Робърт Джордан
Конан Разрушителя (14)

Глава тринадесета

Конан бавно обикаляше из стаята с огледалата, стиснал в ръка широката си сабя, готов за атака. Огромните огледала отразяваха стотици пъти дебнещите движения на тялото му. Отраженията на бляскавия, червен скъпоценен камък, поставен на върха на тънка колона в центъра на стаята, като че нажежаваха въздуха. Стената с изображенията на жестокия камък беше без пролука и той разбра, че вече не знае какво бе скрило вратата, през която беше влязъл.

Не се реши да докосне скъпоценния камък. Блясъкът и неговият цвят му бяха казали всичко необходимо за неговата природа. Той никога не беше виждал нещо толкова алено; само цветът беше достатъчен, за да събуди недоверието му. Такива магьоснически предмети бяха много опасни, когато не се разбират — както беше научил от личен опит — и почти толкова опасни, когато напълно се разбират. И все пак това беше единственото нещо в стаята освен него. Той бавно се приближи към тънката колона и протегна ръка.

— Не оправдаваш очакванията ми, варварино. Не ми доставяш голямо удоволствие.

Кимериецът бързо се обърна, затърси източника на думите и когато не го намери, беше почти толкова малко изненадан, както и когато ги чу.

В едно от високите огледала вече не се отразяваше образът му, а се виждаше мъж в кървавочервена мантия с качулка. Той предположи, че това е човекът, чийто глас беше чул. Дълбоката качулка скриваше лицето в сянка, а яркочервената мантия стигаше до пода и дори ръцете бяха скрити под дълги ръкави, които достигаха до края на пръстите.

— Изобщо няма да ти доставя удоволствие, стигиецо — каза Конан. — Пусни момичето или…

— Ставаш досаден. — Думите бяха изречени от двайсет гласа зад него и във всичките кънтеше гласът на стигиеца. Подозирайки, че това е някакъв трик, с който иска да го отвлече, Конан рискува и хвърли поглед зад гърба си. И видя. Сега двайсет огледала изобразяваха тялото с качулка.

— Аз ще задържа момичето и ти не можеш нищо да направиш.

— Тя е Единствената, а Единствената е моя.

— И мускули, и стомана да използуваш, ти си нищо пред моята сила.

Конан имаше чувство, че главата му се върти. Образите с червени мантии в огледалата ставаха все повече и всички те се присъединяваха към хора, произнасящ думите, докато накрая беше обкръжен от образа на магьосника, умножен повече от сто пъти. Космите на ръцете и на врата му настръхнаха, а зъбите му се оголиха в заплашителна усмивка. И все пак той беше изпитвал много пъти страх, а този крадец на воля и сила му беше така познат, както и тъмното тяло на смъртта. Ако тя един ден все пак неизбежно щеше го победи, то магьосникът не притежаваше такава сила, каквато Конан не беше побеждавал вече хиляди пъти.

— Да ме изплашиш ли искаш, магьоснико? Плюя на твоята сила, защото ти се криеш зад нея като страхливо куче. Не смееш да се изправиш пред мен като мъж.

— Смели думи — промърмориха мазно многобройните отражения. — Може би ще се изправя пред теб. — Изведнъж образите от две огледала се разделиха. По един образ от всяко огледало се превърна в червена мъгла; двата потока мъгла се смесиха, сляха се, и в единия край на стаята се появи тялото на магьосника, без да изчезва от огледалата. — Може би в края на краищата ти все пак ще ми доставиш някакво удоволствие. На теб няма да ти хареса, варварино. Ще те убивам бавно, а ти ще крещиш и ще зовеш смъртта, много преди тя да е дошла. Срещу мен силата ти ще бъде като силата на невръстно хлапе.

С всяка дума все повече образи от огледалата се разделяха, все повече червени светкавици проблясваха в стаята, за да потънат в закачулената фигура и след всяка от тях тя ставаше малко по-голяма.

