Божидар Томов
Лятото на шампиона (3)

3.

Двамата мъже наистина приличаха на частни детективи. Единият бе възнисък, набит, кривокрак, с широки рамене и смачкан — сигурно в някоя остра юмручна схватка — нос. Другият имаше сини очи и чисто бяла коса, остра като четка, гъста, ниско и равно окосена, която растеше право нагоре. На еднакво изгорелите от слънцето техни лица полуспуснатите клепачи придаваха еднакво сънно изражение, но по мъжки стиснатите челюсти веднага подсказваха колко това сънно изражение е привидно и неистинско.

— Сигурно е този — каза вторият и с едва доловимо движение на брадичката си посочи Румениге.

— А-ха — отвърна първият.

— Мисля, че става.

— Става — изръмжа първият. — Само толкова ли?

Човекът с бялата коса се усмихна криво. Просто устните му отидоха вдясно. Той не отговори.

Другият, със сплескания нос, очевидно се беше сериозно разсърдил, но като че ли имаше причини да не показва яда си и затова рече кротко:

— Щях ли да те мъкна тука, ако не бях го вече видял?… Е, да, съвсем случайно наистина, но…

— Знам. — Белокосият докосна рамото на своя другар. — Остави ме да гледам.

— Ти вече видя всичко. Какво повече? — настояваше първият.

Белокосият измърмори:

— Повече ли, повече?… А не, просто се чудя.

— На него?

— Защо на него? На тебе. Излишно ме разкара ти, Пепо.

— Как? — удиви се онзи. — Значи не си струва? Значи греша?

— Тъкмо напротив — снизходително отговори белокосият. И се озърна към колата, която ги чакаше оттатък зелената площ.

Ако бабата на Румениге би успяла да подслуша непознатите, непременно щеше вече да се е обадила в милицията. Още повече че човекът със счупения нос каза:

— Да го взимаме, какво се чудиш?

Устните на белокосия отново отидоха към дясната му буза и това трябваше да означава усмивка:

— Но я ми кажи, Пепо, на кого ти прилича този фъстък?

— Как на кого?

— На самия тебе не ти ли прилича? А?

— Забравил съм. Пък и никога не съм се виждал отстрани. — Пепо приказваше с дрезгав и сърдит глас. — Само знам, че най-после съм го намерил. А?… Инак ми прилича на Румениге.

— Тук си прав. До голяма степен.

— Взимаме ли го?

— Ама че си нетърпелив, хей! Не им разваляй играта. Благородните крадци на деца никога не постъпват така.

— Крадец на деца си ти. Нали и мене ме отмъкна по същия начин. Ей тъй, направо от улицата.

— Мислех, че си ми благодарен.

— Не съм сигурен дали съм ти благодарен. — Пепо потърка с пръсти своя смачкан нос.

— Все пак не бива да разваляш играта на това момче. То за последен път я играе по този начин.

Двамата забелязаха трабанта, който, подобно на фурия, на превозно средство от извънземна цивилизация, нахлу на паркинга.

— Ето кой ще им развали всичко — възкликна Пепо.

— Стой тук. — Белокосият улови Пепо за лакътя. — При нужда можем да го набием този невъзпитан водач на моторно превозно средство.

— Я, па ти си бил истински хулиган бе.

— Когато трябва, съм истински хулиган.

Но трабантът бе видян навреме и от момчетата. Маркуча се хвърли едва ли не под колелата, за да измъкне Мировата топка и да побегне с нея далеко.

Трабантчето спря рязко. Отвътре изскочи шофьорът и размаха подобните си на лопати длани:

— Бе, мискини с мискини, аз к’во разправям и колконца пъти бе, а?…

Румениге полека и без паника се оттегли на крачка-две назад.

— Ей сега ще изчезне и после върви го гони — уплашено каза Пепо и от своя страна направи крачка-две напред. — Намесвам се, бате Михо.

В очите на белокосия пламна синьо пламъче. Безгрижно и весело. Той поклати глава: „Може“.

Тогава двамата мъже видяха как някакъв си никакъв очилатко се изпъна пред шофьора и се орепчи:

— Ние играем само докато ви няма, чичо Тръби.

— Какво? — ревна оня и се надвеси над момчето.

Румениге тръгна напред.

— Стой бе! — Пепо вече беше застанал до Румен и даже го улови с коравата си шепа за врата. — Ти не се бъркай.

