Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Come un diamante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Габриела Магрини

Заглавие: Диамантената лейди

Преводач: Екатерина Кузманова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: италианска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-585-087-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2442

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Стюарт Вайнес караше своя стаж във властта по време на дългите и трудни събрания за генерално планиране. Слушаше и наблюдаваше и възрастните, и младите мениджъри. Първите бяха като неръждаем лост за управление и бяха съпровождали Саша през десетилетията, когато тя бе президент. В ръцете им бе решителната власт. Другите бяха привлечени наскоро от различните отдели на огромната и разклонена фирма. Но бяха малцина. Средната възраст на управляващите „Ес Кей“ надвишаваше шестдесет години. „Доста възрастни“ — мислеше си Стюарт, който стоеше встрани, слушаше и наблюдаваше.

Събранията приключваха в един на обяд, а следобед той работеше с Джеф Дейвисън и получаваше нови познания. Те щяха да му послужат за окончателния доклад, който трябваше да представи на Саша. Вечер продължаваше своите проучвания, като канеше на вечеря младите мениджъри, които бяха привлекли вниманието му по време на събранията. Изненадваше ги и ги очароваше с чувството си за хумор, с острия си ум и с бдителността си. По време на една от тези вечери поредният поканен се опита да премине границата.

— Кой ще бъде новият президент?

— Баща ми, предполагам — отвърна Стюарт.

— Значи е вероятно да настъпи някаква промяна.

— Не е сигурно. Ще се разбере.

— Защо Ленард не присъства на планирането? — попита младият мениджър с престорена невинност.

— Струва ми се, че участва в някакъв турнир по голф в Хонолулу, въпреки че турнирът вече трябва да е приключил.

Вероятността Ленард да стане президент, за всички представляваше много голяма опасност. Трябваше да се предотврати. А мисълта, че ще трябва да понасят и високомерието му, за най-способните бе обида, трудна за преглъщане. Съществуваше и възможността да отидат при конкуренцията.

В такъв случай на Стюарт щеше да се наложи да лавира между един неспособен баща и една мащеха кариеристка. Та дори и да се съюзи с нея. Освен ако Саша не вземеше решение да прескочи едно поколение. Тя беше достатъчно съобразителна, за да разбере ситуацията, и имаше достатъчно власт, за да действа.

„А ако Върнън е избраникът?“ Саша знаеше добре, че само един човек може да я замести в управлението на „Ес Кей“ и че властта има сила, когато я държи една справедлива ръка. Загадъчната и хитра кралица познаваше мъжете. От нея Стюарт бе наследил желанието да командва, а и удоволствието от богатството, способността й без предразсъдъци да взема решения. „Това е моят миг, това е моят миг“ — повтаряше си Стюарт, който на тридесет и две години не мислеше нито за любов, нито за семейство, а само и единствено за „Ес Кей“ и за себе си. Несигурността го измъчваше.

Същата вечер, когато се прибра в големия апартамент на Саша пред Сентръл Парк, където семейството отсядаше, когато беше в Ню Йорк, намери странно съобщение, записано на телефонния секретар.

„Позвънете в хотел «Санди Лейн» в Барбадос.“ „Барбадос!?“ Следваше и телефонният номер. Беше късно. „Или е било грешка, или отново ще се обадят.“ Сутринта го събуди телефонът и непознатият глас, който изрече на безупречен английски:

— Бих искал да разговарям с някого от членовете на семейство Вайнес.

— Аз съм Стюарт Вайнес.

— Тук е директорът на хотел „Санди Лейн“ от Барбадос. Господине, много ми е трудно да ви съобщя тази новина от разстояние.

— Каква новина?

— Снощи господин Ленард Вайнес преживя едно произшествие.

— Баща ми? Не знаех, че е в Барбадос.

— Пристигна онзи ден. Идва тук всяка година, за да си почине. Имаме прекрасно игрище за голф.

— Какво е станало — Стюарт чуваше собствения си нормален и почти безизразен глас и сподавяше единственото чувство, което започваше да го тревожи — една кощунствена надежда, едно неустоимо облекчение. Може би баща му бе мъртъв и той, Стюарт бе щастливецът. Това бе знакът. Може би промяната бе станала от само себе си. И все пак един трепет го задържаше, за да не се отдаде на ликуване — не изкушавай смъртта, не я приемай за съюзник, не знаеш какво крие.

— Господин Вайнес неочаквано си отиде — потвърди директорът на хотела с необходимата доза съжаление. — Снощи празнуваше с приятели и тъкмо се качваше към апартамента си, но… дори не стигна третия етаж. Лекарят предполага, че е инфаркт.

„Като баба — помисли Стюарт, — но този инфаркт сигурно е бил фатален.“

— Елате веднага, господине — продължи директорът. — Ще ви улесним при всички бюрократични формалности.

