Габриела Магрини
Диамантената лейди (18)

Глава 18

— Кажи ми поне какво се е случило? Тръгна на война, а се връщаш с трагична физиономия — възбудено питаше Дениз, докато изпразваше чекмеджетата и гардеробите в стаята за гости и трупаше всичко в двата големи куфара. Бе така възбудена, че изкривеният червен белег изпъкваше върху бузата й. Дъртата ли те нареди така? Или всички от семейството ще обжалват завещанието на Ленард? В такъв случай е достатъчно да си намериш нов адвокат и ще ги накараш да се изпотят. Ти имаш право на цялата собственост на съпруга ти и дори ако те…

— Ако можеше да замълчиш… Млъкни!

От гърлото на Инге излязоха не думи, а пискливо стенание, което уплаши Дениз. Инге се строполи на един стол.

— Точно той го направи! Той, този отвратителен предател, с когото прекарах двадесет години от живота си! — Тя болезнено се задъха, преди да извика като обезумяла: — Проклета да съм и аз, и мигът, в който го срещнах! Проклето да е всичко, което направих, за да се омъжа за него и да го задържа на всяка цена! Проклет да е всеки миг, прекаран с този гнусен и жалък мъж, с този паразит… проклет да е той, който ме използваше като проститутките си, а е таял омразата си като скорпион! Да гори в пъкъла дано! Да гори през цялата си проклета вечност… и пак няма да е достатъчно за това, което ми причини! Не стига!

Дениз се приближи до нея, хвана я за раменете и я разтърси, като че ли бе в състояние да накара чудовищната ярост на Инге да излезе от тялото й.

— Успокой се! Успокой се и говори. Какво ти направиха?

— Съблечена, гола… това ми направиха! В завещанието на Ленард пише, че не ми оставя нищо, защото никога нищо не е притежавал, дори и тази къща.

— А какво?

— Бижутата ми и наличните пари по сметката му в банката на Монако, ето какво ми остава.

— А за Беате?

— Мисля, че баба й ще бъде по-щедра — измънка тя, като се съвзе и благоразумно премълча.

— Не е възможно! Не е възможно при милиардите на Вайнес, на „Ес Кей“ — възкликна Дениз. В поведението на Ленард нямаше логика. Познаваше го като притворен и повърхностен човек, но бе прекалено ленив, за да е отмъстителен. И после — за какво да си отмъщава?

— Сигурна ли си, че той е написал онзи документ — попита Дениз. — На твое място аз бих се усъмнила. Щях да поискам експертиза.

— Да, вярвам, че е негов.

— Никой добър адвокат няма да бъде толкова сигурен — увери я Дениз, погледна крадешком часовника си и прибра последните дрехи.

— А ти какво правиш? — Инге чак сега забеляза куфарите.

— Нали виждаш — заминавам. Обади се агентът ми. Отивам в Париж да подпиша договора за сериала. Следващата седмица започват снимките, които трябва да направя без грим — грозна, обезобразена, ужасна. Със сигурност ще ме изкарат по-голямо чудовище, отколкото съм…

Погледна се в огледалото, напълно забравила за Инге и онова, което й се бе случило.

— Завръщането на снимачната площадка ме плаши. Гади ми се при мисълта за прожекторите. Една актриса застава и гола, прави всичко. Даже дава вид, че се чука… но това е по-лошо отколкото да съм гола. Не знам. Отвращавам се, струва ми се, че съм се принизила до онези просяци, които показват чуканчетата на отрязаните си ръце. Но нямам избор. Ужасно е! Светът е отвратителен. Ако си красива, застилат пътя под краката ти с червени килими. Но загубиш ли хубостта си, трябва да си я върнеш със зъби и нокти, защото не ти остава нищо друго — тя се обърна към Инге, която изобщо не я слушаше. Започна да я оплаква така, както оплакваше и себе си: — Погледни себе си, виж докъде те докара този престъпник — съпругът ти. Макар и мъртъв, той се изплю върху тебе. А ти им дай да се разберат на всички — прати Беате в колеж, който ще плаща баба й. Ти си способна, красива жена, ти си вдовицата на Ленард Вайнес. Ще си намериш добър адвокат и ще им докажеш, че завещанието е фалшиво. Засрами ги всички!

