Донко Найденов
Изчезналият близнак (13)

XII

Влязоха в огромната стара къща. Искаха да седнат за малко, защото последните дни бяха изключително уморителни, след това щяха да започнат да събират багажа.

Някакъв звук ги стресна. Отново се чуха познатите удари по метални тръби — ударите, с които преди четиридесет години Летисия бе предупредила Хенри, че Рандолф идва към него.

— Оо, не, пак ли се започва? — извика Бети.

— Духът не си е заминал и никога няма да си замине — заключи мрачно Роби.

Те продължиха да седят на канапето изчаквайки повтарящото се във времето събитие да приключи. Познатата човешка реч този път звучеше по-гръмко от всякога, макар и все още неразбираемо. Речта свърши и след малко пак проехтяха прочувствените викове за помощ — виковете на отчаяния Рандолф, изправен пред прага на смъртта, предизвикана от най-близките му хора. В този миг някои от прозорците започнаха да се отварят и затварят. Полилеят се заклати силно. Огромният портрет на стената се разтресе. Разгневеният дух отново влизаше в действие. Том стана от канапето и се провикна към огромното празно пространство, заемащо по-голямата част от помещението:

— Какво искаш още? Нали разкрихме тайната ти? Нали те погребахме? Какво искаш още?! Остави ни на мира!

Огромен слой мазилка се отрони от тавана и падна недалеч от тях. Бети и Роби наддадоха вой в един глас.

— Сприии… сприии… — мъжът викаше истерично.

Но какофонията продължаваше. Тежкият полилей се откачи от тавана и падна със страхотна сила на пода. Навсякъде се разхвърчаха стъкла.

— Сприии, мамка му! — крещеше Том. Роби плачеше. Бети хвана Том и Роби за ръцете и изрече:

— Да изчезваме — но в другия миг грамаден бетонен блок се стовари пред входната врата и блокира изхода им.

* * *

Летисия слизаше от автобуса на една от спирките в Прегин. Нещо й подсказваше, че тази вечер трябва да бъде в своя роден град. Тя все още не можеше да си обясни дали всичко това е сън или някакво предчувствие. Възрастната жена тръгна нагоре — по стръмните улици, водещи към имението, в което бе живяла отдавна.

* * *

Том продължаваше да крещи неистово:

— Спри, проклет призрак! Остави ни най-сетне на мира! Татко, ние не сме виновни! Не ни го причинявай!

— Таткоо! — викаше Роби. — Трябва да се измъкнем! Ще умрем!

В този момент дървеният парапет на стълбището към горния етаж и вестибюла се запали. Откъм падналия полилей също изригна огън. От нищото идваха страховити звуци, издавани от зловещо невидимо изчадие от пъкъла — сякаш самия Сатана бе пристигнал тук и бе превърнал тази стара къща в страховит декор от злокобна филмова продукция. Том, Роби и Бети отидоха до затрупания изход и безуспешно опитаха да махнат бетонните отломки. Зловещият дух — този, който уби Фредерик, — сега се опитваше да убие и тях.

* * *

Летисия приближаваше все повече къщата. В главата си чуваше звуци, които я подканваха да върви напред и само напред. Понякога спираше и се питаше какво прави тук, после отново тръгваше.

* * *

Том махна няколко големи остатъка от срутилия се бетонен блок. Бети се обърна назад и видя, че голяма част от всекидневната бе вече в пламъци. Роби крещеше с всички сили:

— По-бързо татко, ще из… — но беше прекъснат от ново срутване на тавана.

Този път бетонът се стовари върху горящия полилей. Стените започнаха да се пропукват. Близо до тях се сгромоляса дограма на прозорец. Том беше поизчистил малко изхода, но сега трябваше да счупи стъклата на вратата, за да излязат в малкото помещение между двете входни врати, след което да отворят външната метална врата и да избягат. Но щом Том разби с камък портата, таванът на малкото помещение също се срути, оставяйки последния им изход затворен. Димът стремглаво се стелеше към тях и малкото момче започна да се задушава. А незначителното количество чист въздух, идващо от голямото помещение, беше достатъчно единствено за да поемат дъх.

Бети взе детето и обви главата му в блузата си. И тримата бяха мръсни, покрити с черните сажди от пушека, същевременно и побелели от прахта на разбития бетон. Горещината ставаше непоносима. Том пръв стъпи върху бетонните късове, покрили малкото помещение, а след това помогна на Бети и Роби да направят същото. Голямата всекидневна бе цялата обвита в пламъци. На Том му прилоша.

* * *

Старата жена започна да изкачва стъпалата на пряката пътека, водеща до прокълнатото място. Тя видя дима, който се издигаше като черен облак в мрака и който обгръщаше с лапите си цялата местност. За миг си помисли, че нещо се случва с Том, Роби и Бети, но после отново чу гласа в съзнанието си, извисяващ се над всяка нейна мисъл.

* * *

— Хайде по-бързо! — крещеше Том. — Нямаме време!

— Роби е много зле, едва се държи.

— Ела, момчето ми — каза Том, сетне хвана ръката на сина си и го придърпа към себе си. След това подаде ръка и на съпругата си. Когато и тя се измъкна от адския капан, нещо отвътре избухна и дървената врата се запали. Пред тях оставаше само здравата желязна порта. Тя имаше стъкла, но металните решетки не позволяваха да се излезе навън при евентуално счупване на прозорците. Семейство Гайгер бе в почти безизходна позиция. Том отчаяно се опитваше да разбие желязното препятствие, което за зла участ се отваряше навътре.

