Божидар Томов
Лятото на шампиона (9)

9.

— … да се поправи положението. Защото… — каза баба му и млъкна, щом Румениге влезе в кухнята.

— Не зная. Самата аз не зная дали трябва — отговори Пухчо.

Бабата промърмори:

— Е, то е вече друг въпрос.

Румениге пък насмалко да изтърси:

— Брей! Че много сте тайнствени. Тайни-потайни и страхотно секретни. Вие двете. И Иван заедно с вас… О, а за себе си да не ви говоря!

Вместо това рече:

— Адски съм гладен. Искам да ям.

— А дали си заслужил? — попита баба му и взе да сипва. Явно си мислеше за нещо съвсем друго, а попита просто тъй, за авторитет.

Румен разглеждаше майка си. Ами да, разбира се, онази красива жена от пейката там, съвсем не беше чак толкова красива, колкото Пухчо. Би се хванал на бас с когото и да е и на каквото и да е. „Този Иван май хич не е тъй умен, както предполагах…“

— Ти къде скиташ? — неочаквано се обърна към него Пухчо. После, без да дочака позабавилия се отговор, додаде: — Яж там, какво си ме зяпнал?

И излезе от кухнята.

— Видя ли сега? Ядоса майка си.

Баба му това. Мъчи се да прехвърли топката далече от голлинията. Аха, как не!

— В тая игра, бабо, аз, разбираш ли, си оставам на трибуната… Знаеш ли, бабо, защо се забавих?

Не му отговори тя, мотаеше се около мивката.

— Седях на празната трибуна и гледах един бегач. На дълги разстояния… — И замълча. С вилицата човъркаше из майонезата. Всъщност гладът му бе преминал доста отдавна и ако каза като влезе в кухнята „Искам да ям“, то беше, щото все пак нещо трябваше да каже.

Баба му се извърна към него, насапунисаните й ръце увиснаха неподвижно над умивалника.

— Ти какво си се умърлушил такъв? Заради бележника?…

— Заради бележника? Какъв… А, да. Да, разбира се. Заради всичко там… — Той стана и остави вилицата. — Ще ида да си махна тия бели гащи, току-виж съм ги покапал с майонеза.

— И не досаждай на майка си.

— Няма.

Няма. В тая къща винаги на някого досаждаш. Добре де, няма.

Пухчо не се виждаше никакъв.

Румен отиде в хола, изхлузи панталоните и полегна на канапето.

— Тъй, тъй, тъй — пошепна сам на себе си. Съвсем тихичко. — И сега какво по-нататък?

Помисли, помисли и пак тъй тихичко, шепнешком си отговори:

— По-нататък нищо. Пак както сега.

— Има ли някаква разлика, Румене? — запита се.

— Не, разлика няма, Румене — отвърна си.

Додето сам си приказваше, заспа. Усещаше, че спи и се опита да привика добрите вълци — негови приятели от друг, предишен, скорошен сън. Обади им се по телефона. Дълго даваше заето, а после се чу вълчи глас:

— Е-е-а-ууу? Алоууууу?

— Аз съм бе, аз съм, Румбата от „Баталова воденица“. Що не наминете насам?

— Аууу, че как да минем? Нали почна ваканцията? Нас ни затвориха в учебниците по биология. Алллоуу, как ти се струва? Тука има храна, колкото си щеш…

— Лапай букви тогава — ядоса се Румен, тресна слушалката на мястото й и се отдалечи. Бързо и безкрайно, както човек може да се отдалечи само в съня си де.

Препусна по зелената поляна, яхнал на бял кон. Ужас! Според Пухчо нали да сънуваш зелено, значи яд, а бяло — болест? И Румен насмалко не падна от коня, но се появи Иван, намигна, подсмихна се:

— Това са глупости, да знаеш…

— Аха — заяде се Румен, продължавайки да язди, — сигурно! Сигурно са глупости! Както красивите жени. Дето седят на подобни бели пейки с някои хора. А наоколо — зелена трева. А?

— Стига! Не реви.

— Изобщо не рева. Откъде го измисли?

— Хм… — Баща му май че се посмути. Но веднага като всеки истински възрастен, смени темата: — А ти… — Напрегна се да измисли как. Как да я смени? — А ти… защо спиш отвит?

— Защо спиш отвит? — попита истинският Иван и Румен-Румениге се събуди.

