Робърт Джордан
Конан Разрушителя (2)

Глава първа

Огненочервеното слънце изгаряше Заморанското поле и обливаше в жар колоната, която си пробиваше път през неговите скалисти равнини и вълнообразни хълмове. Ездачите носеха рицарски доспехи с абаносовочерни нагръдници и шлемове с предличници. Черни бяха ризниците, покриващи раменете и гърдите им, черни бяха и подколенниците, които защитаваха краката на конниците от стъпалата до под коленете. Цялото им снаряжение беше с цвета на най-тъмна нощ. Конете им също бяха покрити с черна броня. На бедрото на всеки воин висеше дълга извита сабя, на всяко седло беше закачен боздуган с остри шипове, но ръцете вместо копия, стискаха дървени тояги и криваци. Мъжете носеха и дебели, тежки, плетени мрежи, достатъчно здрави, за да задържат дори тигри.

В края на колоната се движеше каруца с високи колела, теглена от два коня, на която имаше клетка от железни пръти, дебели колкото човешка ръка. Конярят непрекъснато удряше с дългия си камшик гърбовете на нещастните животни, защото въпреки горещината и тежките доспехи, колоната се движеше бързо и ако той станеше причина да закъснеят дори с една минутка, това щеше да му струва живота.

Човекът, който яздеше начело на колоната, беше с една глава по-висок от останалите и с повече от една педя по-широк в раменете от тях. Неговият военен ранг и обществено положение бяха отбелязани със златно украшение, гравирано върху блестящия черен нагръдник — сложна арабеска, ограждаща готов за скок лъв. Мъжът беше избрал този символ преди много години и според мнозина той самият се биеше с яростта на лъв. Два избледнели от времето белега, единият върху широкия му нос, а другият от ъгъла на лявото му око чак до върха на брадичката, недвусмислено свидетелствуваха, че той отдавна борави с оръжия. Сега тези белези почти бяха скрити под прах и пот, която се стичаше по лицето му.

— Безполезно е — промърмори той под нос. — Няма изобщо никаква полза, Ерлик го е взел!

— Винаги има полза от онова, което върша аз, Бомба̀та.

Едрият човек настръхна, когато един от ездачите с маска от черна мека кожа и с шлем на главата изравни коня си с неговия. Той не беше очаквал гласът му да отиде по-далеч от собствените му уши.

— Не виждам никаква нужда — започна той, но другият го прекъсна с глас, който макар и доста променен от маската, прозвуча като команда.

— Което трябва да се направи, не може да не бъде направено, както е записано в скрижалите на Скелос. Точно както е записано, Бомба̀та.

— Както заповядаш — отговори той неохотно. — Така ще постъпя.

— Разбира се, Бомба̀та. Но аз чувам един неизречен въпрос. Кажи го! — Високият воин се колебаеше. — Кажи го, Бомба̀та. Заповядвам ти.

— Онова, което търсим сега — каза Бомба̀та бавно, — или по-скоро, там мястото, където го търсим, не може да бъде записано в скрижалите.

Изпод черната маска се чу приглушения смях на ездача. Бомба̀та почервеня, ужилен от подигравателния тон на този смях.

— Ах, Бомба̀та. Нима мислиш, че възможностите ми са ограничени само с написаното в скрижалите? Нима мислиш, че аз знам само записаното в тях?

— Не! — Отговорът му беше толкова рязък, колкото се осмели да си позволи.

— Тогава изпълнявай заповедите ми, Бомба̀та. Подчинявай се и вярвам, че ще намерим онова, което търсим.

— Както заповядаш, така ще постъпя.

Грамадният воин заби пети в хълбоците на коня, без да държи сметка за мъжете, които го следваха. Той знаеше, че по-голямата бързина ще бъде взета като сигнал за подчинение, знак на доверие в издадените от него заповеди. Нека останалите мърморят гневно и се обливат в пот. Той отново пришпори коня си, без да обръща внимание на пяната, която бе започнала да се образува върху врата на бедното животно. Съмненията му не намаляха, но той беше изминал много дълъг път, докато се издигне до сегашния си пост, за да го изгуби заради тях и затова беше готов да изтощава до смърт и хора, и коне.

Равнините на Замора често са виждали необичайни гледки, толкова често, че вече малко събития се считаха за истински необичайни от онези, които ставаха техни свидетели. Мъж с мантия на благородник, който пръска златни монети в пясъка и се държи ту като луд, ту като бандит, ту като човек, даващ тържествен обет, колона от голи мъже, качени напред с гърба върху коне; шествие от девойки, покрити от главите до пръстите на краката единствено със синя боя, които пеят и танцуват по пътя през изгарящите пясъци. И всеки, който желае да свърже което и да било от тези събития с някаква причина, ще открие най-различни изненади.

Имало е и много други случки и поводи за изумление, някои още по-странни, ала въпреки това малко от тях са изглеждали толкова необичайни, както двамата мъже, които се трудеха далеч от всякакъв град или село, под изгарящите лъчи на слънцето в една дупка, в подножието на хълм, осеян с камъни, докато спънатите им коне пощипваха рядката, жилава трева.

