Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Come un diamante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Габриела Магрини

Заглавие: Диамантената лейди

Преводач: Екатерина Кузманова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: италианска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-585-087-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2442

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Шринагар, юли 1976

Базил си почиваше на слънце край дока за лодки. Седеше в креслото, а краката му бяха опрени на дървените резбовани перила. Държеше очите си затворени. Саша го наблюдаваше — беше на петдесет и седем години, но кожата му бе още гладка, потъмняла от слънцето, а косите — все така гъсти. „Би могъл да има всяка жена, която пожелае. И то не защото е богат.“

Той й принадлежеше. За три-четири седмици всяка година. После, след гмуркането, когато преоткриваше живота и любовта с нея, той пак се връщаше към своя живот. Деликатно равновесие, което трябваше да търсят всяка година, защото нищо не бе сигурно. Саша го знаеше. Не се страхуваше, но страдаше от неизпитана дотогава тревога. Бе на прага на третото двадесетилетие от живота си. От мига, когато отново се бяха срещнали, тя и Базил търсеха най-отдалечените кътчета от света — Полинезия, Великденските острови, Чили и Патагония; северните страни от Европа, Индонезия, Япония.

— Докато сме млади — не спираше да повтаря Базил с оптимизъм — трябва да правим изморителни и далечни пътешествия.

Но през две-три години двамата се връщаха в Андрос, за да се посветят на себе си.

Този път прекарваха ваканцията си в пътуване. За пръв път Саша не бе убедена, че това бе правилният избор. Беше уморена. Не от „Ес Кей“, нито от властта, самотата и сигурната, но временна любов. Бе изморена, защото не знаеше какво я очаква. Не знаеше какво ще тръгне да търси, нито защо. Може би долавяше нуждата от пътуване, но не във видимия свят. Не във външната промяна на нещата, а в тяхната същност. Едно пътуване, в което Базил, не можеше да я последва. Това не я учудваше. Тя обичаше Базил, защото беше различен.

Той бе истински пътешественик, а не турист, макар че когато пътуваха заедно, я предпазваше от непознати или опасни маршрути. Вече три седмици бяха в Индия, а бяха прекосили само Раджастан. Спираха се в пищни дворци, в царски жилища, превърнати в неудобни хотели, понякога и в селските странноприемници на клубовете, които англичаните бяха построили из полята или в подножието на планините Аравали. Шофьорът им бе и екскурзовод. Предлагаше маршрути и престой в непознати на туристическите групи места: кладенци с вода сред пустинята, джайнистки храмове[1] и дворците на набабите[2], пустини и руини сред обрасли с храсти градини, където можеха да се видят запазените, покрити с фрески стени на zenana[3] или на двора.

Всичко това бе едно откритие, но се изплъзваше от вниманието на Саша като пясъка от някои пътища, близо до пустинята. В момента си почиваха в Кашмир. Бяха прекосили една голяма и зелена долина, в чийто край бистър поток течеше между покритите с ели склонове. Поклонниците и sadhu[4], тръгнали към един почитан храм на Шива, постилаха край потока цветните платна на дрехите си. А сега бяха в Шринагар — ленив и златист град, построен край езерата. Бреговете бяха покрити с къщи — навеси за лодки, където човек имаше усещането, че се полюлява, докато спи.

А Базил наистина спеше.

Дойде Хаджи — мълчалив местен жител, който прошепна, че shikara[5] е готова за разходката по езерото. И Хаджи се включваше в откритията. Той бе мюсюлманин, чиито жестове показваха достойнството на човек, който е уверен в себе си и с поклонението си в Мека бе спечелил цяло богатство. Потупа по рамото спящия мъж, за да го събуди, и помогна на Саша да се качи в лодката.

Лодките, които стояха около навесите, се насочиха към тях, за да им продадат цветя, обувки и гердани. Хаджи каза няколко думи на лодкаря и той извика на няколко пъти, за да задържи надалеч множество местни жители, които се бяха пръснали по водата като водни кончета. Саша се намести удобно върху възглавниците, Базил извади от джоба на ризата си малък фотоапарат и лодката се плъзна по килима от водни лилии.