— Ами ти защо не ме пускаш да тренирам футбол? Истински. На стадиона…

Иван седна в креслото и отговори веднага:

— Виж си бележника, тутакси ще разбереш защо.

— Като стана голям играч, на кого ще му трябва моят бележник, а?

— Остави, моля ти се! — намръщи се баща му и докосна слепоочията си.

Ясно. Сега ще каже, че е изморен.

— Изморен съм.

Винаги е така. Поставиш ли един възрастен човек на тясно, той веднага ще се обиди, ще ти наговори куп неща: колко работи, какво му се било струпало на главата, как няма миг спокойствие нито никъде, нито вкъщи дори…

— Знам. Нямаш спокойствие вкъщи, но…

— Престани, момче! — Иван пусна слепоочията си, наведе се напред, цял се напрегна.

И ако не престанеш, ако наистина държиш на своето, ако си мъж, какъвто трябва да бъдеш, тогава възрастният непременно ще те заплаши с бой.

— Защото ще ме плеснеш ли? — попита кротко Румен.

— Да. Защото ще те плесна — кротко отговори баща му.

Момчето стана, разходи се из хола напред-назад с ръце, хванати зад гърба. Мъчеше се да наподоби своя баща, дори бръкна в кибрита, извади клечка, захапа я, премести я от единия край на устата си към другия.

— Тц — рече съвсем като него.

Иван не удържа, разсмя се.

— Защо мислиш, че няма да го направя?

— Първо, защото си тренирал бокс.

— Е, та?

— Подписвал ли си декларация, че няма да биеш хората извън ринга?

— Я виж ти! Това първо. Ами второто?

— Второто, защото си уморен. Нали така каза?

— Все за един шамар ще ми стигнат сили.

— Значи малко си си починал?

— Да, малко съм си починал.

— В градината. На една пейка?

Малкият следовател накрая бе поставил своя най-точен въпрос, по-точен от изстрел, както му се стори и от повече въпроси нямаше нужда. Човекът в креслото насреща загуби играта и веднага разбра това. Облегна се силно назад.

— Тииии… — проточи, пое си дъх, но не продължи.

— Стана съвсем случайно — каза бързо Румен и си помисли: „Защо се оправдавам? Аз ли трябва или той?“.

А Иван доста тихо:

— Излиза, че сме отгледали шпионин.

— Не съм! Не съм. Аз няма нищо да кажа на Пухчо. Пък ти ще ме пуснеш да тренирам футбол.

Лицето на Иван потъмня, клепачите се спуснаха върху очите му и той толкова силно стисна челюсти, че чак изскърцаха. Седя така миг или два. Румбата успя да си рече: „Ей сега ще скочи, ще ми тресне десен прав и с мене е свършено…“. Иван обаче не скочи. Само отвори очи, наведе се напред и се вгледа в сина си, като че ли за първи път го виждаше. Пръстите му машинално ровеха в кутийката кибрит, но клечка оттам не извадиха.

— Няма да те пусна да тренираш. На Пухчо можеш да кажеш. В нашето семейство и в добрите дни, и в лошите не е имало никакви тайни… Тя знае всичко за мен, аз знам всичко за нея и мислехме си още, че знаем всичко за теб. Оказа се, че сме сбъркали. Понеже тъй, както ти постъпваш сега, постъпват само подлите хора. Никога повече не го прави… Никога не предлагай такива… сделки.

Стана и напусна хола, а Румен излезе на балкона.

Долу на паркинга момчетата вече се бяха събрали. Миро стискаше под мишница топката.

— Аре бе, Румба, к’во ста’а? — извика Маркуча.

— Нищо. Давайте без мене. — Гласът му излезе хрипкав и момчетата едва го чуха. — Ще ви погледам оттука.

— Какво му става? — обърна се Кирчо към другите.

— Мо’е ’а са го били — каза Маркуча.

— Кой — справедливо се учуди единият Венци. Кой ли ще е тоя, дето може да бие Румбата, след като даже Стригания не бе успял.

— Техните.

Двамата близнаци попитаха едновременно:

— Че защо?

— Малко ли има защо — загадъчно отвърна на въпроса с въпрос Маркуча.

А близнаците пак в един глас:

— А-а-а… да не е заради бележника? Глей ти! Тц-тц… — Не им се побираше в главите: как така? Щото техните бележници изглеждаха по-зле, пък нищо.