От Румен само дето не хвърчаха искри.

— Да не се бъркам ли? — викна. — Нека тоя тип посегне на приятеля ми и… и е мъртъв!

Пепо едва сдържа смеха си.

— Стой мирен — каза тихо. — И после ще говорим с теб. За нещо много важно.

„Дали не е детектив?“ — бързо се запита Румен-Румениге, но за повече мислене по този въпрос не остана време. Току пред него се бе изправил собственикът на трабанта.

— Я повтори това, дето го рече?

Момчето сигурно щеше да повтори думите си, тъй като бесът му не отстиваше. Но другият, човекът, дето го стискаше за врата все още, прошепна властно:

— Трай си.

Румен насмалко да попита: „Ти па какво се месиш?“. А, голямо чудо, че тука някой си прилича на детектив. Румен пък да не прилича на заподозрян, та да го хващат за врата и да му нареждат кога да мълчи и кога да приказва? Но пак не му остана време. Обади се гъгниво трабантаджията, мерейки на око раменете на Пепо:

— Ти, другарче, да не би да си случайно, значи, баща на ей тоя ми ти хулиган?

— На мене, другарче, обикновено непознатите ми говорят на вие.

Сега пък Румен не ги остави, изпревари ги:

— Да. Той ми е баща — каза неочаквано даже за себе си.

Пепо се поусмихна, но не отрече, мълчеше си.

— Е, ясно, значи. — Трабантаджията се дръпна назад, обърна се и добави през рамо: — Значи на друго място ние с тебе това, таковото…

Тук вече и Пепо не издържа. Усмивката му изчезна от лицето, сякаш никога не бе се появявала там. Пепо набичи чело и пристъпи подир онзи човек, който бе вече наближил входа си.

— Кое таковото бе, простак? Я ела да ми обясниш като хората за какво става дума. Кого плашиш, а? Децата плашиш. Я мене ме уплаши, да видиш колко ме е страх.

Трабантаджията пак погледна през рамо, от горе надолу, защото Пепо бе доста по-нисък.

— Ш’се видим ния баш дет тря’ва — смели уж храбро и направи дълга решителна крачка. Вратата с автоматично заключване щракна зад гърба му.

Румен чак се сгъна от съжаление, прасна юмрук на дясната си ръка в дланта на лявата.

— Ех — извика, — ама как не го сбарахте! Само секундичка не ви стигна…

Белокосият, стоял до този момент встрани, приближи и яко тупна по рамото своя приятел:

— Без да го прекалиш не можеш. Нали не можеш? Откакто те помня.

— Наистина не мога — озъби се Пепо.

— Сра-мо-та! А примерът, Пепо, примерът, а?

— Той още не е наш, още не сме го взели… — Пепо се огледа, сякаш изведнъж се побоя, че Румениге може и да е изчезнал.

Румениге не беше изчезнал. Сега той гледаше двамата непознати възрастни и се питаше: „Тия па какви са? Тия па откъде се взеха и какво искат?…“. Е, приличаха на детективи, вярно, но приличаха на другите, дето детективите ги преследват, нали така, особено ниският със сплескания нос.

Пък ако е за въпрос и Румен вярваше в детективски истории толкова точно, колкото вярваше в прикаченото свое име Румениге. Или по-ясно казано, не вярваше никак. Ей тъй за игра, всичко може, ама едно е на кино или тука, при децата, пък съвсем друг изглежда животът на възрастните. Който живот Румениге вече смяташе, че познава, но без да го разбира особено и без винаги и непременно да го харесва.

Другите момчета се скупчиха край Румбата, дойде и Маркуча с топката под мишница.

— Скива ли го тоя? — попита Маркуча и посочи към човека със сплескания нос. — Страхотен, а? Ужасно печен.

— Да — отвърна Румбата, без да поглежда своя приятел. Продължаваше да си мисли, и то съвсем неопределено: „Какво… защо… от къде на къде…?“.

— А бе, ама, щом така — продължи Маркуча, — не мо’е да не ни поиска нещо… Щото кой прави, без да иска?

— Има и такива — обади се Миро Коневръза. — Аз съм виждал.

