Божидар Томов
Лятото на шампиона (7)

7.

— Е, стига де, стига! — каза Иван. — Направо не мога да те разбера. Нашето момче си расте. По най-обикновения момчешки начин. Какво повече?

— Повече нищо — веднага, но тихо отговори Румен и се придвижи, долепи до грапавата стена по-близо до прозореца на спалнята на своите родители.

— Ах, какво повече?! — Пухчо явно не се съгласи нито с Иван, нито със сина си, за чието присъствие наоколо, разбира се, не подозираше.

— Всичко е нормално — каза Иван.

— Точно така — добави Румен.

А Пухчо:

— Ти наричаш това нормално?! Да ми водят през ден тук хлапаци с подути физиономии, като че ли живея в някаква поликлиника.

— През ден! Как не! — едва не извика Румен-Румениге и запуши с шепа устата си.

Ама че несправедливо! Та нали трябва да бяха минали поне двайсет дни, ако не и повече от последната подобна история, когато бащата на близнаците Ники и Драго ги доведе наистина с разкървавените им носове. Тогава въпросът се уреди леко. Бащата на близнаците и бащата на Румен, „доктор Иван“, както онзи го наричаше, се почерпиха богато с английски джин и тоник, а после се разделиха като най-добри приятели. Такива приятели, че на следващия ден Ники и Драго вече не посмяха да се оплачат, задето им било доразбито онова, което във вчерашната разправия оцеляло.

Но сега Иван отстъпи. Той каза:

— Може би си права. В едно нещо. Че той невинаги такова… че невинаги харчи енергията си по най-подходящия начин. Да. А не сме ли ние с теб виновни за това?

— Ние? От къде на къде? Не го ли възпитаваме? Не го ли…

— Не го ли бием.

— Исках да кажа — не го ли учим?

— Да — съгласи се Иван. — Ние го учим. Че кюфтетата не бива да се режат с нож, а трябва да се разчупват с вилица. Ние го учим да не говори с пълна уста и винаги да поздравява бабичките долу пред входа. Още — че добрите ученици ги чака по-добро бъдеще, отколкото лошите ученици…

Пухчо веднага повиши глас:

— И той наистина не реже кюфтетата с нож. По-рядко говори с пълна уста и доколкото съм го виждала, поздравява бабичките пред входа.

— След което трясва едно кроше на онзи там, как се казваше забравих, и цялото наше възпитание отива на кино. От пет до четири. С доглеждане.

— Да. И аз веднага разбирам на кого се е метнал.

— На мене — съгласи се уморено Иван. — В хубавите си качества на тебе. Но те са му по-малко за съжаление. И трябваше да го дам аз на онези двамата, дето го искаха.

— На кого? И да го какво? Да го дадеш?

— Те щяха да направят от него истински мъж.

— Кой го е искал и за какво?

— Двамата треньори. За да спортува.

О-хо! Румен-Румениге не разбра дали е възкликнал гласно или само вътре в себе си. Детективите били треньори. Сигурно по карате.

Той приклекна и вдигна пред лицето си кръстосани длани, обърнати с ръбовете напред. „Хат-хат“ — прошепна. Замахна срещу въображаемия противник и когато въображаемият противник падна полумъртъв и взе да моли за пощада, Румен реши, че ще ги намери тия, Пепо и Михо, на всяка цена. Ясно къде са смачкали носа на бате Пепо — по бойните полета на спортната слава, ето там. Румен притисна с палец носа си и съжали, че наблизо няма огледало.

Оттатък май почнаха да заспиват, защото се умълчаха, макар лампата им още да светеше.

А подир малко Иван тихичко рече:

— Казаха ми, че от него щяло да излезе Румениге.

— Откъде ще му излезе това румениге? — Гласът на Пухчо бе ако не изпълнен с ужас, то най-малкото с безмерно удивление.

Иван се разсмя.

— Мила моя, Пухчо сладък, ха-ха-ха, Румениге не е нещо си там или предмет. Той е футболист и получава по два милиона марки годишно. Отделно — удоволствието от играта. Което, ако питаш мене, си струва два пъти по два милиона. А?