Барбадос е странен остров. Източният му бряг е див. Осеян е със скали, в които се разбиват вълните на Атлантическия океан, а другият му край е като рай от палми и екзотични градини, които ограждат лагуната. „Санди Лейн“ бе старинен колониален хотел. За реставрацията му бяха похарчени милиарди. Издигаше се на един склон. „Градината на птиците“ — каза си Стюарт иронично, докато я прекосяваха с Джеф Дейвисън, който бе пожелал да го придружи.

Ленард Вайнес бе преместен в едно отдалечено бунгало, в дъното на огромния парк.

— Трябва да ни разберете — заяви директорът, — краят му бе така неочакван и вулгарен, че потресе всички гости на хотела.

Стюарт гледаше баща си. През последните дванадесет часа лицето му бе леко брадясало и бузите му бяха потъмнели. Струваше му се непознат. Даже и сърцето му не го разпознаваше.

— Защо казахте, че смъртта на баща ми е вулгарна? — любопитно попита той.

— Елате. — Директорът поведе Стюарт и Джеф през терасите и белите арки в колониален стил до фоайето на хотела, където властваше асансьорът с решетъчни стени, истинска антикварна ценност, блестящ от месингови украшения. Срещу него бе заседателната зала, а в дъното — барът.

— Бе празнувал със свои приятели и с някои от нашите момичета — повтори директорът. — Вече казах, че господин Вайнес идваше тук всяка година по същото време. Беше клиент, на когото много държахме. Разбирате ли? Излезе, хванат за две момичета и махна с ръка на приятелите си…

— Вие видяхте ли го? — Стюарт сякаш се забавляваше от разказа.

— Да, бях там случайно, говорех с нощния портиер.

— Предполагам, че баща ми е пил.

— Като всички. Влезе в асансьора с двете момичета…

— Две?

— Отиваха с него в апартамента му — поясни директорът. — Видях асансьорът да потегля нагоре, после внезапно настана паника. Викове, аларменият звънец… всички се изплашихме, защото не можехме да разберем какво става. След няколко минути асансьорът отново слезе. Момичетата още крещяха ужасено. Щом вратата се отвори, те излетяха, като едва не събориха портиера. Господин Вайнес още бе изправен, с отворени очи, но веднага рухна на земята. Вече бе мъртъв.

Малко по-късно Стюарт говореше с Инге, която се готвеше да тръгне за Ню Йорк.

— Била е една щастлива смърт. Мигновена. Без линейки, без болница. Той ги ненавиждаше.

Тази „щастлива“ смърт го освобождаваше от фалшива скръб.

Инге замълча.

— Бих искала да го погребем в Ню Йорк — предложи тя. — Дори не знаем къде е баба ти и няма да успеем да се свържем с нея.

— Докато не бъде уведомена баба ми, погребение няма да има. Ще се видим в Ню Йорк! — Тонът на Стюарт, забеляза Инге, бе на господар, а не на опечален син.

Във фоайето на седалището на „Ес Кей“ Ленард получи повече почит и внимание, отколкото му бяха оказвани през живота. Бе предмет на възпоменателния разговор в продължение на два часа, който възнагради несъществуващата му личност с невероятни качества. Инге, облечена в черно, стоеше изправена до ковчега и държеше за ръка облечената в бяло Беате. Непрестанно я поглеждаше, защото бе неспокойна и изглеждаше изморена. Стюарт се досети. Приближи се до Беате, хвана я за ръка и я отведе в една малка зала до неговия кабинет.

— Изморена ли си? — Накара я да седне. — След малко онези тромбони ще приключат — намигна й той.

Тя нервно се усмихна и избухна в сълзи:

— А после какво ще стане? Стю, отведи ме оттук… не искам да го виждам, не искам да го виждам!

Той нежно я потупа по рамото и я остави да плаче. Беате продължаваше:

— Не искам, страх ме е. Мама каза, че ще накара да отворят ковчега, но аз не искам да виждам този мъртвец.

— Бъди спокойна. Няма да го направи. Но ти не бива да се страхуваш.

— От мъртвия? Страх ме е. — Погледна към него, преглъщайки сълзите си. — Вярно ли е, че никой не знае къде е баба?

— Сигурен съм, че ще я намерим в Ница.

Беате склони глава, сякаш още нещо тежеше на сърцето й.

— Знаеш ли, искам да ти кажа нещо. Не ме интересува, че няма да го видя повече. Изобщо не съжалявам. Мама казва, че това е ужасно и че аз съм лоша.

„Майка ти е лицемерна“ — помисли си той.

— Не е ужасно и не си лоша — увери я Стюарт. — На твоята възраст, Беа, е трудно да се разбере смъртта. Когато умря майка ми и аз не почувствах нищо. След това е различно.

— Как така различно?

— Не знам как да ти го обясня, Беа. Трябва да мине време.

— Страхувам се да се кача на самолета с мъртвеца зад нас — прошепна момичето.