Тогава Бети взе един отломък и започна да чупи стъклата. Димът заизлиза навън, а оттам нахлу свеж въздух. Те подадоха главите си и вдишаха дълбоко от приятната хладина. Огънят почти достигаше гърбовете им, а жарката топлина ставаше все по-силна и все по-изгаряща. Трябваше да се действа бързо.

Том започна да отмества един по един бетонните блокове, но отново част от тавана се срути и се посипа пред вратата, което отчая до голяма степен клетото семейство. Тогава или съдбата, или Бог им дойде на помощ точно в момента, в който мислеха, че всичко ще свърши трагично. Тази част от стената, намираща се над вратата, се пропука и се откърти, накланяйки самата врата и желязната й греда леко навън. Том, виждайки шанс за спасение, заудря силно портата с крак. При всеки удар тя се отместваше все повече и повече, а в един момент просто падна, не устоявайки на натиска от срутилия се бетон и от ударите на Том — тъкмо навреме, защото пламъците вече напираха осезаемо. Мъжът хвана замаяните Бети и Роби и ги поведе навън, към спасението.

След това излязоха и от двора. Том и посъвзелата се Бети помагаха на задушения от дима Роби и така тримата се придвижваха с бързи крачки напред.

* * *

Летисия беше на върха на хълма, откъдето се откри гледка към пушещото имение. Мракът не позволяваше да се вижда добре, но възрастната жена съзря играещи светлини откъм прозорците, което безспорно означаваше, че старата къща гори. Спря за миг. Беше уплашена от ставащото, беше като в несвяст. Ала отново гласът в съзнанието, този варварски, обладаващ глас, я подкани да продължи по пътя си.

* * *

Тримата вече бяха на безопасно място, до първите къщи на градчето. Помагайки си един на друг, те продължаваха да е движат.

* * *

Летисия влезе в двора и застана пред горящата сграда. Тя не можеше да влезе, защото пожарът бе завзел целия вход и огънят излизаше страховито навън. Но в този миг в пламъците се оформи някакъв улей, нещо като огнен тунел — сякаш невидимо същество бе разделило пожара на две и бе направило пътека, подобно на онзи фрагмент от Библията, в който Христос бе разцепил водата. Гласът й прошепна, че трябва да върви по улея.

Мина през срутения бетон и влезе в горящата всекидневна. Видя, че се бе образувала просека и към вратата на подземието. Въпреки че беше горещо, отнякъде идваше хладно течение. Тя достигна до металната врата, която се отвори сама. Подземието също гореше, но отново се бе оформила огнена пещера, показваща пътя, по който трябваше да мине. А той беше надолу и направо, към лобното място на съпруга й. Отвсякъде се чуваха удари по метални тръби, досущ като онези, които тя бе възпроизвела преди много години.

Едва сега Летисия усети страх. Страх от това, което и предстоеше да преживее. Едва сега дойде в съзнание и се огледа — тя се намираше в подземието на зловещото имение, където братът на съпруга й го бе убил с нейно съгласие. Обърна глава, за да се огледа — всичко зад нея беше блокирано от пламъци. Единственият изход беше напред и само напред. Отгоре се чу силен трясък от падане на греди.

Вратата на голямото помещение също се отвори сама. Летисия ставаше все по-объркана. И тази стая, която беше бившата бърлога на любимия й, гореше с див пламък. Двама души говореха разпалено, гласовете им се чуваха откъм малката баня. Летисия бавно приближаваше към нея. Извиха се неистови викове за помощ. Тя знаеше чии са тези гласове, подсъзнанието й подсказваше всичко. Доближи се до банята и открехна завесата. И цялата ужасна СЦЕНА на кървавото престъпление се разкри пред очите й, сякаш прокълнатото минало се бе пренесло по неопределими принципи в настоящето!

Тя видя Хенри и Рандолф такива, каквито бяха на младини. Хенри, със злобен и жаден за отмъщение поглед, нанасяше УДАРИ С НОЖ по тялото на безпомощния си брат близнак, а Рандолф, целият в кръв, ревеше неистово, държейки се здраво за последните късчета живот!

Изведнъж се разнесе страховит, чудовищен ГРЪМ! Всичко за миг се покри с пламъци.

* * *

Том, Бети и Роби вече бяха далече и ходеха по тесните улици на градчето, когато проехтя взривът. Погледнаха назад, към имението — голямо огнено кълбо се носеше из въздуха. После още едно. Чу се друг взрив и стъклата на околните къщи затракаха от ударната вълна. Някои хора погледнаха през прозорците, други излязоха навън, изпаднали в недоумение или стрес. Още едно кълбо от огън, този път огромно, много по-голямо от предишните две, се възнесе в черното небе. Страховитият гърмеж и ударната вълна ги тласнаха силно напред и тримата се намериха върху паважа. Ушите им закънтяха, а мигом след това до тях се посипаха стъкла и парчета от керемиди.

Те лежаха на земята няколко минути — изтощени, капнали от умора. След малко забелязаха, че около тях се бяха насъбрали хора.