Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (4)

Баба Вълк

С дебелите стъкла на роговите си очила, с дългото си палто и мрежата, от която стърчаха кафеникави макарони, баба Вълк на пръв поглед беше от ония стари женици, за които е казано: „Да я духнеш, ще падне“. Но никой не се решаваше да духне баба Вълк, особено ние с Геврека, защото тя ни наглеждаше.

Когато заминаваха на Север, родителите ни се договориха с бабичката да ни наглежда. Свои роднини тя си нямаше, цял живот беше наглеждала чужди и в тази област беше достигнала такова съвършенство, че нас ни наглеждаше почти без да ни гледа.

Щом влезе в двора, баба Вълк така придирчиво огледа Наемателя, че той се задави. Остатъците от музиката литнаха към небето като сапунени мехури.

Посочвайки с пръст отлитащите звуци, баба Вълк каза:

— Опаковайте!

— Какво има? — развълнуваха се живущите в блока.

— След една седмица ще ни събарят! Стягайте багажа!

— Старото да се руши! — провикна се чичо Сюва. — Трябва да се даде път на новото!

— А ти, Геврек — каза Райка, — продавай гълъбите, докато е време.

— Опаковайте! — изрече за последен път баба Вълк и се запъти към първия вход, сякаш се канеше веднага да започне опаковането на багажа.

— По колите! — изкомандва чичо Сюва.

Баба Вълк влезе във входа и хлопна вратата.

На двора се чу как тя натисна бутона и асансьорът загърмя, слизайки на първия етаж. Бабичката тръшна вратата на асансьора и натисна друг бутон, асансьорът зави, покатери се бавно нагоре, но изведнъж подскочи, закашля се и притихна.

— Ето на! — каза чичо Сюва, като се ослушваше от своя прозорец. — Пак заседна.

— Енергията се е свършила! — викна леля Паня.

— Каква ти енергия! Казвам ви, старото трябва да се руши, а вие не вярвате.

Чичо Сюва затвори прозореца и ядосано излезе на двора.

Асансьорът, в който се намираше бабата, беше заседнал между втория и третия етаж и няколко минути ние тичахме по стълбите нагоре-надолу, блъскахме вратите с крак и натискахме бутоните. Постепенно тук се стълпиха живущите в блока, всички викаха, вълнуваха се.

— Трябва да звъннем на повреди! — викаше някой. — Енергията се е свършила.

— Какво общо има енергията с това? Блокът се е наклонил и асансьорът засяда — рече чичо Сюва и удари стената с юмрук, сякаш искаше да поизправи блока.

От удара стената трепна, асансьорът се друсна, пропълзя малко нагоре и спря.

— Натискай с рамо, Геврече — изкомандва чичо Сюва.

— Бабче! — викна Геврека. — Ти не пускай копчето, а ние ще натискаме стената.

Чичо Сюва, Геврека и другите наематели налегнаха стената, а аз я удрях с тока си. В настъпилата тишина от каменната шахта се чу скърцане и бавно, с подскоци, асансьорът запълзя към третия етаж.

— Давай, давай! Още малко! — викаше Геврека. Той имаше такъв вид, сякаш тласкаше кабината със силата на волята си.

Сантиметър след сантиметър успяхме да избутаме асансьора до третия етаж.

Желязната врата изкряка като патица и се отвори. Баба Вълк излезе на площадката.

— Бабче! — изрева Геврека. — Вече мислех стените да дълбая.

— „Стените“… — недоволно повтори бабата. — Математиката трябва да дълбаеш ти, а не стените.

— Нали сме във ваканция — смути се Геврека.

— Добрият ученик и през ваканцията поглежда в учебниците. Ти никога не слушаш възрастните.

— Е, хайде, бабо — застъпи се чичо Сюва. — Нека си поживее подрастващото поколение.

— На теб ти е лесно да приказваш — каза бабата. Аз съм длъжна да го наглеждам. А как да го наглеждам, като не слуша възрастните.

— Защо да не слушам… Слушам.

— Ти ли слушаш? — обади се Райка.

— Абе какво сте се захванали с мене? Постоянно се заяждате: „Геврека тъй, Геврека инак“…

Гласът му затрепери, той наведе глава и хукна по стълбите към тавана.

— Стой, Геврек! — викна баба Вълк. — Стой, ти казвам… Ето, виждате ли? Съвсем не слуша възрастните.

Кой знае защо, в нашия двор всички смятаха, че Геврека не слуша възрастните. Видът му беше такъв — вид на човек, който не слуша възрастните.

То се знае, Геврека разбираше, че възрастните трябва да се слушат, но правеше това без желание. Обърне си темето към възрастния, затисне дясното си ухо с рамо и ми намигне: демек, нека възрастните говорят каквото си искат, ще изтраем някак си.

— Друго нещо е Юрката, той слуша възрастните — каза баба Вълк и ме погали по главата. — Татко ти, като се върне от Севера, ще ти донесе зъб от морж. Искаш ли?

— То се знае — смутих се аз. Стана ми някак чоглаво.

Аз наистина имах вид на човек, който слуша възрастните. Облещвах се колкото можех и гледах възрастния, без да мигам, сякаш го слушам, а всъщност никога не го слушах. Затова пък слушах Геврека.

Ето и сега, стоях във входа, кимах с глава, а пък се вслушвах в онова, което ставаше в гълъбарника.

Ето — обувките на Геврека изгърмяха по ламаринения покрив, вратичките на бюфета изскърцаха и веднага се разнесе вик.

Райка трепна, а чичо Сюва отвори прозорчето на стълбището и се провикна:

— Кой извика?

И леля Паня отговори от техния етаж:

— Задигнали са всички гълъби на Геврека.