— Ще седнеш до мен.

„След време ще ти мине“ — повтаряше си Беате, но докато не спуснаха ковчега в гробницата в Ница, не се успокои. В този миг светът на живите отново се появи около нея с дърветата, с ясното небе, с облаците и хората, които вече не бяха застрашени от черната сянка, затворена там долу, отделена завинаги от тях.

Освен това там бе и баба й. Баба й, която й бе дала обещание, а тя винаги спазваше обещанията си. Беате я поглеждаше крадешком, но рядко, за да не усети майка й. От доста време момичето бе усетило засилващата се враждебност в семейството и инстинктивно долавяше кой е опасен, кой е неутрален и кой — съюзник. Чичо Върнън вече не беше същият като преди. Непрекъснато разговаряше с онази италианка Клаудия. Тя бе мила и любезна, но майка й не я харесваше. Но тя не харесваше никого, а за баба й винаги държеше извадено жилото си като оса. Стюарт обаче се усмихваше дори и в този момент. В Америка се бе държал толкова мило с нея. От време на време майка й го поглеждаше сърдито, но не го укоряваше, както правеше, когато говореше за баба й или за Върнън.

На погребението Дениз бе в първата редица, близо до Стюарт. Носеше шапка с плътен воал, за да не се вижда, че е погрозняла. А близо до баба й стоеше онзи възрастен господин, за когото казваше, че й е съпруг.

Съобщението за женитбата бе предизвикало драматична сцена. Беате се забавляваше, като си я припомняше, докато хората, присъствали на погребението, доближаваха баба й и изказваха съболезнованията си. Тя ги приемаше, свеждайки всеки път глава със снизхождението на кралица. Точно както и предната вечер, когато бе пристигнала. Седна в своя фотьойл и като се обърна към цялото семейство, обяви:

— Омъжих се. Двамата с Базил искахме да ви съобщим в момент на радост, но човек никога няма време в живота за малко щастие, защото веднага идва и скръбта.

„Сега ще се разплаче“ — уплаши се тогава Беате. Но с облекчение видя, че баба й изправя глава и им се усмихва. После я повика при себе си:

— Беате, вече имаш и дядо. Ела да се запознаеш с него.

Тя се бе поклонила срамежливо пред високия и сериозен мъж, който обаче я гледаше с добри очи. После внезапно я вдигна и я прегърна.

— Всички, освен мен знаеха за тази женитба! — гневно бе казала майка й на Дениз, когато двете се върнаха вкъщи. — Но ако дъртата смята да ме стъпче, много греши! До днес чаках, прикривах се, защото Ленард се боеше от майка си… Освен това бе толкова мекушав — свиваше рамене и казваше: „Аз съм наследник на всичко. Рано или късно ще умре“. Е, видяхме какво стана. Тя се омъжи, а той е мъртъв. Старата е здрава като дъб — и светкавиците не го изгарят.

Беате слушаше, защото никой не се интересуваше от присъствието й. Представяше си Саша сред ужасна буря, изправена на върха на планината. Светкавица раздира небето, а баба й — невредима и победоносна, сияе като богиня.

— Трябва да я победиш навреме, Инге — внушаваше й Дениз. — Още сега, докато е уязвима от скръбта. — Тя се разхълца. — Видя ли как ме гледаше? Щеше да ме изпепели, ако можеше. А забеляза ли как всички ме поздравяваха? Толкова ми бе забавно да бъда на това погребение нежеланата, натрапничката на голямото семейство.

Саша обаче едва я бе погледнала. Откакто Върнън и Клаудия си бяха тръгнали заедно вечерта на нейната сватба, за нея Дениз вече не съществуваше. По време на погребението не продума. Бе застанала далеч, втренчила поглед в мраморната плоча и в тъмния гроб, който щеше да погълне ковчега. Първо Томас, а сега и Ленард — двама мъже от семейството я бяха изпреварили. Погребалната служба за сина й измести погребалната служба за съпруга й и докато пускаше едно цвете върху ковчега на Ленард, Саша отново чуваше смразяващата анатема на Елиза: „Не, убийца!“.

Какво бе похабило сина й и го бе довело до един съвсем безсмислен живот и до един неблагопристоен край — пиян, между две проститутки? Вероятно това, че непрекъснато измъкваше от нея пари. Само от нея. Това го беше превърнало в лаком вампир, задоволяващ се с малката си спортна слава и продаващите се жени. Инге дори не беше първата от серията, но бе възнаградена скъпо и прескъпо. Поне бяха създали Беате. Саша изпитваше тревожна нежност към внучката си. Нищо, освен смъртта не може да ти покаже колко пренебрегваш живота.

Както подхожда на прочуто семейство, на погребението присъстваха много хора. Така много пъти Саша си бе представяла собственото си погребение. Но в пода на параклиса, построен по нейно желание, в който нависоко бе оставила ниша, за да сложат там урната с праха й, пръв бе слязъл Ленард.