На два пъти, когато червените изпарения минаваха покрай него, Конан ги удряше със сабята си. Стоманата префучаваше през тях като през въздух и само ръцете му леко трепваха, за да покажат, че сабята е срещнала нещо. Тогава кимериецът престана да замахва и зачака, вместо да губи сили в безплодни опити, докато и последното огледало отдаде своята сила на господаря си с червената мантия. Той беше с една глава по-висок и два пъти по-едър от Конан.

— Това ли наричаш да се изправиш пред мен? — присмя се младежът. — Щом е така, ела.

Огромната фигура свали качулката си и когато Конан неволно трепна, от огледалата прозвуча стократно усилен, нечестив смях. От върха на червената мантия към него гледаше черна като катран маймунска глава с блестящи бели кучешки зъби, създадени да разкъсват плът. Очите излъчваха злобен черен огън. Косматите пръсти на чудовището завършваха с тигрови нокти. То бавно разкъса дрехите си, разкривайки масивно тяло, покрито с абаносово черни косми и тежки, извити крака. Фигурата му не издаваше никакъв звук, дори не се чуваше да диша.

„Най-вероятно това е магическо творение — помисли Конан, — но сигурно все пак може да бъде посечено“. Той прекоси с рев стаята, а широката остра като бръснач сабя се завъртя като колело на вятърна мелница. Съществото отскочи настрани като леопард, движейки се по-бързо, отколкото той допускаше, че може да се движи нещо така огромно като него. Отдръпвайки се, то го удари — изглежда съвсем небрежно — и направи върху гърдите му четири резки, от които потече алена кръв.

Конан го последва с мрачна решимост. Три пъти той замахва към големия звяр. Три пъти, мълчаливо озъбен, звярът се изплъзва като живак, а от бедрото, рамото и челото на Конан капеше кръв. Гръмогласен рев прозвуча от огледалата в съзвучие с ругатните на кимериеца. Съществото се движеше пъргаво, без да проявява никаква тромавост, каквато можеше да се очаква от неговото туловище. До сега той беше успял само леко да го докосне.

Изведнъж чудовищната черна маймуна атакува, сграбчи младежа и го вдигна към устата си, пълна с остри кучешки зъби. Той беше много близо, за да може да нарани чудовището или да го намушка със сабята, но все пак го удари странично и нанесе дълбока рана от окото, през носа до устата. Острите нокти се забиха в ребрата на Конан, когато от раната бликна гъста зелена кръв. Съществото повдигна мощните си ръце и го захвърли.

„Този звяр може да бъде наранен“, мина през ума на кимериеца и в следващия миг той така се блъсна в стената, че напълно загуби дъха си, а после се свлече на пода. Конан отчаяно се мъчеше да поеме въздух, да се изправи, преди съществото отново да го нападне. Кимериецът се изправи със залитане… и се втрещи.

Огромната маймуна се беше отпуснала на пода на четири крака; устата й зееше, сякаш щеше да заохка, ако не беше няма. Звукът от стенанието беше повторен сто пъти от изображенията на магьосника. Във всяко огледало тялото на Амон-Рама беше повалено и виеше от болка.

Изведнъж Конан разбра, че това не беше изобразено във всяко огледало. Огледалото, в което той самият се бе ударил, беше покрито като с паяжина от пукнатини и показваше само разбити образи, включително неговия собствен. Той заби сабята в следващото огледало. Когато сребърната повърхност се раздроби на парчета от удара, фигурата на Амон-Рама върху него изчезна, а стенанията от другите огледала се превърнаха в рев.

— Хванах те, магьоснико! — извика Конан през пронизителния рев.

Той тичаше край стената с всичка сила, спирайки се сред всяко огледало само колкото да го счупи. Един подир друг образите на магьосника изчезваха от счупените огледала, а ревът се превърна във вой, после в писък.

Драскането на нокти по кристалния под предупреди кимериеца и той се преметна през глава точно преди маймуната да го удари. Когато се изправи, в ръката му проблесна широката сабя. Дълбока рана зейна в ребрата на звяра, ала в същото време и ребрата на Конан бяха одрани. „Сега е по-бавен — помисли той — и все пак е по-пъргав от един бърз човек“. Въпреки това той продължи да тича из стаята, без да обръща внимание на чудовището. Победата над звяра не беше победа над Амон-Рама.

