Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Стрелба по джобовски
— Пет копейки — каза недоволно Кожения, правейки ни знаци да мълчим.
— А общо колко мишени имаш?
— Десет.
— Ето ти петдесетачка — каза Носа и сложи парите на тезгяха.
— Охо! — възхити се Кожения и ни кимна. — Десет изстрела! А не е ли по-добре единадесет или дванадесет.
— Десет стигат.
— Е, това ми харесва. Излиза, че ти си истински стрелец.
— А излиза, че вие търгувате не само на пазара.
— Търговията е между другото, празна работа. А сърцето ми е тук.
— И то ли е кожено? — без да дочака отговор, Носа вдигна пушката и гръмна.
Уцели точно бутончето — патицата квакна с железен глас и се преобърна.
— Отличен изстрел! — похвали го Кожения. — А сърцето ми е меко, отзивчиво. Честно казано, златно сърце.
— Да не е елмазено? — попита Василий и стреля по гъската.
Гъската рухна.
Кожения се навъси.
Василий презареди пушката и свали и лебеда. Лебедът се залюля, клатейки дългата си шия като махало на стенен часовник.
Луничавия удари мелницата. Хрусна някаква пружина и червените крила се завъртяха, замяркаха се, сливайки се в розово колело.
— Сега бъчвата — прошепна Геврека и в същия миг се чу изстрел.
В бъчвата нещо затрополи и от нея изскочи ухилена мечка с чаша бира в лапите си.
— Ето какви стрелци имаме в нашия Джобов! — каза с гордост Кожения и плесна няколко пъти с ръце, изобразявайки аплодисменти. — Нито в Тарасовка, нито в Перловка някога е имало такива.
Той се изправи и свали тържествено кожения си каскет.
— Вашето име и презиме?
— Василий Константинович.
— Позволете, уважаеми Василий Константинович, и аз да пострелям във ваше присъствие.
Кожения отиде до стената, хлопна мечката по главата, набута я в бъчвата, нагласи останалите мишени. Върна се зад бариерата и бързо зареди петте пушки.
— Стреляме по джобовски! — викна той и стреля.
Патицата крякна и се преобърна.
Кожения взе втората пушка само с дясната си ръка, а лявата мушна в джоба, да не пречи.
Изстрел — и гъската рухна.
Лебеда повали само с лявата си ръка, а по мелницата стреля с две ръце, но дори не приближи пушката до рамото си. Стреля от корема си и крилата на мелницата се завъртяха.
Кожения се отнесе съвсем пренебрежително към скритата в бъчвата мечка. Въобще не се цели в нея. Даже не вдигна пушката от тезгяха, просто натисна спусъка и мечката изскочи от бъчвата с втора чаша бира в ръка.
— Зареждай! — викна стрелецът и сам си изръкопляска.
След тази впечатляваща стрелба обстановката изведнъж се нажежи. В стрелбището замириса на барут. Избутвайки ме с лакти, Геврека се хвърли да зарежда пушките, а Василий Константинович разглеждаше замислено мишените.
Стиснал строго устни, той нареди пушките пред себе си и замря.
Съсредоточен, стегнат, сега той напомняше гмуркач, който стои на края на скала и се готви да скочи в морето.
Ето, той прекрачи напред, сграбчи едновременно две пушки — едната с дясната, другата с лявата ръка. Двата изстрела се сляха в един. Бойният слон рухна на колене, а тигърът се хвърли върху антилопата.
Стрелецът грабна следващите две пушки и жирафът се разтича на място, а заекът заудря пионерския барабан.
— Е, това е то — по джобовски! — каза Кожения. — Сега по сандъчето.
— Стреляйте вие. Аз ще си почина.
— Зареждай! — съгласи се Кожения и отиде да оправи мишените.
Върна се, махна лениво ръкавиците от ръцете си, със замах хвърли коженото си палто и внимателно ни огледа, сякаш проверяваше дали ще сме способни да оценим онова, което ще видим.
— Стрелям по слона! — отчетливо каза той и изведнъж стреля в тавана.
