Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Come un diamante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Габриела Магрини

Заглавие: Диамантената лейди

Преводач: Екатерина Кузманова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: италианска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-585-087-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2442

История

  1. — Добавяне

Глава 11

— Бих искала да ти го каже Базил — каза Саша на внука си, който точно в един часа бе пристигнал във вила „Палма“.

— Базил Андрос? Не е ли в Ню Йорк?

— Не. Тук е. В къщата си.

— Не знаех, че има вила тук. — Върнън седна. Бе уморен и смутен.

— Има. Построи я един гръцки архитект. Много е красива! Класическа, но и прекалено френска.

— Бабо, не си ме накарала да се върна, за да ми разказваш за къщата на Базил, нали!

— Не, Базил ще дойде да пие кафе. Той ще ти каже.

Върнън се отпусна. Мислеше за факса, който бе изпратил на Клаудия. По това време вероятно вече го е прочела.

— Как е Клаудия?

— После, после! И аз искам да те подържа в напрежение — усмихна се той.

На масата се шегуваха, той разказа за къщата на Лудовико и Елена. Базил Андрос, който пристигна в два часа, бе много сериозен.

— Може би е по-добре да поговорим в дома на внука ти — каза той.

— Добре. Там ще сервирам кафето.

 

 

Когато се озоваха в къщата на Върнън и прислужничката си тръгна, след като бе оставила подноса, той попита:

— Ще ми обясните ли сега какво става?

— Вчера дойдох при Саша и я натоварих с един неприятен проблем. Но преди да започнем разговора, искам да те попитам — възможно ли е да се оперира едно лице така, че да стане съвършено различно, но не по-грозно?

— Искаш да кажеш, че някой иска да промени лицето си, за да избяга от правосъдието. — Върнън широко отвори очи и изгледа и двамата.

— Не, не от правосъдието, а от смъртта.

— Не мога да кажа, преди да съм го видял.

— Би ли я направил?

— Подобна операция?! — Върнън го погледна в очите. — Защо? Кой иска това от мен? Баба?

Саша успокоително му махна, а Базил добави:

— Готови са да платят много голяма сума.

— Това не ме интересува — веднага отвърна Върнън.

В този миг Саша застана между двамата, взе две чаши кафе и подаде по една на всеки.

— Преди да започнете да се карате, без да знаете причината, ще говоря аз. Това момче, защото става дума за момче на двадесет години, е роднина на Базил. Син е на един братовчед на съпругата му. Родено е и е израсло във Флорида. Младежът отишъл за ваканцията в Сицилия и там, без да иска, се забъркал в ужасно неприятна история. Станал е свидетел на двойно убийство и сега го преследват. Накратко — това е.

— Значи е роднина на Базил. Затова ли се обърнахте към мен? — Той отново изгледа и двамата. Беше очевидно, че между баба му и този грък има много силна връзка. Навярно съществуваше от времето на младостта им.

— Всички те познават — ти си един от най-добрите — каза Базил. — Но има и две условия. Никой не трябва да узнае истинската самоличност на момчето, както и за операцията.

— Не е сигурно, че ще мога да оперирам — отвърна Върнън. — Освен това… в Съединените щати има толкова способни хирурзи. Няма ли всичко там да бъде по-лесно?

— Не! — намеси се Саша. — Момчето трябва да се появи с различна самоличност, иначе някой убиец може да го разпознае.

— Не е ли по-сигурно и по-правилно да разкаже какво е видяло? — смръщено попита внукът й.

— На кого? На полицията? На италианското правосъдие? Никой не е в състояние да защити един свидетел — поклати глава Базил. — А и ти не познаваш фактите, хората и начина им на мислене.

— И аз не искам да се намесвам. Затова не желая да знам нищо повече.

В настъпилата тишина Саша се отпусна на облегалката на фотьойла. Върнън вдигна очи и срещна погледа й — бе изпълнен с огорчение, но решителен.

— Не разбирам, Саша, ти ли ме молиш за това, или Базил?

— Семейство Лучера ме помоли чрез Базил.

— А ти — не можеш или не искаш да откажеш?

— Отнася се за живота на момчето. Не мога да откажа на Лучера, в противен случай Базил нямаше да поиска това от мен. Те са ми правили много услуги. В началото те ме финансираха.

— Вероятно са си получили и лихвите.

— Естествено. Но банките по онова време дори не ме приемаха. Така или иначе сметките са уредени отдавна, но услугите остават и се връщат — това е правилото, което приех.

— И тази услуга е една от многото?

— Това е едва втората от този вид за цели петдесет години. — Саша гневно го гледаше. — Първата бе много по-проста, макар и да беше по-опасна — трябваше да подслоня човек от тяхното семейство в къщата, която имам на река Сан Лоренцо, докато той организира бягството си в Канада, а след това — Хонконг.

— Където със сигурност прогресира — иронично отбеляза Върнън. Изправи се и се приближи до прозореца, докато другите двама се гледаха и мълчаха. Обмисляше как да постъпи. Те го разбираха. А може би се опитваше да установи дали намесата му няма да е в противоречие с професионалната етика. Беше ясно — искаха да стане съучастник.

— Не мога да реша, преди да го видя. Къде е момчето? — Опита се да спечели време, като повтори вече изречените думи.

— Той е гост в моята къща заедно с още двама, които го охраняват.

— Как мога да му осигуря влизането в „Бел Еър“ при тези условия?

— Ще намериш начин. Една стая за момчето и две, съседни на неговата, за другите.

— За горилите? Да не е някой принц или син на милиардер? — избухна Върнън.

— Със сигурност е син на един милиардер, чиито пари са в долари. — Саша едва-едва се усмихна, а Базил изобщо не се смути. — И аз не те принуждавам. Казвам ти само — ако можеш. Много е важно.

— Не обещавам нищо. Трябва да видя момчето. И искам да го видя насаме — добави решително той.

 

 

Младежът се бе облегнал на парапета на покритата веранда във вилата на Базил в Кап Фера и гледаше към пустия басейн, чиято небесносиня вода блестеше на слънцето, а големите сламени чадъри бяха затворени. Върнън се приближи и също се облегна на парапета.

— Иска ти се да се гмурнеш, нали? — Момчето се обърна и той му се усмихна. — Казаха ми, че си водолаз и когато си бил в Италия, си преминал курс по гмуркане за напреднали.

— Да, във Фавиняна. Но не направих кой знае какво. Нараних крака си на една скала. — Подаде ръка на Върнън. — Аз съм Бен… Бенедикт Лучера. Чичо Базил ме уведоми, че идвате.

