Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- cattiva2511 (2016)
Издание:
Автор: Донко Найденов
Заглавие: Ударите на съдбата
Издание: първо
Издател: Сдружение „е-Книги“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник разкази
Националност: Българска
ISBN: 978-954-497-053-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2917
История
- — Добавяне
II
Две седмици след смъртта на бащата, Том беше привикан от Джони Гостуидж — семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.
— Влез, Том — каза Гостуидж, след като Том почука на кантората му.
— Защо ме викаш така ненадейно, Джони?
— Искам да ти покажа всичко, което е притежавал баща ти. Все пак като наследник е нужно да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.
— Добре, но мисля, че зная кои са имотите му. Все пак съм част от фамилията.
— Така е, но виж това — и посочи регистъра — огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.
— Не знаех, че е била толкова голяма. Но мисля, че отдавна е продадена. Поне така ми беше споменато. Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.
— Не е продадена — заяви Джони, — ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.
— Интересно. Навярно татко е поставил твърде висока цена. А и в малък град като Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.
— Единадесет хиляди долара, първоначална цена.
— Какво?! — учуди се Том. — Да не искаш да кажеш, Джони, че се е продавала за толкова?
— Абсолютно. При това е била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се цената е смъкната на пет хиляди.
— И отново никой не я е купил?
— Ами да. Бих казал, че е странно.
Когато Том се прибра, завари майка си да чисти всекидневната. Това беше любимото занимание на Летисия и тя не позволяваше на друг да го върши. Том подхвана темата:
— Мамо, ти знаела ли си, че татко не е продал къщата в Прегин?
Жената го се изправи рязко и го погледна:
— Кой ти го каза?
— Бях при Джони Гостуидж. Той беше проверил всичко, което татко е притежавал.
— Когато се преместихме тук, я обяви за продан. По думите му някакъв предприемач я е купил. Мислех, че тази работа е свършена. Да няма някаква грешка? — учудено попита Летисия.
— Не мамо, няма грешка. Странното е, че татко на няколко пъти спомена, че се е отървал от къщата. Той обичаше да се хвали с това, което притежава, а тази къща, доколкото узнах, изобщо не е малка.
— Баща ти не обичаше да говори за миналото. Къщата в Прегин беше част от него.
— Обявил е къщата за продан за единадесет хиляди, накрая е смъкнал на пет хиляди. И никой не я купил. А ни казваше, че я продал и с парите е започнал този бизнес.
— Ами… — запъна се майка му. — Франк му остави наследство. Освен това, спести пари и от армията.
— Зная, че моят дядо му е оставил хубаво наследство. Няма значение, мамо. Важното е, че притежаваме още една къща и другия месец ще прекараме там отпуската ни.
— Н-не знам — неуверено отговори майката, — къщата е за ремонт, така поне мисля. Все пак са минали много години.
— Затова аз и Бети ще си вземем два месеца отпуска. Искам да направим ремонта и да си спретнем една хубава почивка. Ти също имаш нужда от релакс, затова ще дойдеш с нас.
— Не. Аз имам работа тук. Кой ще се грижи за къщата? Кой ще те замества в компанията за това време?
— За къщата ще се грижат от персонала — Тифани, Фредо и Клаус ще са тук. А Хари ще ме замести напълно, много е добър. Мамо, чуй ме — всички имаме нужда от почивка. Искам да отидем някъде, където ще се отпуснем за известно време; където и аз, и ти, и Бети, и Роби ще бъдем доволни.
— Аз не искам да ходя там! — отсече възрастната жена. — Ако желаете, вървете, но аз няма да дойда.
— Прегин е родният ти град, мамо. Мен също си ме родила там. Не искаш ли да го посетиш отново? Аз никога не съм бил на това място, а една от детските ми мечти е да видя града, в който съм живял като бебе.
— Вървете вие. Аз вече съм стара, не желая да ви преча. Най-добре ще е да се усамотите като едно семейство. А и разберете, просто не мога да отида там. Не мога.
— Повярвай ми, няма да ни пречиш. Никога не си ни пречила. Но щом си твърдо решена, нека поне да те закараме до Патън. Ще пратим и Тифани с теб. Искам и ти да си отпочинеш.
— Съгласна съм. А Бети знае ли това, което си намислил?
— Когато дойде, ще й кажа. Сигурен съм, че ще се зарадва.
