Робърт Джордан
Конан Разрушителя (8)

Глава седма

Кървавочервеното слънце висеше над планинските върхове като огнено кълбо и безмилостно жареше четиримата ездачи въпреки намаляващата дневна светлина. Откакто бяха поели на юг, Бомба̀та не преставаше да ругае, но мърмореше под нос и Конан не се опитваше да чуе какво казва. Ако чуеше, може би щеше да предприеме ответно действие, а той беше решил, че Джина не трябва да стане свидетел как другият мъж ще бъде съсечен, колкото и приятна да му изглеждаше тази мисъл.

— Зад следващия хълм, Конан — каза Малак неочаквано. — Селкит да ме прободе, ако лагерът на Акиро не е там. Ако не бях пуснал котва в Шадизар, аз самият бих избрал това място.

— Вече три пъти го казваш — отвърна му Джина раздразнено.

Дребният човек вдигна рамене и се нахили.

— Дори и аз правя грешки от време на време, миледи. Но ви уверявам, че този път съм прав.

Конан тръгна нагоре по склона и изпод копитата на коня му се затъркаляха камъни. Кимериецът вече беше започнал да се чуди, дали Малак изобщо има представа в коя посока се намира Акиро. Той достигна върха на хълма и изръмжа: „В името на топките на Хануман!“

— Дръж си езика пред Джина! — озъби се Бомба̀та; но когато отиде при Конан, промърмори: „В името на карантиите и мехура на черния Ерлик“.

Под тях наистина беше лагерът на Акиро — груба колиба от глина и камък, построена в подножието на хълма. Ръцете и краката на закръгления жълтокож магьосник бяха завързани за един кол, забит пред колибата, а струпаните около краката му клони тъкмо започваха да се разгарят. Пред разгарящия се огън стояха трима души, обърнати с гръб към хълма, с отметнати към небето глави и разперени напред ръце, така че дългите им бели мантии висяха под тях като криле. Всичките пееха монотонно. Повече от двадесетина мъже, чиито мръсни дрипи контрастираха с традиционните жречески дрехи на тримата, гледаха, ревяха и одобрително размахваха копията си.

— Никога не съм обичал особено много Акиро — промърмори едва-едва Малак.

— Необходим ни е — отговори Конан. Той погледна към Бомба̀та, без да задава въпрос, но заморанецът го прочете в очите му.

— Не, варварино. Ако това е човекът, заради когото изминахме целия този път, това си е твоя работа.

— Защо приказвате — гневно ги прекъсна Джина — вместо да помогнете на онзи беден човек долу? Бомба̀та?

— Аз съм длъжен да те пазя, дете. Нима очакваш да отида заедно с теб долу, между онези диваци, или пък да те оставя самичка, въпреки опасността наоколо да има и други?

— Все още имаме време да тръгнем за Аренджун — каза Малак.

— Напред към Акиро, Малак — заповяда Конан и измъкна сабята си, а залязващото слънце блесна в острието й с предупредителна червенина. — Той не може да издържи дълго на тези пламъци. — Като каза това Конан, заби пети в хълбоците на коня и препусна надолу по хълма.

— Донар да ми е на помощ — каза Малак зад гърба на Конан — като си помисля що за хора са онези, които са могли да завържат един магьосник! — Докато мърмореше молитви към половин дузина богове, нисичкият крадец отвърза коня, който караше за Акиро и препусна след Конан.

Конан нападна безшумно, чаткането на подкованите копита по камъните беше заглушено от виковете и пеенията на въоръжените с копия мъже пред него. Конят му се вряза сред тях, изблъсквайки от двете си страни кряскащите хора като кораб, който пори вълните. Други се хвърлиха към него с насочени копия, но за момент той ги остави без внимание. Облечените в бяло трима мъже нито прекъснаха монотонното си пеене, нито отместиха поглед от Акиро. Сигурно това поведение се дължеше на някаква магия, но кимериецът беше сигурен, че ако искат да спасят Акиро, всичко трябваше да бъде прекратено.

Конят на Конан връхлетя върху тримата, изпод копитата му се чу писък и хрущене на кости. Високият младеж нямаше никакви угризения на съвестта заради това, че беше връхлетял откъм гърба. Това не беше забавление, а по-скоро война. Тези хора искаха да убият негов приятел и той беше готов на всичко, за да ги спре.

Човекът в дълга мантия отдясно на него се озъби и измъкна кама от широкия си ръкав. Кимериецът гледаше ужасѐн, макар че онзи вече беше замахнал със сабята си. Озъбената уста беше пълна с изпилени като игли зъби, а под нея висеше огърлица от изсушени човешки ръце. Малки ръце. Детски ръце.