— Румениге — рече Любчо — има интелигентни родители. Е-хе. Те с каквото и да е в бележника не се примиряват.

Венци се ококори:

— И… бият?

— Колко му е?

Миро понамести очилата си и накрая реши да се орепчи на останалите:

— Ако искате да знаете, техните изобщо не му посягат.

— Я го па тоя! — Маркуча протегна ръка, но да удари не посмя. Все пак защитникът на Миро Читанката стоеше на балкона и като нищо можеше и да слезе. А какъвто е кисел от ден-два насам…

Румениге разбираше, че става дума за него на паркинга, но какво точно се приказваше, не чу.

„Да рекат барем да се посбият ли, що ли, да има нещо интересно за гледане…“

Но те — не. Кротко се разделиха на два отбора, сложиха вратите и почнаха мача. Съвсем не играеха чак толкова лошо и без Румениге, да, той бързо се увери в това. Те просто си въобразяваха, че без него там, на асфалтовото поле нищо не става… И ако тъй мине примерно седмица, Румбата — би могло! — да бъде изобщо забравен.

Тази работа не го засегна кой знае колко. Добре — да мине седмица, месец да мине… Но когато излезе отново със „златна топка“ в ръката Карл-Хайнц Румениге, нали всичко ще почне отначало?…

Кога щеше да стане това и щеше ли да стане изобщо?

Щом помисли така, въздъхна и се прибра вътре.

Зад стената се чуваха гласовете на неговите родители. Май че се караха, Румбата легна и притисна едното си ухо във възглавницата, а върху другото постави длан. Не искаше да слуша. Не искаше да го нарекат за втори път този ден шпионин. Детектив — да, но, дявол да го вземе, ако откриеш нещо, което не е в интерес на някого, не ти викат: брей, че детектив, ами — подъл шпионин…

И както бе запушил уши, тъй все пак чу последните думи на баща си:

— … както казвам аз. И точка по въпроса.

Иван беше ги произнесъл пред вратата на хола. Отвори рязко, влезе.

— Обличай се!

Румен бавничко се надигна. Хм, „обличай се“ и „както казвам и точка по въпроса“, ама ако Пухчо се запъне и каже точно обратното: „Събличай се и точка по въпроса“…?

— Да се обличам? С какво? — попита предпазливо. Не очакваше да го водят тъкмо днеска в някоя лъскава сладкарница и машинално потърси отърканите джинси.

— Валентина, как да се облече той? — провикна се Иван през вратата.

— Както иска — обади се тя оттатък.

Охо, значи работата е твърде дебела, щом не идва тук да определи: това, онова, чистата фланелка, бели чорапи; не слагай мръсните маратонки…

Щеше му се да попита: „Къде отиваме?“. Даже отвори уста:

— Къ…

Но Иван нервно го прекъсна:

— По-живо. — И погледна часовника си.

После излезе за малко и се върна с черния кожен сак. Дето пътуваха обикновено с него. Покрай другите кожени сакове, торби и куфари де. Обикновено пътуваха с маса багаж.

— За морето ли заминаваме?

— Още ли не си готов… пъпеш? — Баща му се мъчеше да бъде весел, такъв един непукист, а си личеше как изцяло витае някъде съвсем другаде, вместо да витае тук, при сина си, в хола. Хм, хм. Взе да хвърля в сака разни дрехи, все Руменови, а свои — не.

Подир малко, когато пъпешът беше вече напълно готов, Иван го хвана за ръка, позавъртя го, разгледа го доколко е чист и доколко няма по него нещо скъсано или разпрано.

— Бягай да кажеш довиждане на майка си. А, да не забравиш — и на баба.

— Не искам — неочаквано се запъна Румениге.

Баща му гневно схруска клечката в устата си. Червената й главичка падна на килима.

— Отивай веднага!

— Не искам.

— Защо?

— Защото сигурно ще ме заведеш в поправителен дом.

Ами да — от баба си беше слушал неведнъж и не дваж — онези момчета, дето не учат добре уроците (той наистина не ги учеше добре), онези, дето се държат лошо с родителите и с бабите си (Румбата бе предлагал на своя баща „подла сделка“), онези, дето не уважават възрастните хора (в интерес на истината, той някои възрастни хора уважаваше, но други — не), и онези, дето бият другарчетата си… Всички те попадат рано или късно в поправителен дом.

