Свобода Бъчварова
Жребият (20)

Глава четвърта

Разделиха се на тротоара. Яна взе такси, за да отиде в търговския център на Мюнхен, а Скарлатов се прибра пеша до хотела. Там извади втората бутилка коняк и седна във фотьойла. Чувстваше се уморен. Скоро на вратата се потропа. Пиколото внесе няколко пакета, покупки на Яна от магазините. Носеха ги направо в хотела. После още на два пъти поне донесоха пакети от други магазини. Скарлатов натрупа всичко на пода. Яна се върна чак към седем часа. Беше възбудена.

— Ох, папа, крака не ми останаха!…

Скарлатов се учуди, че тя даже не погледна камарата пакети.

— Няма ли да присъствам на модно ревю?

— Не сега, папа. Искам нещо да те помоля, страшно много…

— За какво?

— Нека излезем навън.

— Уморен съм. Предпочитам да остана.

— Този, с когото трябваше да се срещна в пет часа, не дойде на мястото, а трябва непременно да го видя.

Скарлатов трепна. Може би всичко започваше сега?…

— Защо не дойде?

— Не знам. Тревожа се. Имам втора контролна среща в ресторант „Плацера“. Между осем и девет часа вечерта. Ако и тогава не дойде, значи е хлътнал.

— Има ли опасност за тебе?

— Не, папа. Човекът е сигурен. Каквото и да стане, няма да ме замеси.

— Тогава да тръгваме!

— Можеш да си допиеш чашата…

— Предпочитам като се върнем.

Народният ресторант „Плацер“ бе едно от най-прочутите мюнхенски заведения. И тази вечер беше препълнен. Като чужденци, намериха им маса в дъното на заведението. На Скарлатов направи впечатление, че хората не са толкова шумни и весели. Дори му изглеждаха някак си загрижени. Липсваше особен ентусиазъм, какъвто би трябвало да има след присъединяването на цяла Австрия. На съседната маса възрастни дебели баварци пиеха мълчаливо бира от огромни халби и разменяха от време на време по някоя дума. Само в далечния край на заведението някаква група младежи в кафяви ризи, бричове и ботуши пееше. Скарлатов тихо попита.

— Защо избрахте това шумно заведение, не е ли опасно?

— По-малко от друго място, въпреки че в Германия всеки всекиго следи. Но засега няма защо да се тревожим. Папа, може ли да си разменим местата? Така по-добре ще наблюдавам ресторанта.

Останалото време Яна мълчеше. Беше напрегната и сините й очи тревожно шареха из заведението. Към 9 часа тя хвана ръката на Скарлатов и прошепна:

— Папа, внимание… Ето го…

— Кой?

— Не гледай нататък. Не е сам…

След малко някой каза на немски:

— Бихте ли имали нещо против, ако седнем на свободните места?…

До масата им застанаха младеж и девойка, облечени скромно. Момичето беше слабичко, косите си носеше на кок и му заприлича на ученичка. Скарлатов погледна към Яна. Тя присви очи в знак на съгласие.

— Моля… — каза той.

Седнаха — младежът откъм Янина страна. Новодошлите си поръчаха бира. Разговаряха тихо като влюбена двойка, без да се обръщат, все едно че Яна и Борис не съществуваха. След половин час платиха и напуснаха ресторанта.

— Папа, можем и ние да плащаме. Задушавам се в това заведение…

Скарлатов поиска сметката и после веднага излязоха навън.

— Искаш ли да походим пеша? — каза Яна.

Така те тръгнаха по улиците на нощния Мюнхен. Не бе останало нищо от веселата атмосфера на града, какъвто го помнеше Борис от своята младост. Когато минаваха край Хофтеатъра, ярко осветен от електрическите лампи, той спря и погледна величествената сграда.

— Папа, да бързаме…

— Какво научи?

— Още не знам, папа. Получих малка бележка. Но тук не мога да я прочета. Успях да им дам и петстотинте марки.

— Кога?!

— Ами докато седяхме на масата.

— Аз нищо не забелязах.

— Е, папа! Видя ли какъв конспиратор съм?!… А после казвай, че съм лекомислена.

— Вече няма — усмихна се той.

— Мога ли да те хвана под ръка?

Той кимна. Тя го хвана и те продължиха. Яна се притискаше до него и облегна главичката си на рамото му.

— Хубаво е, папа, да вървиш до някой силен мъж, сякаш плуваш във въздуха…

— Иван не е от тия мъже.

