Габриела Магрини
Диамантената лейди (6)

Глава 6

И петимата стояха около операционната маса. Хирургът и операционната сестра бяха близо един до друг. Анестезиологът беше застанал зад главата на пациентката, а до него бяха подредени уредите, които наблюдаваше. Силвия обикаляше операционната маса, като търсеше различно разстояние и различни точки. Клаудия бе по-далеч, държеше резервните филми, които подаваше на Силвия.

Всички бяха облечени в зелени ризи, носеха маски и стерилни пластмасови ботуши. Доктор Вайнес бе забранил да се снима лицето му и затова Силвия следеше прецизните движения на ръцете му, защитени от латексови ръкавици. Тези умели ръце местеха извънредно острите закривени бистури вътре в носа. Тази кървава интервенция до известна степен бе ужасяваща. В резултат от нея се отделяха тънки ивици хрущял и лека-полека се извайваше носът на пациентката, който преди операцията бе огромен, а след осем дни щеше да я накара да се смее от радост.

Клаудия протегна ръка към Силвия с последната лента.

— Свършихме — обяви и доктор Вайнес. — Новата форма вече може да се забележи.

И наистина, масивният крив нос на пациентката вече изглеждаше по-къс и изострен в края.

След като операцията приключи, всички излязоха в предоперационната зала и се заеха да свалят маските и ботушите си.

— Доволна ли сте? — обърна се доктор Вайнес към Силвия. — Запомнете, че искам аз да избера снимките.

— Ще скъсяваш ли още някой нос днес? — прошепна Клаудия, като се приближи до лекаря.

— Не.

— Значи можем да отидем в кабинета ти. Искам да ти покажа и едни други, много по-интересни снимки.

Върху опушеното стъкло на бюрото тя подреди снимките на автомобила, който ги бе преследвал по Корниш. На най-видно място сложи онези, върху които се виждаше част от номера.

— Познаваш ли тази кола?

— Трябва да е моята. — Върнън разсеяно погледна снимките. — Дори като гледам номера, бих казал — да, тя е.

— Аз видях колата и мога да потвърдя, че е син металик.

— Къде я видя?

— Преди няколко дни в твоя гараж, а онзи ден следобед — по Корниш.

— Е, и?

— И ние бяхме тогава по пътя на Корниш, в най-високата му част, където има много завои. Това чудовище ни проследи. Залепи се за нас и се опита да ни изтласка в пропастта. За щастие Силвия е страхотен шофьор — започна да се движи на зигзаг и накрая го принуди да ни задмине. В този момент имах късмета да направя снимките — постави пред Върнън снимката с масивния и неясен силует на шофьора. — Колата е твоя. Сега те питам — ти ли беше зад волана?

Преди да й отговори, двамата се изгледаха, сякаш всеки преценяваше другия.

— Аз?! — попита накрая той тихо. — Помислила си, че аз съм бил този луд? Това, че колата е моя, не означава непременно, че съм бил зад волана.

— Лицето не се вижда заради каската. Но бих казала, че е мъж.

— Възможно е, но това не ни говори нищо повече.

— Добре тогава. Кой има ключове от колата и от гаража ти? Някой, когото познаваш?

— Нямам представа. Преди три дни закарах колата в сервиза и онзи ден ми я върнаха.

— Искаш да кажеш, че е възможно някой от механиците да я е взел, за да направи едно кръгче?

— Възможно е. Може би, за да я провери, след като са я поправили. И се е пошегувал с вас.

— Наричаш го шега?! Не разбираш ли? Това копеле искаше да ни изблъска от пътя или поне да ни уплаши до смърт.

— Успя ли?

— Не!

— Става ясно, че не ви познава. Никога не бих прибягнал до подобно идиотско средство, за да се забавлявам или да ви уплаша. — Той се бе втренчил в Клаудия. — И точно по тази причина не бих и помислил…

— Че се съмняваме в теб?

— И двете грешите.

— Силвия не мисли като мен. Но тя не знае колко пъти си ме убеждавал да си вървя. Сигурно в семейството ви има ужасни скелети, които искате да скриете на всяка цена. Не правете повече опити. Не помагат.

— Няма да помогне и ако ти кажа, че не знам нищо, нали? — печално я изгледа Върнън.

— Твоята дума срещу доказателствата? Ще я имам предвид. Само че ми посочи доказателства, доктор Вайнес. И не се заблуждавай! Ще остана тук, докато не завърша работата си. Трябваше да се досетя, че баба ти въплъщава Цирцея^[1] и Медея^[2] едновременно.

— Какво каза?

— Разбра ме добре: Цирцея и Медея. Не е за препоръчване да приличаш на тях. Едната превръщала мъжете в свине, а другата убивала синовете си.

— Боя се, че познавам друга жена от този вид — подсмихна се Върнън.

— Която е… — Клаудия бе още по-ядосана, защото й се струваше, че думите й го забавляват.

— Никакви лични обвинения. От своя страна аз очаквам малко повече доверие. В моята родина заподозреният е невинен до доказване на противното.

Тя не отвърна. Събра снимките, обърна му гръб и излезе, без да му каже „довиждане“.

Същата вечер двете момичета тъкмо бяха седнали да вечерят със Саша в трапезарията, когато се чуха забързани стъпки. Доктор Вайнес се появи на вратата.