Домът той си го представи като консервена кутия, фрашкан с всякакви момчета, видя и себе си там, тъй притиснат от останалите, че не можеше да се помръдне.

„Но какво пък, сигурно имат футболно игрище. На игрището се вижда, нали, кой колко струва…“

Как не се сети по-рано, как не се сети преди малко — хем бе понадниквал във вестниците. Пишеше в тях, че поправителните домове са пълни с деца на разведени родители.

— Да вървим — каза гордо. — Може да съм подъл шпионин, но ти пък си истински предател. Не го очаквах от тебе. Да вървим.

Иван съвсем се сащиса.

— Откъде го измисли?

— Кое? Нали ми каза, че съм шпионин?

— Отпада. Разбрахме се. Не си шпионин, а само калпазанин. Ама откъде измисли този, какъв беше… дом?

Румениге не отговори.

— Отиваме на село, момче! При дядо ти. Бягай да кажеш.

Румен изхвърча от хола с разперени ръце като хеликоптер.

— Довиждане, Пухчо.

Тя го погали по бузата.

— Довиждане, бабо.

Баба му го целуна и попита Пухчо:

— Защо? Защо? Нали ви говорих, че…

— Мамо, не се бъркай! — рязко отговори Валентина.

Момчето набързо се обърса с длан, не обичаше да го целуват.

Докато се качваше в ладата, видя баба си на балкона. Досрамя го да й махне с ръка. На десет крачки от колата топката бе в положение „мъртва“. Приятелчетата наблюдаваха как се товари големия кожен сак, как заработва двигателят, как колата потегля, как преминава покрай тях бавно. Румениге тежко-тежко вдигна длан за довиждане.

Само Миро Коневръза-Читанката му помаха.

Другите бяха леко объркани, но объркването им Румбата по погрешка взе за враждебност.

„Е, чакайте, ще се върна и ще видим тогава“ — закани се, и то съвсем несправедливо.

— Къде го карат? — попита Павката.

— Имаш късмет, че го карат някъде, а то за тебе всичко щеше да е свършено — каза Венци.

— Не се знае.

Маркуча неочаквано се озъби:

— Знае се! Чупи се оттука, дорде си жив. Аре!

— Ти ли бе, ти ли ще ми…

— Той — обади се Коневръза и досущ като Маркуча, произнесе: — Аре!

Вторият Венци, мълчаливият, дръпна Павката за рамото, обърна го и му посочи далечните далечини.

— Изчезвай. — Кирчо допълни с думи действието на Венци.

— Що?

— Свиркай си на пианото — намеси се единия близнак.

— Щото заради тебе го откараха кой знае къде — допълни другият близнак.

— Що бе, що? Може да е на хубаво място.

— Няма з’ачение. Чупи се!

— По-хубаво място за Румбата оттука няма — категорично рече Коневръза, макар че Павката бе близо до него и можеше да го перне през очилата.

Но и Маркуча стоеше нащрек. Павката нямаше как, отиде си, да свирука на скапаното свое пиано като някое девойче.

„Да можех аз, викаше си, да направя тайфа с Палавей. Аз и Палавей срещу тия от паркинга… Къде ти! Палавей не ме обича, то така си личеше, когато бяхме с Румбата при него…“

Ето как изглеждаха нещата след неочакваното заминаване на Румбата: Павел се качваше с асансьора към тях си и се питаше защо не го обича Палавей и защо не го обичат останалите. Останалите ритаха. Маркуча бе най-добър. Крещеше:

— Подай, подай! Аз съм тука. Аз съм Мишел Платини…

Миро Коневръза се блещеше през цайсите си и въпреки цялото старание, въпреки цялото внимание, от играта му нищо не излизаше.

— Бе, момченце — викаше гневният Маркуч, — ти крака нямаш ли, а, нямаш ли?…

Докато Румениге се изтягаше в седалката, непрекъснато сменяше касетките в касетофона на ладата и питаше баща си:

— Това харесва ли ти?

— Мъ-хъм.

Румен-Румениге изчакваше мъничко и пак сменяше, и пак питаше:

— А това? Хеви метал.

— А-ха.

— И ние сега отиваме при дядо, така ли?

— Там.

— И оставаме?

— Да.

— Двамата?

— Не.

— Само аз ли?

— Кое?… Да. Оставаш само ти.

— А ти?

— Аз се връщам.

— При Пухчо ли?

— Защо при Пухчо? Връщам се вкъщи.