Очакваха от Ню Йорк да пристигне нотариусът Къмбърланд. „Играе ужасно голф, но е добър приятел“ — казваше за него Ленард. На него бе поверил последната си воля. Всички щяха да се съберат във вила „Палма“.

— В четири следобед — уточни Саша. Канеше се да тръгне, облегната на ръката на Базил, когато чу, че някой я вика:

— Бабо…

Обърна се, кимна и се усмихна:

— Беате! Защо не дойдеш утре сутринта при мен? Ще ти покажа новата си къща. Има и малък роял. Можеш да останеш и на закуска. В десет ще ти изпратя Никос.

— А аз ще дойда в два часа да я взема — намеси се Инге и застана между дъщеря си и противничката си. — Ние двете, мадам, трябва да поговорим преди събранието.

— Кога се оженихте, дядо Базил? И къде?

— Преди десет дни, в една църквица. Ще те заведа да я видиш, близо е до агората в Атина.

— Какво е агора?

— Място, където хората се срещат. Като площад.

— И защо точно там?

— Защото преди много години Саша обеща, че ще се оженим там, никъде другаде.

— Ти ли го реши, бабо?

— И двамата, но не си го казахме! — Саша се усмихна на внучката си. Изразът на лицето й се промени — в спомените й сияеше онова далечно лято и отразяваше младостта й дори и в този момент.

— Щеше да ми хареса да ви видя как се жените — каза Беате.

— Ще ти покажа снимките. Силвия направи много и скоро ще ги изпрати. А когато се върнем в Атина, и ти ще дойдеш с нас, ако искаш.

— Няма ли да живееш вече във вила „Палма“? — Беате остави десерта си.

— Не ти ли харесва тук? Сега това е къщата ми.

— Мама казва, че навярно ще се върне в Америка.

— Наистина ли? А ти? Отказа ли се от консерваторията?

— Не, но мама ще иска да ме вземе със себе си и няма да се съгласи.

— Хайде да се договорим така — предложи Саша. — Когато след малко дойде майка ти, кажи й, че днес следобед предпочиташ да се упражняваш тук, а аз ти обещавам, че ще поговоря с нея след събранието. И тя ще се съгласи.

Кой знае какво бе оставил Ленард на Инге, освен предполагаемото наследство от „Ес Кей“. Саша не искаше да допусне Беате да става свидетел на претенциите на майка си, нито пък на нейното отмъщение.

Инге пристигна точно навреме за кафето. Докато седяха в салона, чу от хола акордите и гамите, които сякаш бягаха по клавиатурата. Беате бе съвсем наясно, че тези звуци влудяват майка й като мяукането на котки, но Саша бе тази, която се намеси:

— Не можеш ли да почакаш, Беате? Ще свириш по-късно.

Саша изчака Базил да се оттегли в библиотеката, за да си чете вестника. Затвори вратата на салона и двете жени останаха сами.

„Никога не започвай първа битката“ — напомни си Инге. Но тишината бе така смущаваща, че тя не издържа и като се оглеждаше, каза:

— Красива къща, кой е архитектът?

— Един грък, приятел на моя съпруг.

„Моя съпруг, казва го като че ли цял живот е била омъжена“ — помисли си Инге.

— Като стана дума за съпруг — тази покана бе адресирана до него. — Тя извади от чантата си плика с поканата за двадесет и първи септември. — Сега мога ли да смятам, че е отправена до мен?

— Не знам дали ще има събрание на двадесет и първи септември — отвърна Саша. — Освен това то бе само за членовете на семейството, които работят и за „Ес Кей“.

— Значи ще бъда изключена — от фирмата и от семейството. — Инге говореше хладно, но спокойно. Беше доволна. В никакъв случай нямаше да се моли. Дори се усмихна и Саша забеляза, че нещо в тази жена, която до момента я бе обезпокоявала, се бе променило. За пръв път й оказваше съпротива. „По-скоро е тигрица, а не змия“ — прецени тя.

— Какво искаш от мен, Инге? — попита я направо.

— Само мястото си. Вие винаги сте били мой враг. Не вярвам, че причината е ревност, защото вие изобщо не се интересувахте от сина си. Вие не обичате никого, мадам, вие командвате. И онзи, който не се подчинява, бива зачеркнат от ваше величество. Като Ленард, който през целия си живот не пожела и един ден да поработи, за да ви удовлетвори. Или като мен. Аз обаче обичах работата си, а вие пожелахте да ми я отнемете. Всичко е въпрос на власт. Нищо друго, освен власт — смисълът на живота ви. До последно. Не е ли вярно?

— До последно? Означава ли нещо, или са само думи?

— Не съм свършила, мадам, и това, което ще чуете, не са само думи. До вчера Ленард ме закриляше. Той се смееше на нашите противоречия и ги приемаше като разпри между снаха и свекърва… все едно няма омраза… между нас.

