Робърт Джордан
Конан Разрушителя (20)

Глава деветнадесета

Конан водеше колоната по обратния път в тесния проход като някакво шествие, без да се интересува за настроенията на хората зад гърба си. Джина носеше златния рог, притиснала го до гърдите си. От двете й страни я пазеха Бомба̀та и Зула, като редуваха загрижените погледи към стройното момиче със студени погледи един към друг. Макар и безкрайно радостен, че Джина беше останала незасегната, кимериецът беше разтревожен от онова, което тя изживя, а също и от магическия предмет, които тя носеше така грижливо.

Акиро дръпна Конан за лакътя.

— Трябва да говоря с теб — каза той тихо и погледна назад към Бомба̀та. — Насаме. Наложително е.

— Добре — съгласи се разсеяно Конан. През младежките си години той беше имал контакт с много магии — много повече, отколкото би желал да си спомня. Той доста рано откри, че може да ги усеща, а онова, което долавяше от златния предмет, който Джина притискаше до гърдите си, имаше привкус на зла сила. Конан искаше да се махнат от това място, да се върнат в Шадизар и всичко да свърши. — Насаме, Акиро — промърмори той. — По-късно.

Малак тичаше пред тях, изгарян от нетърпение да изчезнат по-скоро оттук.

— Побързайте! — извика той през рамо. — Това място е лошо! Заклевам ви в мощите на Митра! Побързайте! — Той хукна напред и се изгуби от очите им, а думите му заглъхнаха зад него.

— Глупак — промърмори Конан. — Сега не е време да се разделяме. — После той влезе в залата с позлатените колони и замълча.

Малак вече беше там и нервно се оглеждаше. И тази зала, подпрени на дълги копия, стояха повече от двадесет воини в черни кожени доспехи със старинна направа. Най-ниският от мъжете беше с една глава по-висок от Конан и Бомба̀та. Бяха черни като обсидиановите статуи пред храма. Конан се поуспокои, когато видя, че воините дишат. „Хора са, а не оживели статуи“, беше първата му мисъл.

Двама от воините излязоха напред. Единият имаше гребен от дълги бели косми, която се спускаха зад бронзовия му шлем; другият беше без шлем, с черна кожена шапка, плътно прилепнала към черепа, изпод която висяха дълги кичури червена коса. Онзи, с белия гребен, заговори на Джина.

— Много отдавна те чакаме, Единствена. Ние спяхме, както спи нашият бог и очаквахме деня на твоето пристигане. Нощта на пробуждането наближава.

Бомба̀та неспокойно се размърда, а дъхът на Акиро изсвистя през стиснатите му зъби.

— Това момиче няма нищо общо с вашите обичаи — каза Конан. — Ние молим за извинение, ако сме нарушили покоя на вашия храм, но ни чака път.

Докато говореше, той проучи разположението на черните воини. Кимериецът нямаше никакво желание да се бие, ако схватката можеше да бъде избегната, но тези мъже изглежда претендираха, че това е техен храм, макар по всичко да личеше, че в него не е стъпвал човешки крак от столетия. А хората често стават агресивни, когато мислят, че чужденци оскверняват тяхната религия.

— Вие може да си вървите — отговори грамадният черен воин. — За това, че ние докарахте момичето, Единствената, ние ви подаряваме живота. Но тя ще остане с нас.

Полагайки усилия да изглежда спокоен, Конан застана между високия воин и Джина.

— Тя не е Единствената, която търсите — каза той, но черният човек не обърна никакво внимание на думите му и отново заговори на Джина:

— Всичките години, през които спахме, пазейки Рога на Дагот, чакахме теб, Единствената, която може да се докосне до Рога. Сега Спящият бог ще се събуди и неговото отмъщение ще се излее над онези, които предадоха…

Конан зърна с крайчеца на окото си как ръката на Бомба̀та се изви напред и в гърлото на грамадния човек се заби една кама. От устата на черния великан бликна кръв, той падна и в залата настъпи хаос.