— Аз съм доктор Вайнес. — Върнън свали слънчевите си очила и отново му се усмихна. Младежът не бе благословен с красота. Бе слаб, малко груб и съвсем различен от отгледаните с малц и витамини американски момчета. Изглеждаше силен. Лицето му имаше неопределени черти, сякаш некоординирани — голям нос с гърбица, детинска уста, която контрастираше на недоверчивото му изражение. Тъмните му очи се отклоняваха, сякаш не желаеше да разгадаят мислите му. „Прилича на пребито куче, което не се доверява на никого“ — помисли си Върнън.

— Ще седнем ли? — предложи той.

Взеха два стола и седнаха един срещу друг. Върнън намери подходящата светлина, за да огледа подробно лицето му.

— Знаеш ли какво ми поискаха от семейството ти?

— Предполагам… мисля, че знам.

— Ти вярваш ли, че е възможно?

— Не… Аз не знам. Вие ще кажете, нали?

— Моля те, отговори на въпроса ми, без да се страхуваш — вярваш ли, че е възможно да живееш с лице, различно от това, което винаги си имал?

— Не, не вярвам! — веднага възкликна момчето. — Това е нещо, което ме съсипва, а нашите не го разбират!

— Значи ти не си съгласен?

— Как може човек да реши подобно нещо?! — Момчето избухна в сълзи. — Аз… аз се чувствам объркан. Усещам примка около шията си.

Върнън замълча и го остави да се успокои, след това се приближи до него и много внимателно и с уважение докосна лицето му. Завъртя го, огледа профила, докосна кестенявите тънки коси и отново се зае да проучва скулите.

— Благодаря — каза му и отново седна срещу него. — С какво се занимаваш? Учиш ли?

— Трябваше да запиша биология в университета в Сейнт Питърсбърг.

— В такъв случай като хора на науката бихме могли да се разберем. — Върнън се усмихна съучастнически. — Ти мислиш, че не можеш да живееш с лице, което е различно от това, с което си свикнал. Но всъщност ти невинаги си имал това лице. През двадесетгодишния си живот си имал много лица. Опитай се да си припомниш някоя от снимките си като дете. Със сигурност носът ти не е бил същият, нали? А кожата? А косите? А устата? Имал си друга физиономия, друг образ и всъщност ти или Бен, или Бенедикт — онова, което ти наричаш „аз“, сте една и съща личност, със своите мисли. А и те са се променили заедно с твоите спомени, някои от които са изчезнали. Значи дори и твоето „аз“, докато си растял, се е променяло. И ти го знаеш, защото вече не си дете. А утре ще бъдеш още по-различен, ще бъдеш мъж…

Момчето го слушаше много внимателно.

— Ако се наложи да се промени малко повечко лицето ти, за да бъдеш в безопасност, мислиш ли, че твоята истинска същност ще страда? Ще се направи една промяна, малко по-рязка от тази, която се извършва всеки ден. Трябва да го имаш предвид и… да свикнеш.

— Не… аз… — смутено започна той, — аз вече съм достатъчно грозен и не мога да понеса да се превърна в някой друг. А освен това в чудовище ли ще се превърна?

— Чудовище? А защо? Никога не съм допускал лице, оперирано от мен, да изглежда по-зле. Даже и когато е пострадало при някоя катастрофа. Разбирам те, нямаш гаранция. Трябва да се довериш… — Върнън се огледа. Стана и взе от писалището няколко листа от една кожена папка и химикалка.

— Гледай сега. — Набързо направи една скица. — Ще ти кажа какво може да се направи. Нос — ще се махне гърбицата и ще се завърши върхът му, като го направим много по-тънък. Така. Сега брадичката — виж профила — не е ли малка? В такъв случай ще се сложи парченце кост тук — той посочи върха на брадичката, — ще я издадем напред. И знай, че това не са чудеса. Това са вече експериментирани интервенции в пластичната хирургия. Сигурни. И аз не съм единственият, който умее да ги прави.

— Но казват, че си най-добрият! — заяви възторжено момчето.

— Очите не трябва да се пипат — продължи Върнън. — Само актрисите, възрастните дами или азиатците си оперират клепачите — обаче… — взе лицето му в ръце, за да го огледа, — ако скулите ти се подчертаят, лицето ти ще стане по-решително, дори по-мъжествено и различно. — Върнън добави няколко щрихи към скицата. — Това ще е вероятният резултат. А сега помисли, Бен. И не показвай скицата на никого. Задръж листа и го гледай. Само ти можеш да решиш — нито родителите ти, нито роднините ти, нито семейството ти. Само ти. Знам, че не е лесно.

— Болезнено ли е? Макар че… не се боя от това.

— Няма да допуснем да страдаш — увери го Върнън. — Ще се грижим за теб по най-добрия начин. Но трябва да знаеш, че ще има едно „после“.

— Кога? Когато свалите бинтовете? — досети се Бен. — Какво ще стане? Какъв ще бъда? Колко време ще мине, преди да се прибера у дома?

Даде си сметка, че хирургът мълчи и го наблюдава с изненадващо мек поглед.

— Може би ще станеш по-красив, много по-красив — отвърна той. — Но ще бъдеш изненадан. Сякаш си срещнал човек, когото не познаваш. Иска се време, за да уравновесиш това, което е отвън с това вътре в теб. Много повече от четирите следоперативни седмици. Вероятно е и нещо в самия теб да се промени.

— Какво?

— Не знам, но нещо ще се промени и вътре в теб. Красотата по принцип прави хората по-щастливи, но трябва да е била желана. Ти искал ли си да бъдеш красив?

— Аз ли? Ами… да, предполагам, много пъти.

— Е, тогава ще можеш да се сдобиеш с малко от нея. Но ще бъдеш различен. Запомни това! И никак няма да бъде лесно да се приеме това различие.

Върнън се изправи, взе листа и го сгъна на четири. След това отново му го подаде.

— Не го показвай на никого, разбрахме ли се? Трябва да решиш до вдругиден. Не ми телефонирай. Уведоми Базил за решението си. Ако си съгласен, трябва да се организирам. А твоите ангели хранители?

— Изпрати ги баща ми от Флорида, за да ме защитават — усмихна се момчето. — Не ме оставят нито за миг.

— Искам да поговоря с тях. Да не усещаш примка на шията си. — Върнън отново приближи парапета. — О! Никога не съм идвал в тази къща. Басейнът наистина е красив — обърна се и се усмихна. — Ако имах време, и аз щях да поплувам.

 

 

Клаудия, Клаудия, Клаудия. Мислеше за нея, за да може отново да си поеме дъх, но върху лицето й се наслагваше баналното, изкривено и ужасено лице на Бенедикт Лучера. Какво бяха направили бащите, та да изложат на опасност живота на беззащитните си синове като този беден Бен? Захвърляха ги в мъчение като онова, което издаваха очите му? Трябваше да вземе трудно решение, което бе свързано със страха, че ще загуби самия себе си?

А Саша? Какво се криеше в миналото й? След последното пътуване до Съединените щати Върнън бе научил достатъчно, за да не я съди.