— Значи при Пухчо. Понеже Пухчо е вкъщи.

— Хм… Ти какво ровиш?

— Аз? Аз — нищо. Ама вие… вие да не хукнете да се развеждате сега.

— Какво? — изненадан, Иван се обърна към сина си.

— Нищо. Мини го тоя.

Отпред се петляркаше някакво трабантче.

— Ще го мина, когато трябва. И когато може.

Този Иван! Ще се спука от дисциплина. Всяко такова едно мъничко буболече може да му се репчи, а той не — чака прекъснатата линия. Е, да де, хирург човек, вижда какво ли не по дежурствата си…

— Не те разбрах — каза Иван.

— Ами, викам, да не хукнете да се развеждате, щото…

— Щото какво?

— Щото сте бая стари за тази работа.

Иван се разсмя с глас, макар че, личеше си, хич не му беше толкова смешно. После побърза да предупреди:

— Ти да не вземеш да изтърсиш нещо подобно пред дядо си.

— А-а-а, хвана ли те шубето? Слушай тука. — Наду до край касетофона и сам запя, фалшиво и не в такт с онова, което идеше оттам: — Па-пара-бара-ба-рам-па-па…

— И по пеене имаш тройка…

— А ти правиш сделки.

— Моля?

— Нямало било тайни в нашето семейство! Ха-ха! И да не казвам на дядо, че ще се развеждате…

— Млъкни!

— Щото ще ме плеснеш ли?

— Да.

— Децата на разведените си живеят екстра.

— А? — Баща му даже като че ли се стресна. Пак се обърна към него.

По този начин изтърваха прекъснатата линия и на баирчинката трабантчето отново остана пред тях.

— Видя ли сега? — попита Румен. — Да бях на твое място, е-хе… Та значи, разведената майка ги глези, разведеният баща ги глези. Бабата на разведената майка им вика: „Ох, сирачето ми…“.

— Ти къде си чувал тая глупост?

— На единия Венци баба му все така го нарича. И още — оня, вика, мръсник, едни гуменки не ще да му купи…

Иван повдигна вежди:

— Едни гуменки, значи?

Ей това са възрастните, винаги ще успеят да се измъкнат с някакъв щур въпрос. Като този за гуменките. А после, като опре да ти ги купят, не можеш ги намери.

— А на дядо, викаш, да не казвам нищо?

— Че какво ще кажеш, като нищо няма? Какво знаеш ти?

— Зная всичко.

— Един умен мъж някога си казал: знам, че нищо не знам.

— Струва ми се, татко — Румен тъй го произнесе, че баща му се сепна, свикнал бе да слуша „Иване“, — че то е било по някакъв друг повод, а?

— Да — съгласи се Иван. — По друг.

Пътят красиво се сучеше наляво и надясно покрай гора и покрай езеро, изнизваше се край вили, заобикаляше язовир, по някое време се хлузваше до голяма електроцентрала с всичките й там басейни, водостоци и бъзикни — направо да ти се увъртят очите. Румен просто не си спомняше вече откога не бе ходил на село, при дядо си Рангел. Макар че оттук точно минаваха през зимата редовно, като отиваха на ски.

Той обичаше да се вози на кола. По два начина. Единият — като си представя, че я кара, че върти волана, натиска спирачката или амбреажа, включва скоростите, пръска с вода предното стъкло. Вторият — търкаля се спокойно в седалката и сменя касетките, преди да е дослушал мелодията до края… Сега пътуваше по втория начин, мъчеше се да си спомни как изглежда голямата и празна къща на дядо му, как точно изглежда селото и какво би могъл да прави изобщо Румен там.

Не успя да измисли много неща.

— И докога аз това… докога ще остана там? — попита.

Иван се сепна:

— А?

— Докога ще остана там? На село?

— Докогато трябва — разсеяно отговори баща му.

Трабантчето най-после бе изпреварено, Румен-Румениге въздъхна с облекчение.

— Докогато дойдеш да ме вземеш ли?

— Да.

— Ами ако не дойдеш никога?

— Не дрънкай глупости — изръмжа Иван.

И тогава пристигнаха. Асфалтовото шосе влезе в селото, стигна до центъра с няколкото големи сгради, с магазина и сладкарницата и свърши.

Колата избуча нагоре по изровена от пороищата стръмна тясна уличка, край каменни, край мрежести огради и плетища.