— Не е, папа. Прав си. Но аз съм Яна Скарлатова и все в нещо съм се метнала на тебе. Наблюдавам те внимателно, слушам всяка твоя дума, защото знам, че ще ми потрябва. Аз, за съжаление, все още се уча…

— На какво?

— Да бъда силна като теб. Нали физиката, искам да кажа мускулите, нямат значение в случая.

— Нямат.

— А инак съм яка и здрава. Въпреки че килограмите ми са малко. Ти не знаеш колко съм жилава и колко мога да издържам!

— Предпочитам да не си жилава и да не издържаш. А някой друг да върши всичко това за теб!…

— За мен това е без значение.

— Толкова ли си хлътнала?

— Папа, има две положения. Или хлътваш напълно, или никак!

Пак тоя феномен, по който Скарлатов бе мислил при наблюденията си над хората, когато силен характер избира за партньор по-слаб от себе си… За мъжете това бе нормално. Но нерядко в живота срещаше и обратни примери. По-страшното в случая бе, че обикновено силният се жертва. А той не искаше дъщеря му да бъде пиедестал, по който някой ще се изкачва нагоре. Те дълго мълчаха и обикаляха улиците. Изглежда в тия минути и двамата мислеха за едно и също, защото Яна каза:

— Недей смята, че не съм критична! Дори напротив! Склонна съм да мисля напоследък за хората по-лошо, отколкото са всъщност. И повярвай ми, че не се лъжа. Иван не е това, за което мислиш.

— Тогава не разбирам.

— В едно можеш да ми вярваш. Че няма да позволя никому на тоя свят, който и да е той, колкото и да го обичам, да посегне на достойнството и личната ми свобода.

Скарлатов се спря. Сякаш чуваше и виждаше жена си Яна в тоя момент. Освободи се от ръката й. Обърна се и сложи ръце на раменете й. Тя не сведе поглед. Двамата стояха под уличния фенер.

— Някой се е опитал да засегне достойнството и свободата ти?

— Не, папа. Иван никога не се е опитвал да прави това. Можеш ли да разбереш? Чуждо му е. Той дори не знае, че може да го направи, въпреки че всички го правят. Даже развити, умни хора, с претенции за висок морал!… Той просто не може! Така е устроен. Сега разбра ли?

— Не напълно…

— Именно тук е ключът за разбиране. Иван е единственият човек, при когото аз се чувствам напълно свободна. А ако прибавиш нежността и вродената му доброта, се получава наистина чудесен човек, макар и без грамада от мускули или арогантност на военен. Е, папа, това малко ли е?

Скарлатов нищо не отговори. Бе устроен другояче.

Беше боец и човек на мускулите, по класификацията на Яна. Но това, което той не е, не значи, че не съществува на тоя свят!… Поне в литературата и изкуството имаше подобни хора. А в живота?… Той не бе срещал. Или просто не можеше да ги открие… Настъпваше в друга област, неизвестна нему. И пак в съзнанието му изпъкна тази прочута сентенция на Волтер, която той се бе старал да остане девиз в живота му: „Аз ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш.“

Те взеха такси и се прибраха в хотела. Скарлатов предложи на Яна да си легне, но тя не пожела и остана при него чак до 11 часа. Той разбра, че имаше нужда да разговаря с него.

— Папа, случвало ли ти се е да се чувстваш точно така, както мислят за тебе?

— В какъв смисъл?

— Ами ако мислят за мене хубаво, и аз се чувствам добра, ако мислят лошо — и аз се чувствам лоша. И ми е много странно…

— По-често ми се случва да скривам, каквото мисля.

— О, папа, това е много неприятно. Но не може да нямаш два гласа в себе си, които си говорят, нали?

Скарлатов се усмихна.

— При тебе така ли е?

— Да, папа. Ту водят диалог, ту са независими един от друг. Тоя от първо лице като че съм самата аз. Взима думата обикновено когато е за нещо радостно, когато копнея или философствам… А другият е много безцеремонен и ми говори на „ти“, без да търси думите! Направо се намесва, обикновено като обвинител или за да ми се подиграе и ми каже най-неприятните за мене истини.

— Какъв нахал!…

— Да, папа. И почва обикновено с: „Не те ли е срам? Въобразяваш си, че си такава-онакава, а я се погледни какво вършиш!“, и така нататък…

— И тоя глас в моя образ ли ти се явява?

— О, не, папа! Как може да помислиш! По-скоро в образа на Полишинелчо!…

Яна се ухили, а после изведнъж стана сериозна и най-неочаквано го попита.