— Ще се намери ли едно място и за мен? — усмихна се той.

— От доста време не си ме изненадвал — отвърна баба му и позвъни на прислугата. — Прибори за доктора! Искаш ли яхния с патладжани, тиквички, домати и лук? Зеленчуците са от моята градина.

— Прегладнял съм.

Гърлото на Клаудия бе така свито, че тя престана да се храни. Силвия забеляза това и повдигна вежди.

— Следобед поработихме добре — обяви Саша със задоволство и изпи половин чаша вино, колкото Върнън й позволяваше. — Ако продължаваме така, книгата ще бъде готова преди края на годината.

Шест месеца! Клаудия широко отвори очи. След последните случки вила „Палма“ й се струваше твърде опасна.

— Още не съм видял първата глава — каза Върнън.

— За да работя добре, се нуждая от компютъра си — прекъсна го Клаудия. — Ще завърша първата глава и после възнамерявам да си отида у дома за няколко седмици и да подготвя материала поне до сватбата на мадам. Последвалият период обаче трябва още да се проучва задълбочено.

— Задълбочено?! — попита Прекрасната лейди.

— Да. Имам чувството, че липсва връзката между отделните събития. Или греша?

Саша мълча в продължение на няколко минути.

— Ще получиш други касетки, които записвам сама. Ще разбереш всичко.

Като изпи плодовия си чай, Саша се оттегли. Така направи и Силвия. Беше ясно, че доктор Вайнес не е тук заради тях двете. Когато останаха сами, Клаудия замълча в очакване. От време на време поглеждаше този мъж, който едновременно я привличаше и тревожеше и още по-остро усещаше неудобството, дори терзанието, което я владееше заради недоверието й към него. Смело срещна погледа му. После отмести очи към ръцете му, които си играеха с чашката за кафе — крехка черупка от бял порцелан. Не знаеше дали недоверието й бе оправдано, или бе само предпазлива — инстинктивна защита от собствената й нежност и уязвимост, от готовността й да се оттегли. Клаудия веднага разпознаваше кога един мъж й харесва — тогава сетивата й бяха готови да реагират, а тя страстно пожелаваше тялото му. В миналото болезнено бе преживяла една раздяла и сърцето й бе наранено.

— И така — внезапно заговори Върнън, — ти ми поиска доказателства. Нямам друг начин да спечеля отново доверието ти, което ти ми отказваш, или поне да се опитам… освен да ти разясня същността на враждебността, която се появи в нашето семейство преди две години.

— Преди две години?

— Когато Саша се разболя — уточни той, като се приближи до Клаудия и заговори тихо. — Страхувахме се, че няма да оздравее напълно… няма да възвърне способността си да разбира и да властва. Както за щастие е днес. Но на нейната възраст…

— Инфаркт ли беше?

— Да кажем, че беше инфаркт с усложнения. Можеше да се превърне в развалина. Накратко, докато беше в болница, баща ми и Инге бяха сложили ръка на личните й документи. Инге откри едно ръчно написано завещание, в което Саша отменяше предишните си разпореждания. Беше решила да раздели фирмата между Стюарт и мен, а на Ленард оставяше само десет процента от цялата собственост и други десет процента на Беате, но когато стане пълнолетна. Дотогава имуществото щеше да бъде управлявано не от баща й, а от мен. Това разкритие вбеси Инге. Баща ми се задоволи да каже: „Това завещание е делириумът на една склеротичка и няма никаква стойност. Достатъчно е да се скъса“. И наистина, повече не го видяхме. Но историята не завършва с това — продължи Върнън с безстрастен глас. Той сякаш не разказваше за своето, а за някое друго семейство. — Не завършва с това, защото баща ми и Инге потърсиха консултация с един лекар, с цел да се установи, че баба ми не знае какво прави и какво иска. Болестта, слабостта, годините… бяха достатъчни, но ние със Стюарт се противопоставихме. От този миг между двата лагера на семейството избухна война. Тайна, но безмилостна! Инге и нейният покорен съпруг, от една страна, Стюарт и аз — от друга, в качеството ни на бодигардове на баба ни.

— В такъв случай мащехата ти е тази, която иска да си тръгна, а не ти — измърмори Клаудия.

— И аз, Клаудия, и аз. — Той сведе глава. — Когато те видях да идваш, така стремителна, импулсивна, честна… Ти беше така далеч от всички тези интриги и аз се надявах да откажеш парите, които ти предложи баба ми, и да си тръгнеш веднага.

— Ти би ли го направил? — смръщи се тя. — Не, не вярвам. Освен това ти си привилегирован — имаш пари, добро положение, способен специалист си. Обаче всичко това ти е паднало от небето.

— А на теб досега какво ти е липсвало? — веднага попита Върнън. — Може би си била гладна, студувала си, имаш осуетени планове, а не семейство, образование, което си желала, и професия, която обичаш? Не съди прибързано, Клаудия. — Той бе развълнуван. — Нещо повече. Изобщо недей да съдиш, в противен случай ще бъда принуден да ти кажа, че понякога дори и богатите плащат, без да имат вина.

След това Върнън продължи да говори бавно, но непоколебимо, сякаш неговата реакция бе отприщила реката на спомените.