В далечната страна на залата Конан разсичаше със сабята си един подир друг образите на магьосника в огледалата. Писъците сега разкриваха непоносима болка и отчаяние. С крайчеца на окото си Конан видя огромната маймуна отново да се насочва към него. Единственото й здраво око беше пламнало от злоба. Той забеляза, че въпреки стремглавото й втурваме, тя направи широк кръг около светещия червен скъпоценен камък.

Изведнъж със звук като от плисък на вода сабята на Конан прониза повърхността на едно огледало. Той се втрещи. Сабята му се заби в огледалото и същевременно в Амон-Рама. В стаята настъпи тишина, нарушавана само от случайното издрънчаване на някое парче от счупено огледало при падането му на кристалния под. Всички останали здрави огледала, с изключение на онова, което сега беше прободено от сабята му, показваха само нормални отражения. Образът на маймуната беше изчезнал, сякаш тя никога не бе съществувала, макар че болката в раните на Конан доказваше съвсем убедително противното.

От огледалото изпод алената качулка го гледаше лице с орлов нос, обхванато от недоверие, а гарвановочерните очи блестяха, изпълнени с омраза към едрия млад мъж. Неочаквано едно светло кълбо излезе от мястото, където сабята беше проникнала през мантията на магьосника, спусна се по острието и изгърмя, запокитвайки Конан като хвърлен камък. Разтърсвайки глава, кимериецът се изправи зашеметен, точно когато Амон-Рама излезе от огледалото, неговата повърхност най-напред се обви около тялото му, после изведнъж изчезна като па̀ра.

Магьосникът не погледна към Конан. Той отново опипа сабята, забита в гърдите му, сякаш да се увери в нейната реалност, после с несигурни стъпки тръгна към червения скъпоценен камък, поставен върху тънката прозрачна колона.

„Не може да бъде — мърмореше стигиецът. — Цялата сила трябваше да бъде моя. Цялата сила…“

Ръката му се доближи до светещия камък и стонът, който се изтръгна от него в този миг, така протяжен, сякаш никога няма да свърши, направи всички други звуци, които беше издал преди това, да приличат на немощен шепот. Алената светлина между пръстите му ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая ръката му изглеждаше като обхваната от огън.

— По дяволите! — прошепна Конан, когато разбра, че ръката беше станала алена.

Червенината се разпространи нагоре към лакътя, а от там и по цялото тяло на магьосника, което заприлича на статуя от съсирена кръв, продължаваща да издава пронизителен стон. Изведнъж тялото се превърна в кървава локва, която кипеше и бълбукаше, изпускаше яркочервена пара, докато на кристалния под не остана нищо, освен широката му сабя. А скъпоценния камък висеше без никаква опора във въздуха.

Поглеждайки предпазливо към аления камък, който висеше във въздуха над сабята му, Конан прибра оръжието си. Покритата с кожа дръжка беше гореща, но сабята изглежда не бе пострадала. Той бързо се обърна с гръб към магьосническия камък и по кожата му сякаш запълзяха мравки; Конан едва не беше докоснал проклетото нещо, преди Амон-Рама да беше започнал фаталната игра.

Още едно огледало се пръсна с оглушителен трясък и другарите на Конан нахлуха в стаята.

— … нали ви казах, че ще свърши работа — казваше Акиро. — Смъртта на магьосника беше достатъчна, за да се развалят всичките негови магии.

— Ти каза, че онзи е късметлия — рече Малак презрително. — Никакъв късмет не му помогна. Стигиецът трябваше да има пипе и да разбере, че не трябва да се опълчва срещу Малак и Конан.

Акиро се обърна към кимериеца.

— Извади голям късмет, кимериецо. Един ден да беше закъснял и щастието щеше да се изниже като пясък между разтворените ти пръсти. А после?