Инге обаче не я слушаше. Дениз усети и се обиди, а освен това вече нямаше желание да я утешава. Затвори нервно куфарите, завърза шала си и си сложи тъмни очила.

— В колко часа излита самолетът ти?

— В седем, но не искам да отивам прекалено рано на летището, за да не ме забележат.

— Да вървим. Аз ще те закарам — предложи Инге.

Искаше да ускори заминаването на Дениз и да се отърве от нея. Струваше й се, че само ако остане насаме със себе си, би могла да се изправи пред невероятната истина — Ленард е знаел и хладнокръвно е подготвил това унизително наказание за единственото й предателство. Той, който винаги я мамеше. Никой от семейството не можеше да го надмине по проклетия. Той бе на върха! Беше маестрото.

Със силата на човек, който намира отдушник на напрежението си във физическото усилие, Инге натъпка двата куфара на Дениз в багажника. Седна зад волана с яростта на човек, който използва колата си за изкупителна жертва.

— Не карай като луда, моля те!

Но Инге не я чу. Шофираше бързо и уверено. Спря на площадчето пред летището и докато Дениз викаше един носач, й каза:

— Късмет! Така или иначе, имаш го повече от мен.

После, без да дочака отговор, се отдалечи. На връщане пое по едно отклонение, което след няколко километра й позволи да стигне до Корниш. Караше, без да мисли. Изписваше кръгове в една или друга посока според завоите, следвани от прави отсечки, когато включваше на по-висока предавка с такъв натиск, сякаш искаше да тласне колата напред. С периферното си зрение следеше пътя, доволна от липсата на движение. Това й предоставяше достатъчно пространство да маневрира. Едва когато стигна върха на хребета, си даде сметка, че на едно от разширенията на пътя бе спряла кола и пътниците бяха слезли, за да се насладят на панорамата. Засмя се горчиво, като си припомни червената микра и колко се бе забавлявала да я преследва, и колко глупаво и безполезно бе да изплаши двете момичета, за да си тръгнат, преди да са намерили скелетите, които Саша искаше да измъкне от миналото. А самата тя бе като прикована от мълчаливото и неумолимо отмъщение на Ленард.

Нямаше смисъл да бяга, нито пък да форсира двигателя, нито да удря глава във волана, както би искала да направи в знак на протест, защото бе свързала съдбата си с един мъж, който я отхвърляше дори и от гроба, и с друг, който дори не си спомняше, че е била негова. Но имаше още една врата, която трябваше да отвори. Щеше да го направи заради Беате. Една последна тътнеща експлозия, която щеше да наруши фалшивото равновесие на клана Вайнес и на „Ес Кей“.

По-бавно и дори благоразумно тя отново потегли надолу. Премина последната отсечка на Корниш към Монте Карло и пое по улицата към къщата. Беате още не се бе върнала, не се чуваше пианото, което издаваше присъствието й. Така беше по-добре. Нека остане с баба си, за да й напомня за жестокостта на Ленард.

Инге се затвори в стаята и набра номера на лабораторията в „Бел Еър“. Беше късно и никой не отговори. След това позвъни на Върнън във вила „Палма“, но Флорет й каза, че всички са си тръгнали. Накрая опита в къщата с терасата над пристанището. Бе включен телефонен секретар и след звуковия сигнал тя имаше чувството, че за миг се губи в празно пространство. Веднага се съвзе и без да съобщава името си, изрече уверено: „Познаваш ли гласа ми? Добре. Има нещо, което трябва да знаеш — не съм скрила черно пиленце в гнездото на Вайнес. Така или иначе, дъщеря ми е една от вас. И мога да го докажа“.

 

 

Да заповядваш на съдбата, дори да се въплъщаваш в нея! Саша се бе опитала да го направи. Беше само илюзия. Достатъчен е един завой във времето, какъвто е смъртта, и всички очаквания се разместват. Черният камък, който Ленард хвърли от оня свят, порази не само Беате. Той предизвика такова вълнение, каквото Саша не знаеше как да успокои.