— Синът ми винаги намираше начин да приема нещата съвсем повърхностно — сериозно отбеляза Саша.

— Аз пък смятам, че когато имаш враг, трябва преди всичко да го познаваш добре, да му знаеш и зъбите — докато говореше, Инге измъкна една папка от чантата си.

— Копията от вестниците в Нюпорт и Бостън, които Флорет сложи в стаята на Клаудия? — Саша я изгледа ядосано и подигравателно.

— И едно друго интересно разследване, от което се появи известният съдия Пиърс, онзи, който своевременно отменил процеса за убийството на съпруга ви. Той не само е заподозрян в корупция, но със сигурност е получил пари от семейство Лучера.

— Съдията Пиърс е мъртъв от петнадесет години.

— Но има един посредник, който прави връзка между Пиърс — съдията, семейство Лучера и Джеф Дейвисън. Този посредник знае всичко и помни всичко. Освен това Лучера, които не правят нищо за нищо, тогава не са се появили на сцената. По-късно се върнали с гръм и трясък и останали завинаги, мадам, защото вие и настоящият ви съпруг винаги сте били в привилегировани отношения с този клан на пречистени мафиоти. Вероятно сенаторът Маслау е открил, че семейство Лучера използва вилата ви на Сан Лоренцо, за да прехвърлят в Канада онези, които е трябвало да сменят въздуха? Но сенаторът е бил неблагоразумен. Обвинил ви в съучастничество и ви е рекетирал. След това мистериозно се е самоубил. След един ваш телефонен разговор с Лучера.

— Твоето разследване би било забележително, ако резултатът не бе един делириум — Саша съчувствено поклати глава.

— Донесох ви копие от досието, което направиха двамата ми детективи. Струваше ми цяло състояние, но дори и Ленард признаваше, че разследването е първокласно — продължаваше Инге невъзмутимо.

Саша не докосна дори с пръст купчината, която снаха й плъзна към нея. Беше почервеняла, дишаше тежко, а сърцето й вече биеше учестено. Инге разбра какво става и се уплаши, че е сама с тази жена, на която всеки миг можеше да й прилошее. „Всички ще ме обвинят, че съм причинила смъртта й…“

— Добре ли сте? — попита я със съчувствие.

Саша се облегна назад и затвори очи. След известно време погледна противничката си с ясни, но уморени очи. Изправи се бавно, влезе в библиотеката и попита Базил:

— Можеш ли да ни оставиш сами? Трябва да я накарам да изслуша записите.

Сложи една от касетите в касетофона. В тишината, която Инге усещаше като заплаха, се разнесе ясният и познат глас на Доти Холмс:

„Искам веднага да удостоверя, че това е самата истина за смъртта на госпожа Едуина Вайнес. Помагах й в продължение на две години. Имаше рак на гърдата. Накрая, когато вече бе на смъртно легло, нощното дежурство бе поверено на една много млада медицинска сестра — Инге Бахофен, доведена лично от Ленард Вайнес. Спомням си съвършено точно фактите — две седмици преди да умре госпожа Едуина, забелязах, че сутрин, когато сменях сестра Бахофен, болната бе изключително изтощена. Един ден, пристигайки много по-рано от обичайния час, я заварих изоставена. Едва-едва дишаше и не можеше да говори. В кошчето за боклук забелязах една ампула от силно приспивателно, което в комбинация с морфина, даван много внимателно на болната, можеше да бъде опасно и да предизвика смърт. Това приспивателно никога не е било предписвано от лекаря. Веднага погледнах в съблекалнята, където държахме престилките си, и в чантата на Бахофен намерих една кутия с тези ампули. Бяха останали само две. В този момент Бахофен ме изненада, като влезе в съблекалнята с нощница и халат. Косите й бяха разрошени и бе ясно, че излизаше от нечия спалня…“

— Достатъчно — прекъсна я Инге. — Не искам да слушам повече тези безсмислици.

— Дори и пълната изповед на вашия бивш иконом Карсън, който твърди, че е получил от Ленард десет хиляди долара, за да мълчи?

— Тези десет хиляди долара бяха всъщност проява на щедрост от страна на съпруга ми за прекрасната му служба.

— И двете изявления не само са записани, това са копия на оригиналите — добави Саша. — Разполагам и с писмените им изявления, подписани от човека, пред когото са направени. Той е готов да свидетелства при един евентуален процес.

— Няма нито една дума в защита на тези лъжи — заяви Инге, но се бе изчервила.

— Но пред семейния съд са повече от достатъчни. Докато твоите параноични проучвания на миналото ми…

— О, достатъчно е тази папка да попадне в ръцете на пресата и журналистите канибали, които само това и чакат. Ще ви разкъсат на парчета…

— А ти ще бъдеш обвинена в още едно престъпление — за лекарствата, които Флорет ми даваше да пия, за да ме превърне в зомби.