— Папа, ти вярваш ли в Бога?

Борис мълчеше. Можеше да се измъкне, като й върне въпроса, можеше да не й отговори изобщо, но той усети някакво напрежение у нея и каза:

— Човек или вярва, или не вярва в Бога и по пътя на никаква логика не можеш нито да го отречеш, нито да го докажеш. Но защо ми задаваш този въпрос?

— Папа, човек пита за Бога само хората, които обича…

Той се впечатли.

— Има нещо вярно… Може би ти ще си по-щастлива в отговора си на този въпрос. Аз чакам благоволението на Съдбата.

— А вярваш ли на сънища?

Скарлатов се намръщи.

— И други преди тебе са ме питали това…

— О, папа, не се сърди… Какво има? Аз страшно много сънувам и най-невероятни неща! Имам чувството, че живея два живота — един денем, един нощем, и ако понякога не сънувам нищо, като че съм ограбена…

— Чак дотам?!…

— Насън видях и Холерата!

— Какво?!

— Да, папа, не се чуди. Една много красива, стройна жена с черни очи и бледо, застинало лице. Цялата й фигура беше в черно и главата също. Само ръцете й бяха голи, дълги и изящни. Не поглеждаше никого и унесено вървеше напред край висок манастирски зид. Аз я наблюдавах от един прозорец и чух някой да ми казва: „Това е Холерата.“ Странно, нали, папа? А понякога споря с Хитлер, с Мусолини^[1] и като се събудя, се чудя какво да правя от неприятното усещане.

— Прегледай се на лекар!

— О, папа, не. Откакто се помня, сънувам и очаквам с нетърпение да заспя, независимо дали сънят ми ще бъде хубав, или лош, просто от любопитство.

Тя продължи най-подробно да му разказва как веднъж насън се спуснало някакво огромно шестоъгълно светило и един глас й обяснил, че това е Давидовата звезда.

После Слънцето и Луната стремително тръгнали един срещу друг и замалко да се сблъскат, но се разминали. Друг път сънувала една грамадна дъга и върху нея египетски йероглифи. Попаднала и в Рилския манастир, летейки, където на двора видяла шествие от монаси, които отведнъж се превърнали в певци с везани блузи от хор „Гусла“ и запели нещо бодро. Какво ли не още!… Той мълчеше и я слушаше удивен.

— Папа, а знаеш ли като малка как ме подгони черният бик в нашето село Скарлатово? Тъкмо прекрачих прага на портата и той си заби рогата в дървото. Оттогава това е моят сън-прокоба. Видя ли нощем този преследвач, винаги нещо лошо ще ми се случи… И преди да тръгна за Мюнхен, също ме нападна. Рухнах на земята и той се надвеси над мене с роговете, а аз само си повтарях: „Не дишай, не дишай!“ и се събудих в ужас. О, папа!… — каза Яна с треперещ глас и му хвана ръката.

В тоя момент телефонът позвъня. От рецепцията се обадиха, че таксито го чака. Пиколото взе куфара.

— Имаш ли пари?

— Достатъчно. Но, папа, аз ще те изпратя до гарата.

— По никой начин!

Тя слезе с него чак на улицата. Беше се сдържала да не заплаче. Сега пак увисна на врата му и тихо му зашепна:

— Папа, спаси го!… Моля те… Спаси го! Само ти можеш!…

Той се освободи от прегръдките й.

— Стой повече в хотела! Бъди внимателна! По възможност ще се върна скоро.

— О, папа, да знаеш как ще те чакам! Само да знаеш с каква надежда!…

— И горе главичката! Нали ще ставаш силен човек?

Тя се помъчи да се усмихне.

Скарлатов се настани в първа класа. В купето бе сам. Влакът тръгна със закъснение. Движеше се съвсем бавно. Още след излизане от гарата, той видя дълги ешелони с оръдия, покрити с мушама, танкове, камиони и войници, които ги придружаваха. Войниците бяха с каски и пълно бойно снаряжение. Влакът вървя дълго край военните композиции. Германците изглежда не криеха това. Всичко взе да му напомня едно време гара София и влака с накачулените чак по покрива войници, когато потегляха за турската граница и минаха покрай също такива композиции, натоварени с оръдия. Колко години от Балканската война и колко нещата се повтаряха!… И в този миг той почувства, че войната е предстояща и обявяването й е само въпрос на време. Нататък нямаше вече ешелони. Експресът се носеше в нощта. В тъмнината се мяркаха светлините на малки градчета и бързо отминаваха. Там живееха хора и тези хора скоро щяха да страдат и причиняват страдания. Скарлатов спусна завесата на прозореца. Така му стана по-добре.

