Божидар Томов
Лятото на шампиона (6)

6.

— Ето, казах ти аз? — извика Пухчо.

Иван се учуди:

— Какво си ми казала?

— За сънищата…

— Валентина! Ти ми каза, че си се сънувала в зелена рокля. Само толкова.

— И то ти се вижда малко, така ли? — произнесе тя с глас, който предвещаваше вихри и гръмотевици.

— До тука ми дойде от глупости! — разкрещя се и Иван, като сочеше веждите си. — Аз режа хора, миличка, такава ми е работата просто. И между едно рязане и друго имам нужда от почивка. От мъничко почивка…

— А аз?…

Ей тъй си се скараха те, двамата. Както винаги почваха от някакви си сънища и дивотии, а докъде щяха да стигнат не се знаеше. По тази причина Румен предпочете да се оттегли. Направи крачка-две назад, към вратата на кухнята. В случай на нужда, в случай че ветровете на скандала обърнат посоката си и духнат към него, както нерядко ставаше, той би могъл веднага да се шмугне при баба си. Кухнята щеше да се превърне в убежище по-сигурно от Организацията на обединените нации. Бабата ще се възправи срещу двамата разгневени родители и ще рече заповедно: „Я да оставите детето на мира! Какво ви е виновно то?“. Румениге, вярно, не обичаше да го наричат „то“, но „то“ бе за предпочитане пред останалото. В определени моменти. Като надигне глас баба му, да спре агресията, и Иван веднага ще се сети, че в началото на разправията е бил не Румен, а някаква си зелена рокля, каквато всъщност Валентина дори няма. Да се сънуваш в зелено облечен, значело ядове, моля ви се! Ами че какво ти пречи бе, Пухчо, като се събудиш на заранта да се завъртиш три пъти и да плюнеш през рамо, както би сторил всеки умен човек? Тъй всяка магия се разваля моментално.

А отвънка продължаваха да звънят.

— Отвори! Какво чакаш? Да повредят звънеца ли? — попита Пухчо. Ако крещенето може да се нарече питане де.

— Отвори ти! — в не по-нисък тон прозвуча отговорът на Иван.

— За да отворя, трябва да те прескоча!

— Ами че прескочи ме!

И така нататък.

Румен би могъл лесно да разреши спора, като се промъкне покрай двамата и стената в тесния коридор, да отвори на онези, външните, да ги попита какво обичат и да им каже, че майка му и баща му са в момента заети и не могат да разговарят с тях. Но предпочиташе да не привлича вниманието сега, да не помръдва или поне, ако мърда, да не бъде в тази посока.

Ами да, в друга посока непременно. И не само непременно, но и веднага, защото неизвестно как и от кого, но вратата се отвори и Румениге видя на площадката остроносата майка на Павел, а също и самия Пазел, хванат за яката от костеливата майчина ръка.

Румен бе вече наполовина в кухнята. Откъм мивката го гледаше баба му. Той й каза:

— Извинявай, сбърках — и прекрачи обратно в коридора. „Виж ти, рече си крайно ядосан, какво нещо е страхът! Човек се сбърква и губи всякакво достойнство…“

Като си помисли така, дори пристъпи напред и се вгледа в лицето на бившия свой приятел. „Няма що, добре съм го наредил…“

И Валентина се вторачи също в лицето на Павел.

— Боже мой! — възкликна и долепи длани пред гърдите си.

Румен се обади неочаквано и храбро:

— Какво пък чак толкова? Направо си му няма нищо.

А Иван учтиво каза:

— Влезте, моля ви се.

Майката на Павел стоеше мълчалива, горда и неподвижна, подобна на статуя. Мъчеше се да изтика напред своето синче, та да го видят всички колкото се може по-добре. Навярно й се струваше, че синчето представлява някакво предупреждение към човечеството. А то, синчето, приличаше с подутата си горна устна на най-обикновено шимпанзе, на нищо повече. И ако не го познаваш примерно от по преди, ще си помислиш, че Павката просто се е родил такъв маймунест и толкоз.

— Няма защо да влизаме — каза със закъснение остроносата жена. След като я бяха поканили, мълча едва ли не две минути, а сега — нямало да влезе!