— Назад! — извика Конан. Единственият път за отстъпление беше през групата на огромните мъже, които вдигаха копия и яростно ръмжаха. — Назад! Бързо! — Кимериецът хвърли факлата си в лицето на един воин, отби настрана копието хвърлено от друг, прободе трети.

Метален звън достигна до слуха му. Въртейки свирепо сабята, за да отблъсне все по-големия брой връхлитащи копия, Конан рискува и хвърли бърз поглед през рамо. Голямата желязна врата се спускаше с леко треперене и не след дълго щеше да се затвори. Кимериецът изрева и атакува. Сабята му се превърна в смъртоносен облак от остра като бръснач стомана, който се движеше пред него. Безграничната му ярост принуди неговите противници да отстъпят въпреки големия си брой. С неочакваност, която изненада всички, Конан се обърна и се хвърли през бързо затварящия се изход. Долният край на вратата одра рамото му, тялото му едва беше минало от другата страна, когато плочата тежко удари пода.

Акиро, Малак и Зула го погледнаха разтревожени, но нямаше време да изразят безпокойството си.

— Трябва да бързаме — каза Конан и се изправи. — Вероятно едно-две копия зад вратата се готвят да ме промушат и ако е така, те съвсем скоро ще я вдигнат.

— Ще видя какво мога да направя — каза Акиро. Той бръкна в торбичката си, извади магическите си приспособления и започна да чертае символи върху металната плоча.

— Можеше да ме предупредиш — каза Конан на Малак. — Защо не извика, че пускаш вратата да падне?

— Бомба̀та изненада всички ни — отговори Малак. — Той сграбчи Джина и се вмъкна тук, преди някой от нас да успее да помръдне. Предполагам, че той е дръпнал пръта веднага щом мина от другата страна на вратата.

— Ето — каза Акиро, отдръпвайки се от творението си.

От единия до другия край на вратата се простираше верига от слабо светещи символи, като всеки от тях осуетяваше усилията човек да съсредоточи погледа върху него.

— Това ще ги задържи за известно време.

Конан откри, че вече не се интересува дали вратата ще бъде повдигната, или не.

— Къде е Джина? — попита той. — И Бомба̀та?

Зула се обърна и впери поглед в тъмната зала.

— Толкова бях разтревожена за теб — прошепна тя, — че не… Ако той й стори нещо…

Конан не изчака да чуе останалото. Той затича с всички сили към стаята с голямата каменна глава. Беше празна. Без да се колебае, Конан тръгна през другия изход, не този, по който беше дошъл — свободния от каменни отломъци проход.

Мрачни мисли нахлуха в главата на кимериеца. Може би Бомба̀та искаше да върне без него Джина в Шадизар и по този начин да го лиши от наградата. „Типичен заморанец — помисли той, — да лиши Валерия от възможността да бъде отново сред живите, за да навреди по този начин на мен“. Сега вече не трябваше да чака да стигнат в Шадизар. Времето за разчистване на сметките беше дошло.

Коридорът беше прав като стрела, без завои или отклонения, без входове, водещи към други стаи. Той беше изсечен като тунел в скалите на планината, степите, таванът и подът бяха гладки като полиран мрамор. Прах покриваше всичко и в тази прах, под светлината от факлата, той виждаше следите на онези, които преследваше. За зорките му очи следите бяха така ясни, както коловозите на коларски път. Разстоянието между отделните стъпки показваше, че те също тичат.

Изведнъж коридорът премина в голяма квадратна стая с дебели колони с канелюри, издигната близко една до друга и поддържащи таван, осеян с пукнатини и пролуки. Много от колоните също бяха покрити с пукнатини, някои от тях сякаш чакаха най-малкия полъх, за да паднат. Между тях лежаха покрити с прах предмети, съборени мангали на високи триножници, неща, които може би бяха високи свещници за закрепване на факли, други, за чисто предназначение младежът можеше само да гадае.