Пристигна в Кьолн преди обед. На гарата го чакаше секретарят на фон Шрьодер, облечен във военна офицерска униформа. Това го стресна. А още по-неприятно му стана, че не протегна ръка, а го поздрави по нацистки с „Хайл Хитлер!“. Чак тогава го покани в мерцедеса на банкера. Такива автомобили имаше само няколко в Германия, произведени специално от фирмата за висши правителствени лица и много богати хора — шестместна кола с безшумен мотор, която возеше меко и плавно. Скарлатов не се сдържа и попита младия мълчалив секретар:

— Вие действащ офицер ли сте?

— Сега всеки истински германец е воин! — съвсем сериозно отвърна той.

Стигнаха до луксозния хотел. Бяха се погрижили да му запазят апартамент. Офицерът секретар го осведоми, че ще дойде да го вземе към 5 часа следобед, за да има време Негово Превъзходителство хер доктор Скарлатов да почине и се приготви за срещата. После пак вдигна ръка и излая: „Хайл Хитлер!“

Не го сдържаше в хотела и излезе навън. Същото нерадостно впечатление, както в Мюнхен. Угрижени, мълчаливи хора. Шествия от кафяви ризи, маршируващи по улиците, магазини с бедни витрини. Хотелът се намираше близо до центъра. И без да иска, когато излезе от една странична улица, се озова точно на площада пред Кьолнската катедрала. Тук движението на колите бе голямо. Кьолн бе построен звездообразно и всички главни артерии на града минаваха край катедралата. Храмът беше величествен и респектираше. Истински шедьовър на готиката!… Скарлатов се постара да се абстрахира от уличния шум и клаксоните на колите, защото извисяващата се към небето постройка, както всички велики произведения на изкуството, въздействаше на чувствата у човека, и то на най-благородните. И тогава той се попита как може народ, създал тази катедрала — безспорно в духовен порив, отразяваща несъмнено възвишените религиозни чувства на нацията, — как може да бъде покварен и сведен до маршируваща подивяла маса, готова да убива и причинява страдания на цял свят?!… Не намери отговор.

Точно в 5 часа навън пред хотела го чакаше лимузината на банкера. Посрещна го същият офицер секретар. Излязоха извън града. Резиденцията на барона се намираше сред една гора и заемаше според беглия поглед на Скарлатов огромни пространства. Имаше и цяло езеро. Самата сграда представляваше бивш замък на три етажа в типичен германски стил с малки прозорци и геометрични орнаменти. Пред замъка нямаше алеи и дървета, а обширна зелена поляна по английски маниер. Без да иска, го сравни с резиденцията на Тюретини — една весела барокова постройка сред очарователен парк, излъчваща мекота и изящество. Тук всичко бе строго подредено, сякаш дърветата, тревата и цветята растяха по заповед. Лимузината спря пред централния вход, откъдето започваше стълбището. Двама лакеи посрещнаха колата и отвориха вратата. Скарлатов излезе. Чувстваше краката си изтръпнали, но вдигна глава и заизкачва мраморните стъпала. Там горе, на терасата, го чакаше висок мъж, облечен в черен костюм. Той разбра, че това е самият барон фон Шрьодер и прие жеста му като добро предзнаменование. Двамата си подадоха мълчаливо ръка. Ръкостискането му трая съвсем кратко. Баронът беше преминал средната възраст и имаше студени сиви очи. Той пропусна пред себе си Скарлатов. Минаха през шпалир от лакеи. Направи му впечатление вътрешната простота на замъка, липсата на всякаква претрупаност от вещи и мебели. Пресякоха един салон и пред тях се отвори двукрила дъбова врата. Така Скарлатов влезе в кабинета на барона. Озова се в една огромна зала, сякаш игрище за голф — с няколко старинни мебели, грамадно бюро, два стола край малка масичка и до стената още една, а над нея разпятието на Христос — дърворезба, вероятно старогерманска. Запита се дали баронът е религиозен. Едва ли е мистик… Сигурно спазва само някои външни ритуали и норми.

