Донко Найденов
Изчезналият близнак (9)

IX

До края на този ден нямаше странни събития. Том звъня на майка си и на Бети, за да се увери, че са добре. После прегледа отново снимките и по-точно тези, на които ги имаше двамата близнаци. Погледна и от задната им страна, но на нито една от тях нямаше надписи. След това потърси други снимки или улики, които биха могли да го насочат към същността на Хенри Гайгер и отново не намери нищо.

През нощта, от дълбините на имението дойде необяснима човешка реч, която се чуваше сякаш от много далеч и бе последвана от панически викове за помощ. След около минута всичко утихна и Том заспа отново.

На другия ден, дванадесети юли, Том се събуди около десет. Днес трябваше да дойде Тревор. На Том му харесваше този човек — беше открит, добронамерен, сериозен и приятелски настроен. А и Том нямаше да бъде сам в този дом, поне за известно време. Той закуси, след това си направи кафе и когато го изпи, отиде до банята да се избръсне. По време на бръсненето, гледайки в огледалото, отразяващо лицето му, с периферията на зрението си видя човек! Това беше човекът от портрета и той стоеше на няколко метра зад него. Том се обърна рязко! Зад него нямаше никой. Той отново погледна към огледалото — този път не видя друг образ, освен своя. Сетне продължи да се бръсне.

 

 

Тревор пристигна чак към осемнадесет часа. Домакинът беше приготвил вечеря и след малко двамата седнаха на масата. Шерифът имаше новини относно Хенри.

— И така — започна той, — докато проверявах архивите, се натъкнах на лицето Хенри Гайгер. Значи Франк Гайгер, твоят дядо, е имал двама сина близнаци — Рандолф и Хенри. До колкото разбрах, Франк е завещал цялото имение на Рандолф, защото той бил завършил военно училище и е работил в армията. На Хенри не е завещал нищо, понеже отказал подобна кариера. Франк е бил военен и искал и синовете му да са такива, защото според неговата философия, военните и полицаите били истинските мъже.

— Тогава Хенри с какво се е занимавал?

— С почти нищо. Регистриран е няколко пъти в болницата с диагноза „маниакална депресия“, която впоследствие го довежда до някакъв вид шизофрения. Това е и още една от причините, Франк да не се гордее с него. След това Рандолф намира „невероятно красива и добра жена — Летисия“, както е споменал баща му в завещанието. До колкото зная, след смъртта на Франк, Хенри е живял в една барака в имението, която един ден в пристъп на лудост е запалил.

— По-надолу в двора има останки от изгоряла сграда, вероятно това е бараката.

— Вероятно. След пожара приютили Хенри в подземието.

— В подземието ли?

— Да, в подземието. Той живял там, докато от трудовата борса му уредили работа като градинар в Швейцария.

— А откри ли дали е ходил в Швейцария?

— Обадих се на няколко авиокомпании дълголетници, но те ми заявиха, че да се намери билет от преди четиридесет години е изключително трудно, дори невъзможно. Но след това се оказа, че обажданията до тях са били напразни — Тревор се изразяваше като детектив.

— Защо?

— Когато се разрових, открих копия от работна виза за Швейцария и от самолетен билет на компанията „American express“, издадени на името на Хенри Гайгер.

— Хм. Значи все пак е заминал.

— Няма как да разберем това със сигурност. Въпросът е дали е пристигнал в Цюрих, където всъщност е трябвало да работи.

— И как може да стане това?

— Обадих се до консулството в Цюрих. Но оттам ми заявиха, че имали много работа и щяло да отнеме доста време, докато разберат нещо.

— Чакай малко, сетих се нещо. Едни от най-близките ми бизнес партньори са швейцарци. Това е фирмата „Die Kindersschule ltd.“ (Детско училище), която е най-големият производител на училищни принадлежности в Швейцария. А четиримата собственици са едни от влиятелните личности в държавата.

— Това какво означава? Едва ли ученическите помагала ще са ни от полза.

— Така е, но моите хора могат да ускорят процеса по откриването на Хенри. Ей сега ще им телефонирам.

