Донко Найденов
Изчезналият близнак (11)

IX

Том спа дълбоко, но Тревор го събуди рано, защото трябваше да ходи на работа. Гостът се качи на колата и се прибра в къщата си. Беше малко по-ведър от снощи, главно заради хубавия сън в къщата на приятеля си и заради благите сутрешни лъчи на слънцето, подаващи се откъм планината.

След като поседя около четвърт час на канапето във всекидневната и след като вече гледаше тъпо в някаква точка от полутъмното пространство, той решително излезе на двора. Искаше да намери кладенеца — този кладенец, в който според духа е заровено тялото на истинския Рандолф.

Това място бе наистина красиво. Том отиде до горичката, където мярна изгорялата кошара на Хенри. А брястовия лес беше прекрасен зелен оазис. От него тръгваше покрита с бурени алея, водеща към шадраван, украсен с изящни, но покрити с мъх статуи. Целият двор бе обрасъл с треви, обаче все още личаха очертанията на градинките и пътеките. Настроението на домакина се приповдигна докато ходеше по двора, защото досега не бе имал възможност да се порадва на тази красота.

Том обиколи замъка от всички страни, но не откри никакъв кладенец. „Може да е бил затрупан“ — помисли си той. Тогава започна да проверява под всяко буренче, дали има издигнато или хлътнало пространство или остатък от зидария.

Пред къщата спря автомобил и от него слязоха Бети и Роби. Когато ги видя, Том възкликна изненадано:

— Охоооо, каква изненада! Здравейте!

— Здравей, скъпи — Бети също беше развълнувана. — Ако знаеш колко пъти те търсихме, но ти така и не вдигна телефона. Какво се случва с теб?

— Може би не съм бил покрай телефона.

— Не приличаш на човек. Сякаш си преживял кошмар.

— Ако знаете какво се разкри, няма да повярвате!

— Кажи какво се разкри, татко? — възторжено се намеси Роби.

— Оказа се, че човекът, който ме е отгледал, този, който ми се е водел баща, всъщност е лъжец и убиец!

— Какво искаш да кажеш, скъпи!

— Хенри, братът близнак на баща ми Рандолф, го е убил и е взел самоличността му.

— Том, недей да говориш така пред детето, моля те. Ако искаш да отидем да се поразходим.

— Искам и аз — каза Роби любопитно.

— Ти ходи и наглеждай колата, ние ще се върнем след малко — отговори му Бети.

Роби изпълни с негодувание заповедта. А по време на кратката разходка, Том разказа на съпругата си всичко, което бе преживял тук, докато ги е нямало. Бети беше изключително изумена:

— Това е ужасно, Том! Никога не съм предполагала, че Рандолф е способен на подобно нещо. Просто… не мога да повярвам.

— Истина е, скъпа. Колкото и да не ми се иска, такава е реалността. Този дух, който витае в замъка е на татко, на истинския ми баща.

— И какво ще правим сега?

— Искам да намеря кладенеца. Искам да изровя трупа му и да го погреба. След това ще си заминем от тук. Завинаги!

— Тук няма кладенец. Поне аз не съм виждала.

— Може да е затрупан, за да не личат следите.

— Все си мисля, че вероятно в архивите има планове на къщата. Защо не помолиш Тревор да потърси?

— Това е много добра идея, скъпа! Много добра! — каза след кратък размисъл Том, след което целуна силно съпругата си. — След малко ще му се обадя. А сега нека свалим багажа.

Те пренесоха в къщата големия сак, съдържащ главно хранителни продукти от Лос Анжелис, и после Том направи сочен ростбиф. Обядваха отвън, на двора. Веднага след това той телефонира на Тревор и го помоли, ако няма много работа, да потърси стари планове на къщата. След това влязоха в имението и седнаха на канапето във всекидневната. Том им предложи да полегнат, защото и тримата бяха много уморени.

Вече бяха в спалнята, когато започнаха до болка познатите звуци — звуци от удари на желязо по метални тръби. Том се напрегна, Бети хвана ръката на Роби. По едно време дойде слабата човешка реч, последвана от неистовите викове за помощ. Том излезе от спалнята, слезе долу, мина смело под леко клатушкащия се полилей, после спря, вдигна ръце във въздуха и извика:

— Татко, разбирам гнева ти и съжалявам! Това, което искам, е да намеря тялото ти и да го погреба.