— И баща ми е станал жертва на Саша. Как би могъл да се изгради като личност, ако майка му е била такава? Майка, която не ти помага? А Саша, знаеш ли, наричам я така, защото не съм в състояние да я нарека „бабо“, никога не е помогнала на сина си, дори го е пренебрегвала и естествено, е живяла така, сякаш той не съществува.

— От малкото, което знам, смятам, че това е вярно — промълви Клаудия, която като че ли бе разбрала, че не бива да съди прибързано.

— Разбира се, Саша е много способна да намери убедителни оправдания, но остава фактът, че е двойствена личност. Нейните тъмни, егоистични, а дори и жестоки черти са факт. Мнозина, когато говорят за времето на нейния блясък, я наричат dark lady^[3], но аз знам, че освен това е една ериния^[4], която не разкъсва за отмъщение. Тя е и добър фехтовач, който нанася удара, още преди да бъде нападнат…

Клаудия слушаше внимателно този блестящ и жесток анализ.

— Много я обичам — призна той. — Саша е направила много, натрупала е огромно богатство за всички нас. Но самотата и страданието, липсата на емоционално равновесие в живота й са оставили следи. Както се случи с мен, макар че тя нямаше вина. Когато бях на осемнадесет години, загубих майка си. Видях я как става лека и безплътна, преди да умре, покосена от дълга и трагична болест, каквато не можеш да си представиш. Междувременно, докато беше още жива, баща ми се свърза с красивата й медицинска сестра — виенчанка. Ще разбереш. Инге, за която той незабавно се ожени и я въведе в семейството и фирмата, поддържаше неговите цели и правеше интриги. Сякаш това бе компенсация за липсващите му амбиции. А сега Инге изгаря от нетърпение. Тя иска властта, която винаги е принадлежала на Саша, на Прекрасната лейди.

— Разбрах го, усетих го веднага — призна Клаудия. — И когато ти говориш за гнездо на пепелянки, виждам нея.

— Това е семейство Вайнес — възкликна Върнън. — Семейство за пример. То, както сама видя, се събира на всички рождени дни на шефката и пее „Честит рожден ден!“, фотографира се и се усмихва. Едно семейство, което се бои от спомените на Саша, защото има прекалено много сенки, които могат да изплуват от миналото.

Дълго време Клаудия не продума.

— А какво е това, което знаеш ти, но другите не знаят? — Внезапно тя си даде сметка, че въпросът й е недискретен, дори интимен, и побърза да добави: — За втори път не ми остава нищо друго, освен да те помоля за извинение. Дори и за днес сутринта. Много те бива да ме караш да се чувствам виновна.

Върнън се изправи, приближи се към остъклената врата и се загледа в градината.

— Върви си, Клаудия, вземи си бележките и касетите, и върви да работиш някъде надалеч — каза й, без да се обръща.

— Ако остана, какво рискувам? — Тя също се изправи и се приближи до него.

Върнън се обърна, вгледа се в лицето й, в тъмните очи с азиатска форма, чийто блясък го бе поразил още при първата им среща.

— Какво рискувам? — повтори тя. — Отговори ми: живота си ли залагам? Спокойствието? Парите ми?

— О, веднага бих наредил на банката да ти ги изпрати, където искаш — увери я веднага той.

— Каква глупост! — въздъхна тя гневно. — Не това рискувам! — Тя му пожела лека нощ и му обърна гръб, без да изчака отговора му.

Коридорът бе почти тъмен, дори от стаята на Силвия не се виждаше светлина. Нямаше желание да разговаря. Изпитваше онази добре позната умора, която се поражда от чувството на безсилие и непреодолима тревога. Замислено отвори вратата на стаята си и бе почти заслепена от светлините на лампите и аплиците по стените. „Какво трябва да забележа?“ — запита се тя, като се спря на прага. Всички тези светлини, музиката… Струваше й се, че някой нетърпеливо я очаква. Дали имаше някой в хола?

Очакваше да чуе звъна на телефона както през нощта, когато пристигна, но това бе абсурдно. Или нейният поздрав бе твърде хладен и враждебен? Влезе, изпълнена с подозрение. От радиото се носеше весела музика — едно ноктюрно. Холът бе празен. Леглото бе оправено, а върху възглавницата бе оставено руло с листове, привързано с атлазена панделка.

Приближи се, но се поколеба да протегне ръка, сякаш това руло бе змия. След миг обаче развърза панделката. Листовете се измъкнаха като че ли бяха обзети от нетърпение да се освободят и да й предоставят съдържанието си. Бяха фотокопия от вестници на английски език. Виждаха се огромни заглавия: „Съпруга убийца?“, „Една майка е под обвинение“. И още: „Фаталната славянка убива?“. Навсякъде бе поместена снимката на Саша Колмар като млада — руса, красива… облечена в траур. Копията бяха десетина, от ежедневници и седмичници от 1941 година.

Беше истинска сензация. Клаудия бе поразена. Това ли бяха пропуските в разказа на Саша? Подреди листовете в хронологичен ред. Първият от „Бостън Дейли“ бе една статия, доста по-кратка от заглавието: „Трагична смърт: самоубийство?“.

17 април 1941 г.

Известният и уважаван адвокат от нашия град Томас Вайнес вчера сутринта бе намерен мъртъв в кабинета си с куршум в дясното слепоочие. Оръжието — собственост на жертвата, било паднало на килима до бюрото, където седял адвокатът.