Цареше тишина. Лодкарят знаеше пътя си, а часът на залеза бе далеч. Животът бе задрямал в дълъг следобеден сън, а те плаваха по каналите на кацналите върху водната повърхност села. Може би от прозорците на старите къщи, изградени в турски стил, някое човешко око следеше самотната лодка. В една зеленчукова градина, прорязана от езерото, селянинът спря да запълва плитчините с пръст, като се питаше дали двамата пътници не биха купили един пъпеш, за да утолят жаждата си, плащайки за него десет пъти по-висока цена. Но лодката вече излизаше в откритото езеро. Смътно се виждаше далечен бряг, където сред градините и гористите склонове на планината се бе сгушил един разкошен дворец. Саша гледаше зелената вода. Беше чиста, но не и прозрачна. Лодкарят бавно потапяше веслата, вдигаше ги и оставяше плоският кил да се възползва от инерцията на движението, а водните капки се стичаха от лопатите и блестяха на светлината.

— Приличат на диаманти — каза Саша.

— Кои?

— Капките. А на дъното сигурно е тъмно като блато.

Базил седеше до нея, не виждаше лицето й, но разгадаваше значението на думите й.

— Това е огромно водно огледало, колкото по-навътре влизаш, толкова повече се разширява.

— Неподвижно е като в сънищата.

Той се премести на отсрещната седалка, за да вижда лицето й.

— Искаш ли да се връщаме?

— Не. Защо? Иска ми се да отидем в каналите между къщите и градините, където има живот. Да видим хората. Тук се чувствам прекалено несигурна.

— Несигурна?

— Сякаш съм в очакване на нещо, което не знам и не познавам.

— Водата! Това е ефектът на водата. Винаги я усещаш като опасност.

— Не искам да умра, докато пътешестваме — пошегува се тя. — Помисли си колко ще ни одумват в нашия свят.

— Мислиш ли? Само за два-три дни. — Базил внимателно я оглеждаше, следеше всяко потрепване на миглите й. — Ще заминем за Ладак, под краката си ще усетиш твърда земя и веднага ще се почувстваш по-добре.

— Ще видим.

Военният път, дълъг четиристотин километра, свързваше Кашмир с платото на Лех. Само от година бе разрешено на цивилни лица да пътуват по него. Не се виждаше нищо необичайно, освен военни превозни средства, които понякога блокираха теснините. Саша и Базил пътуваха с английски джип, изостанал от войната. Шофьорът умело го управляваше по завоите, над които бяха надвиснали скали, оцветени в охра. Кола стриваше на прах разпръснатите камъни. Водачът им бе натъпкал хранителни продукти и питейна вода на задната седалка. Прах полепваше по очилата. Напредваха бавно нагоре, достигаха всеки бастион. Прекосиха ивица земя, покрита със сняг, а после отново се спуснаха към малките котловини.

На Саша й се струваше, че върви пеша по този величествен лабиринт, който се изкачваше и се спускаше до безкрай в сияйна, но тревожна самота. Имаше чувството, че грубият джип прониква насила в един свят, който не иска да бъде открит.

Това бе най-мълчаливият им преход. Двамата с Базил се издигаха към синьото небе и слизаха в дълбините на забравени спомени и неизпълними планове. Деликатното равновесие между ваканцията и живота се колебаеше на всеки завой.

Първата нощ прекараха в една ледена стая в единствения хотел в Каргли. Притиснала се до топлото тяло на Базил, Саша се унесе, заслушана в ледения вой на вятъра. Към обяд на следващия ден стигнаха върха на превала Фатула, чийто въздух бе сух и променлив.

В златистите гънки на котловината се появи мираж, който не изчезваше — манастирът на Ламаджуро.

— Това е най-старият манастир в Ладак — обясни водачът. — От хиляда години тук живее Ламата на червените барети, а преди това тук са били монасите от религията Бон, най-древната религия из нашите планини.