Мизерна работа, бедност, неистово желание да се измъкне, да се изкачи нависоко, да забогатее и да има власт. Вероятно успехът й бе свързан с организираната престъпност. Изповедите й върху страниците, написани от Клаудия, бяха предизвикали появата на една непозната жена, съвсем различна от деликатната жена, която бе лекувал след инфаркта, но не по-малко способна да се бори.

Той се чувстваше привилегирован. Бе имал всичко — богатство, опора, представителна клиника, и то не бе получено от баща му, а от нея, от баба му Саша.

От нея. Значи трябваше да разбере, че когато се прави опит за дързък скок, вън от посредствеността, в неблагоприятната за една жена ситуация отпреди половин век, който и да ти подаде ръка, се хващаш за нея. В основите на големите богатства винаги се крият скелети, нарушения на законите или престъпления.

Освен това, кои бяха сега хората от семейство Лучера? Извънредно богати, уважавани, наместили се с пълно право в общество, което съди за теб по парите ти. Тези хора съдействат за сключването на законни сделки, имат вили във Флорида и деца, които учат из университетите. Така ли се отмива позорът на първите поколения? Или е достатъчна една ваканция в стария клан, за да се появят призраците?

„Три съседни стаи. Двамата от охраната могат да минат за роднини. Веднага трябва да видя плана с резервациите. Ами Бергер? Трябва да го отстраня поне за два дни и да оперирам само с моята асистентка. А Инге?“

Едва влязъл във фоайето на клиниката, а призракът вече го очакваше.

— Търсихме те навсякъде — във вила „Палма“, в Монте Карло и дори в Ню Йорк.

— Защо? Бергер не е ли тук?

— Не и при тези критични обстоятелства.

Върнън се спря, после отново тръгна, като си мислеше: „Не може да знае за момчето Лучера“.

— Какви критични обстоятелства?

— Сложих я на първия етаж, в стаята с терасата. Дадохме й успокоително. Както винаги е на парчета.

— За кого говориш?

— Как! — Инге беше или поне изглеждаше учудена. — Ами… за Дениз.

Бяха минали четири години и това име вече бе забравено. Най-накрая забравено.

— Не разбирам. Защо е тук?

Липсата на емоции смущаваше Инге. Беше нещо неочаквано.

— Ще видиш — отвърна тя. — Иска само теб. Случило й се е нещастие и е убедена, че само ти можеш да направиш някое чудо. Върви веднага, разтревожена е.

Върнън й обърна гръб, тръгна към вратата на кабинета си и гневно я отвори. Разгневи се още повече, като видя Бергер, който бе подредил снимки с размери тридесет на четиридесет върху стъклената маса.

— Току-що дойдоха — оправда се той, след като кимна за поздрав. — Подредих ги, за да можеш да ги видиш. Дениз Корто. Накарах да ги направят, за да се проучи случаят преди операцията. — Показа му една от снимките.

Върнън стисна клепачи, отказваше да види този образ, който бе като обида в спомените му. Отвори очи — все пак това бе Дениз.

— Кой я е докарал така?

— Не пожела да ни каже. Сигурно е някой от тези, които оперират всичко и всички.

— Къде?

— Във Франция, предполагам. Това е третият лифтинг, след двата, които направи ти. Случилото се може да се дължи на следоперативно усложнение — цялата кожа на дясната буза е изтеглена от белега пред ухото и нарушава равновесието на половината лице. А очите…

— Предупредих я да не ги докосва повече! — избухна Върнън, като захвърли снимката върху другите и гневно заговори на Инге: — Много добре знаете, че никога не се отклонявам от правилото да не се опитвам да поправям чуждите грешки!

— Ще бъде трудно да я убедиш. Очаква те, сякаш си магьосник.

— И ти я окуражи.

— Е… отчаяна е. И си казах: „Той няма да откаже да помогне на съпругата си“.

— Бившата съпруга — уточни Върнън. — Съпругата, която тръгна по пътя си, а след това се разведе.

— Бих могъл да я оперирам аз, ако има възможност — намеси се Бергер.

— Запознахте ли се вече? — Върнън го гледаше изпитателно.

— Не. Иска да види само теб. Съгласи се да й направят тези предоперативни снимки само за да можеш да я оперираш незабавно. Изглежда не разполага с много време.

— Няма време… — Отново взе снимката, но веднага я захвърли. — Проблемът не е само в лицето й, а в шума, който се вдига около нея.

— А, колкото до това, вече не е толкова популярна — отбеляза Инге с престорено съжаление. — Вече не е звездата, подир която тичаха всички фотографи в Кан. Направила си е операцията, за да участва в сапунена опера, където една позалязваща актриса може да изпълнява главната роля. Но както знаеш, в телевизията снимат толкова често в близък план…

Позалязваща! В миг Върнън си я представи такава, каквато беше преди десет години по време на първата им среща — имаше съвършено лице и зашеметяващо тяло. Зад фасадата обаче се криеше чудовищна несигурност, една безкрайна нужда от неспирни потвърждения на собствената й способност да прелъстява. И невероятен егоизъм.

— Без малко манипулации и лошотия не се стига до никъде — казваше мило, много мило Дениз. Сякаш нежната й душа бе запазена само за него и тази искреност го поддържаше. Всъщност тя бе влюбена само в себе си и от тези снимки се чуваха викове на страх и отчаяние.

— Ако искаш, можем да я видим заедно — предложи Бергер.

— По-добре — не — намеси се Инге. — Макар да си давам сметка, че Върнън вече се е настроил срещу нея.

— Ще й хвърля едно око по време на визитацията, не и преди това — реши той. Повика секретарката, за да му донесе веднага плана с резервациите. Но когато другите двама излязоха, взе отново една от снимките на Дениз и дълго гледа лицето, което бе обичал.

 

 

Дениз стоеше до прозореца с гръб към него.

— Извинявай, Върнън, остави ме да говоря така — каза. — Не мога да понеса мисълта, че ще ме видиш такава.

— Не се притеснявай, с нищо не можеш да промениш образа, който си спомням. — Гласът му я накара да трепне, толкова бе спокоен и сдържан.

— Какво искаш да кажеш? — Тя бавно се обръщаше.

„Че те виждам отвътре“ — помисли си той, но не й го каза. Внезапно изпита негодувание — ехо от предишната болка, от омразата, която изпитваше не към нея, а към себе си. Ужасяваше се от това връщане назад.

Сега виждаше Дениз, но тя се държеше встрани и му показваше само недокоснатата половина на лицето си.

— Обърни се и вдигни малко брадичката — нареди й Върнън с професионален тон. Гледаше я като някоя непозната и се чувстваше по-добре. Лицето, което бе родено със съвършени черти, сега приличаше на разкривена картина, образ, деформиран от художник абстракционист. Това, което поразяваше, бяха очите й — кръгли като на яребица.