Изглежда, че от няколко месеца адвокатът е страдал от нервно изтощение. Трупът е открит от майка му, която твърди, че не е чула изстрел. Адвокатът Вайнес оставя майка, млада съпруга и един син на шест години.

А след три дни тонът на заглавието се променя: „Съпругата — убийца?“.

20 април 1941 г.

Неочаквано доказателство поставя под съмнение хипотезата, че смъртта на адвоката Томас Вайнес е настъпила в резултат на самоубийство. Днес Саша Кинзачек — вдовицата на Томас Вайнес, отново е била разпитвана от полицията, за да се установят някои подробности, свързани с откриването на тялото. Разследването е започнало по настояване на Елиза Вайнес — майка на Томас, която откри тялото на сина си и не се поколеба да обвини снаха си. Нейните твърдения не съвпадат с тези на последната: „Когато отидох в стаята й, ужасена от това, че открих тялото на мъртвия си син, тя бе вече будна. Едва пристъпи прага на кабинета и с хладен тон, който няма никога да забравя, ми каза: «Не пипай нищо. Трябва да извикаме полицията».“

И Клаудия се удиви на това невероятно хладнокръвие. На свекърва й, която вече я е ненавиждала, тя вероятно е приличала на безчувствено чудовище. Но като размисли, си каза, че шокът променя реакциите на по-голямата част от хората. При някои може да потисне чувствата и да остави активно действаща само рационалността, която лесно може да се сбърка с хладнокръвие и дори с чувство за вина. Сигурно точно това се бе случило със Саша, а нейното поведение за съжаление в очите на другите е било доказателство за вината й.

Списание „Бостън Ривю“ подемаше отново цялата история през следващата седмица. На убийството бяха посветени четири страници, в които упорито се говореше за тъмните й страни и превръщаха Саша — красивата славянска емигрантка, в герой на трилър. Имаше няколко нейни снимки. Една от тях бе направена по време на погребението на съпруга й, друга — на излизане от полицията и една огромна на корицата. Със сигурност снимката бе открита у някой от градските фотографи. Саша бе прекрасна със синчето си. Коментарът на снимката бе коварен: „Лишила ли е това дете от баща му?“.

— Журналисти! И в Америка са същите гадове — възмути се Клаудия при вида на тази груба и непристойна манипулация.

Имаше много въпросителни знаци в заглавията на тази хроника. В текста се преразказваше историята на Саша Кинзачек, която още като дете емигрирала в щедрата Америка — страната, която на никого не отказва нищо. Беше си проправила пътя според класическите американски стандарти: унизителна работа, заможен и уважаван съпруг, малка фирма, която прогресираше, типична за жена като нея — това можеше да бъде и козметичен салон, където понякога се крият и съмнителни трафици.

Не бяха пропуснали да разпитат някои от клиентките на салона, които се бяха опитали да се измъкнат, като твърдяха, че са се отбивали там само за някои покупки. „Мадам е много любезна и държи добри цени.“

Нямаше друг коментар, забеляза Клаудия, с изключение на онези на няколко бъбривки, които със сигурност бяха лентяйствали в кабините на салона, споделяйки с Розали Лучера и Саша клюки за самите себе си.

На четвъртия лист бе изписано гръмко заглавие: „Фаталната славянка убива?“. Имаше и по-конкретно и тревожно подзаглавие: „Разследването разкри възможния мотив за убийството — застраховка за петстотин хиляди долара, от които тя ще се облагодетелства“.

— И това ми било страна, в която заподозреният е невинен до доказване на противното… — промърмори Клаудия, поразена още преди да започне да чете. Естествено, ситуацията не бе в полза на Саша. Авторът на статията вероятно бе съдебен репортер, свикнал да се справя като адвокат със законите и хипотезите на обвинението. Беше се подсигурил с достатъчно документи. Вероятно бе ходил да търси информация чак в Нюпорт, а аргументите му звучаха обективно и точно, така че биха могли да заковат с карфица предполагаемата невинна като пеперуда.

„Саша Кинзачек, се казваше в статията, е позната като Саша Колмар, измислено име, за да се подобри представата за нея.“ Свекърва й бе предоставила сериозни причини за враждебността и озлоблението между нея и съпруга й заради финансови загуби, причинени от инвестициите на Томас Вайнес. За съжаление спекулациите на борсата се бяха оказали отрицателни, но не по вина на адвоката Вайнес, който бе добър професионалист. След това той бе ипотекирал къщата, която от три поколения принадлежеше на семейството му, за да възстанови на съпругата си загубената сума, която бе част от печалбата й. Той имаше и застраховка „Живот“ за петстотин хиляди долара, направена в полза на Саша. За съжаление въз основа на това се изграждаше хипотезата на обвинението — знае ли тя за застраховката или не? Саша твърдеше, че не знае, но свекърва й бе на противното мнение, уверена, че синът й не е криел нищо от съпругата си, на която се подчинявал напълно и в която бил влюбен. Бе трудно да се докажат обвиненията на отчаяната майка, но в морален план оказваха своето влияние: „Снаха ми е преструвана, лъже с такава лекота, с каквато диша. Тя манипулираше сина ми, редуваше кавгите с фалшиви прояви на нежност. Скъпо ми излезе да му отварям очите. За съжаление Томас се затвори в себе си и ставаше все по-меланхоличен. Сигурна съм, че тя го е убила и дори да не бъдат открити доказателства, аз ще продължавам да викам до последния си дъх, че тя е убийцата!“.