Бети и Роби също отидоха долу и застанаха до Том. Той продължи да вика:

— Това е единственото, което мога да направя за теб, като твой син. Дано духът ти намери покой. Обичам те!

Полилеят отново се разклати, този път малко по-силно. Духът на Рандолф беше около тях и навярно го чуваше. Том се отпусна, наведе глава и затвори очи. Бети го прегърна, а Роби тихо се шмугна между двамата. След около минута, тримата отново се качиха в спалнята, където трябваше да се слеят с красивите и отпускащи покои на съня.

Бяха събудени от мелодията на мобилния телефон на Том. Обаждаше се Тревор:

— Намерих стари планове на имението ти. Ако искаш, ела в офиса ми.

— Много добре, Тревор! Благодаря ти! Само да се облека и идвам.

А след двадесетина минути Том, Бети и Роби вече се намираха в офиса на Тревор Дилън. Той взе две големи скици и ги разстла на бюрото си.

— Познаваш ли съседите си Пол и Дора?

— Пол и Дора ли? — обади се Бети. — Познаваме ги. Един ден им отидохме на гости, но след това не сме ги виждали.

— Това бяха майка и син, имаше и някакво малко момиченце — вметна Том, — но явно рядко се задържат у дома си.

— Така е, Пол се занимава с бизнеса си в магазина или пътува — нали е пътуващ лекар, — а Сесил, дъщеря му, в повечето време прекарва при майка си в Кингстън, на осемдесет мили от тук. Дора рядко излиза от къщата, много трудно й е придвижването.

— Разбирам. И защо ми споменахте тези хора?

— Те построили къщата си преди двадесет и осем години върху терен, който преди това е принадлежал на фамилия Гайгер, и който Рандолф е продал на Макс Стивънс, баща на Пол и съпруг на Дора. Той е починал преди тринадесет години. Рандолф се е договорил с Макс за парцел от двадесет и три хектара за сумата осемстотин тридесет и три долара. Това също е била смешно малка сума, дори и за онова време.

— Изненадите стават все повече и повече — Том плесна с ръце.

— Може би там е бил кладенеца? — каза Бети.

— Ето го тук — Тревор посочи на картата.

— Значи да го търсим в двора на Пол Стивънс?

— Не в двора. Вижте новия план на двете къщи, скициран през седемдесет и седма. Сега нека направим съпоставка. Ето какво се получава: Кладенецът се намира под къщата на Пол Стивънс. И по-точно, под стаята на Дора.

— Какво ще правим сега?

— Предлагам да посетим магазина на Пол. Но не съм сигурен дали ще разреши да копаем.

— Едва ли някой ще даде с лека ръка да се копае в дома му.

— А, Том, щях да забравя! Открих в Интернет данни за болестта „Шизофрения с маниакална депресия“. Според професор Пиърс, един от най-големите психиатри в страната ни, тя е болест, при която пациентът има някаква изконна цел и се стреми с по всякакъв начин да я постигне. В това време болният на моменти изглежда все едно е психически разстроен. Ако не постигне целите си, той след време полудява напълно. Но ако ги постигне, може да живее като нормален човек, без дори да се появяват симптоми на лудост или мания. Тоест, да оздравее напълно. Мисля, че нашия приятел Хенри наистина е оздравял.

— Да, и аз така мисля, че е станало. Много интересно.

— Чичо Тревор — изненадващо се обади малкият Роби (Тревор за миг почувства силно неудобство, задето изговори тези неща пред детето), — не сте ли се запитвали защо се появяват духовете?

— Ами, питал съм се понякога? Какво ти е мнението, малкия?

— Че те се появяват на такива места, където има заровена тайна и няма как тя да се разкрие — каза със завидно самочувствие малкото дете.

Тревор погледна Том и заяви:

— Ето един бъдещ професор. Аз споделям напълно неговото мнение. А ти какво ще кажеш, „татко“? — шеговито се засмя шерифът, отърсвайки се по този начин от моментното неудобство.