И наистина, ниската масивна сграда, приличаща на твърдина, с цвят, който се сливаше с този на скалите, бе построена така, че да издържи цели хилядолетия. Като планините, в които се бе враснала.

Когато се приближиха и влязоха, установиха, че конструкцията включва различни здания. Монасите приличаха на изваяни статуи в тежките си роби от червена вълна, с бръснати глави, тъмни лица и монголоидни очи. Вървяха напред-назад, сякаш посетителите бяха невидими. Един от тях ги придружи до библиотеката, претрупана с ръкописи, притиснати между дървени плочки, обвити с плътна коприна. След това им показа колосална картина с единадесет глави и хиляда ръце. Мълчаливо посочи различни мандала[6] на стените с техните непонятни лабиринти. Показа им едно от колелата на молитвата.

Докато водачът им превеждаше оскъдните данни, предоставени им от монаха в печатницата с дървени матрици, Саша се отдалечи по коридора, привлечена от възможността да погледне във вътрешния двор. Пристъпваше едва-едва, сякаш се движеше в границите на друго измерение.

— Монасите са също лекари и астролози — беше казал водачът. — Хората от долините нямат към кого другиго да се обърнат. Така е от векове.

Саша вървеше спокойно и поглеждаше през отворените врати на килиите. Видя нарове с прашни покривки и стари възглавници, алуминиеви баки, а в един ъгъл — старо радио — слаб глас от света. Срещна висок и млад монах, който я огледа, но нищо не каза. Обнадеждена, тя продължи до края на коридора, където имаше помещение, в което бяха поставени други древни колела за молитва.

Пред нея бе последната килия, от която се разнасяше нежният аромат на тамян. Саша надникна в сенчестата стая. Видя няколко квадратни метра гол камък, рогозка от преплетено въже и празнота.

Същинска празнота. Като замайване. Въздухът вътре бе лек, без следа от прах — като в пещера, която няма връзка с външния свят. Светлината се процеждаше през един отвор, а един лъч пронизваше тъмнината.

Без да съзнава какво прави, Саша коленичи върху каменното стъпало на прага, приведе се напред и го видя. Потръпна. Той седеше в дъното на килията. Свитото му тяло приличаше на пирамида от гънки и завършваше с плешив и кръгъл череп. Очите му бяха затворени. Брадата му бе като черна ивица. Приличаше на статуя. Тя понечи да си тръгне, но Лама повдигна клепачи, погледна я и й направи знак да се изправи.

Тя не откъсваше очи от него. Гледаха се известно време, но колко — бе невъзможно да се определи. Накрая Саша чу неизречен, но настойчив въпрос: „Какво искаш?“.

Без да се стряска и без да говори, отвърна с мисълта си: „Какво ме очаква?“.

Лама не отговори, но в ума й блесна неумолима заповед: „Търси!“.

След това ръката му се вдигна и Саша видя как разперените му пръсти начертаха спирала, свиха се и се протегнаха към нея. В отговор тя също протегна ръка с отворена длан, а той я покри със своята. Когато я отдръпна, в ръката на Саша имаше раковина.

Тя сви длан, приближи я до гърдите си и отново я отвори. Раковината бе голяма колкото орех, съвършена със своите спирали, хладна и мокра, сякаш току-що извадена от морето. Тогава Саша се изплаши.

Остана без дъх, а един свещен страх, неизпитан никога преди това, проникваше в нея и я объркваше. Когато се съвзе, отвори широко очи, защото не бе сигурна, че отново ще види монаха. Но той бе там. Отново бе притворил очи. „Сънувах“ — каза си тя. Обаче той бе там, неподвижен и ням. И раковината беше там, в дланта й, още хладна и мокра.

А наоколо имаше само пустиня и планини. „Дори ме попита: «Какво искаш?»… Може пък аз да съм си го помислила. Каза ми: «Търси!». Това бе заповед, а не моя мисъл.“

Внезапно чу гласове и стъпки, сигурно я търсеха. Сведе глава и прошепна: „Благодаря“, но не чу гласа си. Може би шумът на живота бе нещо чуждо за тази килия.