— Ти видя ли? — попита Конан, когато отново му дадоха възможност да каже нещо.

Акиро кимна, а Зула потрепери.

— Онази маймуна — промърмори тя, като се огледа, сякаш подозираше, че маймуната все още се крие наоколо.

— С нея се свърши — каза Конан. — А сега да намерим Джина и този прокълнат от Митра ключ, и да се махаме.

В този момент, сякаш извикана от самото споменаване на нейното име, през отвора оставен от огледалото, през който беше дошъл Амон-Рама, се появи Джина. Зад нея тъмнината стана още по-непрогледна на фона на светещия кристал и огледалата в стаята. Тя не погледна към никого. Вървеше бавно, уверено към светещия червен скъпоценен камък, който продължаваше да виси там, където го беше оставил стигийският магьосник.

— Не! — извикаха едновременно Конан и Бомба̀та, но преди някой от тях да успее да се раздвижи, девойката взе камъка от въздуха.

— Сърцето на Ариман — каза тя тихо, усмихвайки се на кървавочервения скъпоценен камък в ръката й. — Това е ключът, Конан.

— Това? — започна Конан, а после млъкна, когато силен трус разтърси пода. Стените потрепериха, прозвуча зловещ, застрашителен пукот.

— Трябваше да се досетя — размишляваше Акиро. — Волята на Амон-Рама беше тази, която поддържаше двореца и сега, когато е мъртъв… — Изведнъж той млъкна и погледна другите.

— Какво, не ме ли чухте? Да бягаме, ако не искаме всички да умрем като стигиеца! — Сякаш в потвърждение на думите му втори трус разтърси двореца.

— Към кладенеца! — изкомандва Конан, макар че мисълта за предстоящото плуване и възможността дворецът да се срути над тях не беше от най-радостните.

Акиро поклати глава.

— Позволете ми да ви покажа какво мога да направя, когато Амон-Рама не ми пречи. — Той погледна многозначително Малак. — Гледай внимателно! — Като напяваше тихо, той правеше с ръцете си странни фигури — те напомняха на Конан много на онези, които бе видял в лагера на магьосника и все пак бяха някак си различни — после плесна с ръце и измежду дланите му изскочи огнено кълбо, което удари огледалната стена. Този път не последва никаква експлозия. Огненото кълбо само се изду и се огъна, като пламъци над въглени, докоснали пергамент. Само след миг те угаснаха, оставяйки в стъклената стена разтопен кръгъл отвор. — Видя ли? — каза Акиро. — Сега, Малак, кажи виждал ли си нещо, което да надминава…

Този път дворецът се завъртя и се разлюля, част от друга кристална стена падна и се разби.

— По-късно ще се хвалим с успехите си — каза Конан и хвана Джина за ръка. Останалите без колебание го последваха през отвора, направен от Акиро.

Те тичаха по блестящия неописуемо красив коридор, а когато той изви встрани от желаната от тях посока, Акиро разтопи друг отвор в блестящите кристални стени. Трусовете следваха все по-често и по-често, докато накрая се сляха в едно непрекъснато въртеливо движение на целия дворец. Орнаменти с неземно изящество се пръскаха на парчета, стени се срутваха и се превръщаха в купища от отломъци, а на два пъти зад гърбовете им падаха цели тавани.

После магията на Акиро отново прогори отвор и те изскочиха на площадката пред двореца. Езерото беше развълнувано, бурни вълни се носеха от двореца към брега. Конан вдигна кожената лодка, сега по-тежка поради доспехите на Бомба̀та, привързани към дъното за по-голяма устойчивост, и я пусна във водата, помогна на Джина да се качи, после трябваше да я държи, тъй като воинът с белязаното лице се опита да я оттласне, преди другите да бяха успели да се качат.

Когато всички бяха в лодката, Конан скочи вътре и хвана греблото.

— Хайде — изръмжа той към Бомба̀та. Другият мъж мълчаливо заби греблото във водата.