Факлата на Конан светеше достатъчно силно и погледът му съзря напред в сенките входа към друг коридор — едни по-тъмен, черен правоъгълник. Следите в прахта водеха към този вход, но Конан прекъсна стремителния си бяг. Бомба̀та можеше да се е скрил някъде между тези безчетни колони, а следите можеше да водят към засада. Като се наведе предпазливо, готов да скочи във всяка посока, стиснал здраво широката си сабя, едрият кимериец тръгна напред. Очите му опипваха тъмнината наоколо и се опитваха да уловят и най-малките признаци за някакво движение.

— Джина — извика той най-напред тихо, а после по-високо: — Джина! — Отвърна му само ехото, но той изкрещя още по-силно: — Джина!

Тогава Конан видя Бомба̀та да стои близо до далечния край на коридора, стиснал дебел прът от ръждиво желязо дълъг три стъпки. Заморанецът се движеше бързо за човек с тежко тяло като неговото. Той пъхна пръта напреки между две напукани колони като лост и го натисна.

Когато колоните се наклониха и започнаха да се рушат, за Конан времето сякаш спря. Таванът над главата му простена; около него се посипаха парчета от камък и пръст.

С едно движение кимериецът се обърна и се хвърли в обратна посока, далеч от събарящите се камъни. Ревът на рушащата се скала продължи да звучи в стаята. Нещо удари Конан по главата и непрогледна тъмнина погълна съзнанието му.

 

 

Джина се наведе на мястото, където я беше оставил Бомба̀та и се взря в коридора, по който бяха избягали. „Той избяга — мислеше тя гневно, — а мен влачеше след себе си като вързоп“. Докато тичаха към това място. Бомба̀та отказва да слуша молбите й да помогне на другите, после й каза да го чака и хукна назад. Беше много добре, че най-напред осигури нейната безопасност, но трябваше по-рано да я послуша и да помогне на останалите. Златно-червеникава слънчева светлина проникваше през една пукнатина на върха на огромната каменна плоча до нея, но тя не гледаше към плочата. От другата страна на тази дебел къс скала лежаха дневната светлина и пътят към Шадизар, но Конан все още беше там долу, в недрата на планината. Какво ще стане, ако той я потърси, ако има нужда от нея? Какво ще…

Шумът от стъпките на тичащ човек й извести, че Бомба̀та се връща. Той крачеше припряно по стръмния коридор.

— Нали не е ранен? — попита тя.

Прах и кал покриваха белязаното лице на мъжа, а от една драскотина на бузата му капеше кръв. Той мина край нея, после изведнъж спря с пребледняло лице.

— Къде е рогът, дете? — попита телохранителят. — Зандру да ти е на помощ, ако си го изгубила…

— Тук е. — Тя му показа вързопа, който беше направила от ленти, откъснати от наметалото й. Това беше нейното предопределение, тя знаеше — да издири Рога на Дагот, но в златния предмет имаше нещо, което я отблъскваше и тя не желаеше да го докосва. Сърцето на Ариман и Рогът на Дагот бяха заедно, увити в парчета бял вълнен плат и тя искаше от цялото си сърце парчетата, които ги отделяха от пръстите й, да бяха повече. Много повече. — Къде е… къде са другите?

— Мъртви — отговори грубо Бомба̀та. Напрягайки огромните си мускули, той натисна с всички сили масивната каменна плоча.

Джина седеше неподвижна, сякаш беше посечена с брадва. Мъртви? Конан не можеше да бъде мъртъв. Тя не бе в състояние да си го представи мъртъв. Нито пък другите. Зула, Акиро, дори Малак, за нея бяха придобили особено значение. Тя не искаше да мисли, че някой от тях може да е наранен. Но високият младеж със странните сапфирени очи и ръце, които бяха толкова нежни, когато не държаха сабя, за нея беше нещо много повече.

— Не мога да повярвам — промълви тя. Голямата плоча се свлече навън, вдигайки облак прах и при тях нахлу поток от отслабваща слънчева светлина. — Чух го да вика името ми. Сигурна съм, че го чух да ме вика.

— Хайде, Джина. Имаме съвсем малко време, дете.