Валентина отвърна спокойно и гордо, тъй както обикновено отговаря обиденият, който не иска да покаже обидата си:

— Аз мисля, че е по-добре Руми да учи английски.

Иван се съгласи веднага с жена си:

— Да. И английски също…

А в съседство, на балкона, нареченият от майка си „Руми“ полека побесняваше. Първо, не можеше да понася, когато му викаха Руми. Той не е някакво си там момиче или котенце. Румба — да. Румениге — определено да. Дори — пъпеш. И то е по̀ мъжко и понякога звучи толкова приятелски. Второ, краката му настиваха и се усещаше като стъпил до колене в някоя ледена рекичка. Трето, щом треньорите не са каратисти и по тая причина в бъдещите спортни занимания на Румен няма риск за живота му, какво се офлянкват тия оттатък? Защо веднага не го изпратят където трябва и където е официално поканен? „Сент Етиен“ отстъпи ли Платини на „Ювентус“? Ами „Байерн“ не даде ли самият Ка̀ле Румениге, истинския, на „Интер“? А тя — ан-глий-ски! Че не го ли чатка вече Румбата тоя език? Вярно, като слуша „Ей Си Ди Си“ или „Айрън Мейдън“ не им разбира кой знае колко думите, ама кой ли пък чак толкова ги разбира? И нали може да каже „Май нейм из Румен“ и „Ит’с май байк“^[1]?

А на Пухчо определено не му са ясни някои работи. Вика така:

— Всички истински мъже, които познавам, говорят английски.

Отговорът на Иван в такива случаи е:

— Значи не познаваш достатъчно много истински мъже.

А отговорът на Румен би бил (той някой ден ще й го каже):

— От всички истински мъже, които пък аз познавам, само аз съм Румениге.

Родителите му отново се умълчаха. И той побягна към леглото канапе, сви се в него, за да обмисли своите важни планове за по-нататък.

Да, ще обиколи на бърза ръка всички футболни игрища на града. Няма начин да не открие някъде Пепо и Михо. А после…?

После май заспа. Присъни му се бразилският стадион „Маракана“. Сто хиляди души викаха: „Рум-ба-та!…“. На португалски. Което звучеше точно както и на български: „Рум-ба-та!…“. Бразилците крещяха на португалски, и то не бе никак странно, след като португалският си оставаше техен роден език, но защо толкова ги възхищаваше българският играч Румен, възпитаникът на треньорите Пепо и Михо? Та нали тъкмо той вкарваше не къде да е, а в тяхната врата гол подир гол? Спринт, финт, удар. Топката минава през ръцете на плонжиралия вратар. „Ти си майстор, братче вратарче, но и мене си ме бива, нали?“ Как ли е това на португалски?

Бате Пепо изтича край страничната линия:

— Румба, трябва ни още един гол, мойто момче, за да се класираме за финалите.

Ясно. За финалите на световното първенство.

Сега да се освободи от Фалкао. Не-не, това по-скоро е синът на Фалкао. Или всъщност синът на Пеле. Разбира се — на Пеле, тъмнокож, симпатичен, с усмивката на баща си, все едно че е захапал парче сирене. Или снежна топка.

Румен атакува. Румен е в наказателното поле. И неочаквано вратарят почва да вика на най-чист български и много силно:

— Помощ! Откраднаха ми колата.

Хайде де! Краката на Румбата се връзват един в друг и той не може да отлепи топката от тревата.

Хубава работа. Човекът защищава спортната чест на континента си, а някакъв тиквеник отвън на паркинга му свива автомобила.

Румен с учудване разбра, че се е събудил и че викът: „Откраднаха ми колата“ съвсем не идваше от стадион „Маракана“, а от значително по-близко място.

Момчето изтича на балкона.

Отсреща, в другия блок, светна прозорец, после още един.