— Но аз трябва да го видя, нали? Нали за това сте го довели? — усмихна се Иван.

— Ах, дааааа! — някак странно и даже заядливо пропя жената. — Ама вие между другото сте и лекар!

Иван се учуди:

— Между кое и кое?

Тя не отговори. Поколеба се малко и тръгна навътре в дългия тесен коридор. Не пускаше Павката, влечеше го подире си, въпреки неговата съпротива.

Иван въздъхна и затвори външната врата. Ако всички съседи бяха чули предишната разправия в дома на Данаилови, нямаше защо да слушат и тази, която неминуемо щеше да последва.

Влязоха в хола. Пръв се бе вмъкнал там естествено Румениге, за да може да си избере най-удобното място — между фикуса и вратата на балкона.

Иван приветливо се обърна към жена си:

— Бъди тъй добра, Валя, направи кафе за нас и за гостите.

— Ние не сме никакви гости — сякаш с боен фанфар протръби остроносата жена.

— Но каквито и да сте. Все пак… тъй е неудобно… Валя, наистина те моля…

— Аз кафе не пия! — Тези толкова обикновени думи прозвучаха от устата на Павловата майка като боен вик на команчите.

— Но, Валентина, мисля, че не е необходимо — тук Иван не издържа, прибра усмивката си, гласът му потрепна и стана дрезгав — да седим тук и двамата. Ти и аз. Нека поне единият опази нервите си. А?

— Няма що. Така е справедливо. Плодовете на твоето мъжко въз-пи-та-ни-е… — Пухчо не се доизказа, а с тържествен жест вдигна ръка и посочи Павката.

— Миличка, аз… — Иван също се прекъсна и скулите му замърдаха под кожата като каменни.

„Имам ли сметка — помисли си много бързо Румениге, — те да се скарат пред тая тука кобра? И ако имам сметка, с какво мога да помогна?“ Остроносата ставаше все по-остроноса и явно се готвеше за щурм, макар засега да си траеше и да не поглеждаше изобщо към онова мъничко пространство, ограничено от вратата на балкона и фикуса.

Пухчо обикновено се гордееше с възпитанието си, а Иван — със своето спокойствие в трудните моменти на живота. Румен пък си мислеше, че ако те двамата действително притежават тези качества, то сигурно ги проявяват някъде другаде, а не вкъщи. Сега трябваше да се убеди в обратното. Иван направи върховно усилие и отново се заусмихва сладко, като гледаше жена си и кимаше, все едно казваше: „Хайде, миличко, върви, върви“. От своя страна миличкото също се усмихна, макар със стиснати устни, и бързо напусна хола.

— Искам да ви кажа, че… — започна майката на Павел, повишавайки напрежението с всяка дума.

— Момент, момент… — Бащата на Румен вдигна срещу й разперена длан и с този властен жест неочаквано я усмири. Стана, разходи се няколко пъти напред и назад, силно замислен или престорено силно замислен.

Защото какво имаше чак толкова за мислене? И как трайно и за дълго би могъл човекът да усмири тая кобра, тая неутронна бомба, освен ако се ударят сега на него, на Румен: един по-як тупаник по врата, два шамара от двете страни, пат-пат… Току-виж даже, че я докарал дотам, да викне: „Ама моля ви, не бийте детето!“.

Те, кобрите, са жалостиви в крайна сметка, особено, ако не се е случило нещо кой знае какво.

„Е — рече в себе си Румен, — защо чакаш още, Иване?“

Но Иван каза:

— Н-да… Колко е лесно да те плесна! Нали? Аз съм много по-силен от тебе и мога да те пердаша, докато си искам. Както и ти можеш да пердашиш по-слабите от теб, по-безпомощните.

Тук с неизразимо тържество Румен погледна своя някогашен, довчерашен приятел. Павката изобщо не вдигна очи. Той се преструваше на по-пострадал, отколкото в действителност бе.

— Защото е казал истината, нали затова? — намеси се жената без особена връзка.

Иван отново повдигна към нея разперената си длан. Невероятно, но остроносата засега се подчиняваше почти на всяко негово движение.