— Ти? Ти си виждал? Баш? — Маркуча бе готов да се пресегне към ухото на Коневръза, но изведнъж се сети как очилатият се орепчи на трабантаджията. И каза кротичко, като протегна топката: — Я дръж. Ако не бях, отиваше ти футболето. На кино от шест до четири. Аре не забравяй батко си…

Останалите, всичките, Кирчо, Любчо, двамата Венци, да не говорим за по-глупавите братоци Ники и Драго, бяха стъписани: от какъв зор някакъв възрастен мъж се изрепчва на друг възрастен мъж, за да им защити играта, след като изобщо не ги познава, тях, момчетата от паркинга, дето ритат, което си е право, тъй, колкото да минава времето? Не че лошо де, то се разбира, обаче нали не са нещо състезатели? Още поне засега…

Неотдавна Коневръза бе предложил да си направят истински отбор и да играят срещу отбори от разни други махали. Селекционер трябваше да стане Румен-Румениге. Треньор — пак той. Капитан — ясно. За масажист се сложи самият Миро. Щом опряха до вратарското място, разправията стана веднага. Павката рече: „Миро“. А Миро: „Не, аз съм Брайтнер“. Любчо веднага се обади: „Ти, ако е работа, си го̀ла во̀да!“. Миро Коневръза учтиво попита какво значи това. Останалите се разсмяха, щото знаеха, че го̀ла во̀да значи само го̀ла во̀да и повече нищо. Маркуча прекрати временно разправията: „Няма тука Брайтнер-Мрайтнер!“. Миро бе готов да се разреве и тогава Румениге заяви да оставят тая история за после, а първо да поритат. Оставиха я наистина и я оставиха завинаги. Защото кой ще ти търси отбор от друга махала, че и да стане мач с тази друга махала, че и да не стане бой…

И ето в момента играчите от несъставения отбор гледаха двамата възрастни и открито им се чудеха, а пък двамата възрастни гледаха единствено Румбата.

— Ей ти — викна по-ниският, когото момчетата вече познаваха като Пепо: — Я ела насам.

— А кой по-точно да дойде? — учтиво и хладно запита Румениге.

— Тъкмо ти. Не друг.

— Ако ви трябвам, елате вие — не по-малко учтив и не по-малко хладен бе отговорът.

След което цялата тумба се стегна за моментално бягство, за разпръскване между колите, по входовете и по дворовете на съседните мънички къщи. Но Пепо не кипна, както те очакваха, а съвсем напротив — засмя се.

— Бате Михо, а? Какво, а? На мене това, честно, ми харесва.

— Ха-рак-тер — съгласи се белокосият, но не стана ясно дали одобрява, или тъкмо напротив. Впрочем то и никого не интересуваше освен Пепо, изглежда.

Пепо прибра усмивката си и тръгна бавно към Румениге.

— Не бягай. — Бе забелязал, изглежда, намерението на момчето, преди да пристъпи. — Ти каза да дойда и ето аз идвам.

— Защо?

— Как защо? — Пепо протегна широка длан, с къси и яки пръсти, чието стискане Румениге сякаш още усещаше на врата си. — За да ти кажа „здрасти“ и да се запознаем. Аз съм бате Пепо.

— Чухме вече. — Румбата протегна ръка, докосна лапата на Пепо и се представи като възрастен: — Много ми е приятно. Данаилов.

И това май се хареса на човека с широките рамене и сплескания нос, защото той пак се захили, пак се обърна към белокосия:

— Как ти се струва, а? Данаилов! На левия фланг. Или в центъра, а? — И намигна.

Другият не отговори. Стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше през полупритворените си клепачи с някакъв странен, макар и безмълвен интерес.

— Викаха ми навремето Пепо Бетона, а? Е, ти сигурно не си чувал това име… Щото… — С едва прикрито съжаление огледа фигурката на Румен-Румениге. — Щото си бил малък.

— Пепо-о-о! — с досада проточи белокосият.

А Румбата не каза нищо. Вместо него се обади Маркуча:

— Румба, не е ли време за гризкане?

— Аха. Време е.

— Да кажем едно мерси на хората, че ни отърваха от оня?

— Аха.

— И да джапаме, че ми стърже. — Маркуча пипна корема си.

— Чакай малко де. — Пепо не забелязваше Маркуча и говореше само на Румбата. — Ние с този другар сме от…

Белокосият изведнъж извади ръце от джобовете си:

— Момент. Няма значение, Данаилов — обърна се към Румен съвсем сериозно и както към равен, като към възрастен човек, — ти би ли ни завел при баща си?

— Кога?

— Ей сега.

