Робърт Джордан
Конан Разрушителя (4)

Глава трета

Шадизар беше градът на златните куполи и кулите от алабастър, възземащи се към лазурното небе високо над прахта и камънаците на заморанската равнина. Кристалночисти фонтани бликаха сред смокиновите дървета във вътрешните дворове, ослепителното слънце се отразяваше в блестящите бели стени, зад които цареше мрак и прохлада. Наричаха го Порочния Шадизар и му бяха дали още десетина други имена, всичките по-малко похвални от последното, и всичките напълно заслужени.

Зад високите гранитни стени на града удоволствието беше така трескаво търсено, както златото и често едното биваше разменяно срещу другото. Сластолюбиви лордове облизваха устни над тръпнещи девственици като над изтънчено ястие. Благородни дами с изгарящи погледи дебнеха жертвите си като ненаситни, разгонени котки. Една благородна семейна двойка, съпруг и съпруга, всеки отдаден на плътски удоволствия извън топлото, домашно гнездо по това време беше обект на нескончаеми подигравки, защото след многобройни интриги и машинации, всичките прекалено заплетени, за да бъдат разказани тук, те открили, доста късно, че всеки от двамата е успял да си уреди тайна среща с другия.

Но ако извратеността и развратът бяха душата на Шадизар, то тъкмо търговията осигуряваше златото, с което хората си ги поръчваха. В града пристигаха кервани от такива далечни краища на света, като Гуран и Коринтия, от Иранистан и Кораджа, от Кот и Шем. Перли, копринени платове и злато, слонова кост, парфюми и ароматични подправки; всичко това беше като музика за безнравствения томителен танц на плътта за Града на хилядата гряха.

Когато Конан влезе в Шадизар с групата облечени в черни доспехи воини на Тарамис, улиците бяха задръстени от хора, отдадени на оживена търговия. Мъже в груби туники носеха кошници с плодове и ловко избягваха камшиците на мулетарите, водещи ревящите си магарета по улиците, от двете страни на които под навеси от брезент на светли ивици бяха изложени мостри от стоките, предлагани в магазините. Надменни благородници, облечени в копринени дрехи и дебели търговци в одежди от тъмно кадифе, занаятчии с кожени престилки и проститутки, накичени с малки, дрънчащи нанизи от монети, си проправяха път между керваните от камили, които невъзмутимо пристъпваха с дълги крачки, водени от прашни мъже с чуждестранни черги на лицата и алчни очи. Въздухът между постройките беше натежал от блеене на овце и крякане на птици, докарани за продан, от викове на амбулантни търговци и уличници, които излагаха на показ своите стоки и прелести, от гласовете на просяци, молещи за подаяние, и пазарлъците на търговците. А над всичко тегнеше зловоние от отвратителната смес на изпарения от подправки, смет, парфюми и пот.

Тарамис не позволи да бъде погълната от задръстването по тесните улици. Половината от войниците й теглеха пред нея огромен дървен клип и размахваха дълги тояги, с които налагаха онези, които не успяваха да се отдръпват достатъчно бързо встрани. Останалите войници вървяха зад Конан и Тарамис, които се движеха по средата. „Охраняват ни“ — помисли едрият кимериец, защото след проведения разговор вече беше на служба при принцесата. Той се наведе от седлото, взе една голяма круша от количката на някакъв амбулантен търговец и си наложи, докато язди, да си придаде вид на човек, отдаден на ленива отмала, привидно зает единствено със сочния плод. Мъж, който разсеяно разглежда тълпите.

Пазачите на принцесата разгонваха гъмжилото от хора от двете страни на улицата, търговци и куртизанки, благородници и просяци, всичките се блъскаха до стените, газеха по одеяла с наредени върху тях дреболийки, обръщаха сергиите пред магазините. Окървавени лица показваха кои не са били достатъчно чевръсти в краката. Повечето хора мълчаха, но телохранителите на Тарамис размахваха тояги към неволните зрители и изтръгваха от тях възгласи: „Привет на принцеса Тарамис!“ или „Боговете да благословят принцеса Тарамис!“.

Конан съгледа един керван, изблъскан в страничната уличка пред тях: камилата, която вървеше начело, хора, притиснати в краката й, непрекъснато притеснявани от въжето на оглавника, което мършав тъмнокож мъж с мръсна чалма на главата здраво стискаше в ръце. Останалите камили доловиха настроението на животното пред тях. Сумтяха и нервно потръпваха.