Първият беше висок, добре сложен мускулест младеж. Той напрегна яките си ръце, повдигна една плоска каменна плоча, дълга колкото човешки бой, и я сложи върху четири сиви обли камъка, които беше натъркалял едни до друг. Под плочата пъхна къс скала, голям колкото юмрук, и я изравни. На врата му на ремък от сурова животинска кожа висеше златен амулет във формата на дракон.

Младият мъж с очи с цвят на сапфир приличаше повече на воин, отколкото на строител. На колана му висеше широка сабя със старинна изработка. Дръжката й, както и дръжката на камата му, бяха изтрити от честа употреба. Буйната му, дълга коса, привързана назад с кожена връв, разкриваше лице, от което повърхностният наблюдател не можеше да определи годините му. Онзи обаче, който умееше добре да наблюдава, би могъл да открие върху него опита на няколко човешки живота, наситени с кръв и стомана.

Другарят на младежа с небесносините очи беше негова пълна противоположност както физически, така и по занимание. Нисък, слаб, черноок, с лъскава черна коса завързана зад врата и спускаща се доста под раменете. Вторият мъж беше потънал до колене в тясната яма и се мъчеше да копае с лопата със счупена дръжка. До дупката имаше две издути кожени торби. Ниският мъж непрекъснато бършеше потта от челото си и проклинаше работата, с която не беше привикнал, но колчем погледът му попаднеше на торбите, желанието му за работа се връщаше.

Накрая той захвърли лопатата със счупената дръжка.

— Мисля, че му стига, а, Конан?

Мускулестият младеж не го чу. Той се навъси към онова, което бе построил. Беше олтар, а младият мъж нямаше голям опит в изграждането на подобни постройки. Но сред суровата планинска пустош на Кимерия той се беше научил, че дълговете трябва да се плащат независимо от цената, без оглед на трудностите.

— Конан, тази дълбочина достатъчна ли е?

Кимериецът погледна тъжно другаря си.

— Ако не си беше отворил устата, когато не трябва, Малак, сега нямаше да бъде необходимо да заравяме скъпоценностите. Амфратис нямаше да знае кой е откраднал скъпоценните му камъни, градската охрана също нямаше да знае и ние можехме да си седим в кръчмата на Абулетес и да си пием виното, а момичетата щяха да седя на коленете ни, вместо да се потим на тоя пек. Копай по-дълбоко.

— Нямах намерение да извикам името ти — промърмори Малак. Той протегна ръка, развърза една от кожените торби и загреба пълна шепа сапфири и рубини, смарагди и опали. После изсипа скъпоценностите обратно в торбата, а в очите му се отрази искрящ поток от синьо и тъмночервено, зелено и златисто. С въздишка, изпълнена със съжаление, той завърза здраво шнура.

— Просто не съм очаквал, че може да има толкова много. Не го направих нарочно.

— Копай, Малак — каза Конан, а погледът му изостави другия мъж и се насочи към олтара.

Кимериецът обгърна с голямата си ръка златния амулет. Беше му го дала Валерия и му се струваше, че когато го докосва, той я чувства близко до себе си. Валерия — любовница, воин и крадла — всичко съчетано в една гъвкава златокоса красавица. После тя умря, отнемайки радостта от живота му. Той беше видял смъртта й. Но той също бе видял как тя се върна, как дойде отново да се бие редом с него, за да спаси живота му. Дълговете трябва да се плащат.

Малак отново беше взел лопатата със счупената дръжка, но вместо да копае, гледаше олтара.

— Мислех, че не вярваш в богове, кимериецо. Никога не съм те виждал да се молиш.

— Богът на моята страна е Кром — отговори Конан. — Жестокият повелител на мъртвите. При раждане той дарява човека с живот и воля, но никога не му дава други дарове. Не обръща внимание на никакви жертвоприношения, нито слуша молитви и ходатайства. Какво ще прави човек с даровете, дадени му от Кром, си е лично негова работа.

— Ами олтара? — напомни Малак, когато Конан замълча.

— Това е друга страна с други богове. Те не са мои богове, но Валерия вярваше в тях. — Конан се намръщи и пусна драконовия амулет. — Може би нейните богове слушат, ако са верни твърденията на жреците. Може би ще мога да направя нещо, с което да я помиря с тях.

— Кой може да каже какво ще се понрави на боговете? — каза Малак и вдигна рамене. Дребният крадец се измъкна от дупката и седна с кръстосани крака до кожените торби. — Дори и жреците не са на едно мнение, така че как можеш ти… — Тропотът от галопиращи коне отвъд хълма прекъсна думите му.

Малак извика и сграбчи кожените торби. Той пъхна мигновено няколко скъпоценни камъка в устата си — лицето му се изкриви от болка, когато ги преглътна — и после захвърли торбите в дупката. По-дребният мъж започна отчаяно да хвърля пръст отгоре им, да рита камъни и всичко, което му попадне, за да ги скрие, преди да пристигнат ездачите.

Конан сложи ръка върху обвитата с кожа дръжка на широката си сабя и зачака спокойно. Студените му сини очи се впериха в хълма в очакване да съзрат първите конници. „Могат да са всякакви — каза си той. — Могат да се интересуват от други неща, не тъкмо от Малак и мен“. Каза си, но не вярваше в своите думи.