— Кога те оперираха?

— Преди два месеца.

Той не попита нито къде, нито от кого.

— Левият профил!

Приближи се и внимателно докосна грубия белег пред ухото й, който набръчкваше кожата и я опъваше. Потърси други белези сред косата й. „Ако я обръснат, черепът й ще прилича на географска карта“ — помисли той с известна жестокост. Дениз го бе накарала много да страда, но състоянието й не му носеше никакво облекчение. „Примка на шията. — Върнън преглътна с усилие. — Ето какво искаше да каже Бен Лучера.“

— А сега? — простена Дениз. Върнън се бе отдалечил и лицето му бе безизразно. — Ами сега?

— Клепачите могат да се оперират, но за лицето се иска повече време.

— Време? Колко? Снимките на телевизионния сериал започват през ноември. Дотогава ще съм готова, нали?

— Изключено.

— Но ти можеш да се справиш. Сигурна съм — почти извика тя.

— Преди пет години те предупредих — клепачите ти няма да издържат нова операция. — Той се обърна отегчено. — Който те е убедил да го направиш, както виждаш, се е провалил. Може да се опита нещо, но няма гаранция за успех.

— Не искам да знам какво ще правиш — отново извика Дениз. — Стига ми да знам, че ще ми дадеш лицето отпреди…

— Аз няма да направя абсолютно нищо.

— Какво?! Така ли ще ме оставиш? Ти си безсърдечен, нямаш милост… виж този белег! — Тя вдигна лице, сякаш бе оръжие за отмъщение.

— Дениз… решението ми не е продиктувано от емоционални подбуди. Знаеш добре, че никога не коригирам чуждите грешки. Бергер би могъл да те оперира, много е способен. Но не тук, а в Женева. Междувременно би могъл да вземе частица от кожата ти, за да направи посявка. За това се иска време. Така, преди да оперира белега на лицето ти, ще има ивица от твоята кожа за присаждане.

— Не искам да ме докосва друг, освен теб! — заинати се тя.

— Нямаш друг избор. Тук не можеш да останеш.

— Гониш ли ме? — Тя бе изумена и изплашена.

— Тук няма място за дълъг престой. Инге го знае, трябвало е да те уведоми — обясни той любезно, но хладно.

— Ти си страхлив, отмъстителен и ужасен! — Дениз му обърна гръб и отиде до прозореца. — И като си помисля само, че Инге направи всичко възможно да ми помогне, да ме обнадежди. Каза дори, че ти не можеш да си позволиш риска да не ми помогнеш.

— Така ли ти каза?

— Да… можеш да си навредиш — предизвика го тя и се обърна. — Инге има право, ако не оправиш лицето на една звезда, къде ще отиде престижът ти? Не забравяй, че дължиш славата си на жените.

— Ти си винаги звезда, Дениз — едва-едва се усмихна той. — Но ние вече не сме женени.

— Публиката обаче не го знае. Разводът не бе шумен и точно ти искаше да не се говори.

— Да, защото вече не издържах да бъда обект на скандалните вестници и списания.

— Не вярвам, че тук има наплив от фотографи. — Дениз внезапно направи жест на отчаяние.

Той долови това огорчение. Та какво представляваше Дениз без един фотограф, който да я снима, без някой репортер, който да измисли някаква история? Бе направила няколко добри роли, вече забравени. Бе преживяла успеха на касовите филми и на жълтия печат. Откакто се разделиха, Върнън никога не бе сменял каналите на телевизора, за да търси образа й.

— Ще ти изпратя Бергер.

— Искам поне да бъда оперирана тук, където си и ти! Моля те, моля те! Ако се наложи, Инге би могла да ме подслони в дома си… ако не ме поканиш ти.

— Аз?! — Върнън я погледна изумено и едва не се засмя. — Къщата в Монте Карло вече не съществува. Живея в резиденцията на вилата като ерген. — Той се отправи към вратата.

— Но ти имаш къщата до вила „Палма“. Там бих била спокойна. И естествено фотографите не биха тръгнали да ме търсят.

Той се спря. Канеше се да отвори вратата, но вместо това се обърна и свъси вежди. Погледнаха се. Дениз умоляващо протегна ръце към него.

Беше жестоко да й го съобщи в този момент, но го направи:

— Вече не съм сам в тази къща, Дениз.

— А! — Тя спусна ръце. — Разбирам. Извини ме, Върнън. — Обърна се и поклати глава, сякаш с този несъзнателен жест щеше да върне обратно това, което бе чула.

Изкривеното й лице бе патетично и гротескно със сълзите в кръглите облещени очи.

 

 

— Не е истина, не му вярвай. Няма друга жена. Тази, за която намеква, е само една девойка от Италия и всъщност не живее в неговата къща. Знам всичко, което става във вила „Палма“. — Инге убедително я успокояваше, но Дениз бе обезсърчена.

— Стори ми се така враждебен, лишен от съчувствие.

— Ти какво очакваше? Накара го да страда толкова, че иска да си отмъсти. Но това е само първата му реакция, познавам го.

— А аз вече не го познавам… Много ли е млада?

— Журналистка. Новак е в професията и работи за Саша. Дори не е хубава, има единствено младостта си — двадесетгодишна е.

— А аз съм на четиридесет — Дениз се отпусна във фотьойла, — и съм обезобразена.

— Но можеш да се превърнеш в знаме, което доктор Вайнес ще трябва да държи, ако не иска да загуби репутацията си.

— Не го интересува, а и не това искам.

— Повярвай ми и изчакай. А аз междувременно ще кажа на Бергер да те задържи тук поне четири-пет дни.

— А после? Той не ме иска, не ме иска… пет дни, а после? Ще си събера багажа и ще си тръгна? Но къде да отида?

Инге отегчено сви рамене. На Дениз й липсваше въображение или пък актьорите си бяха такива — без да се съпротивляват, следваха нарежданията на режисьора. А в този случай режисьорът бе тя.

— Ще те оперира Бергер. — Инге се наклони. — Първо очите. Тук или в Женева — няма значение. Бергер е способен, повярвай ми. Умее да се възползва от ситуациите — няма да ти струва нищо. Междувременно моят адвокат ще поиска астрономическо обезщетение за нанесените вреди от този проклет хирург, който те е подредил така. Колко струва лицето на една телевизионна звезда и една провалена кариера? Освен това остави на мен да се разправям с печата и ще видиш как ще се промени сюжетът на серията. Доктор Вайнес, който отказа да ти помогне, ще стане бившият жесток и отмъстителен съпруг, а доктор Бергер — негов съперник. Той е млад и неизвестен, но изумителен хирург. Ще възвърне ангелското ти лице. Можеш дори да се сгодиш за него — иронично завърши тя.