И Румен отведнъж всичко си спомни, макар да бе идвал тук толкова отдавна, като малък. А спряха да го пращат за по някоя и друга лятна седмица, защото в селото хората говореха твърде особено. Като се върнеше в София, той също говореше така особено; с това дразнеше баба си и дразнеше Пухчо. Викаше:

— Ке на̀права… — или: — Шчо работиш?…

Дядо Рангел чу форсирания мотор, излезе да ги посрещне. В краката му се замота и залая рунтаво куче.

— Виж ти — почти на глас каза Румбата. — Може пък тука и да ми е гот.

— Какво — попита Иван, докато долепяше ладата до каменната ограда.

— Не говоря на теб — троснато отвърна момчето и излетя навън, хвърли се върху своя дядо, както не би направил в София. — Здрасти! — извика.

— Здравей, мъж! — разсмя се дядо Рангел. Острите връхчета на мустаците му набодоха бузите на Румениге.

Беше после хубава вечер. Иван и дядото си пийваха ракийка на широката тераса, а Румен играеше с кучето и от време на време минаваше покрай масата, на която имаше толкова вкусни неща за хапване — солена сланинка, наденички, ама не такива от магазина, някакъв много особен мекичък кашкавал, който дори на кашкавал не приличаше, но двамата мъже тъй казваха:

— Взимай си от кашкавала.

И не настояваха: „Умий си ръцете, нали пипаш кучето“.

Те си говореха така:

— Значи веднага, утре сутринта заминаваш обратно?

— Да, татко, заминавам.

И още:

— Няма да поостанеш, па да наловим риба…

— Не мога.

— Толкова ли чак са ти зле болните, ха-ха-ха…?

— Бе имам куп работи за…

— Е, разбирам, разбирам.

— Ами ти как си?

— Па шчо? Добре. Как да съм?

— А кръвното, кръвното? Не се ли вдига?

— Ке! Трае си.

— И все пак, мисля, да го премерим.

— Ами! Фанеш ли да го мериш, оно варка нагоре. Зарежи. Та наздраве ти викам.

— Тате, алкохолът е вреден.

„Ха — рече си Румениге, като чу думите на своя баща. — Баш Иван ще ги разправя тия, дето сам си пийва, щом падне случай. Брей, че са лицемери докторите!“

А дядо Рангел:

— Па я ли не знам? Оно и живото е вреден, па си го живееме.

Румен разбираше, че дядо му се преструва сега на по̀ селянин, отколкото е в действителност. Разбираше това и Иван, щото през цялото време се подсмиваше. Накрая въздъхна тежко-тежко, избута настрани чашката си. Личеше как му е приятно да седи така на терасата, да хапва наденичка и мек кашкавал, да слуша щурците, които силно цвърчаха в тъмното.

— Пъпеш, остави кучето и да лягаме.

Качиха се двамата — момчето и баща му — по дървената стълба на втория етаж. Стълбата скърцаше, и дори се полюшваше под стъпките им.

— Тая стълба трябва да се потегне — каза Иван.

А дядото отдолу, силно учуден:

— Оти?

— Защото някой може да падне.

— Вторио етаж е за госкье.

— Тъкмо! Значи гостите ти…

— … а госкье не идат. Оти да я правим тогава? — спокойно и разумно попита старецът.

Иван веднага разбра какво точно искаха да му рекат и се ядоса.

— Ами в такъв случай за себе си я…

— А! Нема за кога. Я да не сам желва?

— Какво?

— Я да не сам костенурка, викам.

Румбата ужасно се зарадва. Реши, че щом се върне в София и веднага ще попита майка си: „А бе, Пухчо, оти я не сам една желва, та да се стрепем от варканье, кога не идат госкьето?“.

Валентина добре знаеше четири чужди езика — и да приказва, и да чете, и да превежда, ама тука щеше да мига само. Това да не ти е някакъв си френски там, то да не е някакъв си там испански? А той, нейният син, с измъченото четири по английски за годината в „алианса“, тутакси ще преведе: „… защо не съм една костенурка, че да се убия от бързане, като не идват гостите?“.

В голямата стая на втория етаж страхотно тракаше старовремски будилник с камбанка отгоре. В просъница вече, детективът Румен си отбеляза: „Какви ги говори дядо Рангел? Щом будилникът работи, значи старецът се качва всеки ден горе да го навива… По разлюшканата стълба…“. И пак тъй, в просъница, чу гласа на баща си:

— Пъпеш, поне краката да си беше умил, преди да легнеш…

— Аха — отвърна пъпешът.