Долу, в центъра на очертаното квадратче, където сега го нямаше трабантът, стоеше самият трабантов собственик по раирана пижама и размахваше дългите си ръце. Приличаше на хеликоптер. Около собственика подобно на тропическа лиана се усукваше пияният баща на Маркуча. Вееше се, като че ли подет от вятъра, и все едно всеки момент би отлитнал нейде си. Може би подир изчезналата кола.

— Аз като стана нощем да ида по нужда — високо обясняваше трабантаджията, — всякогаш си поглеждвам за автонобила. И сега, на̀ ти, няма го.

— А, няма го? — учуди се бащата на Маркуча и хлъцна.

— Аз като спя, слушам. Бе, к’во ти спане! Само слушам. Аз все такованца, значи!

— Та, викаш, няма я? А? — хлъцна пак бащата на Маркуча.

— Че какво ти разправям досега?

— Разправяш ми, че не спиш, а ходиш по нужда — отвърна спокойно пияният и силно се люшна назад.

Трабантаджията посегна да го задържи.

— Не ме пи-пай, гражданино! — обиди се другият. И с неочаквано трезвен тон добави: — Хем лъже, че му краднали колата, хем посяга!

— Ама вижте сега. — Трабантаджията като че се поуплаши от строгото обръщение „гражданино“ и премина на „вие“. — Тя беше тука преди малко. В квадратчето. Ей на̀.

И се наведе да покаже очертанията, като че ли те имаха някакво значение, като че ли можеха да запазят неговия трабант от похитителите, а кой знае защо не бяха го запазили.

— Това не е ни-как-во до-ка-за-тел-ство.

Собственикът на отвлечения автомобил разбра, че няма да намери от пийналия си съсед съчувствие и не ще получи от него никаква помощ.

— Виждаш ли? Виждаш ли как нищо не можеш да обясниш като разумен човек? — клатушна се отново бащата на Маркуча, успявайки обаче да запази в последния момент равновесие. — И защо? Защото не искаш да почерпиш и защото си пиян. Дай сега едно огънче.

— Не пуша — мрачно и отчаяно отговори онзи.

Бащата на Маркуча се обърна към осветените прозорци и викна:

— Ей, хора! Кой ще хвърли едно огънче?

— Ще ви хвърля аз на вас — рече ядовито някой отгоре — саксия върху главите, пияници недни! Да се разкарате веднага, докато не съм слязъл.

И женски глас се обади:

— Хората стават рано за работа, пък тия вечеринки си устройват.

А някакъв друг, пак женски глас:

— Е, недейте така. На комшията са му откраднали колата.

Но този, вторият глас, сякаш не се чу и не предизвика промяна в обстановката, защото бащата на Маркуча каза, отговаряйки на онзи свой съсед, който заплашваше, че ще слезе:

— Ще слезеш ти, ама ще можеш ли после да се качиш обратно или отсега да ти викам „бърза помощ“, а?

— Слизам веднага — заяви първият.

А съпругата му, облакътена на перваза до него:

— Косьо, недей. Те са пияни. Сигурно имат ножове. Косьо, в никакъв случай!

— Да ги полеем с вода — предложиха от четвъртия етаж.

Трабантаджията едва не се разплака:

— Не ни поливайте. На мене наистина ми откраднаха автонобила.

— Голяма работа. Заради едно трабантче сега няма да спим цяла нощ — изхили се някой.

— Като са ви откраднали автомобила — сериозно и басово каза споменатият вече Косьо, — има си начини той да се намери.

— Какви са тия начини? — попита отчаяният собственик.

— Ами, като се позвъни на съответната инстанция.

— Косьо, не се разправяй с пияни. Върви си легни. Утре имаш съвещание — каза съпругата на Косьо.

А трабантаджията:

— Ние не сме пияни.

— Аха, не сте — рече четвъртият етаж и викна навътре в апартамента си: — Марче, дай кофа вода.

Тогава долу на паркинга се появи другарят Спиро Спиридонов и попита:

— Какво става тук?