Както Том очакваше, Бети прие с охота това необичайно предложение, най-вече защото обичаше природата. А Роби направо засия. Той обожаваше новите неща и приключенията, беше сигурен, че там ще открие много от тях.
* * *
Месец и половина, преди да започне отпуската му, Том, ориентирайки се по картата, отиде до Прегин с личния си „Форд“. Искаше да види състоянието на къщата и да прецени как да направи ремонта.
Прегин се намираше навътре в голямата планинска верига Кордилери. Около него, в радиус на двеста километра, нямаше големи градове — само тук-там се срещаха къщурки от някое малко селище. Родното му място имаше запуснат вид, с неоправени пътища, олющени от времето къщи, все едно бе спряло развитието си през шестдесетте или седемдесетте. Голяма част от хората бяха възрастни, вероятно тук раждаемостта беше ниска. Когато спря по средата на малка улица и попита някакви мъж и жена къде се намира къщата на Рандолф Гайгер, те ококориха очи в недоумение, спогледаха се и продължиха по пътя си, без да продумат нищо. Със следващия човек — възрастен, зле изглеждащ мъж — се получи нещо подобно. Той също го изгледа странно, след което отвърна поглед и продължи да крачи безмълвно. Явно живеещите тук не бяха особено общителни. Той спря на един площад в центъра, слезе и се запъти към едно магазинче, за да си вземе вестник и нещо за ядене. Вестници нямаше, но си купи хотдог и тъкмо отхапваше от него, когато чу глас:
— Здравейте, господин Гайгер. Радвам се, че посещавате градчето ни.
Том се обърна и видя млад мъж, на около тридесет и пет години. Средно висок, с черна коса и очила, той се отличаваше със своята приветливост.
— Здравейте, господин…
— Дилън, Тревор Дилън. Аз съм кмет и шериф на Прегин. Това значи, че съм този, който контролира изцяло града.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Дилън — усмихна се Том.
— Сигурно искате да отидете до къщата на баща ви.
— Да, но не зная къде е. Бихте ли могли да ме насочите?
— Разбира се. Погледнете към онзи хълм — посочи шерифът. — Онази, голямата къща е на баща ви. Тръгнете по този път, карайте само по него и той ще ви отведе точно там.
На върха на хълма се виждаше внушителна сива къща. В мига, в който я зърна, Том трепна. Тя му се стори доста странна и невзрачна. Може би защото там от години не е имало живот. Той се обърна към кмета с думите:
— Благодаря ви много. Аз ще тръгвам. Мисля да прекарам отпуската си тук.
— Много добре. Това е правилен избор — усмихна се Тревор. — Тук е изключително красиво. Ако имате нужда от нещо, можете да ме намерите през деня в жълтата сграда.
— Благодаря ви отново. Довиждане, ще се видим пак. Том се добра до къщата през мрежата от тесни и криви улички и спря пред входа. Тогава видя, че дворът е доста голям — почти колкото този в Лос Анжелис. Той отключи дворния портал с ключовете, които майка му беше дала, и влезе. В началото имаше малка горичка, фонтан, ниска постройка, вероятно някоя от бараките на прислугата. След това започваше гористо хълмче, което се издигаше встрани от главната алея. Самата къща представляваше голяма и сива двуетажна сграда, с олющена фасада и с три купола, (два малки, от двата й края и един голям, среден). На входа й, около входната врата се издигаше внушителна колонада, а над нея — два големи прозореца, достигащи чак до началото на средния купол. По краищата, под двата странични купола, се простираха тераси с балюстради. Подобни красиви парапети с равномерно подредените бетонни стълбчета можеха да се видят и под всеки прозорец. По всичко личеше, че за това жилище са похарчени не малко средства.
Когато отключи и отвори вратата, го лъхна неочакван хлад. „Кой знае кога за последно са отваряни тези врати“ — помисли си той. Озова се в малко антре, по пода, на което бяха разхвърляни кашони. Следваше друга врата, водеща до огромно помещение, което вероятно е служело за всекидневна. Имаше площ от около стотина квадратни метра, а таванът се намираше много високо, може би под основата на купола и от него висеше внушителен полилей. Големи портрети на Рандолф, на Франк и на Линда (съпругата на Франк и майка на Рандолф) украсяваха стените. Имаше и един рисуван портрет, на който бяха Рандолф и Летисия на младини, които държаха бебето Том. Обзеха го носталгични чувства. Навсякъде беше мръсно, мухлясало и пропито с влага, разстилаха се огромни паяжини и течове, част от стъклата бяха пукнати и през тях заради полепналата мръсотия едва влизаше светлина. Имаше множество врати за различните стаи и помещения, стълби за втория етаж, както и стълби за подземието.