След този отговор все едно не остана никой и нищо, всичко изчезна зад тъмно-тъмносиньо перде и замлъкна там. Светът се разпердушини, разпраши се.

Отдавна Румбата не бе спал без сънища. По някое време го събудиха разни петли, по друго време — кучета. Сред кучешките гласове той разпозна и гласа на Барон, на своето рунтаво куче.

— Барон, Барон — извика или искаше да извика. И пак скочи обратно в най-тъмните, в най-дълбоките вирове на собствения си сън.

После, май по-нататък, като че ли отново се обадиха петли, но Румен не беше съвсем сигурен. А кога е звъннал будилникът, това той не чу.

Събуди го слънцето. Стъклата тук бяха покрити с пергаментова хартия. Но тъй като снощи оставиха прозореца широко отворен, както винаги го оставяха и в София, по всяко време на годината, независимо дали навънка е хиляда градуса плюс или хиляда минус, то сега слънцето плъзна по лицето на Румен-Румениге и влезе в очите му.

— Да вървим да ритаме — сепна се, скочи. Веднага обаче съобрази, че не е вкъщи, а на някакво чуждо място.

Но и веднага помисли: „Не на чуждо място, ами на село, при дядо. При моя собствен и единствен дядо“. Погледна старовремския часовник, който оглушително тракаше върху един не по-малко старовремски бюфет. И — о, триста дяволи, както възклицаваха някои хора в пиратските книги — тоя часовник сочеше шест без пет минути!

Леглото на баща му бе празно и разхвърляно. Чаршафът на пипане се оказа хладен. „Мъ-хъм…“

Румен взе часовника и го разгледа внимателно.

„Явно е спирал през нощта, а пък после, по свой си каприз е тръгнал отново. Такива са те, старите будилници…“ — в момчето първо се събуди детективът, а по-после самото то.

„Защото… — Един млад мъж с физиономията на Румен-Румениге под сгънатата периферия на една смачкана шапка дъвчеше крайчеца на гнусна пура, бълвайки от пурата смрадлив пушек… Какъв е онзи следовател, който няма да дъвче крайчеца на пурата си? — Защото инак не би могло да бъде.“

Първо — детективът се беше отлично наспал. Второ — слънцето… Трето — Иван липсваше. Достатъчен бе кратък поглед през прозореца, за да види, че липсва и ладата. Значи Иван вече реже хората в своята Втора хирургия. Това обикновено не се върши посред нощ, ако не го налагат спешните случаи. А спешният случай трудно би те намерил в село без специален радиотелефон и в къща без обикновен телефон. Четвърто — кучето клечеше в двора и с весели кучешки очи зяпаше право в прозореца на Румбата.

— Барон, Барон — повика го той отгоре. Кучето замаха с рунтава опашка. По нея бяха се наболи репеи и тръни. „Трябва да го почистя, защото моето куче е най-хубавото на света. Истински санберкар и планински спасител…“

Покрай санбернарските песове, в интерес на истината, Барон бе преминал твърде отдалеч. В смисъл че нито големината му бе подходяща, нито каквото и да е от другите необходими неща.

Румен помахна с ръка на своя приятел и се върна към размишленията си:

… колкото и да е ранобуден един санбернар, той няма да се вдигне преди шест часа, нали така? Пето — петото положение се явява абсолютно повторение на първото: Румен-Румениге се беше наспал отлично. Значи неверният будилник си е изпял песента и следва да се хвърли на боклука.

Което момчето насмалко не направи, дори бе замахнало вече, но отдолу в същото време се чу: дан-дан, дан-дан, дан-дан — биеше красивият стенен часовник, окачен в подножието на дървената стълба — точно шест пъти.

— В тая къща всички часовници са се побъркали.

Румениге си обу маратонките и слезе по разклатената стълба. „Бива я, помисли, да се люлееш на нея и да се готвиш за космонавт. Срещу безтегловността…“

В долната стая върху леглото на дядо Рангел бе опнато сиво старо войнишко одеяло, без гънчица по него, като че в някакъв музей.

— Дядо! Дядо! — извика силно Румен и отговор не получи, макар с гласа си да озвъня къщата.

„Хм!“ — рече си многозначително, защото многозначително ние възклицаваме тогава, когато нещо не ни е ясно или тогава, когато нищо не ни е ясно.