— Полека… почакай — спря я Дениз ободрена. — Първо искам да се опитам да си върна съпруга. Бедата е, че нямам много време. Говори ли с редакцията на „Франс Соар“?

— Да, утре излизат с новината. Поканих и „Воаси“. Казаха, че утре вечер ще дойдат направо тук. Но трябва да се преструваме, че си дала интервюто, преди да дойдеш в клиниката.

— Да, идеята е прекрасна, иначе Върнън ще смачка вестника в лицето ми. Но не искам да разнасяш онези отвратителни снимки, ясно ли е?

— Шегуваш ли се? — Инге придаде ужасено изражение на лицето си. — Няма смисъл. Сега се отпусни. Ще ти изпратя чай с жасмин и един прекрасен щрудел, какъвто и във Виена не умеят да правят.

Инге Бахофен бе в еуфория. Нещо, което не й се бе случвало от дълго време. Най-накрая водата се бе раздвижила. А риба се лови в мътна вода.

 

 

Инге Бахофен кроеше планове, Дениз кроеше планове, Бергер кроеше планове. Дори Върнън веднага направи план как да се освободи от помощта му. Изпрати го да се уговори с една специализирана лаборатория за кожни култури в Женева.

— Тук в „Бел Еър“ не се правят толкова сложни операции — каза му той. — Имаме само една зала за реанимация с ограничени възможности.

Бе решил да заплати всичко от собствения си джоб, само и само да не присъства.

— Трябва ли да направя заключението, че вие не искате да оперирате мадам Корто? — попита Бергер.

— Това може да е вашият шанс — чу той изумителния отговор — да се появите на страниците на илюстрованите списания.

По-късно същия следобед Силвия Силви слизаше радостно по завоите, които водеха към вила „Палма“, където отиваше, за да прибере микрата с нови гуми и една съвсем нова чанта с два фотоапарата и допълнителни обективи, лещи и всички други инструменти, които бе обявила пред полицията.

Саша й бе купила всичко. Баба — Силвия вече не я наричаше костенурка — беше много щедра и бе възстановила щетите. Беше я прегърнала щастливо. Предложи й кафе и сладкиш с кайсии, а сега на Силвия й се струваше нереален фактът, че се изкачва по завоите към Монте Карло, където трябваше да документира срещата на журналисти, поканени на празника на една голяма фирма за козметика. Работата бе лесна и бе добре платена.

Бе пристигнала един ден по-рано и затова се насочи към хотел „Пиколо“, където отсядаха с Клаудия. Имаше една свободна вечер.

На входа на хотела, в който единична стая струваше четиристотин франка на вечер, внезапно зад гърба й изникна един слаб голобрад тип, облечен с джинси и фланелка „Грийнпийс“. Като я хвана под мишниците, той я вдигна и извика в ухото й:

— Познай!

— Пусни ме! Пусни ме, Ремо! — Силвия се смееше, защото Ремо Доси бе най-приятният човек, когото можеше да срещне. Бе млад спортен фотограф, оператор, безстрашен мотоциклетист, вечно забързан по следите на изненадващи образи, на скрити персони и скандални сензационни новини.

— Защо си тук?

— А, по работа. Един тип, фрашкан с пари, иска да бъде сниман отвисоко, докато кара водни ски. А няма толкова фотографи, които да не повръщат, когато хеликоптерът се снижи.

— Аз вече съм го правила с баща ми — заяви Силвия — и не повърнах.

— Добре — отвърна той и изправи рамене. — Знаеш ли някое местенце, където може да се хапне добре и да не струва цяло състояние?

— На стотина метра има пицария. Идвам и аз.

След като изяде една огромна пица „Маргерита“ и изпи няколко бири, Ремо Доси неочаквано се изправи.

— Ще се видим после — каза и изчезна с пълна скорост с мотоциклета си.

„Странно! — каза си Силвия и се върна в хотела. Бе малко смутена. — Вижда се, че има нечия подкрепа.“ Взе ключа от стаята и намери съобщение, че са я търсили по телефона. Клаудия. Веднага й се обади.

— Сега се връщам. Всичко е наред — микрата и чантата с новите апарати. Всичко е наред. Какво ти е? Почти не те чувам. Не, не съм го виждала.

Гласът й бе сподавен, може би Клаудия не искаше да я чуят.

— Силвия, не разбирам. Днес говорих с него, каза ми, че има проблеми. Бе рязък и почти не можах да позная гласа му. Може би съм глупава, но… след писмото, което ми изпрати по факса, чувствах, че имам правото да му кажа: „Веднага идвам при теб“. А той, обзет от ужас, ме спря: „Не! Не мърдай оттам, аз ще те потърся!“. И — нищо. Силвия, не разбирам какво става. Саша нищо ли не ти каза?

— Не. Беше любезна и сърдечна. Благодарих и толкова.

— Има нещо, Силвия. А тук, на село, се чувствам като в капан.

— Утре отивам в „Бел Еър“ и ще ти се обадя. Не се тревожи, навярно не е бил в настроение. Мъжете понякога са странни.

Леглото също беше странно — толкова меко, че чак бе неудобно, с твърда френска възглавница, кръгла като дебел салам. Болеше я гърлото, бе уморена и не успяваше да заспи. Бе топло. Струваше й се дори, че не е до морето.

В полусън — трябва да бе полунощ, й се стори, че чува пухтенето на мотор, който се движи бавно. Спря точно под прозореца й. Тя скочи от леглото и се подаде навън — беше той — Ремо. Слизаше бавно от седалката, спусна подпората на земята и залитна напред като че ли търсеше нещо или не може да се държи на краката си. Силвия навлече джинсите и блузата си и се втурна по стълбите към паркинга в тясната уличка до хотела. Момчето още бе там, облегнато на седлото.

— Ремо! — Тя го дръпна и едва не изкрещя. Лицето му бе подуто, а едното око — полузатворено. — Били са те!

— Стомахът… Боли ме стомахът.

— Ще те закарам в „Бърза помощ“.

— Не, няма нищо, остави…

— Би ли се?

— Повърнах — изпухтя Ремо и се облегна на Силвия, за да влезе.

Портиерът гледаше телевизия и тя не поиска ключовете от стаята на Ремо, отведе го в своята и го сложи да легне.

— Утре следобед трябва да съм на работа… — простена той.

— Сега не мърдай. Отивам до аптеката, за да взема нещо и да те излекувам. Добре са те подредили…

Върна се с таблетки, лейкопласт, гел за контузии и хематоми.

— Тук има едно обезболяващо. Ще го вземеш веднага и ще останеш тук. После аз ще отида да спя в твоята стая, но преди това ми обясни какво стана.

Докато го лекуваше, Ремо не спря да хленчи, но когато аналгетикът започна да действа, измърмори:

— Бях в една клиника над Монте Карло, в „Бел Еър“.

— В „Бел Еър“?