Конан за пръв път издаде звук, откакто се беше спуснал от върха на хълма — гръмогласен рев, който удари като стомана тази отвратителна, изпълнена с остри зъби паст. С гъргорещ писък човекът се олюля от удара на сабята. Ръцете с нокти на граблива птица се вдигнаха, за да докоснат размазаното лице; кръв шуртеше между треперещите пръсти и оцветяваше в кървавочервено светлата мантия. А после Конан нямаше никакво време да мисли за магьосника, ако той наистина беше такъв, или за последния от тримата жреци, който, изглежда, бе изчезнал. В първия момент последователите на тримата сякаш бяха парализирани от изненада. После те се окопитиха и нападнаха.

Първото копие, което едва не го промуши, Конан хвана точно зад главата си и го издърпа от ръката на един човек, чисто гърло миг по-късно беше разсечено от широката сабя на кимериеца. С дръжката на това оръжие той отби друг удар от копие, докато сабята му разсичаше следващото. Той вдигна нагоре пиката, която държеше, и я заби в лицето на един от нападателите. Острият връх разцепи черепа на нещастния му противник.

Трима бяха убити само за броени мигове, а останалите се отдръпнаха. Те бяха достатъчно много, за да пометат кимериеца с многочислеността си, но мнозина сигурно щяха да умрат. Доказателства за това не липсваха и никой не желаеше да бъде на първа позиция. Те бавно запристъпваха напред, тъмните им очи изгряха от страх и срам, че са обзети от паника.

Внимателно, без да сваля очи от бавно приближаващите се мъже, въоръжени с копия, Конан слезе от коня. Ако останеше на седлото, те щяха да имат предимство с дългите си оръжия. „Не, че не е предимство — каза си той — и съотношението от двайсет към един“. Тогава най-добре той да започне битката. Конан погледна тяхната хаотично настъпваща редица, избра най-слабата точка в нея и се хвърли в атака.

Изведнъж покрай рамото му премина огнено кълбо, блъсна в лицето един окъсан мъж и експлодира сред овъглена плът. До огъня Малак скачаше неудържимо и се кикотеше като малоумен. Пред мършавия дребен крадец стоеше Акиро, грубата му кафява туника и гамаши все още тлееха. Устните на стария магьосник се движеха, сякаш пееше монотонно, но Конан не можеше да чуе никакъв звук. Ръцете, покрити с кожа с цвят на пергамент, извършваха сложни движения, завършващи с плясък на височина на гърдите, а когато дланите на Акиро се отделиха една от друга, измежду тях изскочи друго огнено кълбо. Акиро отново започна да жестикулира, но два трупа с овъглени чукани на мястото на главите бяха повече от достатъчни. Виейки от ужас, окъсаните мъже захвърлиха копията си и побягнаха в сгъстяващия се сумрак. Виковете им бързо заглъхнаха на юг.

— Долни изчадия, потомци на болни камили! — мърмореше Акиро. Той погледна ръцете си, духна на дланите, изтърси прахта от тях. Острата му сива коса и дълги те мустаци стърчаха като щръкнали шипове. Акиро гневно ги приглади.

— Ще им дам да разберат, ще накарам внуците на техните внуци да треперят от името ми. Ще направя така, че кръвта им да замръзне, а костите им да се тресат като желе.

— Акиро — каза Конан. Малак клекна да слуша, а лицето му даваше да се разбере, че е заинтригуван.

— Ще им изпратя епидемия от циреи, която да ги мори до десето коляно. Ще накарам стадата им да погинат, мъжествеността им да изсъхне, зъбите им да изпадат.

— Акиро — каза Конан.

Жълтокожият магьосник размаха юмрук по посока на бягащите мъже.

— Те твърдят, че клеветя техните богове. Богове! — Той направи гримаса на отвращение и плю. — Глупави шамани, които не могат да познаят огнен елементал^[1], когато видят такъв. Предупредих ги, че ако принесат в жертва още едно дете, ще докарам светкавица върху главите им, кълна се в огнената Пътека на Могъществото, ще го сторя!

— Може би нямаше да го направиш — каза Малак. — Искам да кажа, че тези варвари те завързаха и едва не те опекоха жив. Може би е по-добре да ги оставиш на мира.

Лицето на Акиро придоби каменна безизразност.

