Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (8)

Следи във входа

Леля Паня, чичо Сюва и баба Вълк седяха под американския клен и играеха домино.

— Риба! — викна леля Паня и пльосна плочката на масата.

— Каква риба? — Чичо Сюва присви очи, разглеждайки фигурата, която беше се образувала от плочките и наистина приличаше на черен скелет на риба. — Каква риба? Кефал или костур?

— Ех — въздъхна баба Вълк, — да имаше сега парченце сельодка!

— Напразно се нахвърлих върху Тимоха — каза Геврека.

— То се знае — отговорих аз.

— Тимоха няма нищо общо с тази работа. Тук някой друг има пръст.

— Свой от свои няма да краде — каза леля Паня. — Това е някой чужд.

— Разбира се, че е чужд — потвърди чичо Сюва. — Свой човек няма да краде. Само че кой е крадецът — това е въпросът.

— Кой ли? — провикна се от прозореца Райка. — В нашия блок всички сме свои, освен един.

— Кой?

— „Кой, та кой!“ Оня сандък с шлифера от двадесет и девети апартамент. Живее сам като бухал в двустаен апартамент и плаща за него толкова пари, колкото ние и насън не сме виждали.

— Раиса — каза баба Вълк, — ами кой му готви чорбица, манджица?

— Никой не му готви! Кому е притрябвал!

— А откъде взима пари?

— „Откъде, та откъде!“ — отвърна Райка. — Присвоява си ги.

— Ама вие защо така! — каза чичо Сюва. — Какво сте се нахвърлили върху човека? За душата ме хвана той. С „Брезичката“.

— Тебе който поиска може да те хване за душата.

— Как не! — обиди се чичо Сюва. — Знаеш ли каква е душата ми? Не е като твоята. Душата ми е широка.

— Чуйте ме — викна леля Паня. — Ами че аз видях. Вчера той се качва на покрива и се въртя край гълъбарника.

— Ами?!

— Нещо душеше под бюфета.

— Душеше ли? — възкликна Геврека. — Какво пък е душел? Я да отидем да го видим този душач.

— Хайде! — каза Райка. — Дойде време да измъкнем кирливите ризи на някои хора.

Геврека ми кимна и тръгна решително към третия вход. Той явно бързаше. Мене ако питате, не беше хубаво така изведнъж да се хвърля в атака. Първо трябваше да разузнае, да разбере как стоят нещата, но той вече влезе във входа и веднага започна да разглежда следите.

През дългите години каменното стълбище се беше покрило с толкова много следи, че от тежестта им стъпалата се бяха смалили, изтъркали и изкривили. Освен следи навсякъде се търкаляха улики: фасове, кори от портокал, стари трамвайни билети.

Качихме се на втория етаж и застанахме пред вратата, на която беше написана цифрата 29. Тук-там изкуствената кожа на тапицерията на вратата беше разкъсана и от дупките се подаваха кълчища с цвят на махорка. На стената, до самата врата, стърчеше малка перка, около която се мъдреше бронзова табелка с надпис: „Моля, въртете“.

Това беше звънецът. Под него висеше хартиена табелка: „Николай Ехо. Завъртете веднъж“.

— Едва се нанесе, а вече и табелка си сложи — избоботи Геврека, посегна към звънеца и веднага дръпна ръка.

Погледнах внимателно звънеца, но трябваше да гледам не него, а пода.

На пода, до самата врата, имаше перо от гълъб.