— Да, защото знаех, че там са приели една актриса — една френска телевизионна звезда. Казват, че поради несполучлива пластична операция се е превърнала в същинско чудовище. Отидох просто да хвърля един поглед и да проверя дали има начин да се промъкна и да я снимам.

— И после?

— Тъкмо пресякох градината, когато двама души ми налетяха. Двама щураци… не знаех, че там има горили.

— Горили? В „Бел Еър“? Сигурен ли си?

— И още как! Трябваше да се досетя. Колко съм глупав! Искат да държат на разстояние печата и фотографите, защото звездата или чудовището — каквото и да е, е Дениз Корто — съпругата на собственика!

— На кого? На доктор Вайнес ли?

— Така мисля, откъде мога да знам? Погледни в чантата с ципа, която е в сакото ми. Има един брой на „Франс Соар“, там е написано всичко.

Силвия намери вестника, сгънат на четири. Заглавието бе изписано на два реда: „Дениз Корто се връща при съпруга си, за да поправи лицето си“. Статията представляваше кратко изложение на скандал. Имаше и снимка на главното действащо лице в случая.

— Красива жена… или поне е била такава — ехидно се подсмихна Силвия. Изпитваше отвращение. — Ето защо иска да държи Клаудия далеч оттук…

— Какво си мърмориш?

— Че навярно… Навярно аз мога да ти помогна да влезеш в „Бел Еър“, и то през главния вход. Спи сега.

На следващата сутрин остави Ремо да си почива, пъхна в джоба си „Франс Соар“ и отиде в клиниката. Веднага се отправи към кабинета на Инге Бахофен.

— Искам да снимам Дениз Корто — заяви с ангелско лице.

— Кого?

— О, не се преструвайте. Цяла Франция знае, че е тук. Защо да не поразширим границите?

— За кой вестник?

— Който има по-голям тираж и плаща повече. И може би ще накараме Клаудия да направи репортажа. Какво ще кажете?

— Не се шегувайте! — ядоса се Инге. — Дениз е една бедна и отчаяна жена — потърси подслон тук при съпруга си. Все пак той винаги я е обичал.

— Прекрасна история, патетична и рекламна. Е, добре, в коя стая е?

— Ако ви пусна… доктор Вайнес… виждали ли сте го някога ядосан? Не. Не мога. Изключено е.

— А ако я снимаме от хеликоптер? — Силвия се подсмихна. — Разбрахте ме добре — от един хеликоптер. Красавицата излиза на терасата и ние веднага правим снимка в цял ръст: Дениз Корто и „Бел Еър“ в общ план. Веднага ще го продадем на този, който предложи най-добра цена.

— Ако успея да я убедя. Но не разчитайте. Освен това няма да покаже лицето си, а аз не мога да я помоля да го направи. Но… елате с мен.

Инге високомерно тръгна пред Силвия и я заведе до кабинета на Върнън.

— Докторът оперира, затова няма кой да ни попречи. Избери си някоя от тези снимки в близък план. Това не е ли сензация?

Като сдържаше дъха си, Силвия прегледа една по една покъртителните снимки на Дениз. Инстинктивно избра най-ужасяващата и най-контрастната. След това с разкаяние взе още една, не толкова жестока.

— И така, снимките от хеликоптера са днес следобед — потвърди тя. — По-късно, когато светлината е по-мека.

След това си тръгна. Чувстваше някаква тежест, но не можеше да я определи. „Сигурно съм направила услуга на тази пепелянка — досети се тя. — Според мен Инге много държи тези снимки да се разпространят. От девет кладенеца ще донесе вода и ще твърди, че имам изключителни права. Каква тъпанарка! Но аз междувременно ще ги получа. А снимката от хеликоптера ще бъде уникална. А Ремо много го бива да се пазари и да взима добри пари. Естествено, ще делим наполовина.“

 

 

Същият следобед Върнън се изправи пред тройна опасност. Първата бе шумът на мотор, който сякаш бе увиснал над покрива на клиниката — типичният грохот от перките на хеликоптер, който пазеше равновесие и се приближаваше. Върнън се подаде през прозореца на кабинета си точно навреме, за да види как досадникът се отдалечава към морето. Кой знае откъде бе дошъл. Поклати глава и продължи да преглежда изследванията на момчето Лучера, които току-що бяха пристигнали от лабораторията.

Бе се съгласил да го приеме под името Арчи Дейвисън — все едно беше внук на покойния адвокат със същото име. Бе писано, че момчето е родено в Ню Йорк и е осиновено от Джоана — една от семейство Лучера, която живееше в Канада. Върнън не разбираше добре семейните загадки, но Базил Андрос, Джеф Дейвисън и семейството на момчето бяха създали новата самоличност на Бен. „Дано да свърши работа. Не е лесно повече от осемнадесет години да те наричат Бен, а след това да отговаряш на името Арчи.“

Моментът бе много деликатен. Предната вечер момчето бе постъпило в клиниката, докарано с линейка, с бинтовано лице и гипсиран крак, за да се придаде достоверност на версията с катастрофата. Лечението: пластична операция на носа и реконструкция на скулите, пострадали по време на катастрофа. А сега хирургът трябваше да се съсредоточи върху различните етапи на операцията, която щеше да промени лицето до неузнаваемост. И то за цял живот.

„Обещах му лице, което да му хареса.“ Налагаше се да извади на повърхността нещо, което природата му бе отказала — лицето, което се криеше зад дефектите му. Лице, което да може да разпознае като свое. Да се изтъни носът, да се увеличи брадичката, да се очертаят скулите. „Трябва да наблегна на тези три елемента. Те ще променят изражението му.“

Върнън отвори шкафчето, в което държеше пластмасовите протези, които използваше при реконструирането, избра две за скулите и една за брадичката и ги сравни с размерите на лицето на Бен. Или на Арчи. И лекарят се затрудняваше. Трябваше да ги профилира и да ги заглади с един милиметър малко преди да ги постави. Достатъчно бе една минимална разлика и щеше да се наруши хармонията на лицето.

Точно тогава чу шума от хеликоптера, който отново приближаваше. Не беше случайно. Този хеликоптер търсеше нещо по хълма. Или в клиниката? Отново се изправи, решен да го огледа. Едва бе отворил вратата на фоайето и бе нападнат и хванат от един от двамата лакеи на Лучера. Озова се с гръб до стената.

— Какъв е този хеликоптер? Точно над нас е…

— Момент… пуснете ме!

— Със сигурност е заради момчето, искат да го отвлекат…

— Пуснете ме! — Върнън рязко се извъртя, изтича до прозореца и го отвори. Перките вихреха въздуха, а шумът им беше оглушителен. Все едно че хеликоптерът бе кацнал върху покрива. От отворената му врата се виждаха две фигури, насочили надолу обективи.

В миг проумя какво става.