Сега в Германия при Хитлер религията не беше на особена почит. Интересно защо, помисли си Скарлатов. Защо всички терористични режими посягаха на религията?… Църквата вече съвсем не е такава сила, че да заплашва властта!… Откъде това озлобление към нея?… Но баронът прекъсна мислите му. Покани го да седне във фотьойла пред малката масичка. Беше с високо облегало и крайно неудобен. Самият той се настани на дългия фотьойл. Значи не използва бюрото, каза си Скарлатов. Мозъкът му отбелязваше всеки детайл както в околната обстановка, така и в поведението на Шрьодер. Вратата се отвори. С тихи стъпки се приближи лакей.

— Господин Скарлатов, какво ще обичате?

— Коняк.

Баронът кимна с глава към лакея. Скоро той се върна с поднос от старинни чаши и кристално шише коняк. Баронът сам наля чашите. Лакеят излезе. Двамата се чукнаха. Звънът на кристала сякаш беше знак, че разговорът може да започне. Борис се вълнуваше.

— Господин Скарлатов, приятно ми е, че ме посетихте в моята самота.

— Ваше Превъзходителство, радвам се, че моята… скромна личност може да Ви достави някакво удоволствие. Боя се, като изложа своите проблеми, да не разваля Вашето любезно първо впечатление…

И в този момент Шрьодер се усмихна, лицето му стана добро.

— Изпийте си чашата, господин Скарлатов, и нека си налеем още…

Борис нямаше немски маниер да изпива коняка наведнъж, макар баронът да бе сипал почти на дъното. Той глътна остатъка от коняка. Този път баронът му наля повече.

— Обичате ли коняк?

— Почти само това пия, а Вашият е превъзходен!

— Нали? Е, да си пийнем, господин Скарлатов, а Вие ми разказвайте… Отдавна не съм говорил с истински банкер!…

— Какво разбирате под истински банкер, Ваше Превъзходителство?

— Престанете с тези титли. За кратко наричайте ме бароне. Какво разбирам ли?… Ами това да седна в директорския кабинет и ръководя Банката, а не да скучая в извънградски дворци. Когато Банката е огромна, сякаш те изолират от пряката работа директори, дирекционен съвет, експерти, помощници, секретари… Глупаво, нали?… А сега, първо ми разкажете за своята банка.

Скарлатов започна разказа си с глух глас. Не скри нищо от Шрьодер. Особено го заинтригува как се бе измъкнал от световната криза.

— Изобретателно племе сме ние, банкерите, господин Скарлатов, нали?… Толкова е интересно да Ви слуша човек! Битки, съюзи, войни и как доскорошните върли врагове се превръщат в приятели… Това е възможно само при нас, нали, господин Скарлатов? Защото сме по-цивилизовани от останалите хора! А ние тук се измъкнахме от кризата по съвсем друг начин.

— Не можем да се сравняваме с Вас.

Сянка мина по лицето на Шрьодер.

— Зависи от каква гледна точка виждате нещата. Ние се измъкнахме от една криза, но попаднахме в друга.

— Вашата банка, бароне, е във възход.

— Знаете ли, понякога предпочитам да съм притежател на малка провинциална банка с всички радости, скърби, рискове и победи. А сега имам чувството, че каквото и да направя, печалбата няма да ме радва. Но както и да е… Моят приятел, господин Ван Юлиус от банкерска къща Мезон Щерн в Швейцария, ми се обади по телефона. Готов съм да Ви съдействам.

Скарлатов се колебаеше как да започне разговора и докъде да бъде откровен. Но работите бяха такива, че с недомлъвки доникъде нямаше да стигне. Затова реши точно да изложи проблема пред Шрьодер. Каза му, че главната цел, с която е тук, е да измъкне сина и съпругата на съпритежателя на Търговската банка Скарлатов — Карасулиев. Не скри, че е евреин.

— А знаете ли за какво е арестуван синът на Вашия съдружник?

— Вероятно по политически причини.

— Така си и мислех. Имате ли представа от държавната организация в Германия.

— Донякъде.

— А ако Ви кажа, че един банкер няма тази сила, както във вашите страни, и че трудно влияе на властта?…

— Но все пак може да влияе.

— В началото, когато те имат нужда от средства, да. Но след това те започват да се самофинансират, защото властта тук значи много, почти всичко, направо всичко, включително и много пари!…

— Доколкото съм разбрал, Вие се ползвате с доверието на политическите лица, оглавяващи Германия.

— Да, така е. Но трудно е да Ви обясня. Моето влияние от ден на ден ще намалява. Не съм сигурен, че бих могъл да Ви помогна в случая. Вие имате ли някаква своя идея?