— Не бива да се измъчваш така. Напрежението ти вреди. — Базил държеше съпругата си, която се бе научил как да утешава. Дните минаваха. Инге мълчеше от страх, а Върнън и Стюарт — от благоразумие, Базил мълчеше, защото разбираше. Както винаги тя бе съдницата.

— Трябва да разбера причината за написването на това писмо. Знам, че не му е хрумнала по времето, когато се роди Беате. Тогава той веднага е разбрал, че тя не е негова дъщеря.

— Ти не познаваше отношенията на Ленард с втората му съпруга — отбеляза Базил. — Те вероятно са съучастници, които са били в състояние да създадат много здрава връзка, а в случай на предателство — да се озлобят един към друг.

— Но защо през тези години Ленард не каза на жена си, че е стерилен? И това щеше да е жестоко.

— Саша, Саша, не е трудно да се досети човек. — Базил вдигна гъстите си вежди. — Защо е трябвало Ленард да се унижава пред нея? Инге му е харесвала. Тя беше красива, но бе обикновено момиче. Той е осъзнавал превъзходството си — един богат мъж, който я издига до нивото си.

Саша мълчеше, унесена в мислите си.

— Колко години минаха обаче от женитбата им до раждането на Беате? — продължи Базил. — Не бяха малко. Как е възможно в такъв случай Инге да не се запита защо не забременява?

— Жените често обвиняват себе си — рязко отвърна Саша. — И Инге се е страхувала, че тя не е в състояние да създаде дете. Може би. Това са само предположения. Но не това е важното. Писмото е изпълнено с омраза — към съпругата му, към Беате и определено към мен — неговата майка. Той не е знаел, че ще го надживея, но въпреки това аз съм мишената на коварното му решение. Защото аз сега трябва да намеря изход, без да се превърна в палач.

С безпокойство, с което не бе в състояние да се пребори, тя се измъкна от прегръдките на Базил, изправи се и тръгна към терасата.

— Искаш ли да се поразходим из градината? Тук имам чувството, че се задушавам.

Мъчно му беше да я гледа как се терзае. Кълбото от настоящето и миналото, омразата на Ленард, подхранвана дълги години, и хладнокръвно замисленото отмъщение — всичко това бе решителният последен удар върху нея.

— Яростта, която изпитваше като дете — размишляваше тя на глас, — злобата и омразата са завладели душата му и са се превърнали в пасивна жестокост, която се е подхранвала от само себе си. Нищо не ми прости.

Седна на един камък до басейна и се загледа във водата, която в здрача ставаше виолетова, а после — синя.

— А сега? Бях подготвила и подробностите за оттеглянето си — промяната във високите нива на „Ес Кей“, разпределението на собствеността след моята смърт, за да избегна несправедливостта или отмъщението, за да запазя фирмата… Всичко това бях планирала за събранието на двадесет и първи септември. Колко съм глупава! Чувствах се сигурна и всесилна. Смъртта промени всичко.

— Не, Саша, не е смъртта на Ленард. Направи го онова момиченце — Беате.

Въпреки лошото си настроение Саша се усмихна, стоплена от една утешителна мисъл.

— Чу ли я как свири? Малък гений. Толкова страдаше, че баща й никога не я слуша. Както не слушаше и Едуина.

Едуина. При споменаването на това име една мисъл я порази. Едуина! Едуина и Беате. Дори не се познаваха. Беате и Едуина. И Милстайн. Не й ли каза той след концерта в къщата й в Ню Йорк: „Когато един музикален талант се прояви за трети път в едно семейство, той се превръща в гений“. Е, добре, Едуина, Върнън и сега — Беате. Беате! Кой бе бащата на Беате? „Какъв е смисълът? Ще стане още по-лошо“ — каза Инге. По-лошо от предателството? По-лошо от това да скриеш черно пиленце в гнездото на Вайнес? Или…

— Базил, боя се, че се досещам за истината — промълви Саша.

