма вятър да ги разнесе, понеже ще затлачат цялата чаршия!…

— А ти, Йосифе, дойде тази сутрин да ме зарадваш с вестника и да превариш всичките ми доброжелатели?

— Ако искаш, вярвай! Самият аз не съм на себе си от радост за теб! Но дойдох с предложение…

— Да го чуем!

— Навремето в Солун камилите бяха нещо като магарищата в София. Често се срещаха по сокаците и друмищата. Та ако ти подаря две камили да пасат на двора, покрай египетската пирамида от парцали, достатъчни са ти два бурнуса^[2] и желаещите ще могат да се снимат, качени на камилите върху фона на пирамидата. А на хоризонта — зданието на Търговската банка! Красиво, нали?

— Така ли?

— Ами по мои изчисления парцалите ще надминат Хеопсовата пирамида. По един лев да взимаш на фотография, ще си на кяр!

— Ще помисля, Йосифе. Като идея не е лошо…

— Ще трябва да предупредиш и пожарната команда да е готова, та ако се запалят парцалите, да не опушиш Двореца!…

— Де да бяха парцали, щеше да ми е по-леко…

Скарлатов пак се загледа в карикатурата. Йосиф предпазливо попита:

— А какво са, ако не парцали?

— Аз на тоя вестник трябва да изкажа благодарност за карикатурата!…

— За да ти направят още една ли?

— Драги Йосифе, като бъдещ филмов продуцент вероятно си чул за така наречената мания за пъблисити^[3], заляла света. Не е важно с какво ще се прочуеш — с парцали или със страдивариус! За предпочитане са парцалите — те са оригинални и досега не са употребявани за горната цел. Важното е да говорят за теб, даже да ти се смеят, но името ти да не слиза от първа страница. Това също е капитал, да не кажа печалба. Хората харчат луди пари за подобно нещо, а аз го получавам безплатно.

— Абе… имаше един такъв луд в древна Гърция… дето подпалил храма, за да се прочуе, как му беше името…

— Херострат! Но моите парцали нямат нищо общо с него!

— Ама и аз това им казвам — Скарлатов не е луд! Познавам го отдавна!

— Ако ме познаваше, Йосифе, нямаше да направиш грешка да се кълчиш тази сутрин като шебек в кабинета ми, впрочем в карикатурата е допусната неточност…

— Каква?

— Ами сбъркали са, като са нарисували парцали…

— Краставици купуваш — краставици рисуват! Парцали купуваш парцали рисуват хората!

— Ако бяха нарисували банкноти по хиляда лева, щеше да е по-точно…

Карасулиев трепна. Усмивката слезе от лицето му.

— Така си и знаех! Затова и дойдох тази сутрин. Ще ми обясниш ли какъв зулум си намислил?

— Купувай парцали, Йосифе, и то колкото се може по-скоро и в по-голямо количество! По възможност вълнени, но и памучни — и чисти, и мръсни…

— Черги ли ще правим?

— Засега не говори в множествено число! А понеже си приятел, ще се помъча да ти обясня…

Скарлатов и сам искаше да се срещне с Карасулиев по повод на сделката. Знаеше, че всички ще посрещнат акцията му саркастично. А Йосиф му трябваше, за да го убеди по възможност да участва и по тоя начин да сподели риска си. Сега сам му се натресе. Борис подробно му обясни всичко — и перспективите, и докъде е стигнал. Когато ставаше въпрос за печалба, Йосиф слушаше извънредно съсредоточен, без да прекъсва Скарлатов. Зададе няколко въпроса. Със свойствения си търговски, проницателен ум той веднага напипа слабите места и рисковете на сделката. И когато започна своето кратко обобщение, беше убедителен. Доказа му обратната, рисковата страна. Борис почти се примири, че Карасулиев няма да се намеси. И просто така, за да каже нещо, го попита:

— Ти би ли участвал в сделката?

— С теб винаги!

Отговорът му го учуди.

— Това противоречи на принципа ти да не сключваш сделка, която, първо, не носи валута и, второ — да купуваш парцали! Това те унижава…

— Би ме унизило, ако начело на аферата не стоеше ти! Под твоята сянка аз, Йосиф, ще добрувам.