Обвиненията й не се основаваха на никакви доказателства. Журналистът пишеше, че разследването обмисля и други възможности — дали Саша е имала съучастник. „Уместен въпрос, единственото допустимо“ — помисли си Клаудия, но не откри следи от това съмнение в другите материали. Струваше й се много странно.

Остави върху покривката на леглото току-що прочетените листа. Бе поразена от тази история и въпреки всичко съзнаваше, че не се е докоснала до истината. Приличаше й на трилър, видян по телевизията. Може би се дължеше на отминалото време — повече от петдесет години. За Клаудия това сякаш се бе случило в друг век. Да, възможно бе тези факти да са верни, но може би те всъщност бяха измислени или изопачени. Три-четири копия от стари вестници не бяха достатъчни като доказателство за автентичност.

Клаудия знаеше много добре, че е възможно да се пренареди страницата на някой вестник, като се подправят текстовете. Една страница съдържа заглавия, подзаглавия, колони с олово — които се странират в печатницата. Толкова пъти бе виждала как се прави, когато тя и съучениците й отпечатваха вестника на училището. „Преди да се появят компютрите, се работеше с олово“ — казваше един от преподавателите им, който бе в професията повече от четиридесет години. Но ако тези страници бяха фалшифицирани, кой си бе направил труда да го направи и защо? Само за да я уплаши и да я накара да помисли, че работи за една убийца? Или по-вероятното — каква ужасяваща тайна би могла да изскочи от спомените на Саша Колмар, за да оправдае положените усилия да се сложи край на писането?

„Може би трябва да взема тези листове и да й ги покажа. А може би точно това се очаква да направя.“

Клаудия бе сигурна, че това бяха празнините в разказа на Прекрасната лейди.

— В такъв случай вярвам ли й? — запита се тя на глас и се учуди. „Всъщност признавам, че е възможно да е убила съпруга си. Да, възможно е. Но като оставим това, този, който ми е изпратил копията от вестниците, се опитва да ме накара да се усъмня, че тя е потенциална убийца. А аз спя под нейния покрив.“

Инстинктивно се изправи и тръгна към стаята на Силвия. Спря се и се върна назад. „Остави я да си почива. Веднъж вече я изложи на опасност на Корниш“ — каза си Клаудия. Беше сигурна, че както преследването, така и появата на тези листове бе работа на един и същи човек. Но на кого?

И ако сега прекосеше градината и отидеше с документите при доктор Вайнес, вече знаеше какво ще й каже: че е много лесно да я накарат да повярва на каквото и да е. Освен това се предполага, че Саша е невинна. Макар че самият той да бе признал, че има много призраци и сенки, които могат да изплуват от миналото.

Клаудия събра всички листове и видя, че към последния има още един. Отдели го и едва не подскочи, като видя върху бялото поле червен надпис с печатни букви: „ПРОДАДЕ СЕ!“. Една стрелка отправяше това обвинение към едно име, което бе изписано в кратката статия в лявата страна на листа — съдията Пиърс.

18 юни 1941 г.

Саша Кинзачек бе оправдана по отправените към нея обвинения от страна на госпожа Вайнес за предполагаемото й участие в убийството на сина й — адвоката Томас Вайнес, намерен мъртъв в кабинета му рано сутринта на 17 януари. По време на следствието не бяха открити доказателства, които да оборят хипотезата, че смъртта е настъпила в резултат на самоубийство. Според свидетелските показания на доктор Линдън адвокатът Вайнес е страдал от остра депресия с повтарящи се кризи. Това бе прието като определящо от водещия следствието съдия Пиърс и той реши да го прекрати. Вдовицата на адвоката Вайнес напусна града, без да направи коментар.

— Каква ирония!… Те са я разкъсали — промърмори Клаудия.

А малко преди това дори и тя бе готова да приеме прочетеното за чиста монета. Опасното и ужасяващо въздействие на отпечатаните думи! Отвъд злонамерените коментари и тенденциозната интерпретация фактите навярно бяха тези, но каква беше истината?

Зави отново на руло листовете, прихвана ги с ластик и ги захвърли върху писалището. Чувстваше се безсилна и отвратена.

— Откъдето и да се погледнеш си в… лайна! — възкликна тя и даде изблик на чувствата си. — Тук не се диша, човек дори не може да помисли…

„Остави си дванадесет часа да размислиш“ — бе казал баща й. „Добре. А после? И защо трябва да отсъждам за нещо, за което засега знам само, че някой държи да науча? Със сигурност е така — някой се надява, че няма да мога да заспя.“

Освен това тези призраци от далечното минало, които сякаш нямаха нищо общо с настоящето, се появяваха отново като загадки. Те поставяха много въпроси. Затова Клаудия заспа едва на разсъмване, а когато се събуди, стаята бе залята в светлина и из къщата се чуваха обичайните шумове. Стана и веднага надникна в стаята на Силвия. Леглото й бе празно. Излезе в коридора и се отправи към верандата, където обикновено закусваха.

— Колко е часът?

— Пий! Ще се събудиш. — Силвия й наля кафе. — Ако беше станала една минута по-рано, щеше да й кажеш „довиждане“.

— На кого?

— На нея — на Прекрасната лейди. Елегантна, изправена и непоколебима, сякаш е с десет години по-млада.