Том отиде в другата стая. След около половин час се върна видимо усмихнат:

— До един-два дена ще се разбере дали Хенри е пребивавал в Швейцария.

— Това би било много добре. Ето какво е да имаш познати по целия свят — майтапчийки каза Тревор, — ооо, без малко щях да забравя най-важното. Мегън ми заяви, че е съгласна да ти помогне. Обаче ще й трябват два-три дена подготовка.

— Страхотно! — въодушевено отговори Том, — по-добре от това не можеше и да стане!

Тревор го гледаше изумено. Това не беше същият Том, който видя първия път. Тогава той изглеждаше спокоен, уравновесен, а сега имаше вид на психически разстроен човек. Видът му беше напрегнат, дишаше тежко и говореше с онези интонации в гласа, характерни за обърканите и стресираните хора.

Тази вечер щеше да вали. Още привечер се забелязаха от юг купесто-дъждовни облаци, което безспорно значеше, че през нощта дъждът ще бъде техен спътник. Това донякъде беше добре дошло за живущите в градчето, защото от средата на миналия месец не бе валяло и почвата бе доста суха и твърда. След около час наистина запръска силен проливен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. И двамата решиха да спят в една стая — тази, която Том обитаваше в момента. Там леглото беше голямо, а помещението — просторно.

 

 

Тревор спеше спокойно, за разлика от Том. Откакто шерифът дойде, не беше се случило нищо странно. Това безпокоеше Том — точно в този момент той искаше духът да се покаже. Въпреки че видимо му бе повярвал, градоначалникът може би се съмняваше, че Том е с всичкия си. Тук Тревор се държеше весело, беше приказлив, спокоен. Може би най-лошото беше, че ако духът не се яви тази вечер, Том щеше да го загуби като помощник. От друга страна, не желаеше проклетото създание да се появява пред очите му. Всичко това го потискаше ужасно, угнетяваше разсъдъка му, душата му. Единствено фактът, че тези неестествени събития бяха свързани по някакъв начин със семейството му, го задържаше тук. Покварените мисли грубо обсаждаха съзнанието на злочестия наследник, докато дъждът чукаше по первазите на прозорците. От време на време някоя светкавица, последвана от тежък гръм, осветяваше за миг тъмното помещение. В един момент обаче неусетно заспа.

* * *

Когато се събуди, или по-точно дойде в съзнание, беше седнал върху леглото, а сърцето му биеше учестено. Явно нещо го беше разбудило, но той не можеше да си спомни какво бе то. Видя, че часовникът показваше три и двадесет и пет. Обърна се и зърна Тревор в същото положение като неговото, а в слабите отблясъци на ококорените му очи се четеше обърканост.

— Какво стана… — чу се гласът на шерифа, но той мигновено беше прекъснат от силен звук, идващ от другата страна на къщата.

Том стана и му даде знак да тръгнат надолу. Тревор се изправи плахо и го последва с тихи стъпки. Още един силен удар разцепи нощната тишина — удар по метални тръби. Те слязоха във всекидневната. Отново се повтаряше сценария от предишните нощи — някъде откъм задната част на подземието, се чуваше човешка реч. В този момент сетивата на Том бяха много чувствителни и за разлика от вцепенения Тревор, той опитваше да не изпуска никаква подробност. Долу сякаш двама души говореха на висок тон, но преградата и разстоянието пречеха да се доловят отчетливи думи. След тях дойдоха виковете — силни, страховити, отчаяни — които сякаш пробиха безкомпромисно обвивката на нощната одисея! Том знаеше, че те не са реални, че са ехо от отдавна отминало събитие, което бе толкова силно, емоционално и болезнено, та дори и в този момент, тридесет и девет години по-късно, продължаваше да се повтаря.

Една светкавица светна. В следващия миг Тревор посочи външната врата и изкрещя нещо неразбираемо!

— Какво има, приятелю?

— Човек! На вратата има човек!

Том се обърна рязко, но не видя никого. Тревор отново наддаде вик, като сега сочеше към вътрешността на помещението. И тогава домакинът съзря нещото!