— Днес, сине мой, ти ми призна, че си разбил на едно момче главата, а тук виждам нещо съвършено друго. — Той се поприведе и съвсем по лекарски заразглежда мутрата на Павел.

— Ами, Ив… — започна Румен, спря и почна отново: — Ами, татко, това е друг случай.

И щом го каза, се ужаси. Сети се, че ако Павката е бил предателят, то би следвало Иван да го познае сега. Да не би да е станала фатална грешка? Е, дори и тогава пак щеше да си има защо Павката да бъде бит, макар и не чак толкова спешно. Но каква ти грешка? Нали Павката сам си призна?…

— И по ухото го ударил. Макар да не личи… — добави жената.

Иван кимна унило.

— Разбирам, разбирам, дайте да погледна — въздъхна и занаднича в ухото на Павел. — Няма да е лошо, другарко, ако момчето ви по-често си мие ушите.

Майката почервеня.

— Толкова му разправям, толкова му разправям…

— Да, да, сам зная, трудно е с тия деца…

— Трудно е, да, разбира се!

… Но значи, той сам си призна. И а̀ко да прилича след моята тупаница на шимпанзе, едва ли се е толкова изменил от обяд досега. Но Иван, ясно, не го е забелязал или не го е запомнил. Значи Иван няма онези детективски способности, които му е приписвал неговият собствен син.

Ех, Иване, колко често синовете си мислят, че познават своите бащи, а виж ти какво излиза.

Но да приключваме. Така си помисли Румен, че вече е време да се прекрати тази тягостна среща и кобрата неутронна бомба да махне оттук противното нещо, свило се на канапето до нея и облизващо подутата си уста.

Иван обаче постъпи по съвсем неочакван начин. Както си стоеше прав и замислен, той изведнъж се улови за слепоочията, отстъпи на крачка и рухна във фотьойла. Изглежда, предварително бе застанал така, че да рухне най-ефектно.

— Такива ли бяхме? — извика той с болка и Румен рязко захапа пръста си, за да не прихне.

Жената неспокойно се размърда на канапето.

— Какво знаехме ние, освен училището? — продължи със същия глас Иван. — А да се бием? Смеехме ли да се бием, кажете ми? Вие например!

— Кой, аз — ужаси се жената.

— Ето на, ето на!… А пък да му видите бележника. Че двойка ли не щеш, че неизвинени отсъствия, че… Бе да не ви разправям.

Той се пресегна и с грамадните си красиви пръсти докосна китката на Павловата майка, докосна я кратко и приятелски.

— Кажете ми. Кажете ми вие какво да направя.

— Аз?

— Да, вие. Да го пребия? Мислите ли, че не съм го пердашил? Да го накажа? Но как? С какво? Те, другарко, и от наказания не разбират. За тях нищо няма значение. Впрочем не говоря за вашия, как му е там името забравих…

— Павел.

— Да. Павелчо. По всичко си личи — добро, спокойно дете.

— Аха. Спокойно — с неочаквана злост рече тя и погледна сина си.

— Не се съмнявам. Не се съмнявам. Но аз не мога… Просто не мога…

Румен-Румениге бе вече прегризал месото на пръста си. Усещаше в устата си вкус на кръв, той я всмукна, задави се и закашля.

— Сама виждате, докато аз говоря, той си гризе пръстите. Футбол му дайте на него, футбол и побоища… — Изведнъж някаква надеждица просветна по лицето и гласа на Иван. — Дали пък, като премине пубертета и… И всичко няма да се промени?

— Знам ли?… Ама пък вие да не си помислите, че моят е цвете. Нещо взе да ми се струва, че сигурно си го е заслужил…

Иван вдигна очи, погледна я много тъжно и добави:

— Вярвайте ми, единственото, което в момента изпитвам, то е срам, неудобство и чувство за вина. И ви моля…

Жената пак почервеня както преди малко, когато й казаха, че синът й е с немити уши.

— Ах, оставете!

— И ви моля да приемете моите извинения. Ще направя всичко възможно…

Тя съвсем се притесни и стана.

— … този случай да не се повтори.

— Късно е вече — прошепна майката на Павел. — Мъжът ми ще се безпокои.