Том тръгна към вътрешността на къщата. Много от нещата бяха запазени, но обезличени от времето. На долния етаж имаше осем врати за стаи, и една за баня. Имаше и метална врата към подземието, но тя беше заключена с катинар. В края се виеха стълбите за втория етаж, където коридорът правеше красив вестибюл около стените на всекидневната. Стаите бяха десет, по пет от двете страни на стълбището за таванските помещения. Те, също като и всекидневната, бяха мръсни, прашни, студени, с олющени стени, по които имаше безброй паяжини.
„Няма кой знае колко за ремонт, но определено има нужда от почистване и освежаване“ — помисли си Том.
Усещаше, че температурата вътре е много по-ниска от тази отвън, което означаваше, че къщата ще бъде прекрасен оазис в летните горещини.
Той трябваше да идва още няколко пъти преди отпуската си, за да търси строителна бригада за ремонта, също така и да почисти, където може. Едва ли ремонтът щеше да приключи до първи, но можеше да достигне поне до някой етап.
В Прегин имаше три строителни фирми, които можеха да направят тази процедура, но и трите му отказаха под претекст, че не могат да работят на това място. Тогава се принуди да потърси фирма от Лос Анжелис. Работниците заминаха на двадесет и четвърти май, като Том им разреши в дните, в които работеха да ползват къщата за спане. Ала вместо да останат десет дена, както се бяха разбрали, те се върнаха още на двадесет и осми май. Според думите им, имали друга работа и не могли да останат повече. На въпроса кога ще се върнат да довършат започнатото, те отговориха кратко, но ясно:
„Няма да се връщаме повече“.
Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.
„Много интересно, дори странно — каза си Том. — Хубавото е, че бяха измазали вътрешните стени“.
На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния „Крайслер“, който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън:
— Елате да ви запозная с кмета — той подкани останалите членове от семейството.
На площада пред жълтата сграда имаше няколко човека, наблюдаващи ги с втренчени погледи. Роби наведе глава. На стълбите седеше една жена, която щом ги видя стана, облещи се зловещо и ги заговори:
— Не ходете в къщата на хълма! Там витае злото! Ако отидете там сте в опасност!
Том се стресна, очите на тази жена бяха ужасяващи. Видя, че Роби и Бети също я гледат уплашено.
— Не я слушайте — чу се гласът на кмета отвътре. — Елате с мен. Тя е луда, не й обръщайте внимание.
— Не съм луда! Аз съм медиум и говоря с духовете — със странен, мистичен глас отвърна тя.
— Добре, добре — й отговори шерифът, а после се обърна към семейството, — заповядайте вътре.
Той им направи кафе, след което седнаха в неговата канцелария. Том му каза:
— Тук ще прекараме два месеца. Има ли някъде нещо да се разнообразим. Виждам, че природата е хубава, но инфраструктурата е доста зле.
— Така е, това е беден район, градчето е отдалечено и идват малко туристи. Заведенията почти липсват, но на три километра в онази посока има много красиво езеро. Трябва да го посетите.
— Ще го направим с удоволствие, но първо трябва да намерим майстори — съгласи се Том. — Имаме още малко неща да свършим. Забелязах, че местните не искат да работят в къщата.
— Наистина — кимна Тревор, — хората са особени. Вярват в някакви предразсъдъци. Щом има голяма стара къща, веднага й лепват лошо име.
— Оная жена отвън каза, че в къщата дебне злото. Вярно ли е? — попита Роби. Том му направи знак да мълчи.
— Разбира се, че не е вярно. Къщата ви е просто една обикновена, стара и достолепна къща, а призраци не съществуват — усмихна се Тревор.
— А защо тогава тя го каза? — не се предаваше Роби.
— Тя е… как да ти кажа… не е съвсем добре. А и тук някой злонамерен е пуснал неприятни слухове и хората им се връзват. Спокойно, моето момче, в дома ви не витае никакво зло. Тази къща е много красива и е един чудесен паметник на архитектурата в този район. Трябва да се гордеете с нея.
— Еее… — Роби извърна глава и тръсна ръката си във въздуха. В гласа му се долавяше леко разочарование.