На слабата светлина, идваща откъм стаята, в която спяха и на светлината на появяващите се от време навреме светкавици, се мяркаше силует. След като втренчено се взираше в него, Том го позна. Това беше ЧОВЕКЪТ ОТ ПОРТРЕТА! Носеше военна униформа, която беше цялата изцапана с кръв. Лицето му също беше обвито в кървава маска. Силуетът започна да ръкомаха, явно това беше някакъв неведом знак за помощ. Устата му се отваряше, но от нея не излизаха звуци.

Ала Том чу вик! Идваше от дясната му страна и не беше на някое призрачно създание, а на самия Тревор — който ревеше панически, а очите му бяха толкова изпъкнали от страх, че всеки миг щяха да изскочат от орбитите. По едно време силуетът тръгна назад, мина покрай една от колоните на вестибюла и изчезна.

За спане след тази случка не можеше и да става дума. Това с пълна сила важеше за клетия Тревор. До сутринта времето премина в приказки, като домакинът всячески успокояваше уплашения си гост. Колкото и Тревор да беше очаквал среща с неизвестното, с нереалното, със свръхестественото, колкото и да му беше разказвал Том за преживяванията тук, шерифът бе стресиран неимоверно много. Защото не е страшна срещата със свръхестественото, а самото възприятие. Защото изведнъж се оказва, че този хармоничен свят, в който живеем, светът на хората, на животните и растенията, където всичко е подредено, всяко нещо си има място и всичко може да се обясни с всеобщия природен закон, е всъщност изроден, богохулен свят, обитаван от призрачни и злокобни същества, от прокълнати души. Точно това ново възприятие е най-ужасяващо, тъй като човек е свикнал да вярва до там, докъдето достига погледът му. Едно е да чуеш за нещо невероятно и необяснимо дори и от най-доверения човек, но съвсем друго е да го съзреш на живо, пред себе си, да имаш ДОКАЗАТЕЛСТВО за него.

 

 

В осем и петнадесет седнаха да закусят. Том попита Тревор:

— Сега добре ли си?

— Мисля, че да. Но не бих прекарал още една нощ тук — отговори с известна ирония шерифа.

— Какво ти е мнението?

— Вече мога да разсъждавам по-нормално. Вчера ние видяхме баща ти или брат му. Направи ли ти впечатление, че… — Тревор въздъхна дълбоко, — че духът носеше военна униформа?

— О, да. Сега си спомням. Но нали Хенри никога не е бил в армията?

— Поне така е написано в архивите. Той се е противопоставял на баща му, поради което не е получил наследство.

— Това може ли да означава, че духът не е на Хенри?

— Не съм вещ по такива истории, но мисля, че това е същият човек от портрета.

— Човекът на портрета трябва да е баща ми. Но той умря тази година в Лос Анджелис.

— Знаеш ли какво предположение имам?

— Казвай.

— Хенри е заминал за Швейцария. Имало е трети близнак.

— Това е невъзможно — възрази Том. — Никой не ми е споменавал за трети брат.

— Ти не знаеше и за Хенри. Както виждаш, изненадите следват една след друга. Според мен този близнак също е бил в армията, но вероятно е бил убит в някакъв спор, дали за наследство, дали за нещо друго.

— Това са тежки обвинения, Тревор. Баща ми не е способен на убийство — каза Том.

— Не съм казал, че е баща ти. Може да е някой друг.

— Но ако го е имало, трябва да е вписан в регистрите.

— Да. Тук си прав. Никъде в архивите на регистрите не се споменава за трети близнак. Дано утре разберем дали Хенри е бил регистриран в Швейцария, от това ще зависят по-нататъшните ни разследвания — обобщи градоначалникът.

 

 

Тревор и Том напуснаха двореца и отидоха с колата на шерифа до участъка.

— Не мога да те оставя да нощуваш сам на онова място — загрижено каза Тревор. — Този път ти ще ми гостуваш. Утре е събота, може дори да отидем някъде и да разсъждаваме на спокойствие.

— Съгласен съм, но бих искал да е само за уикенда. Не желая да те притеснявам, а и трябва да потърся още неща.