— И аз така мисля. Браво, момчето ми! — Том го потупа по главата. — В света има толкова много неразкрити тайни и навярно затова се появяват духовете, които всъщност са душите на мъртвите, за да насочат вниманието върху себе си и така да се разкрият тайните им.

— А тогава защо има толкова много безследно изчезнали или незнайно къде убити? Аз не съм чул досега някое престъпление да е разкрито чрез призрак — Роби продължи с въпросите си.

— Може да има, но никой не го споменава, а и хората се плашат от тези неща. Те мислят, че всяко свръхестествено явление носи заплаха за живота и здравето им и затова бягат панически от него.

— А и ако кажеш, че си видял призрак, всеки би те помислил за луд — обади се отново Роби.

— Но ние не се уплашихме — каза Тревор и се обърна към Том — и ти и аз се втурнахме да изследваме тази загадка. Дали сме луди, Том?

— Не сме луди, просто повярвахме на сетивата си. Аз съм човек, който държи много на фамилните връзки, тоест, семейството е много важно за мен. И бих искал да науча всяка тайна, свързана с него, независимо каква опасност за живота или здравето ще ми донесе тя. А за теб — ти или си прекалено луд, или си прекалено отзивчив, защото едва ли друг би го направил. Ти си голям приятел, Тревор и аз ти благодаря за помощта. Никога няма да забравя този жест.

— Благодаря ти за откровението Том — по лицето на градоначалника се появи лека руменина, но той бързо възвърна предишното си делово изражение. — Предлагам да тръгваме към магазина на Пол.

* * *

В магазина ги посрещна едно мило момиче, което Пол наемаше като продавачка. Когато и заявиха, че търсят собственика, тя влезе в склада и след малко се появи придружавана от самия Пол Стивънс.

— Тревор, Том, Бети, здравейте. Хей, Роби. — Пол стисна ръката на хлапето. — Как сте? На какво дължа честта?

— Пол, трябва да поговорим. Имаме една молба към теб — отговори Том.

После накратко обясни искането си да изкопае кладенеца под стаята на майка му. А Тревор му каза, че на това място е заровен труп, който трябва да намерят. Разказаха му и за събитията в Гайгеровото имение и за последвалите открития. Пол ги гледаше и слушаше с интерес, но след това им отвърна:

— Не мога да направя това. Майка ми се движи трудно и не бива да позволявам да се разкопава стаята й.

— Аз поемам разходите по възстановяването и ремонта. Знаете, че мога да си го позволя — опита се да го убеди Том.

— Н-не, не мога. Майка няма да го понесе.

— Все пак, в случай че размислите, може да ми се обадите. Ще ви бъда много благодарен, ако ми направите тази услуга.

— Добре Том, ще си помисля, но не обещавам.

Не искаха да го насилват. Пол най-вероятно нямаше да се подаде, ако беше подложен на натиск, освен това той можеше да се отдръпне от тях и да загубят добросъседските си отношения. Тогава не биха имали никакъв шанс да намерят кладенеца.

Имаше още един начин да открият трупа, но той щеше да отнеме много време, а и много разходи. Шансът им беше да прокопаят тунел от двора на Гайгеровото имение, който да минава под двора на Пол. Обаче трябваше да копаят чак докато достигнат мястото под стаята на Дора. Тогава вероятно работата им ще продължи два или три месеца, а можеше и повече.

Бети беше планувала да вземе Том и всички да отпътуват тази вечер, но съпругът и я убеди да останат поне още един или два дена. Искаше да свърши работата докрай, а и Роби ги увери, че вече е преодолял страха и е готов да се изправи очи в очи срещу духа.

 

 

Тази вечер в спалнята Том и Бети правиха секс, а в другата стая Роби спеше. Противно на очакванията на съпругата си, Том беше като жребец, което накара Бети да лудее от щастие, отвръщайки му с невероятна енергичност. Двамата не бяха вършили това удоволствие от няколко дена и в тях се отвори някаква стръвнишка страст. След края на сладкото мероприятие те се отпуснаха неподвижно върху матрака на широката спалня.