— Сега той е далече.

— Нищо. Ние сме с кола.

— Баба ми е казвала да не се качвам на разни коли. — Единствен в махалата непобедимият при футбол и при бой Румениге би си позволил да признае какво разрешава баба му и какво не.

Направи го безстрашно, без да му мигне окото. Впрочем на никого не мина през ум да се присмее. Даже на Павката, който въпреки тъничката си конструкция, мъкнеше остър, непримирим и невинаги приятен характер. А по-глупавите близнаци, те пък не умееха да се ориентират при сложни положения и не знаеха от кого да се плашат, и от кого не. За всеки случай си затраяха, макар че си го отбелязаха едновременно, без да се погледнат дори. И в друг ден щяха да го изтърсят, за да смутят, както предполагаха сега, водача на тумбата. Що се отнася до останалите, те сякаш видимо се подуваха от любопитство: „О, значи и кола?… Нима става толкова важен Румениге?“.

„Всеки нещо напоследък иска да се среща с баща ми — рече си Румениге. — Това, ако можех да го разбера? Класната ясно, трабантаджията ясно, ами тия пък двамата защо? Тоя мой баща Иван заприличва на «бърза помощ».“

— Вие да не сте нещо болен?

— Аз?

— Е, вие де, кой друг? Останалите — той посочи наоколо — сме здрави, да чукнем на дърво. — Сгъна показалец и потропа по челото си.

— А-а-а-а… н-е-е — проточи боязливо Пепо.

— Значи баща му е доктор — подсказа белокосият.

Румен все пак настоя:

— Нещо тъй, в стомаха? Вкус на желязо в устата, гадене?

— Бате Михо, тоя си прави майтап с нас!

— Съвсем не. — Сега се усмихваше вече Румбата, а не човекът насреща му. — Мъкнат уиски вкъщи, у нас, букети мъкнат. „Докторе, викат, само ти ще ни срежеш…“. Та рекох да не сте от тях.

Пепо поклати глава и се огледа; явно и той търсеше някое небоядисано дърво, да чукне на него.

— Не сме от тях — намеси се отново другият с бялата коса, бате Михо. — Нашата работа е с тебе, момче. Но преди да стане дума за каквото и да било, трябва да говорим с баща ти. — Той повдигна ръка, за да спре опита на Пепо да допълни нещо. — С баща ти или с някого от вашите.

— Има си хас — уплаши се от нещо Пепо. — Само с баща му!

— Сори — каза на английски Румбата-Румениге. — Елате довечера, макар че не знам ще се върне ли. Това даже и майка ми не го знае, научава го в последния момент. Иначе имам баба.

— Е, не, ще наминем довечера — отвърна кротко бате Михо, а после попита за блока и входа.

Румен си помисли малко дали да не ги прати у Миро, или при фиркания баща на Маркуча, но после си призна: блок, вход, етаж, Данаилови…

— Ако сте от милицията, да знаете: нито една кола не съм ударил, макар много да ми се ще. Па дори да е нашата.

Двамата възрастни се засмяха.

— А ти не би ли искал бе, момче… — започна нещо като че ли ново Пепо, но другият го прекъсна:

— Не трябва сега. Нека после. Той е лесен.

— Аха — изръмжа Пепо. — Един лесен ми счупи носа, а други двама лесни — краката.

Румен си помисли малко и се възгордя. Такъв, все още малък човек, пък да счупи това и онова на каяка, на човека-мускул, когото виждаше срещу себе си, о-хо!…

Двамата се обърнаха кръгом и тръгнаха към ладата направо през зелената площ.

— Ей, вие — извика Румен. — Извинявайте, ама пътеката е там. — Посочи точно къде. — Няма ние с Маркуча да патим все, че газим люцерната или каквото е.

Двамата се спряха насред път. Лицето на Пепо беше зло, а на бате Михо — то полека разпускаше бръчиците около носа, устата и очите:

— Прав си, момче. Прощавай.

Побутна Пепо и го върна към пътечката.

Качиха се в колата, запалиха я и си отидоха.

— Бива си те — възхитено рече Маркуча.

— И тебе си те бива. Отърва топката. От оня…

— Мерси — каза Миро Коневръза. Той единствен от останалите учеше френски език.

— Аре бе, Коневръз — грубо каза Маркуча. — Да не съм го напра’ил за тебе?