— Къде отиде?

— Кой знае? Каза ми да ти предам, че е оставила някакво съобщение в библиотеката.

Внезапно, без дори да осъзнава какво прави, Клаудия погледна телефонния апарат върху масата на верандата. Светеше контролната лампичка. Някой говореше по централния апарат в библиотеката, единственият, който не можеше да бъде подслушван. Тя безшумно се изправи и сложи пръст на устните си, за да даде знак на Силвия да мълчи. Измъкна се в коридора, който водеше към библиотеката, и спря пред вратата.

Чу женски глас. Не се разбираше какво казва, но тонът бе спокоен, сякаш се водеше личен телефонен разговор.

„Кой говори?… Или слуша съобщението, оставено за мен?“

Леко завъртя бравата и през пролуката вече чуваше ясно гласа.

— Не знам нищо друго. Само това, което вече ви казах. Тази сутрин някой позвъни на мадам в стаята, тя изслуша всичко и каза само: „Всичко готово ли е? Добре, ще дойда“. Нищо повече. После повика шофьора и след няколко минути тръгна. Да, сама. Двете госпожици са тук, в къщата. Почакайте… — Гласът замлъкна.

Клаудия светкавично се отдръпна от вратата и тръгна към верандата. Малко след това се появи една прислужничка, за да прибере чашите. Клаудия помоли за още кафе.

— Какво стана снощи, Флорет? — усмихна й се тя. — Чух някакъв шум, сякаш някой вървеше из градината…

— Не знам, мадмоазел. Аз спя от другата страна, в една стая близо до спалнята на мадам. В случай че й потрябвам през нощта.

— Аха…

Гласът, същият глас! Стая до тази на Саша, вратата е винаги притворена, за да чуе евентуалното повикване на възрастната дама. Това е доносницата. Беше сигурна. Клаудия се усмихна и се прозя.

 

 

Същата сутрин лимузината на Саша Колмар премина кръстопътя, водещ към „Бел Еър“, и се отправи в посока към Ница.

— Направи няколко обиколки из стария град — нареди Саша на шофьора Никос. — Както преди. Приятно ми е да погледам хората.

— Вече е пешеходна зона, кирия^[5], не може да се мине с кола.

— А, и откога? Тогава се завърти наоколо. Видя ли дали някой не ни преследва?

— Гледах внимателно още откакто тръгнахме — никой.

По-голямата част от старата Ница бе затворена за коли, а вътрешният периметър бе така многолюден, че Саша развълнувано си даде сметка колко й липсваха хората. Всякакви хора, които живеят, движат се по своите разписания, срещат се, поздравяват се или не си обръщат внимание. Въпреки всичко се усещаше присъствието на другите, което дори и да бяха сами, им даваше усещането за съпричастие. Хората стояха пред магазините, помитаха тротоарите пред тях, мъжете четяха вестници, жените купуваха хляб и питки, а децата тичаха натам-насам по улиците. Вече носеха платнени шапчици на главите си, а в ръцете си държаха пластмасови кофички. Беше лято. „Две години, загубих почти две години от живота!“ — каза си Саша. Обърнеше ли се назад, струваше й се, че времето от мига, когато я спасиха от инфаркта, до преди няколко седмици, е като бездна. Един дълъг застой сред мъглата, един безмълвен и неприятен разговор със смъртта! „Как можах до такава степен да престана да обичам живота, че да не си дам сметка, че си отивам?“ Всеки ден бе като леко спускане надолу, едно потъване в загубата на самата себе си. Срамуваше се от това. Срамуваше се тя, която е била винаги силна и бдителна. Разхищение, истинско разхищение!

Върнън я спаси, както се постъпва с човек, който е на път да се удави и го измъкваш, като го хванеш за единия крак…

— Тези приспивателни капки… в клиниката ли ти ги предписаха? — беше я попитал.

— Да, защото не спях. Но от известно време, щом ги взема, ме обзема летаргия. Нямам сили да вдигна дори ръцете си, нито да подредя мислите си. Само чакам да умра.

— Да умреш? — Той четеше състава и предписанието на лекарството. — По колко капки взимаш?

— Не знам. Двайсет. Трийсет. Понякога имам чувството, че са сложили повече в чашата ми. И вкусът е друг.

— Въобразяваш си. Но край на лекарствата!

— А ако не мога да спя? Нощите са безкрайни, задъхвам се и имам пристъпи на страх. Капките ме успокояват, но после съм така изтощена, че почти не мога да говоря…

— Трудно е да те лекува човек, бабо. Не се храниш, не искаш медицинска сестра, нито денем, нито нощем…

— При майка ти имаше сестра, помниш ли? Само й помогна да умре по-бързо.

— Все пак остави това приспивателно. Аз ще ти предпиша нещо по-подходящо. Щом не желаеш, няма да имаш сестра. Нощем ще стоя при теб, докато не заспиш.

Върнън не искаше да слуша подозренията й, не подкрепяше измислиците, не желаеше да се говори за миналото и правеше приятно настоящето с ясните си и спокойни решения.