Саша с усилие се изправи от каменното стъпало и изведнъж й стана толкова горещо, че се наложи да се облегне на стената. Базил и водачът я бяха видели и се приближаваха.

— Търсехме те… Какво ти е?

В отговор тя само поклати глава и скри раковината в джоба на сакото си.

— Трябва да съм се загубила… отдавна ли ме търсите?

Направи няколко крачки, облегната на Базил, и видя, че водачът, застанал пред килията на монаха, се покланя с уважение.

— Кой е вътре? — попита изненадано.

— Това е килията на мъдрия Лама — водачът сложи показалец пред устните си. — Преди много години той пое обет за мълчание. Другите Лама казват, че това е прераждането на един велик учител.

— Никога ли не излиза от килията? — смутено попита Базил.

— Той не е в тялото му. Той вече е на небето.

Обърнаха се и водачът им посочи стълбите, по които се слизаше на двора.

— Видях го — каза по-късно Саша на Базил. Джипът се спускаше по стръмния склон към дъното на долината Индо. От двете им страни пустинните скали меняха цветовете си, а в далечината, където слънцето ги огряваше, бяха червени.

— Кого видя?

— Онзи Лама. Почти влязох в килията му. Дори говори с мен.

— Говори с теб? И на какъв език?

Докато отговаряше, тя разбра, че твърди нещо, което Базил няма да повярва:

— Говори в ума ми.

— Слънцето ти е дошло в повече — поклати глава Базил и я погледна с разбиране. — Трябва да се признае, че мястото е много впечатляващо.

Не попита: „Какво ти каза?“. А и тя не би могла да отговори. Заповедта „Търси!“ беше чужда за изразността на Базил, може би дори неразбираема. Самата тя се нуждаеше от време, за да я проумее. Пъхна ръка в джоба си, опипваше раковината, появила се от нищото.

 

 

Същата вечер обикаляха из селото Калсе. Саша се забави на пазара до сергиите с билки и подправки. Базил купи една кошница току-що откъснати от околните овощни градини кайсии. След това отидоха в един палатков лагер. Това бе единственото място, където можеха да спят.

— Няма нищо по-добро — каза водачът им. — Съжалявам, но само от две години допускат пътешественици да идват в Ладак.

Там вече имаше група французи, които бяха струпали саковете си сред тревата и миеха лицата и ръцете си със студената речна вода. Направиха място на Саша и Базил на масата под навеса. Леща и ориз. Базил поднесе консерви и кайсии. Водачът на групата измъкна от раницата си бутилка коняк, която си подаваха. Свечеряваше се и беше много студено.

Саша гледаше момчетата и си припомни времето, когато самата тя бе на петнадесет-шестнадесет години. Тогава оправяше леглата в големия хотел в Нюпорт и през ум не й минаваше, че би могла да се смее така или да пътува толкова надалеч. „Търси!“ Какво още трябваше да търси по света!

Французите пееха. Базил също запя. Може би така се държеше и със синовете си. По-късно той се вмъкна в спалния чувал до нейния и заспа. Похъркваше. Той можеше да се храни и да спи навсякъде. Този изключително богат човек си бе останал момчето от Андрос.

Студената нощ бе притихнала. Чуваше се само шумоленето на листата и веселото подсвиркване на нощните птици. Саша се измъкна от палатката. Огледа се. Като че ли видя за пръв път лагера.

Намери един камък, седна и се замисли. Извади от джоба си раковината и отново си представи килията с каменния под, Лама, потънал в гънките на тъмната си дреха, неустоимия му поглед и движението на ръката му с танцуващи пръсти.