— Роби, престани — каза Бети, след което се обърна към шерифа. — В такива малки отдалечени населени места подобни предразсъдъци са нещо характерно. Хората отдавна са вярвали в духове, обаче с развитието и урбанизацията, тези вярвания са изчезнали — най-вече поради липса на доказателства. Но все още има и такива места, при които новите технологии идват с голямо закъснение, където населението пази ревностно традициите си. Прегин е точно такова място.
Тревор Дилън не скри възхищението си от тези думи, а Том започна да ръкопляска.
— Така е, традициите са много хубаво нещо, а тук определено се спазват — съгласи се кметът-шериф.
— Но защо именно на нашата къща се гледа с такива очи? — попита Том.
— Може би, защото е голяма и изоставена. Изоставените сгради малко по-малко се рушат, вероятно някой е минавал от там, когато нещо е паднало. До колкото зная, никой не я е купил дори и за символична сума, и със сигурност този факт допълнително засилва чувството за неприязън у хората. Аз съм тук от три години и съм чул много такива истории, но така и никоя не доказа нищо.
— А защо никой не я е купил за пет хиляди долара? — запита Том. — Това е смешно малка сума, дори и за бедния американец.
— Тук хората са изключително бедни, но въпреки всичко, всеки притежава по едно или две жилища. Не съм наясно с историята на Гайгеровата къща, както я наричат, но може би рязкото напускане или евтината цена са предизвикали у тукашните тези странни схващания. Поне така предполагам. Лошото е, че местните са студени хора и рядко общуват с непознати, че дори и с мен, макар че съм тук от три години.
След това разговорът им премина към темите от живота. Том чувстваше приятелската близост на този човек, усещаше, че може да разчита на него. Тревор беше прям, откровен, а това са качества, които се харесват у хората. Накрая кметът го посъветва, ако има желание, може да мине по по-дългият път, за да разгледа градчето — имало интересни неща. Том му поблагодари и двамата си взеха довиждане.
По пътя Том и Бети разглеждаха Прегин. Градчето беше малко, но доста интересно. По главната централна улица бяха разположени сгради в различни архитектурни стилове — необарок, неоренесанс, неокласицизъм, дори и сгради в стил рококо и виенски сецесион, редуващи се с характерните за Америка постройки от републиканската и викторианската епохи. Имаше и по-съвременни сгради, които обаче се вписваха доста хармонично в обстановката. Колкото повече се движеха напред, толкова по-тясна ставаше улицата, а асфалтът бе изместен от паваж. Накрая стигнаха до малък старинен площад, където се извисяваха три големи църкви — католическа, методистка и баптистка. Католическата беше с много висока и остра кула, с красиви позлатени скулптури около голямата входна врата, другите две бяха по-малки и по-обикновени, но в никакъв скучай по-грозни. След това започваше възвишение с многобройни тесни павирани улички, което напомняше на Том за малките старинни градчета в Австрия, Полша и Словакия. Ефектът се засилваше и от голямата стара викторианска къща на върха на хълма. Неговата къща.
Крайслерът спря пред масивния портал и семейството влезе в двора, а после и в къщата. Първоначалното впечатление на Бети беше, че вътре е доста неуютно и негостоприемно, понеже отвсякъде лъхаше студенина. Улавяше се миризма на мухъл, на старост. Роби също сви вежди.
— Спокойно — ведро изрече Том, видял не особено доволните погледи на Роби и Бети, — само ще почистим, ще пооправим и къщата ще светне.
След това пренесоха багажа. Имаше четири стаи, за които майсторите се бяха погрижили и които бяха в добро състояние. И четирите бяха на втория етаж. Том и Бети си избраха голямата спалня, а Роби — по-малката съседна стая. Двете бяха близо до стълбищата към таванските стаи и към огромната всекидневна. Вече се стъмваше и тримата новодомци решиха да се изкъпят в старата баня, а след това да поспят. На другия ден трябваше да започнат масово почистване и боядисване на всички помещения.
Спаха дълбоко, непробудно. Когато станаха на другата сутрин се почувстваха бодри и отпочинали. Голяма заслуга за това имаше и чистият въздух в градчето. Въпреки странното усещане за старост и разложение, тази миризма не беше тежка като смога над Лос Анжелис. Още от рано се заловиха за работа.