И — „гледай ти!“ — детективът не можеше и не искаше да признае своето поражение.

А поражение то бе със сигурност. Всички хора в къщата се бяха измъкнали, докато той е спал като някакъв паяк, но паяк без мрежа, а такива паяци нямаха право на сън.

„И какво ще правиш сега, Румене?“ — запита се.

Румен не можа да отговори, защото не знаеше.

В кухнята съвсем липсваше закуската, каквато бе свикнал да заварва обикновено. Мушамата на масата светеше, излъскана и чиста.

— А, я виж ти! — рече си на глас.

И веднага след това повтори:

— Хей, я виж ти!

Ако всичко тук бе отрупано примерно с палачинки, с банички, с бухтички, с гогоши или бине-суфле, с препечени, накашкавалени филийки, с парчета от бишкотена торта — то би било толкова естествено. Тогава Румен-Румениге можеше да рече, че не е гладен и даже наистина да не усеща никакъв глад като че ли напук. И както сега, не по-малко напук, бе гладен до смърт и готов да остърже със зъби осемте дървени крака на двете табуретки.

— Мама му стара! — възкликна по най-неприличен начин. Той помнеше, че му се караха у дома, в София, за подобни възклицания. И че веднъж, разядосан от подобни възклицания (о, той бе твърде мъничък тогава), предупреди баща си Иван! „Татко, не казвай «мама му стара» — току-виж съм го запомнил и ще го кажа дето не трябва…“

А сега: ето ти тебе работа! Нищо на масата.

Румениге отвори хладилника — това беше старият техен хладилник, който пренесоха тук, когато си купиха по-голям. Издърпа парче наденица от вчерашната, вкусната, заръфа го направо, без да си играе с разните там ножчета и вилички. Отчупи парче мек кашкавал, което сдъвка набързо. Втората наденица му дойде дип добре… После измъкна от хладилника кана с мляко, изтегли с нокът каймака — каймак не понасяше — отпи няколко едри глътки.

„Ох — попипа тумбака си, — май се нахраних…“ — си рече доволно. И веднага се сепна: „Стоп! А Барон, моето приятелче?“. Извади за него две парчета хубава наденица. Изтича на двора и взе да кърши суджука, да хвърля в устата на кучето малки парчета. Онова се бе изправило на задни крака и гълташе парчетата почти цели, след някое и друго прещракване на челюстите.

— Хей, момче — каза му Румен-Румениге, — ти страхотно ми приличаш с тези зъби на дупчилка за билети, каквито има в автобусите…

Когато наденицата свърши, Барон продължи да стои на задни крака и да върти опашка. Езикът му висеше на педя пред муцуната, премяташе се игриво — ту отляво, ту отдясно.

Румбата помисли, че тоя негов приятел май няма наяждане. И просто като че ли чу кучето да отвръща с човешки глас: „Така е!“.

Той отиде в градината, откъсна два домата. Отърка прашеца им в джинсите. Наведен напред, излапа набързо единия, пазейки се да не се покапе. Втория хвърли на песа. Песът подскочи, захапа домата във въздуха, но веднага го изплю и с изразителните си, предани очи изрече:

— Обичам те! Но те моля да не си правиш майтапи с мене.

— Добре. Няма повече — отговори Румен и поведе своя приятел навън.

„Утрото е по-мъдро от вечерта“ — кой знае защо си каза и тръгна напосоки. А утрото бе по-мъдро от вчера наистина, защото Румен-Румениге тази сутрин имаше по-голяма свобода, отколкото снощи. Самото му самотно събуждане предвещаваше тази свобода. Е, че нали, ако искаше, можеше и да не закуси примерно? Никой не би хукнал подире му с палачинките, с чашата мляко?…

Някъде наблизо би трябвало да преминава една река, тъй си спомни смътно и тръгна да я търси. Дали, за да се окъпе в още хладните й планински води, дали, за да налови риба — а с какво, сам не знаеше, нали никога не бе ловил? Или просто да види как тече тя и да си спомни онова, което всеки си спомня край такава река, колкото и мъничка да е тя — надпреварват се два кораба по Мисисипи и ти, ако си капитан на единия, няма ли да хвърлиш сланина в пещите, за да тръгне параходът ти по-бързичко и да спечелиш наградата там, накрая, в джазовия град Ню Орлеан?…