Базил би казал, че е илюзия. Но не бе видял как се появи тази морска раковина, все още мокра. Тази раковина бе истинска. Истински бе и гласът, който говореше направо в мислите й, като й отправяше ясно и точно послание. „Какво търсиш? Власт ли? Вече я имаш. Любов ли? Вече я притежаваш. Покой ли? Никога нямаше да го намериш, ако не можеше понякога да спреш и да се облегнеш на мъжа до теб.“

„Ще бъдем ли заедно?“

„Били сте заедно, преди да се разделите. После отново сте се събрали.“

„Докога?“

„Завинаги. От единия в следващия живот.“

Саша никога не бе мислила за прераждането. Никога. А когато чуеше да се говори на тази тема, възразяваше, че и един живот е рискована загадка, за да желае други. Но откъде се появяваха в такъв случай предчувствията, фантазиите? Те се издигаха от мрака, за да й донесат светлина и отново изчезваха в тъмнината.

— И така, какво ти каза този Лама — телепат? — обади се Базил зад гърба й.

Саша се обърна.

— Дори и да спя, усещам, когато излизаш — често й казваше, когато я изненадваше.

Тя му се усмихна.

— Какво ми каза ли? Само една дума: „Търси!“. Може би трябва да търся нещо в себе си.

Базил не попита нищо повече. Остана при нея няколко минути. След това я наметна с една завивка, която бе намерил в палатката и я остави сама. Тя бе като статуя, огряна от луната?

 

 

Никой не знаеше за бялата раковина. Когато пристигнаха в Лех — единствения град в Ладак, Саша и водачът им отидоха при един индус, който продаваше старинни бижута. Тя си купи огърлица от речни перли и сребърна кутия, чийто капак бе украсен с тюркоази. Кутията стана хранилище за раковината, появила се от нищото, създадена от жеста на една ръка.

Преди да започне да диктува спомените си, Саша не довери никому това загадъчно преживяване. Не се боеше, че няма да й повярват. Бе чела и вече бе убедена, че макар и рядко, подобни явления се срещат. За нея раковината бе знамение, тя въплъщаваше едно послание, което понякога добиваше различни значения. Страхуваше се, че ако спомене за нея, тя ще се превърне в обикновен любопитен факт.

Често мислеше за раковината. Тя бе като компас. Саша я държеше в касата си. Понякога я изваждаше и я слагаше в дланта си, за да се съсредоточи по-добре в мислите си. Самото й присъствие доказваше, че реалният свят няма граници. Това й придаваше сила, различна от агресивността, която я бе извела на върха.

Не си спомняше добре за остатъка от пътуването, с изключение на дните, прекарани в палатковия лагер. Той бе разположен на няколко километра от града, в широка долина, осеяна с овощни дървета и двадесетина бели палатки. В тях имаше само по една широка спалня. Рано сутрин прислужниците им поднасяха чай в съответствие с английската традиция. В другите палатки отсядаха от време на време туристически групи, които искаха за няколко дни да открият всички манастири.

Базил и Саша обаче посетиха само манастира Хемис по случай някакъв празник. В спомените им остана една поредица от литургии, рисунки и позлатени статуи, върху които остаряваха дълги копринени шалове, от жени с изрисувани лица и празнични костюми, слезли от платата на Хималаите.

През другите дни Базил ходеше с водача да оглежда околните равнини, а Саша стоеше в лагера. Тя се взираше в побелелите от сняг върхове. Върхове, които се извисяваха на шест-седем хиляди метра. Приличаха на непоклатими вечни пазители и й напомняха, че е смъртна.

 

 

След като пренесе последните думи от лентата, съдържаща разказа за пътуването в Азия, Клаудия изключи компютъра и остана неподвижна и унесена. Дори не усещаше, че майка й и Магда я наблюдават. Саша отново я бе изненадала.

От няколко дни работеше в редакцията на „Смарт“ и използваше компютъра. Алма вече се бе обадила на Лудовико и го бе помолила да донесе в Милано „Буз“, който Клаудия бе оставила в дома му.

— Не мога. Елена не се чувства добре, вече е в седмия месец и гинекологът й нареди да си почива. Ами ако детето подрани?

— Тук също имаш дъщеря. Искам да поговорим за нея, но не по телефона.

За Алма Ленци винаги бе трудно да разбере Клаудия, може би защото трудно общуваше с хората. И въпросите, и тонът й винаги бяха неподходящи.

— Значи си към края на проклетата книга? — попита тя.