— Няма да ме притесняваш, със сигурност. Предлагам ти в някой от близките дни да претърсим подземието. Но най-важното е засега да установим дали Хенри е бил в Швейцария, също така и с Мегън да направим сеанса.

— Сеанс ли?

— Точно така. Мегън ще се свърже с духа и чрез нея той ще проведе разговор с нас.

— Може би духът ще ни каже всичко.

— Може би — замислено отвърна Тревор.

Тревор живееше в доста уютна къща в околностите на градчето. Съпругата му Трейси беше завела двете им деца при родителите си в Бартън — селце на двадесетина мили от Прегин — и се върна малко след като Том и Тревор пристъпиха прага. Беше деветнадесет часа, когато седнаха да вечерят. Дотогава разговорите им се свързваха с къщата на Тревор, с децата и проблемите на градчето. В деветнадесет и десет мобилният телефон на Том звънна. Той стана и отиде в другата стая. Такава постъпка беше типичен навик на хората, занимаващи се с голям бизнес, а именно — разговорите им да се провеждат на спокойствие. След десетина минути бизнесменът влезе в стаята доста развълнуван, с някакво листче в ръка, и прошепна на ухото на Тревор:

— Трябва да поговорим насаме.

Трейси — красива и симпатична млада жена — явно го разбра, защото веднага им каза:

— Ще отида до другата стая.

Том изчака дамата да излезе и съобщи следното:

— Хенри Гайгер никога не е бил в Швейцария!

— Проверено ли е навсякъде?

— Проверено е. Името Хенри Гайгер не присъства и не е присъствало в нито един швейцарски регистър. Провериха дори и работната му виза. Представи си, наистина е била издадена работна виза на Хенри Гайгер от швейцарското консулство в Лос Анджелис, на осемнадесети май хиляда деветстотин шестдесет и четвърта. Дори ми продиктуваха номера й — 03 55 63 78. Но с тази виза никой не е постъпил на работа, нито пък някой се е трудил там под името Хенри Гайгер.

— И какво е заключението?

— Хенри Гайгер не е пътувал за Швейцария.

— И оттук следва, че той е убитият в къщата.

— По всяка вероятност е той.

— Но въпросът е кой го е извършил. Вероятно този, който му е уредил визата.

— Имаш предвид баща ми, така ли?

— Възможно е да е баща ти.

— Ако е вярно, защо му е да го убива? Татко е имал всичко. А и той не е способен на такова нещо. Познавам го много добре, винаги е бил добър с всеки.

— Може би просто се е отървал от ненужния товар. Може би той също не се е гордеел с лудия си и пропаднал брат, който е обитавал жилището му. И след като го е убил, е скрил някъде трупа му и е напуснал имението заедно с майка ти. Именно за това баща ти никога не е говорил за Прегин и за брат си, или въобще за миналото си.

— Не! — извика Том. — Отказвам да повярвам! Не мога да приема, че моят баща е бил убиец.

— Съжалявам, че го казах, но просто за да открием истината, трябва да се придържаме към всякакви хипотези, дори и най-лошите. А колкото и да не е приятно да го кажа, тази хипотеза е наистина реалистична.

Том се беше сетил за нея много преди разговора, но я бе отхвърлил от съзнанието си (или просто не бе пожелал да я приеме). Опасенията му обаче се засилиха, след като Тревор посочи тази вероятност за най-правдоподобна.

„Господи — помисли си той, — ако наистина е така и всичко се разкрие? Какво ще последва след това — журналисти, медии, писане по вестници. Устоите на компанията ще се разклатят, всичко може да се срине. «Създателят на Gamestorm ltd» и на фондацията «Подкрепа за болните деца» Рандолф Гайгер е убиец!“

Том отговори тихо:

— Когато Мегън дойде у нас, тогава ще чуем какво ще ни каже духът.

През останалото време на престоя при шерифа, Том беше мрачен и унил. Все пак се опитваше да води нормален разговор и да се смее, но изражението на лицето му и разсеяността показваха, че той витае някъде из мислите си. Всички опити на Тревор и Трейси да разведрят госта, се оказваха неуспешни.