Другарят Спиро Спиридонов не беше никакъв. Нито председател на комисия, нито отговорник за нещо си, нито директор, нито учител, абсолютно никакъв. Въртеше се често пред входовете и ако имаше кой да го слуша, разказваше какво е прочел днеска във вестника. Винаги един сериозен такъв, макар и дребничък, с очилца, все се правеше на важен и го наричаха по-често На всяко гърне мерудия, отколкото с истинското му име. Той и сега с нищо не би могъл да помогне, но се появи специално, за да попита:

— Какво става тук?

— Откраднаха ми колата — за кой ли път рече трабантаджията, но го рече без всякаква надежда. Не, дори този напълно нещастен човек не се зарадва на идването на Спиро Спиридонов, от когото по принцип никога и никъде не бе имало полза.

— Не е редно в наши дни да стават такива работи — каза Спиридонов.

А пияният се обади:

— Ай-дееее, на всяко гърне мерудия.

На всяко гърне мерудия се изправи на пръстите на краката си, за да се издигне до глава и половина по-ниско от бащата на Маркуча.

— Вие май не сте слушали моята лекция преди седмица в клуба? За вредата от алкохола.

— Бях зает — отвърна учтиво бащата на Маркуча. — Но ми я разказа едно приятелче със свои думи. Била голямо шоу.

— Шоу? — удиви се На всяко гърне мерудия. — Какво значи това „шоу“?

— Е па… — огледа се нагоре по любопитните прозорци бащата на Маркуча, — питай ей там оня, малкия. Подрастващите сега всичко знаят.

Беше забелязал Румен и го посочи с безкрайно дългата си ръка.

Майката и бащата на Румен също бяха се появили на своя прозорец. Валентина каза:

— Оставете детето на мира! — И към Румен: — Прибирай се веднага. Не стой бос на цимента.

Румен-Румениге може би наистина щеше да се прибере, ако собственикът на трабанта не бе се изстъпил напред, адски смешен в раираната си пижама. И хем тая пижама му бе възкъса — ръкавите стигаха едва до под лактите, а крачолите — педя над глезена.

— Той е направил нещо — викна трабантаджията. — Тъкмо той. Да си отмъсти, щото му взех топката.

— Детето жа нищо не ви е виновно. Жашрамете ше — най-неочаквано се намеси бабичката от третия етаж. — И ако ишкате да жнаете, по мое време нито един гошподин не би ше покажал ижвън къщи ши в такова неприлично облекло.

— А бе, Марче, какво стана с кофата? — весело попитаха от етажа по-горе.

— Румене, влизай си вътре! — гневно викна Пухчо и още малко щеше да дойде и лично да прибере своя син от балкона.

— Но, мамичко — глезено рече той, — аз наистина най-добре знам как стана всичко.

Възрастните се умълчаха. Само някъде по-отдалече се чу:

— Давай, Румба!

Бе се обадил някой от приятелчетата, дали Любчо, дали Кирчо, дали един от двамата Венци?

В подобни случаи Румбата умираше да се прави на по-малък, на кротък и послушен, на истинско мамино детенце. „Мамичко“, бе казал, вместо „Пухчо“ примерно…

— Щом знае — да обясни — решително и властно нареди глупавият Спиридонов. Той обичаше да командва.

— Косьо — каза съпругата на Косьо, — детето не може да е откраднало колата. То има пълно алиби, нали, Косьо?

— Има ши, гошпожа Кошева, то е мънишко, от една штрана, и от друга, е шин на въжпитани наши шъшеди. То винаги пождравява. Като шрещне въжраштен, вше пождравява.

Спиридонов възрази на бабичката:

— Във вестника писаха за цяла такава банда възпитани, дето…

Не го оставиха да продължи. Разбунтуваха се. Казаха, че Спиридонов бил тъпанар, заядоха се с човека от четвъртия етаж — смята ли сериозно да залее онези долу с вода и ако да, кога ще го направи в края на краищата. Някой попита няма ли да спят. А другарят Косьо Косев надделя с мощния бас:

— Нека момчето обясни.

— Какво ще обяснява? То няма нищо общо. Взели му топката, чудо голямо!

— Нека, все пак, мамо…

И отново се умълчаха наоколо, зачакаха.