Румбата дръпна Маркуча. И тъкмо щеше да го предупреди, че ако още веднъж обиди Миро, тогава той… Но се появи един от маляците, задъхан от тичане.

— Бате Румба, Палавей не може да дойде.

— Не иска или не може?

— Наистина не може. Вика ти да идеш при него…

Маркуча се ухили, хич нямаше намерение да скрива доволството си:

— Тепали са го.

— Аха. — Малякът преглътна и заклати глава.

— Толкова ли е кофти? — попита Румен-Румениге и хвърли лош поглед на Маркуча.

— Толкова.

— Аз отивам да кльопам. — Маркуча понечи да си тръгне, но бе спрян от Румбата.

— А утре пак ще искаш да риташ с нас, нали?

Дългият се поуплаши:

— Е, к’во, да не взема да плача за Палавей сега? Да му слагам памук по главата, по раните, а?

— Те са наистина по главата — обясни малякът.

Тъкмо тогава пристигна вторият маляк, колкото да потвърди, че Палавей от вчера никъде не се е мяркал.

Първият маляк му показа лакът, а единият от близнаците посегна да го удари.

— Не го барай! — викна Румен.

— Работата е много сериозна — каза Миро Коневръза, който поначало обичаше да казва очевидните неща. Приличаше на възрастните, изобщо, по много белези, макар да бе по-симпатичен.

— Колко сериозна? — иронично попита, но се сдържа Маркуча.

А Румениге вдигна ръка:

— Спокойно. Мир и дружба. Води ни — каза на маляка. Не знаеше къде точно живее Палавей.

Потеглиха в колона и тогава Румениге се обърна:

— Я! Не може всички в стаята на болния.

— Аре, чупката — бързо се обърна Маркуча към Коневръза и към близнаците.

— Правилно — кимна Румбата. — Няма какво да се сърдите. И още: Любчо, Кирчо, Венци и Венци, останете тук. Ти също. Иди кльопай — каза на Маркуча. На дългия лицето се изопна. — Аре, иди, иди… Съвсем ти закуркаха червата.

Маркуча захапа долната си устна. Значи само след миг Павката и единият маляк щяха да знаят в какво се състои работицата, дето Румбата я измислил или най-общо, идеята. Може би Палавей също щеше да се изпусне как може да се свърши. Но Маркуча няма да знае какво, кое и как?

— Аха. — Гласът му изтъня. — Утре пък ти ще искаш да риташ с мене, обаче…

— Обаче? — издевателски попита Румбата.

Другият премълча, изви глава само. Още отсега всъщност си знаеше, че ако не се хване в играта на Румениге, ще трябва да гледа отстрани. И все пак, все пак, не можеше да прости на своя приятел.

Румен не дочака отговор, какъвто сигурно и никога нямаше да дойде, тръгна напред, воден от маляка и сподирян от Павката.

Палавей обитаваше с баба си килната малка къщурка. В дъното на двора имаше още една, по-голяма къща, но също не кой знае какво. Тук наоколо всичко щеше днес-утре да се събаря, за да се строят блокове. По тая причина никой собственик за нищо не се грижеше. Мазилките се люпеха, покривите се подгъваха, зад приведените огради чешмите течаха непрекъснато и от каменните корита със запушени канали водата се струйваше из дворовете. Имаше в квартала такива няколко тухлени купчинки, останали от някога си. Разтурваха ги бързо напоследък — станеш сутрин, виждаш как идват булдозерите и виждаш, че хората от къщурките са се изнесли вече. Отиваш на училище, връщаш се — от сградите помен няма, само почистено пространство и следи от гумите на тежки камиони…

Малякът бутна вратата и едва не я събори. Него самият пък едва не го събори хвърлилата се в краката му подплашена котка.

Момчетата пристъпиха в двора. Веднага насреща им от къщата излезе Палавей. Много тържествено, бавно — гъвкав, тъничък и блед. Главата му бе омотана с бинт. Приседна на бетонното стъпало. Румбата си помисли, че по̀ би отивало на този човек да седи върху някое тлъсто персийско килимче, толкова Палавей сега приличаше на любимото дете на някой султан.

— Как си? — бодро попита Румен.

— Много добре — мрачно отвърна Палавей. — Казаха ми да лежа.

Извади пакетче цигари и газова запалка:

— Взимайте. На мене ми забраниха.