— Каква истина?

— Искам да почакам до утре.

— Каква истина? — повтори той и съжали. — Не, не ми я казвай. Обаче внимавай, не я насилвай, почакай истината да изплува сама.

— Имаш право — кимна Саша.

Прибраха се. Тя се облягаше на Базил и сви ръка в юмрук, който предизвикателно размаха към сина си в отвъдното: „Това не си си го и представял, нали? Ще се почувстваш добре“.

Тази нощ тя си припомни миналото. Казват, че така прави всеки, когато прекрачва отвъд смъртта. Един спомен, в който бяха събрани и доброто, и злото. Двама неми обвинители се появиха от миналото — Томас и Маслау. Може би те компенсираха престъплението на Инге? „Кой няма грехове…“ Самата тя бе простила всичко — егоизма, равнодушието, арогантността, злобата, пропуските. В съзнанието й те се събираха в една неумолима картина, която кристализира вън от времето. „Господи — каза си тя в порив на неизбежна искреност, — въпреки всичко бих започнала отначало, като закоравелите грешници.“

Не след дълго заспа. Спеше така дълбоко, че се потопи в един невероятен сън. Видя килията на монаха от Ламаджуро. И той я гледаше с нежност, която можеше да се нарече единствено милосърдие. Каза й: „Ти пожела луната и я получи, прости си амбицията, която причини смъртта на Томас, и липсата на любов, която беляза живота на сина ти. Оправда се заради смъртта на Маслау, но не умееш да прощаваш“.

„На кого да простя, на Инге?“

„Това ти си знаеш.“

„А лекарството, което всеки ден отнемаше живота ми? Върнън е убеден, че е било кошмар, но аз знам истината.“

Той не отговори. Стоеше със затворени очи и мълчаливо чакаше. След малко каза: „Състраданието е за всички“.

А тя в съня си се питаше: „Какво е състраданието? Мъка, опрощение или проява на разбиране към отклоненията на другите, които може би са се загубили? Разбиране на терзанията им? Защитата не е ли позволена? Да запазя себе си, онези, които обичам, всичко, което създадох?“.

„От кого се защитаваш? — питаше отгоре опечаленият глас. — От Беате ли? Или искаш ръката ти като ръката на Ленард да хвърли голяма сянка от отвъдното?“

Една сянка.

— Базил! Базил, помогни ми! — Саша се събуди задъхана с вика, който бе останал да тежи като камък в сърцето й. Но вече нямаше никакъв камък, никаква опасност. Нямаше я и абсолютната тъмнина. Съпругът й държеше отворени щорите заради нея, защото тя се боеше от тъмнината. Чуваше само дишането му, тялото, което познаваше така добре. Чувстваше незаслужен покой. Безшумно заплака. Освобождаваше се от нерешителността. Няма от какво да се страхува. Мъртвите са си мъртви, а живите трябва да имат свободата да избират. Те, не тя.

 

 

На двадесет и първи септември, както бе предвидено, Саша Колмар събра семейството си. Обади се лично на всекиго.

— Датата е същата, но ви очаквам в новия си дом в Кап Фера. В шест вечерта. С вечерно облекло. Има празник.

Пространството около басейна и под колонадата бе осветено и украсено с цветя. Водата блестеше от десетки плаващи свещи. Бе сервиран голям студен бюфет. Масичките блестяха от кристал, сребро и свещи.

От отварянето на завещанието на Ленард бяха минали само десет дни, а вече се празнуваше. През изминалото време Саша не се бе срещала с никого, освен с Беате, която идваше да й посвири. Саша я слушаше и внимателно я наблюдаваше. Беате беше красиво момиче, но лицето й не приличаше на никой от семейството… Сякаш комбинацията от гените й трябваше да остане в тайна. Тази вечер Беате бе облечена в рокля от бяла батиста, правите й руси коси бяха сплетени на плитки.

— За кого е празникът? — попита тя, като се хвърли към Базил. — За теб или за баба?

— За къщата е — отвърна той. — Новите къщи имат право на тържествено откриване, това е празник за тях.