Когато Конан мина покрай кервана, хвърли огризката от крушата върху носа на първата камила. С див рев прашното животно се изправи на задните си крака и издърпа въжето от ръцете на мъжа с чалмата. В първия момент то изглежда не разбра, че беше свободно. После побягна, следвано от още пет други камили направо през колоната от воини в черни доспехи. Конан пришпори коня си и също се включи в паническото бягство.

Зад него се чуха викове, но Конан се приведе над седлото и премина в галон. Разпръсквайки амбулантни търговци и пазаруващи хора, групата камили с Конан, скрит сред тях, зави зад ъгъла на улицата. Преследвачите — сигурно имаше преследвачи — не можеха да го видят, но този заслон щеше да го запази само няколко секунди. Той скочи от седлото. Когато се търколи под краката на препускащите камили, почувства силен удар в ребрата. После се изправи, хвърли се покрай един зяпнал го продавач и се сви зад куп привързани един зад друг плетени кошове. Чаткането на конски копита по калдъръма отново разчисти улицата и ескортът от десет воини в абаносовочерни доспехи, предвождани от Бомба̀та, продължи по пътя.

Когато конниците се изгубиха надолу по улицата, Конан бавно се изправи и притегна колана със сабята. Той разтри натъртеното от камилата място. „Камилите са злобни животни“ — помисли той. Не можа да научи как да се оправя с тях. Изведнъж разбра, че кошничарят продължава да го гледа.

— Добри кошове — каза Конан на човека — но няма да ми свършат работа. — Смаяният търговец продължаваше да гледа втренчено, когато младежът бързо прекоси улицата и се пъхна в тясната напречна уличка, воняща на урина и гниещи боклуци.

Подтичващият по тесните, криволичещите улички Конан се подхлъзна на някаква гнилоч и изруга. Той продължи да тича, но когато изскочеше на някоя улица, спираше, за да огледа дали няма да зърне някой от мъжете с черни шлемове и едва тогава я пресичаше, след което се шмугваше в следващата уличка. Движейки се на зигзаг, Конан прекоси Шадизар и стигна до сянката на южната градска стена, където през задната врата се вмъкна в кръчмата на Манетис.

Салонът беше притъмнен и прохладен, макар и наситен с аромати от лоши ястия. Обслужващите момичета, които припкаха към кухнята и обратно, оглеждаха учудено големия кимериец, защото откъм съмнителната уличка обикновено не влизаха клиенти. Пък и високият млад мъж със сабя и кама на пояса и студени сини очи не приличаше на обикновен клиент.

В общия салон масите бяха заети от мулетари, камилари и каруцари, повечето чуждоземни, а във въздуха се бореха за господство вонята на пот и животни с тази на евтино вкиснало вино. Жени с полюшващи се бедра, облечени в две тесни ленти от тънка, прозрачна коприна, или още по-пестеливо, демонстрираха своите прелести между масите, наслагани безразборно върху покрития с пясък под. Немалко от тези жени гледаха стръвно широкоплещестия кимериец; някои от тях, наместили се върху скутовете на мъже, които вече бяха покрили дланите им със сребро, си спечелиха неодобрително ръмжене и дори плесници, но мъжете сдържаха шева си заради сервитьорките. Дори онези от главорезите, които признаваха, че са свирепи като кучета-вълкодави, разпознаха вълка в едрия мускулест младеж и насочиха мислите и гнева си другаде.

Конан не усети вълнението, предизвикано от неговата поява. След като се увери, че в общия салон няма воини в черни доспехи, без да прояви какъвто и да било интерес към останалите той бързо се приближи към тезгяха, където се разпореждаше Манетис.

Висок и слаб, почти като скелет, собственикът на кръчмата беше с тъмни очи, разположени дълбоко в мъртвешкото му лице. Погледът на този изтощен от глад човек не обиждаше клиентите му, макар че Конан никога не можа да разбере защо.

— Малак тук ли е? — попита тихо Конан съдържателя на кръчмата.

— На горния етаж — отговори Манетис. — Третата врата в дясно. — Той си избърса ръцете в една мръсна престилка и погледна подозрително зад кимериеца, сякаш проверяваше за преследвач. — Някаква неприятност ли?

— Не за теб — отговори Конан и тръгна към стълбището.

Той имаше доверие в мъжа с мършавото лице. Кръчмарят пазеше дъщеря си от лапите на двама иранистанци, които искаха да я продадат в Аграпур. Манетис щеше да мълчи, дори ако под краката му да пъхнеха нагорещени до червено железа.