— Дениз! — изпита едновременно гняв и облекчение.

— Не е за момчето — извика той. И докато хеликоптерът отново се отдалечаваше, той се изкачи на първия етаж и отвори вратата на стаята с терасата. Тя беше още там, излегнала се на един шезлонг, без сутиен, с миниатюрни бикини и сламена шапка, която засенчваше лявата страна на лицето й.

— Махни се оттам! — Вайнес беше бесен. Сграбчи една хавлиена кърпа, излезе на терасата и я метна върху Дениз. Грешка! Хеликоптерът направи остър завой, за да могат двамата папараци да уловят новата личност.

— Толкова е хубаво и забавно! — Силвия и Ремо почти крещяха от възбуда, а доктор Вайнес ожесточено грабна съпротивляващата се Дениз и я помъкна навътре.

— Ти си луда! И всичко това, за да се говори за теб! Никога няма да се промениш!

Дениз свали слънчевите си очила и избърса потното си лице. Стоеше гола пред него, тялото й блестеше от маслото против изгаряне, русите й коси бяха влажни от гела, сякаш току-що излизаше от банята. Бе почти същата като онази Дениз отпреди десет години.

— Исках само да се попека на слънце. — Гласът й прозвуча изненадано и предпазливо.

— И те откриха. А сега, мадам, ще се облечете и ще си приготвите куфарите. Ясно ли е?

— Идеята не беше моя. — Дениз се уплаши. — Инге ме придума. Освен това фотографите са чужденци…

— Какво от това?

— Кълна ти се. Каза ми, че са от един италиански вестник.

Жената не можа да разбере веднага защо това така го вбеси. И тогава се досети — италианската девойка.

— Инге измисли всичко — повтори, за да спечели време. — Но ти не ми вярваш, вече не ми вярваш.

— Да, сигурен съм, че е замесена и тя. И за разлика от теб тя прекрасно знае какво прави.

— Какво искаш да кажеш? Че съм луда, импулсивна и вятърничава? Винаги съм била такава, Върнън, и това не ти бе неприятно — пристъпи напред и застана така близо до него, че зърната на гърдите й леко докоснаха ризата му. Лицето й бе извърнато, за да прикрие съсипаната страна. — Вече не искаш да си спомниш нищо за нас. Нито искаш да ме изслушаш и да разбереш защо съм тук. Толкова е тъжно.

Върнън се замисли върху думите й — само те изразяваха истината. И преди да отлети този приятен миг, Дениз се отдалечи, бавно облече един халат и го загърна. Седна и погледна Върнън, но без да извръща лицето си.

— Тук съм, защото вече нямам нищо, Върнън. Освен един договор, който ще трябва да се анулира, и двама папараци, които смятат, че все още могат да продадат на сметка образа ми. Нищо, Върнън, нямам нищо, освен спомена за теб. За нас. Но бъди сигурен — утре ще си отида, въпреки че Бергер обеща да ми помогне. Ще си отида, за да не ти преча.

— Разчитам на това — съгласи се той. — Утре — обърна й гръб, излезе и бързо затвори вратата.

Във фоайето го чакаше единият от охраната на момчето.

— Момчето не е в безопасност.

— Бъдете спокойни — отвърна тихо Върнън. — След час анестезиологът ще бъде тук. Подготвяме го за операцията.

— Кога?

— Довечера, всъщност през нощта.

Отпъди образа на Дениз и опасното състрадание, което той пораждаше у него. Бе привикнал към неизменната и задължителна дисциплина — да се съсредоточава само върху същността на най-важното в момента. За щастие анестезиологът, който идваше от болницата в Марсилия, беше негова колежка, първокласен специалист, а на асистентката си се доверяваше повече, отколкото на Бергер.

В девет вечерта крилото за пациентите в клиниката „Бел Еър“ бе почти опустяло. Бяха останали само дежурните сестри, които се събираха да пият кафе в кабинета до основната операционна зала. Не забелязаха как от една стая до операционния блок тихо излезе едно легло, летящите крила на блока се отвориха и веднага след това се затвориха. Момчето от семейство Лучера, вече успокоено от предварителната упойка, започваше втория си живот.

 

 

— Фантастична работа свършихме! — Силвия сияеше от радост. Двамата с Ремо излизаха от фотографската лаборатория, където бяха занесли да проявят пробните снимки. — Три пъти, приближихме се само три пъти и снимките вече са готови. Утре ще видим пробите, но другите филми ще занесем в Милано в лабораторията на баща ми. Те ще се погрижат да постигнат най-доброто.

Минаха през хотела, за да оставят чантите си.

— Заслужили сме си една вечеря с морски дарове — реши Силвия. — Аз черпя!

Но едва пристъпила прага на хотела, тя се вцепени. Пред гишето на портиера стоеше Клаудия, облегната на чантата си като корабокрушенец, хванал се за сал.

— О! Какво нещастие! Знаеш ли вече?

— Гледай! — Клаудия й подхвърли едно списание, което Силвия улови във въздуха. — Гледай! Заглавието върху корицата на „Воаси“ крещеше: „Дениз Корто се връща при съпруга си, известния хирург“. Вестникарските будки са пълни. Тук е описано всичко — от първата им среща до вчера.

— Това са стари снимки.

— Имаш ли по-добри?

— Да. Мога да ти покажа на какво прилича тя сега. Хайде, ела в стаята ми.

Клаудия се загледа в снимката на Дениз, която Инге бе дала на Силвия, и обзета от срам, веднага я остави. Бе разколебана и поклати глава.

— Не разбираш ли кое е по-лошото? Не е възможно той да не изпитва поне съчувствие. Но да оставим тази нещастница. Става дума за доверието между нас двамата.

— Кой знае защо не ти е казал за нея…

— Мислиш ли, че е в „Бел Еър“?

— Не знам. — Не й показа снимката на Дениз и Върнън на терасата.

— Ще взема едно такси и отивам във вила „Палма“ — внезапно реши Клаудия.

 

 

— Мисля, че Инге вижда призраци — каза Ленард Вайнес на сина си Стюарт, с когото от час разиграваха партия билярд. — Винаги е разтревожена, проучва намеренията и скритите мисли.

— Чии?

— Ами на всички, но най-много на майка ми. Тя вече е добре. Питам те, за какво да се притеснява? Ето, и онази италианска журналистка си замина. Аз изобщо не вярвам, че майка ми й е разказвала лъжи за нас.

— Не, защо да го прави? — съгласи се Стюарт. — За теб например какво има да казва? — Стюарт бе убеден, че баща му бе държан винаги на границата на истинската власт в „Ес Кей“ и в тези граници бе живял в спокойно неведение.