Румбата реши да им поопъне нервите, също се умълча. Уж да си припомни по-точно.

— Беше много странно — каза накрая. — Никога не съм виждал подобно нещо. Чичкото излезе с изпънати напред ръце…

— Кой? Кой излезе? — запита На всяко гърне мерудия.

— Той. — Румен посочи трабантаджията. — Аз самият стоях на балкона и се разхлаждах. Тъкмо вече мислех да ида да спя, когато чичкото тръгна към трабанта… — Момчето посочи очертаното пространство. — Ръцете си държеше ей така напред. — Румен веднага показа. Беше гледал преди филми за лунатици.

— О-о-о-о! — възкликна женски глас, доста потресен. — Значи и такива ги имаме в махалата. Да те е страх да се прибираш вечер.

— Ами! — възрази веселият глас от четвъртия етаж, дето кандърдисваше Марчето да донесе кофата. — Като го натупаме хубавичко и ще се откаже от разходките по пижама. Ще плаши той жените, маскарата му с маскара.

— Шъштински вампир.

— После чичкото се качи в колата — продължи Румбата. — Прекара я до другия край на паркинга. Слезе оттам, опъна си пак ръцете напред и се прибра. Помислих, че прави някакви физически упражнения. Хата йога примерно…

Повече не го слушаха, разприказваха се всички едновременно. Нощта се изпълни с възклицания, подвиквания и смехове.

— Не сте прави, другари — надделя отново Косьо Косев. — Сомнамбулизмът не е в днешно време явление за осъждане.

— А като не е, защо ще ни буди нощем? — заяде се четвъртият етаж.

— Жаштото ше прештрува, жатова. Ишка да прикрие някаква шашма. Преж двайшет и шешта година гошподин Коншолов ши жапали дюкяна и пошле го тикнаха в жатвора…

Отново всички гласове се сляха, смесиха се и до Румен не стигаха смислени изречения, а само отделни думи. Но сред тях много отчетливия, съвършено ясен шепот, през смях, на Иван:

— Прибирай се, калпазанино.

Румен естествено не се прибра. Когато някой уж ти се кара, пък не се сдържа и се хили едновременно, няма защо чак толкова да бързаш с подчинението, нали?

Човекът с пижамата долу бавно тръгна към далечния край на паркинга — на него май хем му се щеше да намери там колата, хем се боеше, че ако наистина я намери, ще стане съвсем за подигравка. Стъпваше като камилска птица и се препъваше в чехлите си. Ту пред него, ту край него ситнеше Спиридонов и не спираше нещо да приказва, размахваше пред лицето на трабантаджията своите малки юмручета. Само бащата на Маркуча остана на досегашното си място.

— Е, що им дават книжки на тия пияници? — попита той. — Накърка се такъв един и си загуби таратайката…

Тогава към него се приближи Маркуча, гол до кръста и бос, само по джинси. Не погледна нагоре, към балкона на Румениге, а каза на баща си:

— Аре си легаме.

— Що? — дръпна се пияният. — Що?

— Мама каза ’а не праиш циркове… — И като го стисна с твърдите си кокалести пръсти за лакътя, повлече го към тъмния вход.

После се зададе трабантът. Не бумтеше, не пърполеше, не виеше пушилка подире си. Колата пристигна и зае своето място, тикана от Спиро Спиридонов.

— Веднъж и от Спиро да има полза — рече четвъртият етаж.

Пижаместият слезе и се обърна към балконите и прозорците:

— Намерих я отключена. Което доказва обратното…

— Няма шмишъл да ни баламосваш.

— Вярно, че беше отключена — потвърди Спиро Спиридонов.

— Този факт не отрича казаното от младежа — възрази Косев.

Собственикът пипаше колата, като че искаше да се увери, че тя е нещо истинско, от истинска пластмаса, а не плод на неговото изтормозено вече от враждебността и присмеха на околните въображение.