Стаята на Том беше най-красивата в къщата. Тревор, освен невероятно услужлив, се оказа и изключително гостоприемен. Леглото, в което трябваше да спи беше по-малко от неговата спалня в имението, но пък много удобно. Явно домакините се бяха постарали почетният им гост да не е лишен от удобства.

Том не спеше. Въпреки че тази къща създаваше ярка позитивна атмосфера, той мислеше за негативните открития. Баща му, когото всички уважаваха, който помагаше на толкова много хора и който с такава любов се грижеше за семейството си, може да се окаже убиец. Това би било позор! Том по-скоро би повярвал, че река ще потече на обратно, отколкото неговият родител да е убил човек приживе. Но всички улики засега водеха към него. За какво, по дяволите, му е трябвало да убива злощастния си близнак? Какво ли е станало между двамата братя? Наистина, има вероятност друг да е убиецът, но тя е малка, много малка. Защо баща му ще пази в тайна къщата, ако не е имал общо с убийството? Защо досега пред никого не е споменавал за брат си и защо му е уредил виза в Швейцария? Странно е, че бе приложил копие от всички документи, дори и от работната виза — може би за по-голяма достоверност. А майка му дали е знаела? Вероятно не. Или пък вероятно да. Едва ли Рандолф би казал на съпругата си нещо подобно, но тя със сигурност би подозирала някаква нередност. А дали пък майка му не е убийцата? Или го е сторил техен познат, когото е трябвало да защитят. Не, това е абсолютно невъзможно, няма как да е истина. Все пак в цялата обстановка има и нещо доста съмнително, доста нелогично. Защо духът, който видяха не само те, а и Роби, носеше военна униформа? В армията е служел не Хенри, а Рандолф. Дали все пак призракът на баща му не иска да му съобщи нещо важно? Но пък от друга страна, защо беше толкова кървясал, все едно е смъртно ранен? Не, не е баща му. Може би Хенри е облякъл униформата му и това да е причината той да е бил убит.

Мрачни и непокорни мисли тревожеха Том, докато се опитваше да заспи в уютната къща на Тревор. Направи го чак към пет, за да го събудят в девет и тридесет. Разходката до езерото щеше да го освежи до някаква степен, макар че нямаше да прогони грозните мисли, впити като кърлеж в съзнанието му.

 

 

Тримата бяха организирали страхотен пикник на езерото. Особено въодушевена беше добродушната съпруга на Тревор. Тя отначало изпитваше страхопочитание към Том, беше чела много за фамилията Гайгер, винаги си бе представяла Том като елегантен, но някак високомерен бизнесмен. Тук тя намери в него един напълно земен човек, който уважава и почита обикновените хора. Жената доби много силни впечатления от този джентълмен. Том пък видя в Трейси една предана и скромна съпруга, която обича семейния уют, мъжа си и децата си. Бе невероятно работлива, но никога не се оплакваше, сякаш всичко вършеше с удоволствие. Бети също беше добра съпруга, но Трейси като че бе замесена от друго тесто — просто жена от обикновено щастливо семейства.

Времето отново беше слънчево и приятно. Тримата седяха, говореха и наблюдаваха езерото. Такава приятна гледка успокоява нервите и кара човек да се чувства весел. Том говореше за компанията си, за клиентите и партньорите си, а съпругът и съпругата анализираха управлението на Тревор и как от едно глухо провинциално градче Прегин е станал привлекателно място за инвестиции и туризъм, като в същото време безработицата се е понижила драстично. Освен това, по негово нареждане са реставрирали по специален австрийски метод красивите необарокови, неокласически и неоренесансови сгради, които опасват централните улици.

Унесени в приказки, те не усетиха кога бе станало осемнадесет. Трейси едва ги склони да си тръгнат, защото трябвало да вземе децата от родителите си. А Тревор предложи на Том да отидат до зловещата къща, да разгледат подземието и да вземат вещите на Хенри. Покани го да пренощува и тази вечер при него, понеже не би могъл да го остави сам в онзи покварен дом.