Ето най-после дойдоха до основния пункт, който Скарлатов пазеше като краен изход. Тогава му разказа всичко за мина „Ураниум“. За това, което знаеше от немския инженер Думке, и за опитите на Кредитната германска банка да купи мината. Шрьодер слушаше вече крайно внимателно и съсредоточено. Това не беше любезният и скучаещ в самотата си барон, а банкерът Курт фон Шрьодер. Той почти мигновено разбра същността на въпроса. Когато Скарлатов свърши, немецът се усмихна.

— Ето че работата била съвсем в наши ръце, мили господин Скарлатов. Приятно ми е да разговарям с Вас. Та ние в момента сключваме сделка, и то каква!… Ако е така, както ми описахте случая, проблеми няма. Значи продавате… Правилно ли разбрах?

— Продавам, но и купувам. Страхувам се, че ако лицето, което влиза в сделката, не е живо или му се случи нещо, преговори няма да се състоят!

— Напишете ми името на човека, името на майка му и адреса им във Виена.

Скарлатов извади автоматична писалка и бележник, написа данните на листче и го подаде на Шрьодер. Той го остави на масичката до своята чаша. Разговорът бе изчерпан и Скарлатов се надигна от неудобния фотьойл.

— Не смея повече да Ви отнемам от времето…

— А защо не останете, на вечеря, господин Скарлатов? Ще се разходим из парка, ще поприказваме…

— Когато човек е дошъл в чужда страна с не много приятна мисия, едва ли би бил добър събеседник.

— Както обичате, господин Скарлатов. Беше ми много приятно. Имам да направя някои справки и в най-скоро време, вероятно още утре, ще Ви се обадя.

Баронът го изпрати навън чак до колата и когато потеглиха, му махна с ръка. Скарлатов седеше мълчаливо на задната седалка и гледаше гърба на офицера пред себе си. Може би най-важната работа бе свършил?… Но дали ключът щеше да се завърти и отвори тежката порта, той не знаеше. Предстоеше му още една безсънна нощ.

Щом се озова в апартамента на хотела, той позвъни на Яна. Чу гласа й.

— Ох, папа, щях да пукна! Клеча като куче пред телефона. Кажи ми нещо хубаво, моля те…

— Мисля, че нещата се развиват добре. Сега слушай…

— Точно това правя.

— Нали знаеш, че като напуснах София, дядо ти Славчо беше болен…

— Но как, папа? Ох, да, извинявай…

— Имаш ли известия за него от България?

— Папа, поне допреди два дни беше жив.

— Добре. Ако научиш нещо за здравословното му състояние, веднага ми се обади в хотела.

Скарлатов й продиктува името на хотела и телефонния номер на банка Щайн.

— Мислиш ли, че положението му е тревожно, а, папа?

— Не знам. Ако изкара още някой ден, вероятно ще прескочи трапа.

Той чу ридания от отсрещната страна.

— Ако така ревеш, няма да ти се обаждам!

— Няма повече, папа!

— Добре. Какво правиш?

— Стоя по цял ден в хотела.

— Намери си някакво занимание, но не излизай навън без нужда!

— Обличам и събличам новите си дрехи като шантава, но без радост.

— Защо? Това е приятно забавление. Като се видим, искам да изглеждаш великолепно, нали? И гледай непременно да сънуваш нещо интересно, за да ми го разкажеш пак! Но не за Холерата и бика.

— Да, папа, ще се постарая. Обади ми се, моля ти се, пак. Ако можеш, още тази нощ.

И двамата не бяха сигурни, че разговорът им не се подслушва.

Скарлатов се погледна в огледалото. Чертите на лицето му се бяха изострили. Явно бе отслабнал тези дни. Слезе в хола. Поръча си коняк. Изпи две чашки и пак се качи. Не му се спеше. След полунощ отново се обади на Яна. Дълго разговаряха за най-различни неща, но до основния въпрос, който измъчваше и двамата, не се докоснаха. А после Скарлатов се съблече и легна в огромното легло. Скоро се унесе и заспа. Сънуваше, както винаги в трудни моменти от живота си, кошмари и само кошмари. Събуди се няколко пъти. Чак когато завесите започнаха да светлеят от зората, той потъна в дълбок сън.