— Чудна работа! Ама че чудна работа — повтаряше и потретваше. — Чудна работа, хей!…

Хората взеха да се дръпват навътре в апартаментите си. Светлините гаснеха една след друга. Само трабантаджията обясняваше на Спиридонов, че редовно заключвал колата, че вечер слизал да провери добре ли са затворени двете й врати, че я наглеждал нощем, като отивал по малка нужда. И най-важното, още като я купил, заменил ключалките със специални, дето току-тъй не се отваряли.

— Ами тогава — рече Спиро Спиридонов, — ти наистина не си добре и трябва да се лекуваш. Четох във вестника, че баните в Наречен имат свободен капацитет.

— Не съм луд — опря се онзи.

— Бе само ти викаш, че не си. А постъпките ти показват тъкмо обратното. Тези заболявания са много коварни.

— Я по-тихо долу! — крясна четвъртият етаж. — Ама наистина ще взема да ви залея. Марче, колко пъти да те моля за кофа вода?

Това Марче или не съществуваше, или бе дълбоко заспало, защото кофата с вода не се появи по времето на цялото произшествие.

Румен се беше вече отдавна прибрал, беше се пъхнал под одеялото и му се искаше мигновено да заспи. Той предчувстваше как ще дойде Иван и как разговорът с него може да не е от най-приятните.

Да заспиш? В такава нощ обаче? Мигар е толкова лесно и кой би заспал на мястото на Румбата?

А тоя Палавей? А? Адски специалист по специалните операции срещу специалните ключалки. Ако специалните ключалки са наистина чак толкова специални. Щото има специалисти, дето ти разправят специални неща за специалните приспособления, специализирани по специален случай за специални хора. Както и да е…

Иван наистина влезе в хола, не запали лампата, доближи се и се наведе над своя син.

— Спиш ли, твойта кожа? — прошепна.

Румбата се опита да премълчи, но клепачите му толкова пъргаво трепкаха, че сам се усети колко преструвката му не струва нищо и се разсмя.

— Не. Още не спя.

Иван приличаше на бог, на статуя, на културист, на спасител от плажа и просто да се зачудиш от къде на къде е тука и какво прави в един толкова обикновен панелен апартамент. И ако е взет за украса, защо тогава говори, защо се кара с Пухчо и понякога със сина си?… Иван имаше адски мускули и по случай горещото време бе гол, само по някакви вносни гащета. Отвънка идеше синкава светлина и ръцете, раменете, гърдите, коремът и краката на Руменовия баща приличаха на сечени от някакъв твърд и хладен камък.

Той седна по турски на килима и приближи лицето си до лицето на Румен.

— Казвай сега какво общо имаш ти с тая история, мойто момче?

— Нали видя, че през цялото време си стоях тука? На балкона. И въобще.

— Да де, да де…

— Какво тогава?

— Значи няма да ми кажеш?

— Значи нямам нищо за казване.

— На твоята възраст и аз си пазех разни тайни от баща си. Вече не мога да си спомня какви точно.

— Аз, татенце, не крия нищо нито от тебе, нито от мама.

Иван веднага усети колко фалшив и лъжлив е синът му, но с последните свои думи Румбата съвсем не се опитваше да затаи фалша и лъжата.

— Който отваря чужди коли, накрая отива в затвора.

— Аз си бях вкъщи — упорито отвърна Румен. Да, той наистина си е бил вкъщи. Из трабантчето не биха намерили отпечатъци от пръстите му.

Но следваше да бъде предупреден Палавей — да прекрати операцията, понеже тя ставаше особено опасна и съществуваше човек, който отгатваше, макар и в най-приблизителна степен някои ходове.

На оня там, в смешната пижама, май му стигаше. Нека посмее сега да задигне и следващата топка. Румен си помисли още, че сбърка днес, дето взе със себе си Павката, когато ходиха да се уговарят с Палавей. И хем се сети за тази своя грешка, хем моментално направи още една.

— Иване, а кои са Макс и Мориц? — запита. И му се прищя да се плесне през устата. Глупаво, детско любопитство! „От утре сутрин ще бъда вече мълчалив. Мълчаливите винаги печелят. Те по-малко бъркат. Те винаги изглеждат по-умни, отколкото са в действителност. Да, от утре ставам мълчалив и много сериозен.“ — тъй си каза бързо-бързичко, преди още Иван да успее да отговори.