— Вече всички сме тук — каза Саша. — Но след час ще дойдат другите гости — няколко приятели от Монако и други, които пристигнаха сутринта от Ню Йорк и Милано. Ще дойде Клаудия с майка си и баща си, няма да липсва и Силвия с нейните фотоапарати… Накратко — разполагаме точно с един час, за да се качим в библиотеката и да си кажем нещо много важно.

Инге смело срещна погледа на Саша. След това се приведе към Беате и й каза:

— Ти ще чакаш тук.

— Не — възрази баба й. — Искам и тя да присъства.

Когато насядаха около масата в библиотеката, Саша огледа всички един по един: Върнън, Стюарт, Инге, Беате, Джеф Дейвисън и Базил, седнал до нея.

— Реших да се оттегля — обяви Саша и се усмихна. — Като се има предвид, че направих промяна в живота си и не ми остава много време да й се наслаждавам. Една година? Две? Шест месеца? Може би повече, но аз искам да прекарвам всеки ден със съпруга си и да компенсирам времето, когато живях далеч от него. Далеч, но никога без него!

Всички мълчаха. Не откъсваха погледите си от нея. Тя блестеше в диаманти и сапфири, лицето й бе спокойно, царствено и уверено. Думите — ясни, претеглени и обмислени, както когато говореше по време на пленарните заседания на „Ес Кей“ и налагаше волята си.

— Затова реших да предоставя президентското място на фирмата на Джеф Дейвисън. Той поне три години ще управлява капиталите и ще заема креслото, което до днес бе мое — замълча и добави: — Досега Джеф изпълняваше длъжността генерален директор и съм убедена, че ще бъде прекрасен наставник за последователя си. И тъй като имаме нужда от млади сили, смятам, че внукът ми Стюарт може да опита силите си.

— Аз?! — Той пребледня и се изправи. — В управлението с президент Джеф?

— Възразяваш ли?

— Не, още утре бих тръгнал с него.

Всички около масата заговориха с облекчение. Само Саша и Инге останаха сериозни, както и Беате. Тя следеше със сините си очи лицата и жестовете на всеки един.

От папката пред себе си Саша извади лист и го подаде на Джеф.

— Това са последните ти задължения като генерален директор и главен специалист по финансите. Става дума за разпореждания, които отстраняват несправедливостите, съдържащи се в завещанието на сина ми.

— Разпореждам — започна да чете Саша — къщата, в която живееше със семейството си да стане собственост на вдовицата му, а две трети от годишното възнаграждение, което получаваше Ленард, са предназначени за нея и за Беате. Освен това от личното си богатство заделям стипендия, която ще бъде управлявана от фирмата, за да може Беатрис Вайнес да учи в консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим, както тя пожела и изрази пред мен лично — пое си дъх и изгледа нежно внучката си, която се бе изчервила, защото се споменаваше името й. — Майка й — бавно завърши Саша, — майка й е съгласна с мен.

— Бабо! — възкликна Беате. — Прекрасна бабо!

Инге я стисна за лакътя и я укроти. Лошото щеше да дойде всеки миг.

— Колкото до това писмо — в наситената с напрежение и някак враждебна тишина властната жена вдигна завещанието на Ленард, — убедена съм, че неговото назначение е следното.

Обърна се и взе зад себе си една запалка. Доближи листа до пламъците. Когато той пламна, го хвърли в една метална ваничка, където за няколко секунди стана на пепел.

— Това е всичко.

Беате скочи и я прегърна. После изтича навън, като в радостта си повлече и Базил. Инге остана неподвижна, втренчила се в пепелта от писмото на Ленард. Другите се размърдаха и тя се изправи, като с жест привлече вниманието им.

— Бяхте много щедра — обърна се тя към Саша. — Мога ли да ви кажа, че нищо не разбирам?

— Няма значение. Ще имаш време да разбереш.

— Заради Беате е, нали? Тогава това не е достатъчно. Има още едно писмо.

