Донко Найденов
Изчезналият близнак (3)

III

На трети юли около девет часа тръгнаха към града, защото искаха да видят забележителностите, както и невероятните изгледи към околните планини. Пътуването до езерото отложиха за следващия ден. Навсякъде около Прегин имаше красиви пейзажи и Том направи множество снимки с дигиталния си фотоапарат. После седнаха на една скала над градчето, от която се разкриваха чудесни гледки към далечна река. Бяха донесли и храна. Да се храни човек сред природата е нещо наистина великолепно. Това може да го потвърди всеки, който го е правил поне веднъж в живота.

Тук прекараха четири часа, след което отново слязоха в града. Разгледаха централната част, стария град, католическата катедрала. Прегин наистина се оказа много красиво градче и Том изпита гордост, че е роден тук. А по всичко личеше, че на Роби също му харесва. Обаче хората по улиците бяха някак унили, студени. Те ги наблюдаваха с особени погледи, в които се четяха страх, съжаление, дори омраза. Той никога не беше виждал такива мрачни хора, сякаш тук беше една затворена система, подвластна на някакви свои виждания, вярвания и предразсъдъци.

Преди да се приберат, те посетиха съседите, които живееха в една къща, от лявата страна на имението им, чийто двор бе допрян неговия. Къщата им беше в по-нов стил, вероятно строена през седемдесетте или осемдесетте, но много по-малка от тяхната. Съседите бяха възрастна жена, преминала седемдесетте, мъж на около четиридесет години и момиче, горе-долу на възрастта на Роби.

— Влезте, заповядайте — каза мъжът, като отвори вратата. — Господин Гайгер, чувал съм за вас, знам, че къщата е ваша, но не си представях, че някога ще дойдете. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Пол Стивънс, това са майка ми Дора и дъщеря ми Сесил.

— И на мен ми е приятно, това е Бети, а това е синът ми Роби.

— Сега ще сложа кафето и ще ви го сервирам с бисквити, а вие се настанете удобно — предложи им Пол Стивънс.

Том откри в Пол чудесен събеседник, говореха по въпросите за капиталовложенията, за политиката на бизнеса. Оказа се, че Пол е може би най-добрия лекар в Прегин и е непрекъснато в движение, защото има и собствен магазин, но по някаква щастлива случайност днес си е вкъщи. Дора и Бети се заприказваха за домакинството, за готвенето, за градините, при което Дора сподели няколко интересни кулинарни рецепти, които Бети записа. Роби и Сесил тичаха в стаите и играеха на различни игри, а момчето изглеждаше щастливо, защото и тук беше намерил приятел.

По едно време, както децата си играеха, Сесил попита Роби:

— Не те ли е страх от вашата къща? Казвали са ми, че има призраци?

— Ами не. Мама и татко казват, че няма. А ти защо мислиш, че има?

— Чула съм от други хора.

— Има една луда, която ни каза, че витае зло. Но онзи мъж, шерифът, ни каза да не й обръщаме внимание.

— Сесил, ела тук! — извика я Пол, чул явно разговора.

— А тези истории с призраците колко са верни? — попита неочаквано Бети.

— Колкото могат да бъдат верни такива истории — отвърна Пол. — Аз засега не съм видял нищо, макар че съм слушал разни истории. Нали знаете, бабини деветини.

— Важното е да не се обръща внимание. Казват, че по такива места на всяка голяма къща й лепват прякора „къща на духовете“.

— Вие видяхте ли дух досега, откакто сте тук?

— Не — отвърна Бети.

— Значи няма духове! — усмихна се докторът.

Малко по-късно семейство Гайгер си взе довиждане със семейство Стивънс. „Приятни хора“, казаха си те. Бяха гостоприемни, сговорливи и откровени, за разлика от повечето хора тук. Вече минаваше осем и здрачът се спускаше бавно.

— Колко бързо тече времето, когато разговорът е приятен! — с искрено разочарование констатира Бети.

Когато влязоха в двора и направиха няколко крачки към къщата, Том изкрещя като попарен! Роби и Бети го погледнаха стреснати:

— Игра на светлините, спокойно — каза им той, опитвайки да се усмихне.

— Какво има Том? — попита Бети.

— Видя ми се за миг, че някой гледа от едно прозорче на подземието. Но ето че няма никой.

Роби се стъписа и процеди през устни:

— Сесил каза, че тук има призраци. Може да си видял призрак и той да е изчезнал внезапно. Така правят те.

— Роби, ако още веднъж заговориш за призраци, повече няма да ти правя овесена каша. Няма всеки път да ти повтарям, че те не съществуват — скастри го майка му.

Но въпреки забележката, за вечерта на Роби му беше сервирана овесена каша — любимото му ястие. Том и Бети хапнаха по един сочен бифтек с доматен сос. По всичко личеше, че и тримата бяха доволни от вечерята. Още през деня Бети беше обещала на съпруга си тази нощ да го дари с невероятно сексуално удоволствие — нещо, което не бяха правили скоро. Проблемите около местенето, ремонтът на къщата и грижите за Роби ги уморяваха и те нямаха време да обърнат внимание на себе си.

Когато вече бяха сами в спалнята, жаждата за ласки накара телата на Том и Бети да се слеят в едно. Плавните, координирани движения, които описваха инстинктивно и почти едновременно, ги докара до нивото на пълната възбуда. След това те заспаха дълбоко, толкова дълбоко, че не чуваха какво се случваше в съседната стая — стаята на Роби.