— Чух от Инге, че Дениз отново се е появила. Бедният Върнън… — каза Ленард и натри с тебешир върха на щеката си. Стюарт бе достоен противник, макар че бе предразположен да владее положението повече с гъвкавост, отколкото с настървение. Ленард Вайнес обаче не обичаше да губи от когото и да било. Той се приведе над масата и леко насочи щеката си. Точен удар и топката му удари първо една синя, после червената топка на противника, а след това, тласната с пълна сила, се озова в дупката.

— Шест точки! — извика Стюарт възторжено. — Имаше четиридесет и четири, на практика печелиш.

— Още не. Таванът е петдесет и една. Твой ред е.

Стюарт вдигна щеката си, след това отново я опря в ръба на масата. Ако баща му бе погледнал внимателно лицето му, което ниската лампа оставяше в сянка, щеше да разбере, че е далеч от него.

— Мислиш ли, че отново ще се съберат? — попита Стюарт.

— Кой? Дениз и Върнън? Заради него се надявам да не го направят.

— Защо не? — намеси се съпругата му, застанала на прага на залата.

— Защото играта между тях двамата свърши. От доста време. Колко години? Четири, струва ми се, ако не са и повече. Е, понякога са достатъчни и три месеца, за да се превърне една жена в напълно непознат човек.

— Значи, ако аз трябва да пътувам три месеца — подразни го Инге, — когато се върна вече няма да ме познаваш.

— Но ти си предвидлива, не ме пускаш да ходя сам дори и на турнирите по голф — усмихна се на свой ред Ленард.

— Отсега нататък те пускам — заяви тя и свъси вежди. — Доста работа пренебрегнах заради твоя голф.

— Тогава да направим последния удар — намеси се миролюбиво Стюарт.

Удари слабо и топката удари другата, но мина на милиметър от синята и като загуби силата си, завърши пътя си в края на масата.

— Казах ти, играта е твоя.

Билярдът не го забавляваше, но баща му държеше на това и Стюарт никога не се измъкваше като Върнън от ежеседмичните вечери в къщата на Ленард и Инге. Беше полезно да ги държи под око. И двамата можеха да се превърнат в съюзници или в противници.

Стюарт Вайнес не знаеше защо, но в спокойната атмосфера вече се усещаше вятърът на промяната. Той самият ненадейно бе поел една инициатива. Преди няколко вечери и като знаеше, че Върнън отсъства, бе отишъл при баба си за един аперитив. Бе изпил чаша порто и хрускаше соленки с бадеми, които бяха приготвени майсторски от готвача на Саша.

— Човек би си помислил, че си ме очаквала. Току-що са опечени.

— Ами да, усещах, че идваш. А може би направо те повиках.

Преди да успее отново да се удиви на Саша, тя го огледа внимателно и намръщено.

— Струва ми се, че от известно време се каниш да ми кажеш нещо?

— Вероятно си права, но едва днес се реших.

— За да ми кажеш, че си много недоволен.

— Много би било прекалено, доста е съвсем точно.

— Е, тогава да поговорим. Но както искам аз — като делови партньори, а не като баба и внук.

— Става — съгласи се Стюарт, застанал прав пред нея.

— Ти си слаб и строен като баща си — отбеляза Саша, преценявайки физиката на втория си внук, — но си по-хубав от него. Дори много по-хубав. От мен си наследил погледа си. Научил си се и да се прикриваш.

— Понякога върши работа, не мислиш ли?

— Не и за мен, надявам се. Не е изгодно за теб.

— Ако беше така, нямаше да съм тук. — Стюарт седна на една табуретка до баба си, като паж в нозете на кралица, и я погледна. — Чувствам се пренебрегнат.

— Не и от мен — отвърна Саша след минута мълчание. — Знаеш, че винаги съм поддържала водещата ти роля.

— Тя е незначителна в сравнение с управителния съвет на фирмата. Татко и аз дори не участваме в него.

— За баща ти така е добре — заяви твърдо Саша. — За теб нещата скоро ще се променят.

— Кога? Лабораторията ми е тясна. Проучването, експериментите с новите формули — това е добре. Имам и способни сътрудници, които се справят и сами. Аз обаче имам други планове.

— Например?

— За разширяване на други части от пазара.

— Кои? За интуиция ли става дума, или за вече разработени проекти?

— Какво ще кажеш за един доклад?

— Съгласна съм. Прати ми го утре.

Стюарт неспокойно се бе изправил. Тежеше му още нещо и се чудеше как да го обясни. След кратко колебание добави:

— Не бих искал да мислиш, че те ревнувам от Върнън. Знам, че между вас съществува голяма близост.

— Казваш ми, че го обичам повече от теб?

— Не. Вероятно става дума само за сходство.

— Точно обратното. Накратко, би било по-точно да се говори за различие. Върнън не е наследил нищо от мен, прилича на майка ви, прилича на Едуина. Той много държи на работата си, но е безразличен към парите! Ти обаче умееш да цениш богатството и си много талантлив. Надявам се да имаш поне една десета от моята упоритост.

След този разговор Стюарт си тръгна, изпълнен с надежди, а инстинктът му подсказваше да не споменава за тях пред баща си и Инге. Но не можеше да предположи какво знае тази жена, може би знаеше дори и за посещението му у Саша. Затова, когато тя го изпрати до колата, паркирана в уличката, която разделяше градината, предвидливо й разказа за Дениз.

— Наистина ли е толкова ужасна? Не намерих кураж да отида да я поздравя.

— Брат ти й даде срок от дванадесет часа, за да си тръгне. Отказва да я оперира.

— Може би нищо не може да се направи.

— Не! Представи си, дори Бергер предложи да го замести! Върнън иска да си отмъсти.

— Не вярвам. Той не е отмъстителен.

— А, братлето му го защитава! Бедната Дениз, всичко, което ще получи, е малко реклама.

— Като тази снимка от въздуха? Добро попадение, нали? И аз видях хеликоптера.

— Нямам нищо общо с това — вдигна рамене Инге. — Историята вече бе публикувана във „Франс Соар“ и „Воаси“.

— А кой се бе раздрънкал пред твоите приятелки журналистки?

— Стюарт! — разгневено извика тя. — Понякога се питам на чия страна си? Нима искаш да останеш в сянката на „номер едно“ — доктор Вайнес?

— А ти защо не ми представиш някоя друга телевизионна звезда? Една Дениз Корто, но по-млада, с която да скалъпим едно скандално вестникарско романче? Така веднага ще стана номер едно. — Той влезе в колата си. Усмихваше се, а одухотвореното му лице имаше онова иронично изражение, което смайваше всички. — Знаеш ли, Инге, за човек, който тайно крои планове, ти си прекалено емоционална. Бъди по-сдържана, приятелко… Лека нощ. И бъди спокойна, аз признавам само една страна — моята!

Стюарт потегли със спортния си мерцедес към Монте Карло, където живееше в една резиденция за високопоставени личности, апартамент, направен по мярката на ерген, който не взима жените на сериозно.