— Но, другарко! Въпросът не е уреден — твърдо рече Иван и се обърна през рамо. — Румене! Надявам се, че поне малко си разбрал от онова… е-е-е… за което тук стана дума.

Румениге преглътна шумно веднъж и дваж, леко се задави, закашля се. После каза почти със заекване, което идеше от усилието да сдържи смеха си:

— Дддда, ъ-ъ, тттатко.

— Извини се на своето другарче веднага!

— Ма няма защо! Защо, как така? — Жената задърпа Павката към вратата, но бе отново спряна от настоятелния, властен жест на Иван.

Той погледна сина си:

— Е?

Когато на човек му е смешно, може да стори какво ли не. Даже да се извини, без да има защо да се извинява. Колко му е? Нека стане още по-смешно. От едно престорено извинение на Румбата няма да му окапят пръстите. Всичките тук преструвки на Иван задължаваха и Румен да се подчини, да влезе в играта. Сега той ще бъде онзи нападател с номер дванайсет или четиринайсет на гърба, който влиза в осемдесет и осмата минута на мача. Веднага бива подло спънат от противниковия защитник. Не сдържа нервите си и удря защитника. Получава жълт картон, несправедливо, разбира се, но покорно се покланя на съдията. След това поема топката и в последната секунда вкарва победния гол. Съотборниците му го прегръщат. Бе за прегръдките чак не беше съвсем сигурен дали ще последват, когато си отидат гостите. От съотборника Иван може всичко да се очаква. Но Румен-Румениге бе призован на игрището и трябваше да увенчае победата с красив гол. Неговият дрибъл от вратата на балкона до полето, в което бяха застанали гостите, беше блестящ — такова едно движение на човек, дълбоко разкаял се. Финтът с протегнатата отдалече ръка също излезе успешен. От неудобство Павката насмалко не се пъхна под полата на майка си.

„Така ти се пада, говедо! Да се пукаш от срам…“ — помисли Румен, намери дланта на Павел, едва ли не насила я дръпна към себе си и яко я стисна, потръска я, дори я държа повече, отколкото се полагаше.

Като изпрати гостите, Иван с енергична крачка се върна в хола, изправи се срещу сина си и каза:

— А бе, пъпеш, колко пъти ще се разправяме с тебе все за едно и също, а? Като те плесна и ще те навра под канапето, заек загубен! Той ще ме кара мене да се правя на луд!

— Мислех, че ти е приятно — прошепна Румен.

А искаше да каже съвсем друго. Искаше да каже на баща си: Браво! Ти се представи като истински артист и ти прощавам, че не разпозна в лицето на онзи нещастник предателя. Но нали пък и аз не те изложих в представлението? Не се ли извиних, не му ли пипнах мръсната ръка, та кобрата насмалко да се разреве от умиление? Наистина мислех, че ти е приятно…

„Не, рече си, в нашето семейство няма никакво разбирателство.“

— О-о! — извика Иван и размаха ръце като същински индианец. Няма що, за артист наистина си го биваше.

Но не стана нищо повече, защото от кухнята се обади бабата:

— Момчета, хайде, мийте се. Вечерята изстива.

И отидоха да се измият — най-напред Иван, а след него Румен. После седнаха да се хранят.

Край масата Пухчо мълчеше, обиден на Иван. Иван мълчеше, обиден на Румен. Докато Румен само мълчеше, просто тъй. Щото на кого да се обижда? Виж, да си имаше сега един по-малък брат. Или сестра в краен случай.

Румен предъвка панирания кашкавал, светкавично нагълта какаовия крем и понечи да стане от стола.

— Почакай малко — спря го Иван. — Ти какво мислиш? Че така ще ти се размине ли?

Иван си додъвка хапката, преглътна я и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Последното негово действие накара Пухчо да напусне кухнята. Между многото неща, които капризният Пухчо не понасяше, бе и това — Иван да захапва кибритени клечки.

— Наказвам те — тържествено заяви той. — С такова… ъ-ъ… Да. Една седмица да не излизаш от къщи.

— Съвсем ли? Хич ли да не излизам?

— Въобще.