Румениге завъртя глава, за него поначало си знаеха, че не пуши. Павката издърпа цигара и я почука в нокътя си. Малякът се поогледа, пък посегна и той, но Палавей го перна през пръстите.

— Заек! Тебе ти е рано да ги хабиш.

Румен, и той приседна върху едно отрязано кой знае кога и търкулнато в гъстите бурени дърво. Както беше по гащета, веднага усети да го боде и дращи кората, дълбоко грапава и остра. Но не би искал да стои прав пред детето на падишаха. Нали трябваше да разговарят като равни?

— Колко души бяха? — попита с искрено съчувствие.

— Само един — честно призна Палавей.

— Тц-тц. — Павката пусна няколко идеално кръгли колелца дим. Не се разбра какво точно искаше да изрази с поцъкването, но момчето с бялата чалма го погледна лошо и сякаш си рече: „А ти почакай малко да ми отмине и…“. Павката зяпаше встрани, пропусна заплахата, която блесна в очите на другия.

— Ако е само един, значи аз не го познавам — каза Румен-Румениге.

В интерес на истината, самият той смяташе, че съществува човек, способен да се справи и с Палавей. Но смяташе също, че този единствен човек седи сега върху неудобната ръбеста кора на отсеченото дърво и е дошъл да иска услуга… Да се справи, то значеше да се обезвреди онзи моментално, защото в продължителна битка работата можеше да се усложни: Палавей обикновено използваше купища мръсни хватки, на моменти биваше особено опасен. Неслучайно го наричаха Макс и Мориц.

И тъй, уважаваха се мълчаливо, макар че приятели не бяха, а просто — познати.

— За съжаление — кратко каза Палавей. Той очакваше въпроси: „Кой? Защо? Как?“. И като си припомни — кой, защо и как — озлоби се, но престорено се прозя.

Румен не усети преструвката му, а като лекарско дете рече: „Прозява се, значи — недостиг на кислород в мозъка. Кофти история…“.

— Ясно. Кой, защо и как?…

— Да не би да искаш да ми помогнеш? — Палавей се престори на силно учуден.

Румен си помисли малко и после кимна:

— Аха.

— Ами хубаво. Нямам нищо напротив помежду другото.

По това, че пусна толкова много и толкова сложни думи, Румен отгатна направо и лесно мислите на Палавей: „Иди, иди, нека те стрепе и тебе…“.

Като притежател на оловен пръстен-бокс, Румениге се усмихна леко и надменно дори.

— Кой? Не го познаваш — каза Палавей. — Защо? Да не ти разправям. А другото…

Поколеба се, но само миг и разказа с подробности: той, Макс и Мориц, нали учи джудо по книга? Е, да, учи. Нали има такава хватка, да не ти я показвам, ловиш дясната ръка на противник и я слагаш на лявото си рамо? Аха, трябва да има. Е, после хвърляш противника пред себе си с едно особено изтласкване на тялото. Разбира се, с особено изтласкване на тялото. Та? Та, ето какво, дясната ръка, както вече се каза и както е описано, се слага на лявото рамо. Да де. Да де, ама ако сложиш дясната му ръка на своето дясно рамо, тогава?

— А-а-а-а…

— А, я! Щото, ако постъпиш по този начин…

— Оня ще те стисне за врата и…

— Точно така направи. Стисна ме за врата. А в левачката държеше връзка ключове.

— Браво — похвали постъпката на непознатия Румениге. Онзи явно си заслужаваше признанието. — И с тия ключове… А?

— С тях.

— А бе, джудото не е работа. — Павката пусна фаса и го разтъпка с крак. — Аз веднъж…

Румениге се ядоса неочаквано:

— За какво ли те взех пък тебе? Да ми дрънкаш тука, когато умните хора мислят? А?

Павката злобно оголи стиснатите си зъби, но не посмя да каже нищо. Направи се, че внимателно гаси фаса, та уж да не стане пожар. Как не, при тая вода, дето се лееше от чешмата право към техните охлузгани от всекидневно ритане маратонки.

Ненадейно се обади малякът, за когото бяха отдавна забравили, че е там:

— Аз зная. Това е Стригания…

— Кое Това? — попита Румен-Румениге.

— Това, което е било Палавей. Защото то би също и братоците. И мене искаше да ме бие… То бие всичко, което види…

— Нима? — Веждите на Румбата се вдигнаха. Колкото да бяха изрусели от слънцето в това ранно лято, пак си пролича, че се вдигат.