— Не бой се, Малак — каза той кротко. — Твоите мъжки атрибути няма да изсъхнат. — Малак се облегна назад и погледна втрещено към магьосника. — Това, което виждам на лицето ти, израз на уважение ли е? — попита кротко Акиро. — Тогава ще ги разкажа какво се случи. Тримата шамани, които наричат себе си жреци успяха да направят заклинание над мен, докато спях. Незначително заклинание, но то позволи на техните последователи да ме нападнат и да ме завържат. — Тонът му ставаше все по-остър, а гласът му с всяка дума укрепваше. — Вързаха ръцете ми така, че не можех да направя никакъв жест. Напъхаха парцали в устата ми — той спря, за да плюе — така, че не можех да произнеса никакви магически думи. Тогава започнаха да ме принасят в жертва на техните богове. Богове! Ще им покажа аз на тях едни богове! Преди да успеят да се справят с мен, ще стана демон в техния храм! Аз… Онова момиче.

Конан премигна. Той беше решил да даде възможност на Акиро да приказва, докато остане без дъх — това беше единственото нещо, което трябваше да се направи, докато старият магьосник захапеше здраво въдицата — но неочакваното притихване на гласа и смяната на темата го изненадаха. Той разбра, че най-сетне Бомба̀та и Джина бяха пристигнали. Двамата едва се виждаха в мрака и Конан, въпреки че имаше зрение на планинец, не би се обзаложил, че единият от тях е жена, ако това не му бе известно предварително.

— Тя е непорочна — каза Акиро, а Малак пискливо се засмя.

— Искаш да кажеш, че от тук ти можеш да разбереш, че тя никога не е…

— Дръж си езика, Малак — сряза го старият мъж. — Не става дума за плътта. Имам предвид духа, а това е ужасно.

— Ужасно! — възкликна Конан. — Нима не мога да избера за себе си друго нещо, освен ужасно?

Акиро кимна.

— Такива трябва да бъдат пазени като деца, докато придобият необходимото познание за света, иначе ще станат жертва на злото. Много рядко се придобива такава непорочност по естествен начин. Най-често се възпитават за някаква магьосническа цел.

— Така възпитана — промърмори Конан и се намръщи. Далеч от колибата и труповете пред нея, Бомба̀та помагаше на Джина да слезе от коня. Воинът в черни доспехи беше застанал между нея и страшната картина така, че тя да не може да я види.

— Валерия — каза Акиро и кимериецът започна.

— Тя е част от причината, поради която дойдох при теб, Акиро.

— Почакай. — Акиро бързо взе в колибата. Отвътре се чуха клетви и шум от ровене. Когато излезе, той подаде на Конан малък полиран каменен флакон, запечатан с пчелен восък. — Това е за Валерия — каза той.

— Не разбирам — отвърна Конан.

Акиро спи устни и задърпа мустаците си, хванал по един във всяка ръка.

— Дълго време проучвах този въпрос, кимериецо. Хвърлих кости за гадаене, гледах по звездите, търсих по картите на К’фар да намеря отговор на онова, което те мъчи.

— Повече не ме мъчи, Акиро. Поне…

— Недей да криеш от мен — прекъсна го магьосникът. — Как мога да ти помогна, ако не ми кажеш истината? Животът на Валерия и твоят бяха много силно преплетени. Тя беше едновременно и любовница, и другар, и воин. Тя умря вместо теб, а връзката между вас беше толкова силна, че дори смъртта не можа да й попречи да се върне, за да те спаси. Такава силна връзка между живота и смъртта е опасна, кимериецо. Валерия би я прекъснала, ако знаеше, но за тези отвъд, в мрака, някои знания са недостъпни.

— Акиро, аз не искам връзката да бъде прекъсната, това не е необходимо.

— Послушай ме, упорити северняко. Ти не можеш да се оправиш с това със сабя. Аз зная твоята съдба, дори и да не пожелаеш да я чуеш. Картите, костите, звездите — всички са единодушни. Накрая връзката ще те въвлече в жива смърт. Ти ще се окажеш в капан между света на живота и света на смъртта, без да бъдеш в никой от тях, неспособен да се докоснеш до никого. Само забравата може да те спаси. Положих много труд да приготвя тази настойка в мускалчето. Тя ще изтрие от ума ти спомена за Валерия. Няма да остави нищо свързано с нея. Повярвай ми, кимериецо, ако тя знаеше за избора, пред който си изправен, щеше да те накара незабавно да изпиеш съдържанието на шишенцето. Тя не беше жена, която да бяга от вземането на трудни решения.

— Ами ако Валерия може отново да се върне? — попита тихо Конан. — Не за момент, както направи по-рано, а до края на живота си. Тогава какво би ме посъветвал, Акиро?

Закръгления магьосник мълча като че цяла вечност. Очите му оглеждаха Джина и той бавно облиза устните си.

— Мисля, че трябва да махнем тези трупове и да ядем — каза най-после той. — За да изслушам това, ми е необходима храна.