Това май не бе чак толкова лошо. Това значеше утре да не иде в даскалото. Да не си получи бележника. А бележникът на Румениге съвсем не му трябваше. В тоя си вид, в който щеше да изглежда утре де. Но баба му се сети:

— Как? — попита тя. — Пусни го поне утре да си вземе тефтерчето. Утре им ги раздават. Свидетелствата…

— А, колкото за свидетелството, пускам го. Макар че едва ли ще те зарадва той с него. Хич да не го взима, все тая ще е. Ама хайде, от мене да мине. Прибираш бележника и бегом вкъщи.

После всичко продължи нормално. А нормално значеше Валентина да каже:

— Часът е десет. Това дете няма ли да си ляга?

И тя точно така и каза.

А Иван, както винаги:

— Заек, лягай си.

Тази вечер за първи път Румен щеше да спи сам, отделно от своите родители, на канапето в хола. Ами да, правилно бяха решили най-после. Той не е някакво бебе, та както си кърти, да трябва да му завиват гръбчето. И въпреки това, като всяка вечер, като всеки друг път, Пухчо извика:

— Бързо под душа!

А Иван:

— Бегом под душа, заек! Какво се правиш на разсеян.

Баща му май го прекаляваше с тия зоологически сравнения. Ту ще го нарече заек, ту — пъпеш, макар че пъпешът не е съвсем от зоологията. И към Валентина понякога се обръщаше по подобен начин: котенце. Като го слушаш, направо ще си речеш, че е ветеринарен лекар, а не от човешките.

— Добре, мамо — каза Румен и бързо добави, за да няма повече обиди в семейството: — Добре, татко.

Докато отиваше към банята, чу баща си да казва:

— Тоя ми се вижда прекалено послушен. Да не е замислил някоя нова дивотия?

— Забрави ли? — тросна се Пухчо. — Утре им раздават бележниците. Подготвя се.

Уф, разните ми ти непрекъснати подозрения! Ако си лош — лошо, ако си добър — гледат те с петнайсет очи. Дваж по-лошо. А среден как да бъдеш? Такъв, че хем да е доволен вълкът и хем агнето да си е цяло. Ето ти пак зоологическа загадка, на която отговор още не е намерен.

Румбата имаше един дядо, дето гледаше агнета в едно село. За този дядо вкъщи много-много не се говореше, макар че изпращаните или докарвани от Иван агнета се ядяха често, бързо и с удоволствие. Дали той, дядо Рангел, нямаше да знае тайната за ситите вълци?…

Румен-Румениге се съблече, пусна душа и като го остави да тече, застана колкото се може по-далече от него. После се пресегна, намокри пръстите си, а с пръстите покапа няколко капки върху лицето.

Щом му се стори, че достатъчно време се е грижил вече за чистотата на своето тяло, нахлузи пухкавата хавлия и надникна в спалнята.

— Лека нощ.

— Лека — помаха с ръка Иван. — И заспивай веднага там, оттатък, тигре.

А Пухчо попита:

— Зъбите? Изми ли си зъбите?

— Разбира се — веднага излъга Румен. Бяха му казали: „Върви под душа“, а не: „Върви под душа и после си измий зъбите“.

И той естествено беше забравил. Щото за какво да мисли човек по-напред? Нима пиратите мият зъбите си в океана с гадната солена вода? Или пътешествениците в пустинята? С паста „Мечо“, а може би с „Поморин“?

Макар че, като направиш хубава пяна в устата си, пък като духнеш няколко големи прозрачни мехура, пък като се облещиш зад тях в огледалото и се видиш с изменено лице, малко криво, вярно, но пък и страшно с тия бели мустаци и пухкава малка бяла брада? Особено, като захапеш и четката, тъй че да стърчи дръжката й до половината, и ревнеш страховито:

— Ффвуу-вуп!

Чудовище и магьосник, това си ти, Румба…

„Върви да спиш, тигре“ — то е по-добро от: „Лягай си, заек“.

— Ауууууаааооууу…

Летеше пяна по плочките и по огледалото. Тигърът ставаше все по-пенлив и по-озъбен.

— Какво прави още там? — Гласът на Пухчо събори стените и долетя направо в джунглата.