— Направи ми тази услуга — докосна с длан гърдите си Палавей. Личеше си как се надява да срещне в най-скоро време Румбата с подобна чалма на главата, с шевове къде ли не по лицето, по тялото: нали бащата на Румбата е известен хирург, ще му го направи без усилие.

— Колко му е? — спокойно отвърна Румен-Румениге. — Пък аз просто не знам как да те помоля за нещо къде-къде по-сложно.

— За приятел сложности не признавам. Насреща съм и до гроб.

— А бе един тука твърди, че съм му бил строшил картонената таратайка.

— Пък то не е вярно?

— Засега.

— Аха — поклати чалмата си Палавей, бе почнал май да разбира за какво става дума, без особено много приказки.

— Аз бих му надупчил гумите — рече бързо Павката.

— Тъкмо по тая проста причина не те питам баш тебе какво да се направи.

Павката за втори път се обиди, замълча и се закле в себе си, че никога повече няма да проговори тук пред тия двамата, които се мислеха за не знам какво си.

Палавей тънко се усмихна:

— Имаш ли някаква идея?

— Когато баща ми каза, че колата на онзи паяк е строшена, аз отговорих: „Да, това ще бъде“. Или нещо подобно.

— Това ще бъде — прошепна Палавей, сякаш че шепнеше заклинание. — Добре. Сега си върви и внимавай да не те виждат много по паркинга, щото цялото подозрение ще падне на тебе.

— Ама, Палавей, то трябва да е нещо… Сам разбираш…

— Сам разбирам.

Да, то би трябвало да бъде нещо необикновено. Палавей поиска номера на колата и обеща да накара трабантаджията сам да си приказва в края на краищата.

— Разчитай на мене.

Тъй приключи техния мъжки разговор, всеки бе обещал на другия да уреди каквото се следва. И когато си тръгваше от двора на Макс и Мориц, още при портичката, за да не губи време, Румен нареди на маляка да намери Стригания.

Малякът отказа. Той вече веднъж едва се бе измъкнал от лапите на оня.

— Не бой се, маляк, аз ще съм наблизо.

Малкият продължи да върти глава: „Аха, аха, знам го това наблизо. Нека ми строшат тиквата, па ти си бъди където искаш“.

— Маляк, ловил ли си риба? — попита Румениге.

— Баща ми лови. Стръвта е винаги мъртва. Я прати бате Павел.

Румениге се замисли.

— Защо пък не? Можеш ли?

Павката отмени решението си да не говори. Нали и работа трябваше да се върши, нали и Стригания трябваше да бъде набит. Щеше му се да бъде измежду главните участници в тази история.

— Ще го намеря. Лесна работа. Ами после, ако свърша всичко без тебе, какво?

Румениге бръкна в джоба на гащетата си, извади оловния бокс и го подаде на Павката.

— Ако си жив после, ела ми го донеси.

— От майтап не разбираш ли? Навъртай се ти наоколо, пък аз ще отмъкна първия удар на този, какъв беше стриган или нещо друго… Мъж ли съм?

Румбата го изгледа от горе до долу.

— Мъж си.

И тръгнаха двамата, а малякът ги предвождаше, той знаеше къде се навърта стриганото момче и вървеше пред Румен и Павката с пъргава, но и боязлива походка, готов всеки момент да се напъха в нечий вход или като пумпал да се усуче и да побегне.

— При роднини е дошъл тука от някакво село или селище — обясни малякът. — От тебе е баре глава по-висок, ама тесен в раменете. Ръцете му са дълги…

— Ще ги направя по-къси аз — закани се без капчица злоба Румен.

И докато вървяха по улицата към градинката на църквата „Свети свети Петър и Павел“, си мислеше, че съвсем няма нищо против стриганото момче. Ей така, изобщо. Но намери тези си мисли за опасни, защото би трябвало поне малко да мразиш онзи, когото си тръгнал да биеш. „Все пак — запита се, — трябва ли да дам урок на Стригания, или не трябва?“ Трябваше. „Е, значи аз съм нещо като учител…“

Като си рече така, засвирука силно и фалшиво. Бяха вече влезли в градинката.

— Бате Румба, аз май ще трябва да се прибирам.

Гледаше напред, чак към другия край, където няколко дребосъка играеха на топчета. Сред тях, подобен на магаре, стърчеше Стригания.