Куршумчето с писък отскочи от тавана и рикошира точно в белия бутон. Многострадалният слон рухна на колене, а стрелецът грабна друга пушка и стреля в стената. Куршумът изсвистя, удари с рикошет бутона и тигърът скочи върху антилопата. Кожения удари жирафа с рикошет от другата стена, а към заека се отнесе още по-пренебрежително, отколкото към мечката бираджия — стреля в земята и куршумът пак попадна където трябваше. Наложи се заекът да удря барабана.
— Изстрел по сандъчето! — обяви Кожения и този път внимателно избра пушката. — Но, разбира се, не някой перловски или тарасовски изстрел. Стреляме по джобовски.
Мушна се под тезгяха и измъкна тясна черна лента.
— Я ми вържи очите — обърна се той към Геврека.
— Ами?! — не повярва на ушите си Геврека.
— Връзвай, и по-здраво!
С вълнение и възторг Геврека завърза лентата на темето му.
С превръзка на очи и пушка в ръка Кожения приличаше на пират, който играе на криеница. Той подхвърли пушката, вдигна цевта към тавана и започна бавно да я спуска надолу, насочвайки я към мишените. Отначало се прицели в патицата, премина на гъската, пропусна лебеда, малко се задържа на слона и слонът дори леко се разтрепери, но цевта продължи нататък, опипа тигъра и изведнъж отскочи встрани, спря се на сандъчето и заигра, търсейки бутона, голям колкото оризово зрънце.
Чу се изстрел и в първия момент не можах да разбера: уцели ли Кожения, или не. Но ето че в сандъчето нещо звънна и в стрелбището се разнесе нежна, кристална мелодия:
Мой миленький дружок,
Любезный пастушок…
Музикалното сандъче свиреше съвсем тихичко. Човек можеше да си помисли, че в него седят джобовски джудженца и тръскат златни звънчета.
— Да — въздъхна Василий, когато сандъчето затихна. — Трудно е човек да се състезава с вас. Добре, няма да стрелям повече. Запазвам си правото върху последния изстрел.
— Как така? Това не е по джобовски!
— Защо да не е? Ще стрелям друг път!
— Загуби! Загуби! — взе да вика Кожения. — Предаде се!
— Така ли? Добре, дръпнете се. Идете по-настрана — току-виж, куршумът рикоширал.
Той избра една пушка, няколко пъти я мята на рамо.
— Сандъчето ви само една мелодия ли свири?
— Че колко искаш?! Стига ти и „Любезното пастирче“!
— Нищо друго ли не свири? — попита Вася, прибра едната си ръка в джоба, а с другата вдигна пушката.
— Нищо друго.
— Да чуем тогава! — каза Василий и стреля.
Куршумът удари сандъчето, в него нещо изкряка и в същия миг се чу мелодия. И наистина това беше съвсем друга мелодия. Да, джуджетата взеха да свирят по-бодро:
Я люблю тебя, жизнь,
И надеюсь, что это взаимно…
— Какво е това? — заслуша се Кожения. — „Я люблю тебя, жизнь…“
— „И надеюсь, что это взаимно…“ — отвърна Вася, излезе от стрелбището и затръшна вратата.
— Какъв живот? — повтаряше Кожения и клекна пред сандъчето. — Какъв живот, по дяволите?!
Той натисна копчето и сандъчето засвири „Любезното пастирче“.
— Нищо не разбирам. Откъде се взе този живот? И изобщо — що за човек е това момче? Не съм го виждал в Джобов.
Кожения се замисли, взе да се разхожда напред-назад из стрелбището и накрая се сети за нас.
— Та значи, монасите ви трябват? — попита той.
— Ъхъ — кимна Геврека.
— Тръгвайте тогава.
— Къде?
— Тука — отвърна Кожения и ни повика зад тезгяха.
Като настъпвахме търкалящите се по земята гилзи, ние се приближихме до стената с мишените. Кожения удари стената с юмрук и в нея се открехна вратичка.
— Влизайте — каза той. — Само че по-бързо.
Зад вратичката имаше тясна тъмна стаичка, в която около кръгла маса, осветена от догаряща свещ, седяха монаси и играеха лото.