Скарлатов знаеше една съществена слабост на Карасулиев. Той панически се боеше да не изглежда смешен. Затова никога не би участвал в сделка за купуване на парцали. Една такава карикатура би го смазала психически. Но сега зад Скарлатов, който от нищо на тоя свят не се боеше, щом като целта му беше ясна, той се реши.

— И още нещо, Борисе. Даже да загубя, няма да ме е яд. В края на краищата, това ще бъде първото общо предприятие, което двамата заедно ще финансираме. Та ако не те нервирам, смятам, че днес положих основния камък на нашето обединяване.

Този път Скарлатов не избухна, той правилно разбра, че сделката с Разбойников никак не интересува Карасулиев. Дори не му е нужна. Но той жертваше парите си за друга цел, отиваща далеч до обединяване на двете банки!…

Седмица по-късно Скарлатов замина с колата за Габрово. По шосето горите наоколо жълтееха и червенееха. Отдавна не бе пресичал България. Видя му се много красива в есенната премяна. Очите му жадно попиваха богатството от багри. Дивеше се на розово-цикламените, дори лилави проблясъци сред тях. Почувства как напрежението му изчезва и душата му се отпуска в мир. Взираше се ту в прозрачносиньото небе, ту в шарените склонове на височините, ту в лъкатушещата чиста линия на хоризонта. Всичко бе обвито сякаш в пашкул от особената копринена светлина на есента — тънка и лъчиста като паяжина. И както винаги в подобни състояния, мислите му се рееха и с лекота минаваха от тема на тема… Погледна лентата на пътя… Земя, където планините никога не чезнеха, където полето никога не свършваше… Скарлатов ценеше Габрово и за това, че беше от малкото, съвсем малкото български кътове, в чиято история доминираше просветителската и градивна слава над тая за хайдушките подвизи, разруха и кръвопролития. Някъде беше прочел… 136 народа са се извървели тук… И всеки бе оставил какво?… Костите си!… Още стърчаха из цялата страна — накуп и самотни — хълмовете на тракийските гробници или в най-добрия случай — минарета на жалки джамии. Войни, робство, въстания… а в почивките братоубийства!… България му приличаше на един огромен жертвеник, където непрекъснато се вършеха излияния с кръвта на най-добрите й чеда. Особено в тая наша Македония, където и от неговата кръв бе капало!… „За Петрова душа — две оки ракия“, сети се Скарлатов. Бе чул тия невероятни думи от Динев и Карасулиев. Дали само страданията, немотията и невежеството бяха направили така, че човешкият живот в очите на българина нямаше много висока цена?… Или нещо генетическо е заложено в клетките ни? А може би прокоба?… Та не е ли обикновено явление у нас да отнемеш живота на противника си за лични облаги, за „народното дело“ или по поръчка?!… И до ден-днешен — разсъждаваше той — всички класи, всички слоеве — от най-имащите до най-бедните, от най-образованите до най-безграмотните — в последна сметка смятаха насилието едва ли не за единствено и естествено средство за преобразование и прогрес. Дори Ботев не е отишъл по-далеч от „… лошия с ножа по глава“. И какво ли ни чака още занапред?… Само богомилите, само те единствени в цялата българска история са били безусловно срещу насилието!… Каква ли страшна и величествена гледка са представлявали, когато са излизали, пеейки, от пещерите — жени и деца, стари и млади, начело със Съвършения! И са заставали отпред… И срещу тях дрънчи с оръжието държавната рат. И започва сечта… Те падат в кръв и писък, но непоколебими в това, че да търпиш нападение от враговете, значи да им се противопоставяш, в противен случай — се съгласяваш с тях. Така са твърдели Христовите светии. И като тях богомилите са отправяли молитвен поглед към Небето, изпълнени с абсолютната вяра в Божията любов като избавление, цел и смисъл на човека. Мнозина войници, стъписани, се обръщали в бягство, а други са полудявали… Всичко това Скарлатов живо си представи и за миг потръпна от собствените си видения. Но какво знаем, какво се говори у нас за богомилите?! Че били против царете и болярите и насъсквали народа срещу тях! Все откъм касапската страна на историята, каза си Скарлатов. Изглежда, че тя ни е най-понятна… А за другото? Нищо или почти нищо… Но ти, ти би ли бил щастлив от такава вяра?… Не знаеше. Но им завиждаше…