Сутринта се пробуди внезапно. Беше рано, но се приготви. Чака дълго и мъчително се вслушваше в телефона. Едва към обед в хотела пристигна офицерът секретар с личната лимузина на кьолнския банкер. Този път го откара в Банката, където Шрьодер веднага го прие в обширния си кабинет. Видя му се угрижен. Сърцето на Скарлатов няколко пъти мъчително прескочи. Банкерът сложи ръка на рамото му.

— Господин Скарлатов, сделката е уредена, що се касае до първата част.

— Вие знаете, че за мен центърът е втората част.

— Мисля, че и там всичко е наред, но предстоят формалности. Моля, седнете…

Скарлатов поблагодари и седна.

— Знам, господин Скарлатов, че сделката е неделима и точно така поставих въпроса. Имате шанс, че те са много заинтересувани от мината.

— Кои са те?

— Най-общо — Дирекционният съвет на И. Г. Фарбеиндустри.

— Доколкото ми е известно, те не са рудодобивен концерн, а държат химическата промишленост.

— И аз се учудих, но изглежда мината Ви има нещо общо с тях. Накратко, касае се до важна държавна поръчка, вероятно за военни цели, и изследванията са възложени на техните лаборатории.

— Практически как ще се осъществи сделката?

— Те предлагат да отидете в Берлин и там да преговаряте.

— С удоволствие, ако лицето, което ме интересува, бъде освободено и безпрепятствено напусне Австрия.

— Това е невъзможно, господин Скарлатов. Никой добър търговец няма да изпусне карето аса от ръцете си. По-неприятното е, че трябва да побързате. Преговорите биха Ви забавили и докато въпросът стигне до административните органи, може да стане късно.

— Какъв е Вашият съвет?

— Да не се поддавате на натиск, а Вие да водите играта! Приберете се в Мюнхен! Аз ще им предам, че Вие искате лично да отидете в Берлин и чак след като лицето или лицата, които Ви интересуват, бъдат освободени, ще подпишете договора. Това добре ли е?

— Странно е, че един такъв формален въпрос затруднява и прави невъзможна сделка от такъв мащаб. Толкова ли е спаднало влиянието на деловите кръгове?

— Властта, господин Скарлатов, е била винаги алогична и ако зад сделката не стоеше една от най-мощните индустриални групи в Германия, тази на Фарбениндустри, бих казал, че практически е невъзможна. Но направете така, че те да настоят, това да бъде техен проблем, а не Ваш! Сега разбрахте ли ме?

— Напълно!

— Вие се владеете и вероятно сте добър боец. Касае се до игра на нерви и вярвам, че ще издържите.

— А защо, бароне, Вие, който сте германец, заставате на моя страна против интересите на властта и деловите партньори?

Лицето на Шрьодер стана още по-угрижено.

— Искате да кажете… или по-скоро се съмнявате, че участвам в комплот^[2] срещу Вас?

— Не бих бил тук, ако е така. Аз Ви вярвам. Питам просто от човешко любопитство.

— По три причини. Първата е, че се сблъсках с властта по един човешки проблем. Бях чувал някои работи, но сега ме принудихте директно да ги видя. Втората е нашата солидарност между банкерите…

Шрьодер се замисли.

— А третата?

— Тя е най-сложната за обяснение. Накратко мога да я определя като несигурност. Вие знаете не по-зле от мене кое гнети един банкер. Неизвестността! Наглед всичко е ясно. Само да протегнеш ръка и ще откъснеш ябълката на печалбата. Въпросът е дали ще изядеш ябълката. Няма ли да ти я вземат, или още по-лошо, да ти счупят ръката, или пък всичко е един мираж?…

— И аз съм изпитвал при добри печалби подобно чувство на несигурност — изглежда, има нещо, което стои над капиталите и над нас, банкерите. Нека го наречем Съдба. Дано тя е милостива към нас!

Скарлатов стана. Шрьодер го изпрати до вратата. Там се спря, сложи ръка на рамото му и каза:

— Не забравяйте добрината, господин Скарлатов, и Вие, и Вашите приятели!…

Сбогуваха се. Навън го чакаше лимузината, но и в колата, и в хотела той продължи да мисли не толкова върху разговора, колкото върху последните думи на Шрьодер. Този мощен финансист изпитваше страх, и то в период на невиждан индустриален подем за Германия с невероятни печалби. И това не беше несигурността пред една сделка, каквато и да е тя — малка или голяма. Защото такива преживявания са нормални за всеки банкер. Отнасяше се за нещо генерално, за крайния резултат от всички сделки, както минали, така и бъдещи, за банковия трезор, за съществуванието на банката въобще. И този резултат вече не зависеше от банкера, респективно от барон Шрьодер, нито от неговия ум, нито от неговата дейност, а от бъдещето на Германия. Те, всички финансисти като Шрьодер, бяха заложили на силната власт на Хитлер. И тя им даде това, което искаха — една дисциплинирана държава, поръчки за всички предприятия, индустрия, работеща на пълни обороти, небивали печалби, работници, които не стачкуваха. Бяха изпуснали обаче нещо съществено. Веднъж създадена, тази власт имаше самостоятелен живот и все повече се отдалечаваше от тия, които й помогнаха. Тя се превръщаше в нещо само за себе си, в нещо независимо, с тенденция да обхване всичко и индустрия, и народ. А следващата стъпка беше да посегне и на светая светих — на банковия капитал, и въведе пълен контрол над икономиката. Тя и в този момент беше еднопосочна, военна по своята същност. За един финансист загадка нямаше. Едно такова небивало, но военно по същество промишлено развитие без производство и пласмент на мирновременни стоки, без износ и външни пазари значеше само едно — война. Тя бе надеждата на властта. Там бе изходът от каквито и да са финансови затруднения. Щяха да плащат завоюваните народи. Тях щяха да ограбят, да ги заставят да работят за Германия, да ги поробят. Но как? Никой доброволно нямаше да даде това, което притежава. Тогава трябваше да избиват и грабят насила. Следователно народите щяха да се съпротивляват и консолидират в една обща цел — срутване на фашизма. Германия срещу цял свят?… При такава постановка на въпроса тя нямаше шансове! Ето къде се коренеше причината за очевидната загриженост на Шрьодер. Той вече зависеше не от себе си, а от съдбата на Германия. И Скарлатов правилно разбра последните му думи. Ако баронът изпадне в тежко положение, очаква помощ от своите събратя, дори от такива като Скарлатов. Но имаше предвид преди всичко Ван Юлиус, Мезон Щерн и връзките й по цял свят. Вероятно така постъпва и с други банкери от чужбина. Прави им услуги, доколкото е в състояние, с далечната мисъл за не много светло бъдеще. Защото барон Курт фон Шрьодер беше банкер в истинския смисъл на тая дума и знаеше предвечното правило на своите събратя — дори при великолепна ситуация да имат изход в случай на авария. И фактът, че именно Шрьодер мислеше така, значеше, че има нещо гнило в Германия. Както повечето банки и банкерски къщи, които по същество принадлежаха на отделни фамилии, така и кланът Шрьодер не правеше изключение. Бяха започнали своята дейност в Хамбург, а после по подобие на Ротшилдовци се пръснаха по целия свят. Така още през миналия век Йохан Хайнрих Шрьодер се пресели в Лондон и там основа нова банкерска къща Хенри Шрьодер енд Корпорейшън, като промени името си на Джон Хенри Шрьодер. Ето как се прокарваха златните мостове между банкерите. Барон Курт фон Шрьодер в Кьолн и банкерската му къща бяха свързани с банките от цял свят. Така че в намесата му в полза на Скарлатов нямаше нищо чудно. И Борис си спомни някога, преди Балканската война, конференцията във Веве между банкерите. Изглежда, сътрудничеството с Мезон Щерн беше доста тясно. И за кой ли път Скарлатов се удиви на това неразрешимо от всяка нормална логика противоречие: банкерите — диви, безмилостни зверове, когато се отнасяше до пари, вечно в битки помежду си, дори в тесен, национален мащаб, а в международен — в непрекъсната война. И по всички закони на логиката при световен конфликт те би трябвало да се самоунищожат, тоест победилата държава да донесе тотална победа и на нейните банкери. Но на практика не ставаше така. Никога банкерите не стигаха както войските, държавите и военните до пълно самоунищожение. Напротив, още преди конфликта те като заговорници се готвеха за новата ситуация, прехвърляха капитали, установяваха пароли и шифри, по които да се свързват — и при това без документи, без договори, заверени от нотариуси, а разчитащи само на дадената дума, банкерската дума, която значеше много при предстоящ конфликт. Разбира се, едни печелеха, други губеха, но не изпращаха своите събратя на ешафода. Защото знаеха предвечното правило на живота, че той се мени, така че днешният победител утре ставаше победен. Ето главната причина, по която барон Курт фон Шрьодер, без да се съобразява с нацистите, помагаше на противниците им. Причина по същество не безкористна, но все пак говореща за някаква цивилизованост на банкерите, за разлика от дивите фашисти.