* * *

Том и Тревор се намираха в имението. Преди да дойдат бяха говорили с Мегън и тя им беше обещала, че на следващия ден привечер ще направи сеанса. А сега, стоящ до входа на призрачното подземие, Том поемаше големи дози въздух, докато се решаваше да влезе. Тревор също беше в напрегнато очакване. Най-сетне домакинът бутна металната врата, тя изскърца страховито и пред тях се появи мракът.

Крачеха по тъмния коридор, осветяван единствено от фенерчето на Том. Тежкото дишане, което домакинът чуваше зад гърба си показваше безспорно, че клетият Тревор примира от страх. Двамата вървяха към голямото помещение в края на коридора, където Том предполагаше, че се е намирало жилището на Хенри. Стъпките им отекваха силно във влажния тунел, усилвани от акустиката на отразяващия се в стените екот. Том завъртя райбера, отвори вратата и двамата влязоха в просторната, студена и прашна зала.

Навсякъде бяха разхвърляни пликове, в които се съдържаха най-различни вещи и вехтории. Едва ли щяха да вземат всичко, но поне трябваше да потърсят някои важни предмети. Повечето неща в пликовете бяха парцали, трайно повредени от влагата и мухъла, имаше и ръждясали съдове и прибори. По пода се търкаляха стари кутии от консерви, покрити с прах. В един плик Тревор намери увита в найлон тетрадка, на която беше написано с химикал „Дневникът на Хенри Гайгер“. Той взе плика, извади дневника, безмълвно го показа на Том и го прибра в джоба на сакото си. Друго интересно в тази стая не откриха. Оставаше им да погледнат в банята.

Том махна завесата и пред тях се показа прашното помещение. Ваната, ножът, кръвта и кърпата си бяха там. На Тревор му прилоша, въпреки огромната смелост да влезе още веднъж в замъка. Шерифът беше преди всичко човек, на който човешките качества като страх, ужас или потрес пред кърваво престъпление не му бяха чужди. Той се хвана за корема, отвори устата си и задиша тежко. Лицето му беше пребледняло и имаше цвят на платно. Том, след като видя състоянието на приятеля си, предложи:

— Хайде да изчезваме.

Но в същия момент и двамата се стреснаха от дрънкащ звук — все едно някой заудря силно по една от металните тръби за водата. Ударът се повтори! Тревор и Том излязоха от банята и се затичаха към изхода на голямото помещение. Още един удар! И още един! Те отвориха вратата и напуснаха стаята. Малко след това ледена вълна премина през телата им! Мъжете спряха за момент и се спогледаха. Това беше същата студена вълна, която Том усети преди няколко дена. Двамата се окопитиха и поеха с бързи стъпки към изхода на подземието. В този момент откъм гърба им проехтя познатият говор! Но и Том и Тревор вече знаеха, че речта не е реална, тя беше зловещ и повтарящ се шепот от миналото. Вече бяха във всекидневната, когато отново се извисиха жалните викове за помощ. Тревор ускори крачка и побърза да напусне злокобната къща. Том го последва и след няколко минути вече пътуваха с автомобила към централната част на градчето.

В офиса си Тревор още трепереше, Том също не бе в приповдигнато настроение и двамата мълчаха. След малко единодушно решиха Том да прекара поне още една нощ у Тревор. На другия ден Мегън щеше да направи сеанса и се надяваха тайната да бъде разгадана. Първото, което направи Том, бе да телефонира на майка си.

— Да, Томи, кажи.

— Мамо, как си?

— Добре съм. Бети и Роби бяха при мен, но си тръгнаха преди малко. А ти?

— И аз съм добре. Знаеш ли мамо, че Хенри Гайгер не е пътувал до Швейцария?

Последва мълчание. След това се чу изненадания глас на Летисия.

— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Открих, че Хенри Гайгер е бил убит в къщата — колкото и трудно да му беше, Том трябваше да говори с нея за това. — Искам да те питам знаеш ли нещо по този въпрос?

Мълчание. След това старата жена каза плахо:

— Не съм чула за никакво убийство. Знам, че Хенри е заминал за Швейцария и повече не се е върнал. Не е бил убит в къщата.

— Мамо, Хенри Гайгер никога не е стъпвал в Швейцария. Моите хора от „Die Kindersschule ltd.“ провериха.