Скарлатов подскочи. Силен тласък прекъсна размишленията му. Моторът изрева. Спас преваляше някаква баирчинка на шосето. Боже Господи, каза си той, и сред тая пищна природа отново ме налитат мрачни мисли?! Какво става с мен?!… Той пак се загледа в разноцветните весели хълмове покрай пътя и въздъхна. Може би единствено в Габрово от цялата страна атмосферата, духът на хората бяха по другояче насочени?… Там поне винаги се говореше за стока, за имот и къде какво са съградили по широкия свят… А това в тия объркани времена не бе никак малко!… Защото трудно прехвърля поглед българинът отвъд Стара планина, за да вдигне очи към необятната Вселена и стигне до онова философско извисяване — макар и безпочвено, макар и без полза в момента, но което в крайна сметка облагородява народите!…

Автомобилът навлезе в града. Той не се славеше като архитектурно оформено селище. Но тук всяка къща, всеки дюкян или терен служеше за нещо, от което се изкарваха пари. Всичко бе извънредно прагматично. След като разпита, бързо намери работилницата на Разбойников. Беше малка, невзрачна, недобре осветена. Повече приличаше на голяма барака. Становете един до друг, шумът неимоверен. Хората работеха, без да се отделят от машините. Намери Разбойников край реката. Там, на открито, група циганки изрязваха копчета от военни дрехи. По работен комбинезон, с гумени опинци на краката, той даваше своите указания. Когато видя Скарлатов да слиза от колата, с привично движение избърса ръцете си в панталоните и се затича към него.

— Каква чест, господин Скарлатов! Жалко, че не можах да Ви посрещна както трябва. Не Ви очаквах…

— Ще отложим за следващия път. Но ако и тогава не ме посрещнеш в собствения си дом, със собствена кола и в елегантен костюм, а не в омаслен комбинезон, тогава наистина ще се разсърдя!…

— Но аз работя, господин Скарлатов.

— Ти си вече фабрикант, Разбойников! А видът ти е на палячо. Иди и се преоблечи!

По-късно се върна в костюма, купен в София.

— А ако трябваше да ме поканиш у дома си?

Разбойников се изчерви.

— Тия дни ще взема нова квартира.

— И ще се храниш от днес в най-добрия ресторант на града!

— Ама защо, господин Скарлатов? Аз съм здрав!

— Всеки е здрав, докато се разболее!

Закупените униформи бе складирал под временен навес. Може би няма квартира и костюм, но работата е започнала както трябва, на широка нога… Група работници строяха бетонен под направо върху земята и в момента правеха циментова замазка.

— Ще издържи машините — каза Разбойников — и ще го покрием, преди да паднат дъждовете.

Разбойников лично го запозна с тъкачницата за жакардови килими. В това време вече се беше разчуло из града, че банкерът Скарлатов е пристигнал, че автомобилът му е спрял пред работилницата на Киро Разбойников. Скоро се появи откритият фиат на големия индустриалец Пенчо Семов — стар приятел. Скарлатов винаги се учудваше на замаха у габровци, но Семов направо го изумяваше. Освен в текстила той смело се набутваше в какви ли не индустрии и с каквото се заемеше, печелеше. За него казваха, че камък да хване, на злато го превръща. И този човек, израсъл в средата на България, в континентално-планинска част, не се поколеба да се намеси и в чисто морски работи. Той постави началото на корабостроенето в България. Изглежда, доста го бе обладала закъсняла любов към морето, защото построи пансион за девици в причудливата форма на параход, който стърчеше над Габрово — най-забележителната постройка там.