Край. Водата уми всичко…

Канапето му се стори твърдо и тясно. А Румен бе готов да легне дори и на паркета, но да бъде всичко и винаги като сега: сам, както подобава на истински мъж. Сега той би могъл да заспи, ако иска, а ако иска — да не заспива. Да гледа право нагоре, в тавана, да си мисли за разни неща. Без някой да се надвесва над него и да го пита: „Защо още не си заспал? Пие ли ти се вода? Я да ти пипна челото, струва ми се, че имаш температура…“.

Преди да засънува, Румен обикновено за кратко, толкова, за колкото времето му стигаше, гонеше бандити, вкарваше голове и печелеше автомобилни състезания. Понякога с ласо събаряше бизони. Този път, странно, нищо такова не му се яви. Въртеше се наляво и надясно и просто не можеше да заспи. Холът бе негов, а той не знаеше какво да направи с това голямо помещение, как да го използва докрай.

Мисли дълго. В тъмнината му се счуваше, че наблизо трака часовник, силно и настойчиво. То не можеше да бъде, защото будилникът бе останал в спалнята.

Вероятно май бе сънувал този будилник и по едно време се усети с изтръпнала ръка и крак.

„Да сънуваш будилници — позор и нещастие“ — тъй си рече, отхвърли одеялото. С тиха, индианска стъпка се придвижи до балкона. Лъхаше отвънка на свежо, на влажно и на зелено.

„Ето тук трябва да си струпам аз едно леговище“ — рече си.

По отсрещните блокове нарядко светеха прозорци, а постепенно угасваха и те, един след друг.

Отстрани, от спалнята на неговите родители, идваше тиха музика. В нея се вплитаха гласовете на Иван и Валентина, но какво си говореха, не се разбираше.

Румен се наведе през перилата и се приготви да плювне върху трабантчето на онзи мъж, който му бе задигнал топката. Помисли, че би било по-добре и по-забележимо, ако хвърлеше върху покрива на колата едно сурово яйце. Но като нямаше начин да се придвижи сега до кухнята, реши да подготви яйцето утре в подходящо време. Да похарчиш тринайсет стотинки за представлението, което би последвало, направо си струваше.

А сега не бе съвсем сигурен дали плюнката му ще достигне — все пак трабанчето не стоеше точно под балкона, а малко насреща. И тъкмо сви устните си на фунийка, когато то тръгна.

Румен едва не се задави. Без познатия рев, без пърполене, без никакъв звук, комбито напусна очертаното си местенце и се отправи в посока изток-североизток. Устните на Румениге все още бяха стегнати и удължени напред, готови да стрелят, и по тази причина лицето му имаше малко възглупаво изражение.

„Палавей! — щракна най-после мисълта в главата на момчето. Палавей се развихря.“

Паркингът между двата блока бе доста дълъг, а в източната си част и доста широк. Като прекоси широката част, колата сякаш се поколеба дали да излезе на улицата, но в края на краищата не излезе, а зави и се шмугна между другите разни автомобили. Тогава в светлината на силните неонови лампи Румен забеляза, че лявата врата на трабантчето е леко отворена и оттам се подава нечий крак.

И Румен веднага си каза, че този паркинг е прекалено осветен. И че се налага на Палавей да рискува.

Но от друга страна — тъкмо силните лампи бяха най-подходящото осветление, под което трябваше да се види колко храбър мъж е Палавей и колко много държи на дадената дума.

А под босите крака на Румен циментът взе да студенее. Момчето се прозя веднъж-дваж, но продължи да стои на балкона. Вглеждаше се в далечния край на паркинга и очакваше да му се мерне дебело превързаната глава на Палавей. Бялата чалма обаче не се появи. Или, значи, я е смъкнал преди акцията, или самият той сега някак си се бе изнизал там незабелязано, снишен между колите, в техните тъмни сенки бе притичал приведен към сенките на оградите оттатък паркинга.

Или може би някой друг отвличаше трабантчето, за да върши с него някаква своя си работа, а не да радва Румен в късната нощ?

И Румен тъкмо почна да мисли върху това, последното, когато спря музиката в съседната стая и той чу гласа на баща си.