А Роби се бе събудил от тракащ звук. Потърка очите си и се огледа. Забеляза, че стаята се тресеше. „Земетресение“ — помисли си той. Изправи се рязко и едва тогава осъзна, че не стаята се тресеше, а само старата секция срещу леглото. Нищо не движеше тази секция, тя се тръскаше сама. Абсолютно сама! Книги, снимки и други предмети паднаха на земята, една рамка се счупи със силен звук. Той извика:

— Мамоо… мамооо… — но никой не се обади.

Две чаши издрънчаха по пода и се разбиха на парчета. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Роби ококори очи, усещайки как космите му настръхват.

— Мамоооо…! Таткоооо…! — извика още веднъж.

От съседната стая не се чуваше нищо. Той стана от леглото и предпазливо тръгна към отворената врата, водеща към коридора и стълбите за всекидневната. Отдолу идваше друг шум. Все едно някой ходеше с тежки стъпки по дъсчения под. Роби боязливо пристъпи през прага и отиде до стълбите. На долния етаж нямаше никой, но нещо голямо и невидимо сякаш удряше по пода на огромната всекидневна. Той имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му. С бавни крачки заслиза надолу. Луната хвърляше зловеща светлина върху големия портрет на стената, обливайки го със страховит сивкав оттенък.

Ударите идваха някъде отдолу, откъм подземието. Освен тях се чуваше нещо като човешки говор. Изведнъж се появиха страховити истерични викове, които също дойдоха от тази посока, извисявайки се грозно над всички останали звуци. Роби изтръпна! Тръгна към банята. Подът вибрираше от всеки удар. Той изплакна лицето си със студена вода. След това надигна глава към голямото огледало над мивката и видя уплашеното си лице.

След миг, на мястото на неговото лице се появи друг човешки ОБРАЗ! Страшен и кървясал, той стоеше от обратната страна на огледалото и се взираше в момчето със студен, мъртвешки поглед. Устата му се отваряше беззвучно, а ръцете му махаха отчаяно, сякаш искаха да покажат нещо на Роби. От гърлото на момчето излезе панически писък, пред очите му притъмня и то се строполи безчувствено на земята.

Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:

— Какво стана момчето ми? Защо си тук?

— Не знам — несигурно отговори детето, докато се оглеждаше учудено.

— Защо си ставал през нощта? — попита Бети.

— Не знам, не помня — отвърна то, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:

— Той… той… видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни… Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха звуци и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията… — занарежда отчаяно Роби.

— Успокой се, успокой се, детето ми. Тук няма никой друг, освен нас.

— Има, има, в огледалото! Беше оня човек от портрета! Татко, страх ме е тук! Страх ме е!

— Човекът от портрета е дядо ти като млад — започна да обяснява Том. — Какво ще прави тук, след като толкова отдавна е напуснал това място?

— Дядо… да, това е дядо — Роби се отпусна, — но защо го видях в огледалото като млад?

— Това е внушение, момчето ми — започна да говори Бети, — когато изпитваш страх от нещо, то понякога ти се явява като привидение. Прави го единствено съзнанието ти, а в действителност видението не съществува.

— Мен ме беше страх още от самото начало тук. Дали е от съзнанието? А как ще обясните това, че секцията на стаята ми се тресеше и нещо удряше силно по пода тук — отговори Роби, възвърнал обичайната си способност за мъдро изразяване, въпреки крехката си възраст.

— От съзнанието е. Просто си сънувал всичко това, и като сомнамбул си тръгнал надолу. Сомнамбулизмът също е предизвикан от страха. Ще ти мине — обобщи Том и продължи. — Сега стани и нека двамата погледнем в огледалото, да видим какво ще се случи.

Те влязоха в банята и погледнаха в отразяващия светлината предмет, закачен върху стената. Там се виждаха само техните лица и Роби започна да се успокоява малко по-малко.

Но Бети продължаваше да бъде неспокойна. В тази огромна къща имаше нещо, което я плашеше. Тя не вярваше в духове, но всичко случващо се й действаше върху психиката. На няколко пъти сподели опасенията си с Том, но той все я убеждаваше, че всичко е наред. Роби също често говореше за духове, може би още беше в потрес от страшната случка и в същото време повлиян от приказките на лудата и от странното отношение на хората към тях. Това никак не й харесваше.

Философията на Том игнорираше ненормалните истории за духове и вампири. Той смяташе за реално всичко, което може да се види и докосне, другото бяха имагинерни измишльотини, имащи цел да направят по-интересен живота на хората. Като глава на семейството трябваше да успокои останалите и да ги вкара отново в правилния път на хармонията.

В интерес на истината, Том също не беше спокоен. Предишния ден, при влизането в къщата, той видя в подземието лице, което го гледаше със страшни, кървави очи. След това лицето изчезна внезапно, сякаш се изпари за миг. Днешната случка засили подозренията му, че тук става нещо нередно. Имаше много въпроси без отговор, като например: защо всички майстори си тръгнаха оттук и дори не пожелаха да получат надниците си; защо хората ги отбягваха, когато разбираха, че отиват към това имение; защо така крещеше онази побъркана жена?

Той трябваше да бъде силен. Трябваше да се справи с това изпитание, което застрашаваше устоите на неговата крепост — семейството му.