Имаше славата и на широк човек, който по царски посрещаше гостите си. Той не даде и дума да се издума Скарлатов да отседне другаде, освен при него. Същия ден Семов много му помогна. Ставаше въпрос за спешно закупуване на терен, подходящ за новата фабрика, която тепърва щеше да се строи. Но машините бяха вече поръчани, скоро щяха да пристигнат и временно да ги настанят в дървени помещения, с бетонен под. Авторитетът на Семов бе такъв, че още същия ден се събраха на заседание общинските съветници и без много формалности продадоха изгодно посочения терен. Отделно, по желание на Скарлатов, Разбойников купи място за вила — бъдещия му дом. След като приключи с техническата част, Семов заведе госта у дома. Посрещна го по патриархален български начин. Менюто се състоеше от подбрани народни гозби. Отдавна Борис не се бе наслаждавал така на българската кухня. Без да крие от Семов, му обясни сделката и той пожела да участва. Делът от акции, които щеше да закупи, го правеше третия по сила участник след Карасулиев. Така бъдещото предприятие на Разбойников за ватено бельо и щрайхгарна прежда финансово бе напълно осигурено. А в компанията на такива ортаци като Карасулиев и Семов всеки можеше да пее. От своя страна, Семов му разказа доста неща за българския търговски флот. По принцип Скарлатов се съгласи да финансира строежа на кораби. Семов му съобщи и една тайна. Карасулиев поръчал три малки танкера за Черно море.

Обядът завърши късно. Все пак остана време по светло да отидат с Разбойников в складовете му за парцали. Сложил вече главата си в торбата, той незабавно наел много прекупвачи и за дни натрупал огромно количество мръсни парцали на безценица. Гледката накара Семов да се усмихне и той каза:

— Киро бе, ти ще затлачиш реката с парцали, бе!…

— Нека ми се смеят, а аз да печеля, нали така, господин Скарлатов?

И в Габрово Скарлатов не намери спокойствие. Още щом се прибраха в дома на Семов, започнаха да се точат фабриканти, банкери, разни занаятчии, търговци и — иска не иска — трябваше да разговаря с тях. Накрая, притиснат от всички, се съгласи на другия ден да говори пред деловите хора на Габрово. В тоя Манчестер на българската промишленост Скарлатов се разкъсваше от противоречиви чувства. От една страна, знаеше какво грози държавата в един бъдещ конфликт, който беше неизбежен. А, от друга страна, именно тук, в Габрово, той си възвръщаше вярата в една бъдеща европеизирана България. С такива индустриалци можеше да се гордее всяка развита капиталистическа страна — смели, инициативни, събрани, пестеливи, изумително работоспособни и най-важното — с изявено чувство към новото и към модерното.

Той винаги се възхищаваше и сочеше примера на тия търговци-предприемачи след Освобождението, които в шаячни дрехи прекосяваха Европа с малка табелка на ревера, написана на френски: „Не знам чужди езици освен български, пътувам за Манчестер, помогнете!“ Скарлатов отпреди не споделяше мнението на повечето хора в страната, че габровци били стиснати. А и самите те не се чувстваха угнетени от епитетите и присмеха по техен адрес. Борис, напротив, ги намираше за широки хора, а легендите за стиснатостта им — остатъци отпреди сто години, когато габровци са полагали началото на промишлеността у нас и като всяко начало е трябвало да се ограничават в личния си живот в името на едно благополучно и разумно бъдеще. Че кой истински капиталист не е почвал с ум-разум и с пестеливост?!… В Габрово вече растеше второто поколение индустриалци, а не занаятчии с амбиции, стигащи твърде далеч. Следващото поколение, мислеше си Скарлатов, ще излезе вече на световния тепих. Та те още сега напират към европейските пазари.

Учуди се на препълнената зала. Само в Габрово можеха да се съберат толкова много хора по такива на пръв поглед скучни, чисто финансови въпроси. Те го чакаха и когато влезе, всички станаха на крака и му ръкопляскаха. Той се развълнува. Това беше признание към неговата личност, към неговото дело, към неговия ум. Защото похвала от такива хора, и то габровци, значеше твърде много за един банкер — и Скарлатов оцени достойно техния ентусиазъм. Той не се задълбочи върху финансовата конюнктура, както напоследък често правеше това. Тя по същество водеше до война и застой — било в индустрията, било в търговията. Каза истината по въпроса, но без да набляга излишно на песимистичните си прогнози, тъй като в безсънната нощ, предшествала събранието, той реши, че ще бъде неправилно да обезверява тия истински дейни българи. Скарлатов не можеше да си позволи да парализира цвета на българските индустриалци, защото — продължаваше в мислите си той — каквото и да се случи — било германци, било французи, било руснаци или американци — това, което се построи, ще остане тук, в България. Той се спря обстойно на друг важен въпрос — за опита на индустриалците. Основната му мисъл беше, че истинският индустриалец трудно се създава. Тук играят роля възпитание, традиции, неизтощимо желание за материално замогване, за добър живот, за място в пазарите на света. Дори всичко, според Скарлатов, да бъде съсипано от войни или от каквото и да е природно бедствие, но ако се запази индустриалецът със своя опит, със своята деловитост, винаги ще се почне не отново, а от високо равнище!… Даде като ярък пример съсипаното в последната война стопанство на победена Германия. Тя се изправи на крака и благодарение на опита на своите индустриалци и на техния замах. Индустриалец с опит — ето къде е началото на всяка промишленост! Всичко останало са подробности — капитали, пазари, машини… Само човек, който твърдо знае какво иска и още по-важно — знае как да съгради идеята си — е истински индустриалец! Той би построил фабрика даже в пустинята и тя ще заработи там.