Том намери отвън голяма стълба и зачисти високите стени на всекидневната, а Бети започна стаите на първия етаж. Роби също искаше да действа и захвана някои от стаите горе. Всички работеха усърдно и до обяд Бети беше изчистила пет стаи, Том — цялата всекидневна, а Роби по свое желание избърса едно от малките помещения на горния етаж. Към пет следобед бяха готови със задачите си. Уморени от работата, те седнаха да отпочинат, като Бети направи две кафета и мляко с какао за детето, и членовете на семейство Гайгер седнаха на масата да обсъдят отминалия ден.
В разгара на разговора се случи нещо интересно. Голямата кана, в която беше млякото с какао на Роби, започна да се клати без никаква външна намеса! След това падна върху масата и течността се разля. И тримата загледаха смаяни съборената кана.
— Мамо, призрак! — обади се Роби. — Виж как каната падна сама.
Бети погледна Том, който каза:
— Какво толкова има? Може да е имало леко земетресение. Никакви призраци няма тук, призраци не съществуват. Колко пъти трябва да ти го казвам, момчето ми?
— Най-добре е да изчистя масата — отвърна Бети, след което веднага се зае с работата, за да прикрие смущението си.
Бети бе неспокойна. Нещо тук не беше както трябва. Тя си спомни думите на лудата жена, странните погледи на хората, историите с духове, свързани с къщата. Може би щеше да ги подмине и да ги хвърли в кошчето на душата си, ако преди малко каната с какаото не бе паднала сама. Тя не вярваше в истории за духове, но тук нещо не беше наред. В студената къща имаше тягостно усещане, увиснало във въздуха, пропито в атмосферата, завладяло цялата околна природа.
Един огромен портрет във всекидневната, на който беше изобразен Рандолф Гайгер като млад, я ужасяваше изключително много. Когато по-късно сподели опасенията си с Том, той й отговори, че все още са изморени от настаняването — чистене, пренасяне, пътуване — и за това гледат с такива очи. Обеща й, че на другия ден всичко ще премине.
Вечерята беше в осем. Бети бе направила патешко филе с картофи и всички поемаха храната равнодушно. Чувстваха се много изтощени от уморителния ден. Навън духаше силен вятър, облаци бяха затъмнили небето. В далечината отекваха гръмотевици, което беше предпоставка за приближаваща буря.
Изведнъж се чу звук. Представляваше нещо между пищене, свистене и свирене. Всички замръзнаха, а Роби дори зяпна в трескаво очакване.
— Том! — извика Бети стресната. — Какво е това?
— Не знам, сега ще проверя.
— Това е дух! — отсече Роби, но Том го погледна ядосано.
— Казах ти, че има нещо в къщата — каза Бети.
— И ти започваш да хленчиш като Роби — скастри я Том. — Ей сега ще видя какво се случва.
Стана и тръгна към голямата стълба. Свиренето продължаваше, Бети стоеше неподвижна, като че ли тялото й бе сковано. Роби гледаше към баща си, който с привидно спокойствие се качи по стълбата и тръгна по малкия вътрешен парапет, опирайки се на стената. След малко се спря, протегна ръка и помести нещо в горната част на един прозорец. Звукът моментално спря. Том се върна до стълбата, слезе долу и дойде усмихнат на масата:
— Нашият призрак се оказа някаква стара ламарина. Най-горе стъклото е счупено и са поставили ламарина, която от вятъра се е обърнала с острия си ръб срещу него и оттам идва това пищене.
— Наистина ли? Как ме стресна — видимо успокоена отговори Бети. Само Роби изглеждаше леко разочарован, понеже очакването му за приключение и този път не се оправда.
Всички спаха спокойно, с изключение на Том. Той сънуваше баща си на млади години. Беше с армейска униформа, досущ като на огромния портрет във всекидневната. Баща му протягаше ръце като го викаше за помощ! Лицето му беше кърваво, в очите му се четеше отчаяние и гняв. Том се събуди стреснат, целият беше плувнал в пот. До него Бети беше заспала непробудно. Той стана и отиде до чешмата в стаята да си налее вода. На сутринта, когато слезе, завари Роби да гледа в големия портрет.
— Кой е този човек? Прилича на дядо.
— Той е. Тогава е бил в армията.
— Снощи го сънувах.
Том го погледна озадачено:
— Аз също. Как го сънува?
— Ами беше на някакъв военен полигон, изглеждаше весел, радваше се за нещо. Каза ми, че чака бебе, сигурно теб.
— О, интересно.
— И ти ли сънува такъв сън?
— Да, подобен — излъга Том.