— Къмбърланд ми го изпрати. Ще остане в касата ми. Тези дни, Инге, проумях, че трябва да спася Беате, но и истината. Копието от писмото съдържа истината, в случай че някой ден бъде открит бащата на Беате. Сега не би било справедливо да заставаме на пътя й.

— Вие знаете кой е.

Възрастната жена предизвикателно вдигна глава.

— Аз знам всичко, Инге, дори и когато не ми се казва нищо.

 

 

Тази вечер Алма Ленци бе най-елегантно облечената от поканените. За неудоволствие на майка си Клаудия носеше светлорозова рокля, която предизвика усмивки у Саша и Върнън. Дори Силвия бе облечена в коприна, естествено синя. Най-сетне Базил Андрос събра у дома си приятелите си от Монако, а Саша се забавляваше с тях и с гостите, пристигнали от Ню Йорк.

Стюарт покани Клаудия да танцуват и лукаво я попита:

— Следващият празник за теб и Върнън ли ще е или за новата книга?

След това потанцува с Инге и й прошепна:

— Какво искаше да кажеш с онези думи, които бе записала на телефонния ми секретар? Много мислих, но нямах време да те потърся.

— Забрави ги. — Тя леко се отдръпна и предизвикателно го изгледа. — Забрави ги! Нали много те бива да забравяш?

— Приемът бе много елегантен — каза Лудовико на бившата си съпруга. Никос ги караше към вила „Палма“, където гостуваха с Клаудия. — Надявам се да съм ти помогнал да се представиш добре, макар че от цял век не съм слагал смокинг. Но, старата! Каква личност!

— Аз съм ужасна — тихо каза Алма, — но видя ли какви бижута носеше? За един милиард, Лудовико, поне за един милиард!

— Не са само тези! — захили се Клаудия.

— Ти помисли и се омъжи за твоя хирург — каза майка й. — Винаги ли е толкова мълчалив?

— Затова ми харесва. Предпочита да слуша. Може би след време ще го приема за мой втори съпруг.

— Какво искаш да кажеш?! — разтревожи се Алма.

Клаудия седеше до Лудовико, плъзна ръката си под неговата и положи глава на гърдите му.

— Още ли не си разбрала, че той е първата ми любов — ето този хубав господин със смокинга, който преди дванадесет години ме заряза.

 

 

Под колонадата, застанала между масите, от които бяха прибрани чашите и порцелана, Саша гледаше как отслабват свещите върху огледалото на басейна. Една по една те завършваха празника и нощта отново поемаше върховната власт, която й се полагаше до утрото.

— Дори не вдигнахме наздравица един за друг. — Базил взе бутилка и наля шампанско.

— За какво ще пием?

— Знаеш ли какво си мислех? Самият Бог след шест дни си е починал. Сега и аз имам това право. Да пием за нашия седми ден.

Той кимна. Гледаше жената пред себе си — беше велика и в старостта си. Господарката на красотата, жената, която от нулата натрупа власт и милиарди с товар от добро и зло на гърба си. Беше го обичала и го обичаше така, както страстно обичаше и живота. Виждаше бръчките и побелелите й коси, бижутата и ръцете й, изпъстрени със старчески петна, виждаше очите й, които още прозираха истината, и повехналите й устни. Бе властна и трогателна, много силна и измъчена от живота. Винаги я бе обичал и ако наистина има душа, ще я обича и на оня свят, а ако е истина, че има и друг живот, ще я обича в този друг живот — нея, с безсмъртната й човешка загадка. Бе невероятно, че Бог ги бе събрал.

— Знаеш ли — каза Базил — хората вече не вярват, че е възможно да обичаш цял живот.

— Така е — с усмивка призна съпругата му. — Те вече не вярват в чудеса.

— Значи ние с теб сме едно чудо? — пошегува се той и добави сериозно: — Ти обаче извърши истинско чудо, като запази самообладание и изгори писмото на Ленард, без да кажеш името на бащата на Беате.

— О, рано или късно ще се разбере. Сигурна съм. А чудесата ги прави единствено Бог — усмихна се Саша. — Но предпочита да си служи с нас.