 

 

Тези думи на Скарлатов ентусиазираха присъстващите. Сякаш дадоха някакъв смисъл на тяхното съществувание, на тяхната дейност, на тяхното значение в обществото. Гордост почувстваха всички в залата. Скарлатов се спря и на търговците. Индустриалци имаха, но търговци на едро, които да пласират стоката, тоест второто звено — оптовата^[4] търговия, — габровци нямаха или беше само в наченки. Всеки се стремеше или сам да продаде, или в най-добрия случай залагаше на няколко търговци, които според Скарлатов нямаха капацитета да бъдат трансмисията между производител и купувач. За пример даде Пловдив. Там според него бяха най-добрите търговци на България, вече с европейски опит. Донякъде и в Русе имаше стари традиции, но кой знае защо те отмираха. На габровци им стана малко неприятно от тая констатация, но трябваше да признаят в себе си предимството на пловдивските търговци. Налагаше се смело да търсят пазари даже на загуба, защото стоките им, по думите на Скарлатов, не отстъпваха по здравина и качество на най-добрите световни образци. Позова се на текстила. При едни по-разнообразни и по-художествени разцветки, съобразени със световната мода, тъканите щяха лесно да пробият и на чуждите пазари.

След речта на Скарлатов в залата се разнесоха продължителни ръкопляскания. Мнозина искаха да говорят лично с него. Той не можеше да се измъкне. Тук вече се намеси Разбойников. Беше довел няколко свои работници — едри, селски момчета, които го слушаха като Господ. Благодарение на тях Скарлатов напусна салона. Разбойников не жалеше усилия да покаже на всички габровски индустриалци кой е той и кой стои зад него.

— По-кротко, Киро! — смееше се Семов. — Ще изпотепаш хората…

Дълго след заминаването на банкера в Габрово се говореше за неговата реч и се цитираха негови мисли. Индустриалците бяха окрилени. За разлика от другите градове в България, където се смяташе дори неприлично хората да разговарят за пари, тук строго финансовите моабети съвсем не бяха необичайни нито по кръчмите, нито в интимния кръг на семейството. Още по стара традиция, когато бащата се връщал у дома, той разказвал на челядта си какво е спечелил през деня и винаги бил слушан с внимание и интерес. Така че за Габрово разискванията по речта на Скарлатов бяха нещо съвсем естествено.

Една година по-късно фабриката на Разбойников заработи и първите ватени гащи и фланели се появиха на пазара. Усилено се градеше корпусът на модерната фабрика, а заедно с него и къщата на Разбойников, който все пак се наложи тя да бъде построена в двора й. С помощта на Карасулиев — некоронования Сатана-Изкусител, пред когото никой не можеше да устои, подкупиха военната интендантска комисия, генерали, министри, депутати и спечелиха търга на армията за около три милиона бройки различно бельо за войниците. Това бе достатъчно не само да се изплатят разноските, но и да остане чиста печалба от милиони.

Разбойников взе да изкупува акции от другите акционери. Скарлатов и Карасулиев добродушно го оставиха да прави това. В края на краищата скоро контролният пакет ще бъде в него или ще стане едноличен притежател — тази цел Разбойников не криеше. Тия двама сурови хора в бизнеса се радваха, че расте ново вълче в глутницата, обещаващо да отиде далеч в йерархията. Затова го покровителстваха като роден син. Така на мастиленосиньото нощно небе на българската индустрия блесна ярко нова звезда — звездата на Кирил Разбойников.