„Изцери ме с любовта си — говореше ми, хранеше се с мен, караше ме да чувствам, че още съм жива. Другото го прави Клаудия.“

Саша се възраждаше, всичко се връщаше на мястото си, сякаш времето по скандален начин бе обърнало пясъчния часовник и дните на здравето, на силата и на живота бяха възкръснали в тази прекрасна утрин. „Както някога, както някога, когато усещах живота, надеждата, когато очаквах следващия ден!“ Енергично изправи гръб. Потръпна, очите й потъмняха, чертите на лицето й станаха по-твърди. Сякаш се появяваше друга Саша. „Сега ще разберат, ще се досетят, че приближава денят на разплатата!“

Погледна часовника си.

— Заведи ме до гръцката черква и се връщай у дома — каза тя на Никос. — Ще те уведомя кога да дойдеш да ме вземеш.

Нямаше нужда да му препоръчва да бъде дискретен.

 

 

Кап Фера — между Ница и Монте Карло, е така наситен със зеленина, че те кара веднага да предположиш, че там могат да се сгушат само скъпи къщи. Между тях имаше една немного голяма, но с невероятна архитектура. Тя показваше между дърветата светлата си фасада с двойна стълба, която правеше две извивки до балкона на входа. Покривът от теракота бе облекчен от триъгълен фронтон, а върху белия мрамор на колоните се изливаше зеленината на пълзящите растения. Къщата бе проектирана за един мъж, който обичаше средиземноморската светлина. Бе заобиколена от градина, засенчена от морски пинии. Базил Андрос бе накарал един гръцки архитект с усет за италианския и френския вкус да построи и да обзаведе къщата. Откъм морето имаше голяма тераса, която гледаше към басейна — син квадрат, закрит от сламен навес, поддържан от дорийски колони. По-нататък се виждаха покривите на разположените по-ниско къщи и малко пристанище с редицата плавателни съдове. Оттам морето изглеждаше близо, но необятно и приветливо, каквото е винаги по време на лятното безветрие.

В библиотеката разговаряха четирима души. Атмосферата бе напрегната.

— И така, вашите проучвания ми дават основание да направя заключението, че не допринасят с нищо конкретно. — Саша изгледа с огорчение адвоката си Джеф Дейвисън и седящия до него детектив Старк.

— Не бяха безполезни, мадам — отвърна детективът — бледен и дребничък човек, с невероятно живи очи. — От смъртта на госпожа Едуина минаха много години. Не беше лесно да се проследят медицинската сестра Холмс и икономът.

Саша не обърна внимание на забележката.

— Джеф, двамата с теб се познаваме от половин век, така ли е? — попита тя стария си адвокат. — Ти имаше куража да ми помогнеш в едно много по-драматично положение от това, а сега ми казваш, че срещу снаха си имам само някакви изхабени оръжия?

Джеф Дейвисън свали очилата си за далекогледство, за да може да види добре лицето на Саша.

— Така е. Или по-точно — ако искаш да обвиниш Инге и да предизвикаш скандал, разполагаш с необходимите средства и основания. Но ако ги представиш в съда, тя ще успее да се защити. Така е! Съпругът й я подкрепя и не съм сигурен, че ще я победиш.

— Накратко — разгневено каза Саша, — стигнахме там, където бяхме и преди петнадесет години, когато направих всичко възможно, за да изясня истината за смъртта на Едуина. До задънена улица. За какво са ми тогава свидетелските показания, които сте взели от сестра Холмс и иконома?

Базил Андрос стоеше прав зад фотьойла. Той сложи ръка върху рамото й. Бе познат жест, останал от миналото, който водеше началото си от трудностите, които срещаха, когато се опитваха да успокоят холеричните си темпераменти. Беше и жест на защита и нежност.

— Могат да ти послужат — каза й той. — Слушай.

Този успокоителен глас укроти гнева й. От мига, когато сутринта се бяха срещнали в гръцката черква в Ница, Саша се чувстваше така силна, както не се бе чувствала дълго време. От плещите й бяха паднали двадесет години… Тя отново бе започнала да гледа напред в живота, който продължаваше в безкрайността и вече не се взираше ужасена в края, в мига на пропадането в нищото. Гръцката църква в Ница дълги години бе мястото на тайните им срещи. Оттам тръгваха към летището и отлитаха за Гърция, за да си осигурят място, в което да поживеят необезпокоявани от никого. И тази сутрин след две години отново се бяха срещнали пред блестящата в злато и сребро икона на Панагия — една мадона с черно лице, отрупана с бижута под тежестта на стар обет, мистериозна и царствена, каквито могат да бъдат само византийските изображения.

— Добре дошла, Саша — бе казал Базил. — Онази вечер на рождения ти ден не можах дори да те прегърна.

— О, милият ми Базилеус! — промълви тя, като ласкаво доближи лицето си до неговото.

Излязоха и той я доведе в тази къща, която тя още не бе виждала. Знаеше се, че още преди години Базил е купил земята и е възложил проекта на един гръцки архитект. Фактът, че Базил Андрос — собственик на верига хотели и ресторанти, си строеше къща на Лазурния бряг, не изненада никого. Той имаше къщи в Гърция и във Флорида, където живееше многочленното му американско семейство.

— Това обаче е нашата къща — бе заявил той.

 

 

Саша изпитваше желание този разговор с Джеф и детектива, пристигнали специално от Ню Йорк, да приключи бързо, за да остане целият ден само за тях двамата, за тази къща и за техните планове.

— Тогава разкажете ми подробно как се свързахте с медицинската сестра Холмс и с иконома Карсън — обърна се Саша към Старк. — Надявам се, че носите записите.