— Почти — отвърна дъщеря й. — Остава ми да обработя още само една касета. А последната част ще представлява репортаж. Така ми каза Саша.

— Репортаж? Откъде?

— Кой знае. Тя е твърде загадъчна. — Взе слушалките. — А сега искам да изслушам последната част.

— Има ли поне забавни или пикантни истории, или някакви клюки във вашата книга? — полюбопитства Алма, недоволна от сдържаността на дъщеря си.

— Има много повече.

Разказът на Саша ставаше по-проникновен, по-интимен, по-динамичен и с по-малко подробности. Приличаше на трилър, чиято загадка бързо се разплиташе в неочаквания финал.

— Значи не искаш да ми разкажеш някоя от последните новини, някое неофициално сведение? Нямаш ли желание да направиш предварително представяне на книгата в „Смарт“? Аз мога да напиша рецензия.

Но Клаудия бе включила касетофона и не чуваше нищо, освен дълбокия бавен глас на Саша, която говореше на себе си и на нея.

 

 

През септември същата година — 1976, умря Едуина — майката на Върнън и Стюарт. Изпитах ужасна болка. Обичах снаха си много повече, отколкото съм обичала сина си. От две години беше болна и състоянието й непрекъснато се влошаваше. Не можахме да се видим, да проведем един последен разговор, за да си кажем колко е тъжно, че се разделяме. Ленард я бе поверил на грижите на две медицински сестри, но всъщност бе в ръцете на онази недостойна жена — Инге. Тя издигна стена около нея. Под претекст, че колкото по-рядко е в съзнание, толкова по-малко страда, съумяваше да държи далеч от нея дори и синовете й.

Още тогава заподозрях, че Инге е ускорила края на Едуина със смъртоносни приспивателни. Какво можех да направя? Ленард бе омаян от красивата и млада медицинска сестра — виенчанка и присъствието на съпругата, която не се решаваше да умре, бе кошмар и за двамата. Синът ми никога не е бил в състояние да понася болка и това го превърна в груб и повърхностен човек. Колкото до Инге, всеки загубен ден намаляваше влиянието й над него. Инге я уби! Винаги съм била сигурна в това. А фактът, че Едуина бе на смъртно легло, прави вината й още по-голяма.

За съжаление тогава не успях да отправя обвинение срещу Инге. Нямаше доказателства за престъплението. Няколко седмици след погребението Ленард побърза да се ожени за бившата медицинска сестра. Аз си дадох сметка, че трябва да закрилям внуците и наследниците си, останали под властта на безхарактерния си баща и на една мащеха авантюристка. Върнън бе почти на осемнадесет години, а Стюарт — само на тринадесет. И тогава онова „Търси!“, което ми заповядва всеки път, когато трябва да вземам трудни решения, ми даде силата на лъвица. Трябваше да открия истината и да закрилям синовете на Едуина.

Пред първата ми цел имаше непреодолими пречки, но не беше по-лесно да взема решение и за бъдещето на момчетата. Трябваше да водя жестока битка на два фронта — с Ленард, както и с тях самите. Те бяха млади, объркани от загубата на майка си. Върнън е по-чувствителен и той много дълго страда за нея. Ленард и Инге се опитваха да спечелят момчетата с ласкателство — с една дълга ваканция на Хавайските острови. Там синът ми ходеше на един от своите турнири по голф. Аз пък исках да са близо до мен, в къщата ми в Ню Йорк, където си обещавах да им осигуря нормален семеен живот. Както винаги парите решиха въпроса. Ленард нямаше достатъчно. Инге ме обвини, че съм купила внуците си, а аз я предизвиках, като й заявих, че аз ще се грижа за наследниците си.

Онова лято се отказах дори и от пътуването с Базил, за да бъда близо до момчетата. Заедно дойдохме във вила „Палма“. Те вече я познаваха, защото тук бяха прекарали няколко месеца с майка си. Базил отседна в Монте Карло, в хотел „Ермитаж“. Често идваше да ги взима. Излизаха с лодка и плуваха. Покани ги и у дома си във Флорида, за да се запознаят със синовете му. Беше грубоват и авторитетен като баща, на когото можеш да се довериш.