— И защо си проверявал това?

— Някой път трябва да си поговорим. Но ще бъде друг ден, защото сега имам друга работа.

— Добре — отвърна Летисия.

После се обади на Мелинда Мендоса да провери дали е добре и как се справя без Фредерик, а тя му каза, че се опитва да се приспособи към новото състояние. Накрая позвъня на Бети и с нея говори около минута, като не й спомена нищо за събитията и откритията си.

След разговорите Том и Тревор се запътиха към дома на шерифа. Децата на Тревор се привързаха много към приятния гост и до вечерта Том ги забавляваше, бягаше с тях по двора, играеше с тях на криеница. Той си припомни детските години, когато тичаше на воля и си играеше с връстниците си. А Тревор и Трейси наблюдаваха с усмивка как трите „деца“ лудеят.

Подир вечеря Том се прибра в стаята си, като веднага при него дойде Тревор. Двамата извадиха дневника на Хенри и започнаха да го разглеждат.

Братът на Рандолф пишеше красиво, с четлив почерк, като правеше впечатление на умен и интелигентен човек. Но явно отказът на баща му да го впише като наследник се беше отразил зле на психиката му, защото дневникът започваше с терзания за това, че е пренебрегнат и предаден от най-близките си хора:

С какво заслужих тази участ на скитник. Не трябва ли и аз да бъда обичан колкото брат ми, без значение какви интереси имаме? Защо светът е толкова несправедлив?

И по-нататък:

Брат ми има красива съпруга, след няколко месеца ще му се роди дете. Има хубава къща, има пари… А аз нямам нищо и сигурно никога няма да имам, (освен една проклета кошара).

След това тонът се променяше. Явно беше дошъл момента, когато го вкарваха в болница:

… Изкараха ме болен! Шизофреник! Аз, който на никого не съм сторил зло! Просто исках да живея по-добре, защото го заслужавам. Вече нямам шанс за нищо. Никой няма да ме вземе на работа, защото всеки ще разбере, че съм луд…

Брат ми е груб, лош човек, но има всичко. Аз съм добър, но нямам нищо. Имам мечти и амбиции, които никога няма да постигна. Ако имах богатството на брат ми, с моите амбиции досега да съм постигнал всичко. Но светът е несправедлив, защото има толкова стойностни хора, които пропадат и всичките им идеи се стопяват.

Те прочетоха до половината, след което решиха да си легнат. Денят бе уморителен, а на следващия щеше да идва Мегън и да направи сеанса. Трябваше да се наспят добре.

Том отново не затваряше очите си. Мислите му се рееха в страниците на дневника. „Клетият човек — мислеше той — прецакан и низвергнат, той се е мъчил като скот. Може би му е тежал факта, че всичко е притежавал татко — определено по-послушния от двамата близнаци.“ Сетне мислите му заиграха върху следното словосъчетание: „Брат ми е груб, лош човек…“ Защо баща му е бил груб с брат си? Нали именно той, Рандолф, го е учил на милосърдие, на идеите, че трябва да се помага на бедните и нуждаещите се? Защо Рандолф така е ненавиждал брат си и дори след изчезването му (или убийството му) не го споменаваше? И ако той го е убил или поръчал убийството, защо по дяволите го е направил? Не искаше предположението да е вярно, но всички обстоятелства водеха именно към тази теория. „Татко, защо? Нима брат ти не е бил човек като теб?“ Или пък е имало друга причина. Но каква? Предстоящият ден може би щеше да се разкрие всичко. Те трябваше да се срещнат лице в лице с призрака и да говорят с него.

След това Том отново светна нощната лампа и прочете още малко от дневника. Той разбра, че Хенри е бил нает на работа в някаква фабрика, но след това го уличили в кражба и уволнили. Близнакът на баща му приел много болезнено уволнението:

Уволниха ме! Уволниха ме заради кражба! Заради кражба на една дреха! Никога повече няма да си намеря работа! Аз съм разбит, всички се опитват да ме разбият! Защо?! Защо?! Защо?!!!!!!

Том остави дневника, загаси лампата и се отпусна.