Зад тях кристалният дворец, който искреше с всички цветове на дъгата, сякаш бе обладан от зла сила. От всички високи кули нагоре към небето заскачаха светкавици.

— По-бързо — подкани ги Акиро, гледайки загрижено през рамо. — По-бързо! — Той погледна към Конан и Бомба̀та, които гребяха с всички сили. Потапяйки ръце в езерото, магьосникът започна да напява и водата под лодката бавно започна да се надига в огромна вълна. После вълната се разля и понесе напред малката лодка така бързо, както никакво гребане не можеше да я придвижи. Малак се молеше високо на всички известни му богове.

— Прекалено много магия — промърмори Конан.

— Може би — отговори Акиро, — ти предпочиташ да почакаш, докато този дворец…

Със силно бучене, сякаш земята се раздра, дворецът се разпадна на части. Силен вятър заблъска по гърбовете им и вълната, която ги носеше напред, беше погълната от друга, по-голяма вълна. Наклонена под остър ъгъл, кожената лодка се понесе по езерото. Единственото, което Конан можеше да направи, беше да забие греблото във водата и да се надява, че ще успее да държи лодката в посока напред. Ако се обърнеха странично в тази водна стена бяха изгубени.

Брегът с черен пясък приближаваше с невероятна скорост, после изчезна под вълната. Изведнъж носът удари в склона на кратера, лодката се обърна и изхвърли всичките в разлепената вода.

Конан се мъчеше да се задържи изправен, бореше се с водата, която заплашваше да го катурне. Джина, олюлявайки се, бе изтласкана край него, но той успя да хване дрехите й и я издърпа до себе си. Тя сложи ръка на врата му и се вкопчи в него тежко задъхана, а после вълната се оттегли и ги остави по средата на склона на кратера.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна, после вдигна свободната си ръка.

— И не съм изгубила ключа. — Между пръстите й струеше алена светлина.

Кимериецът потрепери и не опита да я спре, когато девойката се отдели от него. Тя извади изпод дрехите си, от които капеше вода, една черна кадифена торбичка и пъхна скъпоценния камък вътре.

Конан поклати глава. Колкото по-дълго продължаваше това пътуване, толкова по-малко му харесваше то. И все пак — той стисна златния амулет, окачен на шията му, прекрасен предмет, подарен му от Валерия — и все пак имаше причини, да участва в него.

Конан с изненада установи, че не само всички от групата бяха живи, но и не бяха пострадали, макар и мокри, раздърпани, вгледани един в друг, сякаш не можеха да повярват на очите си. Страхът очевидно беше прогонил конете въпреки букаите, защото те стояха и нервно цвилеха нагоре по склона, далеч от мястото, на което ги бяха оставили. Лодката лежеше под тях и от там до водата бяха разпръснати остатъци от техния лагер. Тенджерата беше изчезнала, както и половината от меховете за вода, а едничкото останало одеяло се беше оплело в тръстиката.

В далечния край на езерото единственият знак, че там някога е имало дворец, беше една огромна дупка, която водата от езерото бързо запълваше. Акиро гледаше към нея и лицето му изразяваше нещо много прилично на тъга.

— Всичко това бе творение на неговата воля — каза той тихо. — Беше великолепно.

— Великолепно? — Гласът на Зула беше изпълнен с недоумение. — Великолепно?

— Предпочитам по-скоро да се махнем от него — каза Джина. — И сега, когато имам ключа, вече мога да усетя къде е съкровището. — Като чу това, Бомба̀та бързо отиде при нея, вперил недружелюбен поглед в Зула и Конан, сякаш най-голямата опасност за момичето произтичаше от тях.

Малак потри ръцете и прошепна тихо, така че само кимериецът да го чуе:

— Богатство. Тази дума обичам повече, отколкото магьосниците. Ние ще вземем онова, което момичето не иска, а? Скоро ще бъдем в Шадизар и ще заживеем като крале.

— Скоро — съгласи се Конан. В очите му, насочени към Джина, се четеше тревога. Ръката му стисна амулета така силно, че златният дракон се заби в дланта му. — Съвсем скоро.