— Лудост, това е чиста лудост! — извика Инге. Скочи и почти се нахвърли срещу Саша, която отстъпваше към стената, но не се изплаши.

— Внимавай! — предупреди я. — Зад вратата има човек, който е готов да се намеси.

Инге вдигна очи. Стори й се, че вижда силуета на Базил Андрос, който пушеше на терасата. Яростно просъска:

— Дърта склерозирала глупачка! Никой няма да ти повярва, никой! Половината „Ес Кей“ смята, че си мъртва. А аз имам доказателства, имам доказателства и срещу обожавания ти внук, който преправи лицето на онова момче от семейство Лучера, което е забъркано кой знае в какви престъпления!

— Ти искаш война!

— Не, но в ръцете си държа достатъчно оръжия, с които мога да ви обезвредя.

В този миг Саша се засмя. Инге Бахофен наистина бе достоен противник.

— Седни, тогава — нареди й тя. — Да поговорим. Досега и двете се държахме като воюващи по времето на Студената война, когато трупаха оръжия в арсеналите и никой не се осмеляваше да направи първата стъпка. Ти си много добра негодница, но за съжаление пред себе си имаше противник като мен. Говори. Какво искаш или по-точно — колко искаш?

— Искам мястото си в „Ес Кей“, искам правата си и искам вие да ми ги признаете — аз съм вдовицата на Ленард.

— Не се съмнявам, че синът ми ти е оставил непропиляното от него богатство, получено от „Ес Кей“. Това ще научим от завещанието му. Във всеки случай е по-добре да разчиташ на моята щедрост, а не на резултатите от една разрушителна война.

— За кого е разрушителна?

— За Беате например.

— Това е удар под кръста, но няма значение. Независимо от нашите противоречия Беате си остава ваша внучка.

— Мислиш за наследството, нали? За онова хубаво парче от „Ес Кей“, на което ще имаш право след моята смърт.

— Аз и сега имам право.

— Не можеш да мислиш за друго — поклати глава Саша и погледът й омекна. — Дори не си забелязала, че между мен и внучката ми се породиха прекрасни отношения. Беате ме обича. Тя ми довери мечтите си, за които никога не се е осмелявала да говори нито с теб, нито с баща си. И аз й дадох обещание.

— Какво?

— Иска да учи музика. И има талант. Не знам от кого го е наследила, като знам, че двамата с Ленард дори не сте разбрали, но тя има всички данни.

— Може би, но на нейната възраст човек още не знае какво иска.

— Беате обаче знае. Знае го.

— Е, и какво от това?

— Беате е първата точка от договора — смръщи вежди Саша и тъй като Инге явно не разбираше, объркана от онова, което смяташе за основен проблем, възрастната дама добави:

— Ще основа попечителски фонд за образованието й. Ще учи в най-добрата консерватория и ще има най-способните преподаватели.

— Защо искате да ме изместите?

— Защото й обещах.

— Но аз никога не съм отказвала на Беате да се посвети на музиката.

— Твоето разрешение е половинчато и пристрастно. Беате страда, когато я принуждаваш да свири, за да парадираш с нейния талант. И какво й поиска в замяна на нищожното внимание? Малко и мизерно съучастие.

— Разбирам — захили се Инге. — Създавате си ореол на властна и щедра баба.

Леко почукване на стъклената врата привлече вниманието на дуелиращите се. Базил влезе и сложи край на първия рунд.

— Саша, часът е три. Трябва да си починеш поне половин час, преди да те придружа до вила „Палма“. Инге, искате ли да почакате тук и да се качите с нас?

 

 

— Трябва да си сложа вратовръзка — каза Върнън.

— Всички ще бъдат с официално облекло — кимна Клаудия и му подаде разкопчаната риза.

— Избери ми ти.

— Бих ти дала тази папагалската, но се съмнявам, че е подходяща за случая — усмихна се тя.

— Това е един случай, който ми се струва нереален — отварянето на завещанието на баща ми. За мен той все още обикаля по своите турнири.

— Така е по-несъществуващ, макар че явно няма разлика дали е жив или мъртъв.

— Мисля си, че животът му приличаше на сапунен мехур. Дори завещанието му не ме вълнува — добави Върнън. Закопча ръкавелите си. — Толкова се боеше от смъртта, че дори не пожела да види майка ми, след като почина. Имал е късмет, не е разбрал, че умира.

— Откъде знаеш?

— Има миг, когато човек предчувства, но той реагираше бавно.