На втория етаж Конан отвори указаната му врата и отскочи назад, когато една кама едва не се заби в гърлото му.

— Аз съм, глупако! — изръмжа той.

Като се усмихваше нервно, Малак пъхна камата в ножницата и се отдръпна навътре в стаята. Конан влезе и затвори вратата след себе си.

— Извинявай — каза дребният човек и се засмя нервно. — Това е просто… е… кълна се в милосърдието на Митра, Конан, самата Тарамис ни преследва и онзи огън… това беше магия, нали?… А и аз не знаех какво се е случило с теб и… Как успя да се освободиш? Почти бях забравил за боя в кръчмата „Трите корони“ и за срещата след това. Веднага ли напускаме града? Дали са изровили скъпоценностите? Първото, което трябва да сторим, е да отидем там и да си ги изкопаем. С тях ще живеем…

— Успокой се — каза Конан. — Ние няма да напуснем Шадизар. Във всеки случай не веднага. Тарамис ми възложи една задача.

— Каква задача? — попита предпазливо Малак. — Колко злато ти предлага?

— Какво иска от мен още не зная. Колкото до цената… Тарамис твърди, че може да ми върне Валерия.

Дребният човек въздъхна през зъби. Тъмните му очи започнаха да се въртят наоколо, сякаш търсеше изход.

— Магия — отговори той най-накрая. — Знаех, че това е магьоснически огън. Как смяташ, дали тя наистина е голяма магьосница? И, ако е, може ли да й се вярва?

— Трябва да използувам тази възможност заради Валерия. Аз й дължа… — Той поклати глава. Малак му беше приятел, но той нямаше да разбере. — Ти нямаш такава причина, но ако ми помогнеш, аз ще ти дам моята половина от скъпоценностите на Абулетис.

Малак веднага се оживи.

— Не трябваше, наистина не трябваше да правиш това предложение, кимериецо. Та ние сме другари, нали? Все пак аз ще го приема, за да бъде всичко справедливо. При условие, че няма да влизам в двореца на Тарамис. Преди няколко години тя хвърли трима мои братовчеди в тъмница и двама от тях там си изгниха.

— Тя не може да те различи от една гъсарка, Малак. И все пак няма да искам от теб това, а и може да си сигурен, че Тарамис също няма да го пожелае. В равнината единственото, което тя искаше от теб, беше да се пръждосаш.

— Това само показва колко малко тя разбира от таланти — каза нацупено дребният крадец. — Ако има нужда от крадец, може ли да намери по-добър от мен? Какво говоря? Аз ще прекадя тамян в храма на Митра в знак на благодарност, че е избрала теб вместо мен. Какво ще искаш да сторя?

— Аз ще отида в двореца на Тарамис. Ти трябва внимателно да ме следиш, тъй като не зная къде може да се наложи да отида и дали ще имам време да те потърся, ако трябва да напусна града. Трябва също да разбереш къде е Акиро.

— Друг магьосник? — възкликна Малак.

Акиро наистина беше магьосник. Той беше нисък, пълен човек с жълта кожа и може би беше дошъл от далечен Китай, но никога не беше назовавал родното си място. С магьосническите си способности той вече беше помогнал веднъж на Конан. Кимериецът не му вярваше напълно — той не вярваше напълно на никой магьосник, — но Акиро беше обичал Валерия. Може би това щеше наклони везните в благоприятна посока.

— В работата, която трябва да свърша, може би той ще ми потрябва, Малак. Най-малкото ще следи магьосниците на Тарамис, за да не ми върнат Валерия с някаква магия върху нея.

— Ще го намеря, кимериецо. Имаш ли време да изпием чаша вино за късмет, или трябва веднага да се връщаш в двореца на Тарамис?

— Сега ще отида там за първи път — засмя се Конан. — Напуснах нейната компания, без да се сбогувам, и охраната на принцесата вече сигурно претърсва улиците, за да ме намери. Надявам се да стигна до двореца, без да се наложи да убивам някого от тях.

Малак поклати глава.

— Ще извадиш голям късмет, ако тя не е толкова ядосана, че да украси някое копие с главата ти.

— Може да е много ядосана, но такова нещо няма да направи. Принцесата не търси кой да е крадец, Малак, а точно мен. Тя знае името ми и беше отишла в равнината, за да ме намери. Каквито и да са нейните намерения, Конан от Кимерия й е необходим.