— Разбира се, те са съвършено ясни, оригинални и нямат дубликати. Естествено, поръчах да ги препишат и накарах двамата заинтересовани да се подпишат. — Старк смяташе, че е важно да докладва и за най-малките подробности в разследването. — Първо открих Холмс. Това се оказа изключително благоприятно, защото нейните показания ми помогнаха да убедя и Карсън, който много се колебаеше дали да наруши мълчанието и да говори за господарите си отпреди двадесет години, но когато му представихме показанията на медицинската сестра, която дълги години се грижи за госпожа Едуина и изчезна точно в деня, преди да умре, се съгласи да говори.

— Къде живее сега Карсън? — попита Базил. — В Съединените щати ли е?

— Да, той живее в Кънектикът. От десетина години се е установил на село, където животът е по-евтин, но околната среда не е селска, защото много заможни хора са си купили къщи там — интелектуалци, бивши актьори, писатели и… — нетърпеливият жест на Саша го накара да продължи по същество: — Да открия Холмс обаче ми бе много трудно. Сега живее в Канада с дъщеря си. Тя затрудни много задачата ми, като съветваше майка си да не се рови в миналото. Но може би угризенията на съвестта й и това, че не живее в Съединените щати, накараха Холмс да бъде по-откровена. Ето нейните показания.

Старк включи касетофона. Разнесе се гласът на Доти Холмс, развълнуван и малко несигурен в началото, като постепенно укрепваше.

Искам веднага да заявя, че това е истината за смъртта на Едуина, която навремето разкрих. Обслужвах я в продължение на две години. Имаше рак на гърдата. Когато състоянието й се влоши, нощната смяна бе поверена на една млада медицинска сестра — Инге Бахофен, доведена лично от Ленард Вайнес. Спомням си добре тези факти: няколко седмици преди смъртта на госпожа Едуина забелязах, че когато сутрин сменям Бахофен, болната беше много изтощена. Един ден пристигнах много по-рано от обичайното и я намерих изоставена, дишаше трудно и не можеше да произнесе и една дума. В кошчето обаче имаше една ампула от мощно приспивателно. То, заедно с морфина, който се даваше изключително внимателно на пациентката, беше опасна комбинация и можеше в един или друг момент да предизвика смърт. Това приспивателно не бе предписано от лекар. Веднага надникнах в съблекалнята, където държахме престилките си. В чантата на Бахофен намерих кутия със същите ампули. Бяха останали само две. В този момент тя ме изненада, като влезе в съблекалнята по нощница и пеньоар. Косите й бяха разрошени и бе ясно, че идваше от нечия спалня. Грабна всичко от ръцете ми и се оправда, като каза, че нощта е била много тежка и се наложило да даде на болната от това приспивателно, за да я успокои. Веднага й заявих: „Нямате право да давате лекарство, което не е предписано от лекар. Не за пръв път сте й направили такава инжекция“. Отвърна ми, че тя нямала нищо общо, господин Ленард я помолил да сложи край на тези мъки. Сви рамене и добави: „Защо да я оставям да живее ден след ден в това състояние? Защо да страда и да кара и другите да страдат?“.

„О, за да заемете по-бързо мястото — отвърнах незабавно аз. — Освен това ще уведомя лекаря. Не желая да ви бъда съучастник.“ Същият ден бях уволнена от господин Ленард Вайнес, който ми каза, че вече съм много изморена, за да върша работата си. Даде ми десет хиляди долара като награда за верността ми. След два дни госпожа Едуина умря. Заявявам, че това е цялата истина, и съм готова да я потвърдя пред съдиите.

Саша бе пребледняла от вълнение. Спомняше си, че на погребението на снаха си не бе видяла вярната медицинска сестра, а Ленард й бе обяснил, че си била тръгнала, защото повече не издържала на стреса да се грижи за неизлечимо болна жена. И икономът Карсън бе изчезнал след два месеца и сега свидетелстваше в показанията си, че от дълго време знаел за любовната връзка между господаря и красивата медицинска сестра, но не споменал за това пред никого. Ленард и Инге се бяха оженили, без да се съобразяват с времето на траура. Саша добре си спомняше своето негодувание и болката, която изпита заради бягството на сина си с виенчанката. Когато се върнаха, Инге незабавно се превърна от прислужничка в ненаситна господарка. Като си давал сметка, че госпожата търси повод, за да го уволни, Карсън се оттеглил, като получил от Ленард Вайнес добри препоръки и щедра премия за службата си.

— За съжаление доказателствата са косвени — отбеляза Джеф Дейвисън. — Никой не би могъл да изгради обвинение срещу Инге, нито за съучастничество срещу Ленард.

Саша седеше неподвижно и обмисляше чутото. Косвените доказателства са недостатъчни, но не и пред съда на семейството.

— Добра работа сте свършили — каза накрая. — Сега е мой ред да вземам решения. Ще имам нужда от теб, Джеф, на тридесет и първи август, отбележи си го в програмата — добави тя, преди двамата да излязат и да се отправят към летището.

Никой никога не поставяше под въпрос желанията й, най-малко Базил Андрос, който се усмихваше лукаво, защото отново бе открил в тази дръзка властност жизнеността на Саша.

— Ела — направо й нареди той. — Не бива да се преуморяваш.