Клаудия не се изненада от горчивината в думите на Върнън. Образът на майка му за него бе по-жив, отколкото бе Ленард приживе. Бе открила колко чувствителен и уязвим е този мъж. Бяха минали дванадесет дни от завръщането й във вила „Палма“. Това бе една любовна ваканция, чийто край наближаваше, защото повече не можеше да лъже сама себе си: „Пиша за деня, когато той е вече в «Бел Еър». Аз почти завърших редакцията на последната глава“. Знаеше, че „Буз“ я очаква в Милано, а майка й сигурно е разтревожена от думите й: „Остави ме на мира, защото провеждам експеримент за съжителство. И никак не ми е неприятно“.

Всъщност краткото време й се струваше прекрасно и абсурдно. През деня очакваше нощта, за да се любят, след това почти не спеше. Лежеше сгушена до гърдите на Върнън и се вслушваше в спокойното му и равномерно дишане. Тогава се връщаше към всички чувства, мисли, проекти и разкрития от последните месеци. Животът е безкраен празник, нещо като объркан лунапарк. Всичко може да се очаква в този лунапарк, където всички влизаха и излизаха с лица, които често не подозираха, че имат. И това „голямо семейство“! Тя не се чувстваше част от него, а негов свидетел. То бе като сарабанда от маски. Тя виждаше всяка една и я разбираше, разчиташе значението й. Любовта й бе дарила способността на пророчица — разгадаваше съмненията и тревогите по лицето на Саша, страха на Инге, сигурността в лицето на Базил, арогантността в очите на Стюарт и странната смесица от любовно внимание и страх в очите на Върнън. На погребението само Дениз се бе прикрила зад плътния черен воал.

След показното погребение на Ленард Клаудия изпита необходимост да опише всичко, което очите й, подобно на скрита камера, бяха регистрирали. Усещането бе разтърсващо, съвсем непознато и сигурно. Думите излизаха, изпълнени с определено значение. Книгата, която й бе възложила Саша, все повече се превръщаше в книга на Клаудия, особено главите с описаните случки, на които бе свидетел. Затова нямаше търпение да продължи работата си и да пренапише някои части с новопридобитата си способност да вижда и да говори.

— Искам да помоля Никос да ме придружи до „Бел Еър“ — каза тя. — Твоята секретарка ми е запазила място за Милано.

— За кога?

— За утре. Щом съм взела решение, не искам да чакам.

— Колко време ще отсъстваш?

— Ей, прибирам се у дома. Искам да отида да видя и Лудовико. Ще се върна след двадесет и първи, когато Прекрасната лейди ще е решила съдбата на всекиго. — Клаудия се смееше на тези думи, но съзнаваше, че бяха верни.

— А после?

— После отивам в Ню Йорк. Вече е решено — в началото на октомври.

— А Полинезия?

— Отлага се за пролетта. Не мислиш ли, че през зимата е по-подходящо да си на Лазурния бряг? — Тя го изгледа и му намигна.

— Ти всичко си решила.

— Не, не съм решила всичко — рязко реагира Клаудия. — Живея ден за ден, дори час за час. А моето хвърчило вече усеща вятъра.

Озова се в прегръдките му. След известно време Върнън я отдалечи от себе си, за да огледа лицето й. Очите му не я гледаха предизвикателно, а с обич.

— Върви, Клаудия, а после се върни. И тръгни отново. И после се върни. Няма какво друго да ти кажа. Знаеш, че си свободна. Но дръж и ти твоя край на връвта.

— Откога не си ходил в Ню Йорк? — Тя внимателно го оглеждаше. — Можеш да отделиш някой ден.

— Откакто придружих дотам Саша.

— А с мен би ли дошъл? Помисли. Ще ми се да прескоча за един ден и до Филаделфия. Там прекарах две лета. И със сигурност ще отида в Нюпорт и Бостън. Винаги трябва да познаваш местата, за които пишеш.

— Определи маршрута и ще видим.

— Може пък баща ти да ти е оставил някакво богатство, което да пропилееш в пътешествия — засмя се тя.

— Ти си моето богатство. Добре правиш, че от време на време побягваш. Иначе аз ще те пропилея, ще те прахосам и после?

— Да, а после?

 

 

В големия салон, където само няколко месеца по-рано бе честван осемдесетият рожден ден на Саша, нямаше цветя. Гладката черна повърхност на дългата маса блестеше като огледало. Вляво от Саша седеше Джеф Дейвисън, а до него — Инге. Вдясно бяха Базил Андрос, Стюарт и Върнън. Начело на масата, изолиран заради собствената си роля, бе адвокатът Къмбърланд, който отвори папка и измъкна оттам един плик.

— Това е документът, поверен ми от моя приятел Ленард Вайнес преди шест години на пети ноември, в деня на неговия петдесет и пети рожден ден. Предаде ми го в две запечатани копия, собственоръчно написани от него, както ми каза. Аз обаче не познавам съдържанието. Едното копие се съхранява в касата ми, а другото е пред вас. Моля преди всичко да удостоверите, че печатите са недокоснати.