Бомба̀та я хвана за китката с грамадната си лапа и я задърпа след себе си през отвора. Бяха на самия край на големия вътрешен двор пред храма. Слънцето аленееше над планинските върхове на запад. След като огледа предпазливо огромните бронзови врати на храма и изруга тихо, Бомба̀та я поведе бързо към лабиринта от дълбоки каменни клисури и остри върхове.

— Не мога да повярвам, че Конан е мъртъв — каза му тя.

— Ето един от знаците — каза мъжът в черни доспехи като посочи стрелата, надраскана на скалата. — Сега да намерим конете. Ще успеем да изминем няколко левги преди съвсем да мръкне.

— Бомба̀та, не мога да повярвам. Ти видя ли го да издъхва?

— Видях го — отговори грубо Бомба̀та. Той продължи да върви, без да намалява скоростта си, а желязната му хватка върху китката на девойката беше гаранция, че и тя върви след него. — Конан тичаше като крадец, като куче, каквото в същност винаги е бил, и черните воини го съсякоха. Него, а също и другите. Трябваше да срутя тавана, за да ги спра. Ах, ето ги и конете.

Спънатите животни все още бяха скупчени заедно. Джина не можеше да каже дали се бяха отдалечили от мястото, където ги бяха оставили, дори и да й беше минала такава мисъл през ума, тъй като съзнанието й беше заето с друго.

— Може да е бил само ранен — започна тя после млъкна след странния поглед на Бомба̀та. Очите му напрегнато блестяха.

— Бихме могли да отидем някъде — каза тихо той. — Например в Аграпур, при един туранийскн магьосник, или дори при самия крал Ийлдиз. За тези неща, които носиш, той ще ни даде достатъчно злато, за да прекараме остатъка от живота си в разкош. — Изведнъж телохранителят я метна на едно седло. — Пазѝ ги добре, Джина — каза той и започна да сваля букаите от краката на конете. Бомба̀та завърза юздите на жребците една за друга преди животните в дълга редица и се качи на коня си.

— Какво правиш? — попита тя. — Ние нямаме право да взимаме тези коне.

— Ще ни потрябват — каза Бомба̀та. — До Аграпур имаме много път.

— Ние отиваме в Шадизар, не в Аграпур. А и аз не искам да оставя другите без коне, тъй като съществува възможност някой от тях да е останал жив. Ако искаш да вземеш конете, тогава трябва да ме върнеш в храма и да ми покажеш телата им.

Бомба̀та поклати глава.

— Това е много опасно за теб, дете.

— Опасно или не — настоя тя, — аз няма да оставя Конан без кон.

Яростта, която замъгли лицето на грамадния воин, я накара да се разтрепери. Гневът му отне всяко нейно желание да седи с гордо изправен гръб и волята, необходима, за да го погледне спокойно в очите.

Бомба̀та пусна юздите на другите коне и подкара коня си близко до нейния.

— Той! Той и отново той! Ние бихме могли да отидем навсякъде. — Всяка дума на Бомба̀та звънтеше като парче желязо. — Навсякъде, дете. — Изведнъж белязаното му лице се изкриви от болка. Джина гледаше слисана; никога по-рано тя не беше виждала Бомба̀та да се издаде, че изпитва болка. Болезнената гримаса трая само миг, после лицето му отново придоби обичайния си вид, с изключение на това, че напускайки очите му, болката ги беше направила мрачни и безизразни. — Тръгваме за Шадизар — каза той грубо и като взе юздата от ръцете й, започна да я води през скалния лабиринт.

Джина притискаше до гърдите си вързопа, съдържащ всичко, за което беше дошла чак до тези страшни места и не си позволяваше да се обърне назад. Конан или нейното предопределение! Едното трябваше да надделее над другото. Изпитваше ужасна болка. Тя се чудеше как бе възможно да съществува такава мъка. Как боговете я допускаха?

Джина се приведе. Нямаше повече сили да седи изправена, заплака и се остави да бъде водена сред безрадостната пустош.