Това бе лятото, което отговори по изненадващ начин на моя императив „Търси!“. „Бел Еър“ беше вече европейското седалище на „Ес Кей“, а аз уредих да се построи и изследователска лаборатория. Накрая ремонтирах вила „Палма“, но не промених нищо в моята стая, която преди бе стаята на Едуина и бе обзаведена в английски стил, който тя харесваше. Но преди всичко опознах внуците си. От тях разбрах, развеселена и притеснена, че първият иска да стане музикант, а вторият — билкар. Обичаше растенията, но наред с това бе решил веднага да спечели един милион долара. „Има нещо добро в хобитата ви — признах, — но кажете ми какво място мога да ви дам в «Ес Кей»? Ти, Върнън, можеш да свириш на благотворителни концерти, а ти, Стюарт…“

„Ще намеря билки, от които на плешивите ще пораснат коси и ще спечеля един милион долара“ — прекъсна ме той.

„Хващайте се на работа тогава.“

В края на тази забележителна ваканция Върнън призна с известно колебание, че няма таланта на майка си и съжалява за „Ес Кей“. Искаше да стане хирург. Стюарт пък отказа да отиде в колежа, в който бе учил баща му, и тогава доктор Алфред Танц — моят невероятен химик, ми предложи друг колеж с научна насоченост. В него щяха да помогнат на момчето да открие възможностите си.

Резултатът бе очевиден — никой от внуците ми не е бил принуждаван със сила, макар че и двамата твърдят, че съм ги напътствала. Върнън намери пътя си и след като се дипломира блестящо, специализира в Пасадена и в Женева. Колкото до Стюарт, все още се питам как Алфред разбра, че проявява най-голям интерес към числата.

„Предполагам — каза ми Алфред, — че за него те са единственото сигурно нещо на този свят. Числата са за Стю същността на всичко — от химическите до финансовите формули.“

След завършването на колежа Стюарт дойде тук и Алфред веднага го взе под крилото си. Той стана последният му последовател, преди болестта да порази паметта му. Направи го навреме, предаде му своя опит, своята увереност и усета си за приключение в изследването. И така, след няколко години Стюарт застана начело на лабораторията. Тя е сърцето на „Ес Кей“.

Ти имаше право, Клаудия, когато ми каза, че Стюарт прилича на мен. Винаги свиваше рамене, когато баща му казваше, че Върнън е моят любимец. Мисля обаче, че е размишлявал върху това и е стигнал до заключения, които още не знам. Може би с нещо съм го накарала да страда. Вероятно често показвах колко съм горда с успехите на Върнън. А може би също така се гневях на толерантността на Стюарт, на симпатията, която изпитваше към Инге, и на натиска, на който ме подложиха с баща си, за да намеря някаква работа и за нея във фирмата.

Съжалих, защото Инге веднага намери мястото си. Зае се с връзките с печата, като че ли вече тя водеше играта. Представяше се като новата Прекрасна дама — моя наследничка, и то толкова умело, че често се изплъзваше от контрола ми. Всъщност не разполагаше с власт в „Ес Кей“, но се държеше така, сякаш имаше. И все още се опитва. Каква грешка! Каква грешка направих! Неприятелите си трябва да удушаваш още в люлката. Омразата към нея ме заслепи дотам, че не признавах и Беате за моя внучка.

След Едуина жените, влезли в къщата на Вайнес, бяха алчни и донесоха само предателство и болка. Не само Инге, а и Дениз. По времето на развода й с Върнън тя притежаваше три милиона франка, но все се оплакваше със същото безочие, с което излагаше на показ пред пресата връзката си с един испански актьор. Когато Върнън се ядосваше, тя заявяваше, че прави реклама на филма и в цялата история няма нищо вярно. Той бе наранен, унизен, макар че се опитваше да й вярва. После се появи един млад американски режисьор, който й обеща роля във филма си. Един филм, който никога не видя бял свят. И накрая беше един водещ на предаване — един от онези мъже в телевизията, които те канят да участваш в тяхното шоу, предлагат ти реклама в замяна на секс. И аз някога познавах един такъв и знам какви са договорите. Когато чашата преля, но прекалено късно все пак, внукът ми й предложи тази огромна сума за незабавен, но дискретен развод, далеч от рекламата и глъчката. И това беше голяма грешка, защото Дениз Корто продължи да говори за Върнън като за свой съпруг.