Бе странно въведение, което никой не бе очаквал. Обикновено завещанието се съставяше с помощта на адвоката, който след това го съхраняваше. В този тесен и дълъг плик с печати от черен лак имаше нещо странно и мрачно. Минаваше от ръка на ръка като чужд предмет, дошъл от друг свят.

Адвокатът счупи печатите и извади от плика два листа: единият бе изписан на ръка, а другият — на машина и имаше вида на документ.

— Започнете, моля — напрегнато го подкани Саша.

Къмбърланд прочете високо и ясно:

— „Това писмо не съдържа последната ми воля, нито разпореждане за личното ми имущество, каквото не притежавам, с изключение на няколко предмета, които оставям да се разпределят между всички. Никога не съм имал някаква собственост, дори къщата, в която живея, не е моя, а принадлежи на «Ес Кей». Моята майка благосклонно ми разреши да живея там, без да плащам наем. Заплатата, или по-точно личната издръжка, съм получавал винаги само поради факта че съм жив и без каквито и да е задължения да работя. Нещо повече, сигурен съм, че майка ми със свръхчовешката си мъдрост ми я отпусна, за да се занимавам колкото е възможно по-малко с «Ес Кей». Очевидно е, че не мога да я завещая никому.

Ето защо, скъпа Инге, ти остават само твоите бижута. Към тях можеш да добавиш и копчетата от масивно злато от сините ми сака и онова, което е останало по сметката в банката в Монако. Това е всичко. Не мога дори да ти кажа, че като свидетелство за моята любов оставям дъщеря ти Беате, защото тя не е моя дъщеря. И ти го знаеш, макар че до този момент бе убедена, че си успяла да скриеш едно черно пиленце (фигуративно казано, като се имат предвид русите коси на дъщеря ти) в гнездото на семейство Вайнес. Мога да потвърдя и да докажа с документи, че тя няма моята кръв.

Представям си как ще настояваш, че това е лъжа. Обаче ще бъде достатъчно всички да погледнат приложения към това писмо лист, където се удостоверява моята неспособност да създам поколение, която се появи две години преди да се оженя за теб. Ти очевидно не си знаела и когато се питаше защо не забременяваш, никога не споменах, че вината е моя. Не ми се иска да ти обяснявам мотива си. Всеки има право на своите тайни. Ако наистина не можеш да се примириш, обърни се към клиниката на професор Джей Х. Нюланд в Бостън. Те имат добре поддържан архив и документът, който без съмнение всички си предавате от ръка на ръка, обзети от съмнение, че може да е фалшив, е издаден оттам. Това ли е всичко? А, не, не е всичко. Ще се питате защо не съм го казал по-рано. Причината е, че съм бил свидетел на достатъчно позорни моменти в това семейство, за да нямам желание да присъствам и на този. Не би ми доставило никакво удоволствие. А всъщност многократно си представях лицата ви в този момент — скандализирани, ужасени и съзнаващи, че съм изиграл всички ви. Сбогом.“

Всички седяха като зашеметени. Инге се бе втренчила в сплетените си пръсти, Върнън притискаше плътно очи и отказваше да приеме чутото, а Стюарт бе заслепен от една светкавица: „Не изкушавай смъртта, ето какво е запазила“.

Саша протегна ръка към Къмбърланд.

— Искам да видя това писмо.

Когато го взе, стори й се, че написаното от сина й се разпада в поредица от досадни насекоми. Изпусна го, сякаш изпитваше отвращение.

Отчаяна, потърси погледа на Базил и се окуражи.

Мога ли да разчитам на дискретността на всички? — попита. — Няма какво да се добави. Трябва да се съвземем от този удар.

Всички се изправиха, като безшумно отместиха столовете. В празния салон останаха само Саша и Инге.

— Наистина ли не знаеше, че Ленард не може да има деца? — това не бе въпрос. Саша бе сигурна. Инге мълчеше и не бе в състояние да реагира. — Дори и да ти беше казал, пак щеше да се омъжиш за него. Искаше да имаш богат съпруг.

Другата жена едва дишаше, обзета от ужас.

— Кой е бащата на Беате?

Тя не отговори.

— Как можа… — едва промълви тя и най-сетне вдигна глава. В очите й се четеше такова смущение, че Саша се сепна. — Как можа Ленард да ми причини това… Не вярвах… не вярвах, че е толкова жесток.

Саша не се осмели да повтори въпроса си. Струваше й се, че отново изживява жестокостта на сина си, когато я бе заплюл и я бе засипвал с обиди и развалени яйца. За пръв път виждаше в очите на Инге сълзи. Парещи сълзи, каквито навремето бяха и нейните. „Не може да се плаче така, освен ако не се къса сърцето ти.“

— Не искаш ли да кажеш кой е бащата?

Инге едва се изправи.

— Какъв е смисълът? Ще стане още по-лошо. — Направи няколко крачки. — Имаш право — обърна се и махна с ръка, — всички трябва да се съвземем от този удар.