— Много футбол играеш, а недостатъчно четеш — отвърна Иван.

Е, нямаше страшно де, откъде пък ще знае той за Палавей? Че съществува. И как му викат. И как му е второто име, това загадъчно Макс и Мориц?

— Макс и Мориц са героите на една стара книга. Две ужасни момчета, които вършат безобразие подир безобразие. И накрая си изпащат доста, не знам дали ме разбираш.

Значи съвсем справедливо Палавей носеше своето допълнително и гордо име. Ако бихме направили класиране на пакостите, извършени в махалата през последните няколко години, той заемаше с абсолютна преднина първото и второто място. Най-напред като Макс, а после и като Мориц. Напоследък и Румен имаше известни шансове в състезанието, но без специално да се натяга, не би достигнал повече от бронзов медал.

— Ти нямаш ли я случайно тая книга?

— Достатъчно ми ровиш из нещата, за да знаеш, че я нямам.

Вярно, Румен бъркаше в библиотеката понякога и измъкваше оттам разни неща, за които баба му все викаше, че не били за неговата възраст. „Ами хубаво — отвръщаше й Румениге, — нека остареем и тогава, значи, ще четем…“

„А ти вземи друго, я виж… — Баба му се качваше на столче и смъкваше някаква примерно книжица с изрисувано на корицата момиченце. — Майка ти като малка много харесваше ей таз.“

„Мерси, бабо — учтиво отказваше той, — аз сега ще сляза да поритам, пък някой друг път…“

Иван се изправи. Разкърши се, изви тяло, за да си отиде оттатък, и заприлича на дискохвъргач, както ги слагат, гипсови, пред стадионите и по градинките. Заприлича на дискохвъргач, защото завъртя глава и запита през рамо:

— Все пак, няма ли да ми кажеш?

— Какво да ти кажа, татко?

— Мислех, че си говорим като мъже.

— Тъкмо като мъже си говорим, татко. Щом чичкото се развика, аз се събудих и излязох на балкона.

— А останалото го измисли за майтап? Дето бил ходел оня с опънати напред ръце?

— Да. За майтап.

Иван направи крачка-две към вратата.

— Наказвам те — рече хладно и сухо — да не излизаш една седмица от къщи.

Сега Румен трябваше да се търкулне от смях под канапето. За да не се случи това, се зави презглава, спря си дишането и захапа долна устна. С всичка сила и до кръв. Само преди няколко часа Иван вече му бе наложил тъкмо това наказание. Все едно в един мач да получиш от разсеяния рефер два жълти картона. Ха-ха! Момчето се задави от собствената си слюнка, която хлътна в кривото му гърло. Закашля се, сгърчи се, насмалко да пукне. Изрита одеялото, скочи и добре че Иван беше вече излязъл, защото Румбата хем се давеше и бухаше, хем се смееше. После изтича до банята. Пи вода и прешляпа бос обратно в хола. Заспа веднага. И както спеше кротко и дълбоко, той чуваше да бръмчат покрай ушите му множество бременни комарици. Беше чел в „Паралели“ или другаде, че хапят тъкмо бременните, останалите са кротки вегетарианци.

„Само да не се чеша — рече си насън. — Да не се чеша и тогава няма толкова много да ме сърби. Удържа ли в началото, тъй ще бъде докрай. Щото аз имам воля.“

Стисна своите яки зъби. Имаше воля. И като разбра тази хубава истина, и като не се почеса нито веднъж, колкото и да му се искаше, той се видя да язди кон в безкрайна прерия, видя се да стреля с два пистолета срещу комарите, без да ги подбира кои са вегетарианци и кои не.

„Само това заслужават мръсниците. Защо не идат да гризкат Пухчо в другата стая, дето е толкова по-пълничък, по-беличък и по-сладък? А само мене и мене… На̀ ви тогава! Прас-прас.“

И цяла нощ така. Голяма война беше.