Радвах се, че поне нямат деца. И то не защото Върнън не искаше, а защото Дениз не можеше да рискува да загуби съвършената си фигура. С това също го измами. Често, когато видя Върнън и Беате заедно, виждам изписано на лицето му съжаление — можеше да има дъщеря на нейната възраст. Но в своя егоизъм Дениз, без да иска, бе направила правилния избор. Каква майка би излязла от жена като нея?

Но да приключвам с осемдесетте години. Те толкова си приличаха. „Ес Кей“ вече беше една от световноизвестните козметични фирми. Но се налагаше да се развива. Стиловете и новостите бяха унищожавани от алчността на консуматорите и за да се задържиш на пазара, не ти оставаше време да живееш.

Това бяха години на труд, и само на труд — административни съвети, пътувания за представяне, ежедневни съвещания с най-близките сътрудници, тревога да не изпусна от ръцете си управлението на фирмата, в която работеха хиляди. За да поддържам самочувствието си, вече не ми бе достатъчно да отида за няколко дни в къщата си в Париж или да дойда тук — във вила „Палма“, нито ваканцията с Базил, която бе намалена само на един месец.

Най-верните ми сътрудници си даваха сметка, че президентката им остарява. Но аз работех до пълно изтощение, защото се срамувах да се чувствам изморена, срамувах се, че вече не съм на четиридесет години. Почти не се поглеждах в огледалото. Ако човек е имал безкрайна енергия и забележителна красота, за него е много по-трудно да остарява. Рискуваш да прахосаш всичко, дори живота, който ти остава.

Деветдесетте години започнаха с кризата на Върнън и последвалия му развод. През януари 1993 г. в Ню Йорк зимата беше невероятно студена, а аз бях толкова заета, че не можех да намеря време да дойда да постопля костите си тук, на Ривиерата. Рухнах след едно заседание, продължило четири часа. На Стюарт и на моята секретарка дължа това, че двадесет минути по-късно бях в реанимацията. Синът ми обаче не помръдна даже и пръста си. Предполагам, че се е надявал да ме види мъртва върху мокета в залата. Дори не ме придружи до линейката, защото не понася болниците. Всъщност той казва, че когато страдаме и умираме, винаги сме сами.

А може би не е вярно? Когато животът ми висеше на косъм, когато се люшках между непрогледния мрак и осъзнаването на едно ново измерение, странно, защото вече не усещах тялото си — нито неговото тегло в леглото, нито ужасната болка, тогава стана нещо необяснимо. Видях го. Него — Лама — монахът от Ламаджуро.

Беше същият, какъвто го помнех — неподвижен, но с отворени очи. Гледаше ме със състрадание. След това протегна ръка и аз видях дланта на дясната му ръка, сякаш искаше да изрече някаква забрана. И в този миг отново усетих тежестта на тялото си, болката.

Приключих, Клаудия. Не след дълго отново ще се видим. Бъди готова за тридесети август.

Бележки

[1] Джайнисти — членове на индуската религиозна секта джайна. — Б.пр.

[2] Набаби — название на богаташите в Индия. — Б.пр.

[3] Zenana (дзинана) — женско отделение в къщата на индусите. — Б.пр.

[4] Sadhu — саду (инд.) — свят човек, мъдрец и аскет. — Б.пр.

[5] Shikara — специална лодка за превоз на пътници. — Б.пр.

[6] Мандала (санскр.) — кръг, рисунка с изображението на концентрични геометрични форми и образи, символизираща Вселената, всеобхватността на индуизма и будизма. — Б.пр.